Харуки Мураками
1Q84 (38)

Четиринадесета глава
(Тенго): Кутийката в ръката му

— Ела да ме гушнеш — каза Фука-Ери. — Ще трябва пак заедно да отидем в котешкия град.

— Да те гушна ли? — попита Тенго.

— Не желаеш ли да ме гушнеш — попита Фука-Ери с равна интонация.

— Не че не желая. Просто… не бях сигурен, че точно това каза.

— Това ще е пречистване — уведоми го тя с равен глас. — Ела да ме гушнеш. Облечи си и ти пижамата и угаси осветлението.

Тенго изпълни нареждането й и угаси лампата на тавана на спалнята. Съблече се, извади пижамата си и я облече. Кога я прах за последно?, попита се. Явно, че щом не помнеше, трябва да е било много отдавна. За щастие, не вонеше на пот. Тенго поначало не се потеше много, а и тялото му не миришеше силно. Все пак, рече си, няма да е зле да си пера по-често пижамата. Животът е пълен с изненади: никога не знаеш какво ще ти се наложи. И единият от начините да се справиш с тези изненади е да си переш по-често пижамата.

Легна и обви неловко с ръце Фука-Ери, а тя положи глава на дясното му рамо. Лежеше съвсем кротко, като животно, канещо се да започне зимен сън. Тялото й бе топло и толкова пухкаво, че направо създаваше чувство за беззащитност. Но и тя не се потеше.

Гръмотевиците се усилиха и започна да вали. Сякаш полудели от гняв, дъждовните капки биеха косо по стъклата. Въздухът бе влажен и лепкав и светът като че бавно се изнизваше към своя тъмен край. Сигурно така е било и при Ноевия потоп. И вероятно е било ужасно потискащо в една такава гръмотевична буря да заселваш тесния ковчег с носорози, лъвове, питони — все по двойки, всички свикнали на свой си начин на живот, с ограничени способности да комуникират помежду си и сред най-отвратителната възможна воня.

При думата „двойки“ Тенго се сети за Сони и Шер, макар че Сони и Шер надали бяха най-подходящата двойка представители на човечеството, която да бъде качена в Ноевия ковчег. А пък може и да не бяха най-неподходящата. Но сто на сто би могло да се намери и по-подходяща двойка, по-достойни представители на човешкия род.

Прегърнал Фука-Ери по този начин, както бе облечена в собствената му пижама, Тенго изпита странно чувство — че едва ли не прегръща част от себе си; че е прегърнал някого, с когото има обща плът и телесна миризма, чийто мозък е също свързан с неговия.

И си представи, че те двамата са избрани като двойка, която да се качи на Ноевия ковчег вместо Сони и Шер. Но и той, и Фука-Ери надали бяха най-подходящите представители на човечеството. Самият факт, че сме се прегърнали по този начин в леглото, не е никак уместен, както и да го разглеждаш. Тази мисъл не позволяваше на Тенго да се отпусне. Затова реши, че ще е по-добре да си представи как Сони и Шер се сприятеляват с двойката питони в ковчега — абсолютно безсмислено упражнение, но поне му позволи да изпусне насъбралото се в тялото му напрежение.

Сгушилата се в обятията му Фука-Ери не говореше. Нито помръдваше, нито отваряше уста. И Тенго мълчеше. Дори както бе обгърнал Фука-Ери, не чувстваше нищо, което би могло да се нарече сексуално желание. А за Тенго сексуалното желание се явяваше най-вече продължение на едно средство за комуникиране. Така че му се струваше съвсем неуместно да търси сексуално желание в ситуация, в която не съществуваше никаква възможност за комуникиране. Даде си сметка, че и самата Фука-Ери също не търси сексуалното му желание. От него й трябваше нещо съвсем друго, но какво точно — не можеше да прецени.

И все пак, дори и ако се абстрахираше от целите й, самото усещане, че държи в обятията си едно красиво седемнадесетгодишно момиче, не бе никак неприятно. Ухото й го допираше по бузата от време на време. Топлият й дъх галеше шията му. За това слабо нейно тяло гърдите й бяха изненадващо едри и твърди. Усещаше натиска им някъде над стомаха си. От кожата й се разнасяше едно прекрасно ухание — онзи специален мирис на живот, който може да издава единствено плът, която все още се оформя, като аромата на окъпани от росата цветя в средата на лятото. Често бе долавял това ухание в основното училище на път за ранната утринна физзарядка, която им провеждаха по радиоточката.

Само ерекция да не получа, молеше се Тенго. Защото така, както сме легнали, веднага ще я усети. И ако това стане, ще се получи крайно неловка ситуация. С какви думи и в какъв контекст ще обясни на едно седемнадесетгодишно момиче, че ерекцията понякога се получава от само себе си, без никакво участие на сексуалното желание? Добре, че — поне засега — нямаше нито ерекция, нито признак за такава. Стига съм си мислил за ухания. По-добре да съсредоточа мисълта си върху неща, които са максимално отдалечени от секса.

И пак взе да си представя общуването между Сони и Шер и двойката питони. Дали има за какво да си говорят? И ако има, какво ли ще е то? Накрая, след като се изчерпаха всичките му възможности да размишлява за ковчега посред бурята, се зае да умножава наум трицифрени числа. Често го бе правил по време на секс с по-възрастната си приятелка. По този начин успяваше да отдалечи момента на еякулацията (а тя особено държеше на въпросния момент на еякулацията). Тенго нямаше представа дали ще му помогне и да предотврати ерекцията, но пък по-добре това да прави, отколкото нищо. Все някаква полза би трябвало да има.

— Няма да се притесня, ако стане твърд — каза Фука-Ери, като да бе прочела мислите му.

— Няма да се притесниш ли?

— Няма нищо лошо в това.

— Няма нищо лошо в това — повтори като ехо думите й Тенго. То стана като в час по полова просвета в прогимназията: — „В ерекцията няма нищо лошо, нито срамно, момчета. Но все пак е хубаво да подберете подходящо време и подходящ случай“.

— Та какво стана с пречистването? Започна ли вече? — попита Тенго, само и само да смени темата.

Фука-Ери не му отвърна. Красивото й ушенце сякаш се мъчеше да долови нещо в тътена на гръмотевиците. Това поне усети Тенго и реши да не пита повече. Спря и умножението на трицифрените числа. Щом Фука-Ери няма да се притесни, какво толкова, като получа ерекция? Така или иначе, пенисът му до този момент не помръдваше. Засега дремеше кротко в калта.

* * *

— Много харесвам оная ти работа — разправяше по-възрастната му приятелка.

— Че какво толкова има за харесване?

— Как да няма? — попита тя и пъхна длан под омекналия му пенис, сякаш поемаше спяща животинка и преценяваше теглото й.

— Откъде да знам? — рече Тенго. — Сигурно защото не съм си го избрал аз.

— Голям чешит си — заяви приятелката му. — Имаш много особен начин на мислене.

Всичко това се бе случило много отдавна. Преди Ноевия потоп вероятно.

* * *

Топлият тих дъх на Фука-Ери галеше шията на Тенго с равномерен ритъм. Тенго успяваше да види ухото й на слабата зелена светлина от електрическия будилник и на периодичните светкавици, които най-сетне се бяха появили. Ухото й приличаше на мека тайна пещера. Ако това момиче ми беше любовница, никога нямаше да ми омръзне да я целувам по това място, мислеше си Тенго. Докато съм в нея, все ще целувам това ухо, ще го ръфам леко, ще го облизвам с език, ще дишам в него, ще вдишвам аромата му. Не че точно сега бих го направил. Всичко това бе само мигновена фантазия, основаваща се на една чисто хипотетична мисъл какво би правил, ако тя му беше любовница. От морална гледна точка нямаше от какво да се срамува — вероятно.

Но независимо от това дали въпросът имаше морална страна, или не, подобни мисли не биваше да го занимават. Пенисът му взе да се пробужда от кротката си дрямка в калта, сякаш някой го бе сръчкал с пръст по гърба. Пенисът се прозя и бавно надигна глава, взе постепенно да се втвърдява и — като яхта с издути от сатен северозападен попътен вятър платна — в един момент постигна пълна, безусловна ерекция. И нямаше как този втвърдил се пенис да не натисне бедрото на Фука-Ери. Тенго въздъхна силно наум. Повече от месец не бе правил секс, откакто изчезна приятелката му. Да беше продължил с умножението на трицифрените числа.

— Не се притеснявай — каза Фука-Ери. — Втвърдяването е нещо съвсем естествено.

— Благодаря — рече Тенго. — Но човечетата сигурно ни наблюдават отнякъде.

— Само гледат. Нищо не могат да ни направят.

— Хубаво — рече Тенго с несигурен глас. — Но не ми е особено приятно да ме наблюдават.

Нова светкавица разсече небето на две, все едно разкъса стара завеса, а от гръмотевицата прозорецът силно се раздруса, като че те наистина се мъчеха да счупят стъклото. Съвсем скоро ще се счупи, изглежда. Прозорецът има яка алуминиева рамка, но и тя надали ще издържи много на такова мощно блъскане. Едри, твърди капки продължаваха да барабанят по стъклото, като куршуми, плющящи по кожата на стар елен.

— Гръмотевиците изобщо не се отдалечават — отбеляза Тенго. — Такива бури обикновено не траят толкова дълго.

Фука-Ери погледна тавана:

— Ще се задържи за известно време.

— Колко дълго е това „известно време“?

Фука-Ери не му отговори. Тенго продължи да я държи неловко в обятията си, докато и въпросите му без отговор, и безполезната му ерекция си оставаха без развитие.

— Пак ще ходим в котешкия град — каза Фука-Ери. — Затова ще трябва да заспим.

— Ти изобщо смяташ ли, че ще можем да заспим при цялата тази дандания? А и е все още само девет и нещо — запритеснява се Тенго.

И заподрежда в ума си математически формули. Задачата изискваше приложението на дълги, сложни математически формули, но Тенго вече знаеше отговора. Целта бе да установи как най-бързо и по най-кратък път да стигне до отговора. Незабавно пусна мисълта си в ход — да експлоатира безмилостно мозъка си. Но и това не спомогна за спадането на ерекцията му. Напротив, стори му се, че става още по-твърда.

— Ще можем да заспим — каза Фука-Ери.

И се оказа права. Дори посред мощната буря, заобиколен от разтърсващите сградата гръмотевици и измъчван от разклатените си нерви и упоритата си ерекция, Тенго неусетно се унесе. Струваше му се невъзможно, но…

Пълен хаос — помисли си Тенго в мига, преди да заспи. Длъжен съм да намеря най-краткия път до решението. Времето изтича, а и на листа, който раздадоха за изпита, има съвсем малко място. Тик-так, тик-так, отмерваше прилежно времето будилникът.

* * *

Когато се събуди, бе съвсем гол; гола беше и Фука-Ери. Абсолютно, напълно гола. Гърдите й представляваха две идеални полукълба. Зърната им не бяха прекомерно големи, а бяха меки, все още напъващи се към очакващата ги зрялост. Но самите й гърди бяха едри и напълно зрели. И като че ли не се влияеха от земното притегляне; зърната бяха извити красиво нагоре, като устремили се към слънцето нови лозови филизи. Следващото нещо, което Тенго осъзна, бе, че Фука-Ери няма никакви срамни косми. На мястото им имаше само гладка гола бяла кожа и белотата й сякаш подчертаваше пълната й беззащитност. Краката й бяха разтворени; виждаше се вагината й. И тя като доскоро разглежданото от него ухо сякаш бе току-що произведена. И нищо чудно да бе създадена наистина само преди секунди. Между вида на току-що произведено ухо и току-що произведена вагина няма особена разлика, мина му през ум. И двете като да бяха извърнати навън и се мъчеха да доловят нещо — нещо като далечен камбанен звън.

Заспал съм, осъзна Тенго. И то — с ерекция. Която и в момента съществуваше. Да не би през цялото време да е спал в това състояние? Или бе получил нова ерекция след спадането на първата (нещо като втория министерски кабинет на еди-кой си министър-председател)? И колко ли време съм спал? Но какво значение може да има в крайна сметка? Ерекцията си е ерекция и няма намерения да спада. Не бяха помогнали нито Сони и Шер, нито умножението на трицифрените числа, нито сложните математически уравнения.

— Не ме притеснява — каза Фука-Ери. Краката й бяха разтворени и притискаше току-що произведената си вагина към корема му. Тенго не усещаше и капка смущение в поведението й. — Втвърдяването изобщо не е лошо нещо.

— Не мога да мръдна тялото си — рече й.

Така си и беше. Напъваше се да се изправи, но не можеше дори пръста си да помръдне. Усещаше тялото си — усещаше и тежестта на тялото на Фука-Ери отгоре си, усещаше и твърдостта на ерекцията си, — но тялото му бе тежко и неподвижно, сякаш някой го бе завързал.

— Не се налага да го мърдаш — каза Фука-Ери.

— Как да не ми се налага да го мърдам? Това тяло си е мое — рече Тенго.

Но Фука-Ери не му отвърна.

Тенго дори не бе убеден, че думите му вибрират във въздуха като звуци. Нямаше ясно усещане, че мускулите около устата му се движат и оформят думи, докато се напъва да говори. Явно нещата, които искаше да каже, стигаха по някакъв начин до Фука-Ери, но, общо взето, връзката помежду им бе толкова несигурна, колкото по междуградски телефон при лошо време. Тя поне се оправяше, без да чува онова, което не й трябваше да чуе. На Тенго обаче му бе невъзможно.

— Не се притеснявай — каза Фука-Ери и се качи отгоре му.

Движението й бе недвусмислено. В очите й се появи блясък, какъвто дотогава не бе виждал.

Струваше му се невъзможно пенисът му на зрял мъж да се побере в малката й, току-що създадена вагина. Прекалено голям и твърд му се струваше. Сигурно щеше да й причини страхотна болка. Но докато се усети, се озова изцяло в нея, без никаква съпротива. Изражението на лицето й не потрепна, докато го поемаше. Само дишането й леко се учести и ритъмът, с който гърдите й се вдигаха и спадаха, се промени едва доловимо в продължение на пет-шест секунди, но нищо повече. Всичко изглеждаше като нормална, естествена част от ежедневието.

След като пое дълбоко в себе си Тенго, Фука-Ери остана неподвижна; неподвижен бе и Тенго, усещаше колко дълбоко е влязъл в нея. Все още не успяваше да помръдне тялото си, а и тя, кацнала отгоре му като гръмоотвод, със затворени очи, престана да се движи. Виждаше леко отворените й уста и устните, които правеха фини вълнообразни движения, сякаш се мъчеха да оформят нещо като думи в пространството. Но иначе бе абсолютно неподвижна. Като че умишлено задържаше позата си в очакване нещо да се случи.

Обзе го силно чувство на безпомощност. Макар и той да съзнаваше, че нещо предстои да се случи, нямаше представа какво точно ще е то, нито можеше да му повлияе по някакъв начин с волята си. Тялото му нищо не усещаше. Не бе способен да помръдне. Само пенисът му имаше усещане — или по-скоро идея за усещане. В крайна сметка съобщаваше на мозъка му, че се намира вътре във Фука-Ери и че има една върховна ерекция. Не трябваше ли да е с презерватив? Силно се разтревожи. Ами ако Фука-Ери забременее? По-възрастната му приятелка бе много стриктна по отношение на противозачатъчните средства и бе привикнала и Тенго на същото.

Напъна се с все сила да си мисли за друго, но се оказа, че изобщо не е в състояние да мисли за каквото и да било. Озовал се бе в някакъв хаос. Вътре в този хаос времето като че ли бе спряло. Но времето поначало не спира. Теоретически е невъзможно. По-скоро може би бе загубило своята еднородност. В дългосрочен план времето се движи напред с фиксирана скорост. По това две мнения няма. Но в рамките на определен времеви отрязък то може да загуби своята еднородност. И в подобни периоди на отпускане категории от рода на ред и вероятност губят изцяло своята стойност.

— Тенго — каза Фука-Ери. Досега никога не го бе наричала с малкото му име. После повтори: — Тенго — сякаш се упражняваше в произнасянето на дума на чужд език.

За какво й е изведнъж да ме вика по име?, чудеше се Тенго. После Фука-Ери бавно се приведе, докато лицето й почти опря в неговото. Леко отворените й устни се отвориха докрай, мекият й ароматен език се пъхна в устата му и взе да търси непреклонно неоформените думи, за да открие гравирания върху тях таен код. Тенговият език реагира несъзнателно на това движение и след миг и двата им езика заприличаха на две млади змии върху пролетна поляна, току-що събудени от зимен сън и преплитащи се жадно, всяка една мамена от миризмата на другата.

После Фука-Ери протегна дясната си ръка и хвана Тенговата лява. Сграбчи я мощно, сякаш искаше да увие дланта му в своята. Малките й нокти се забиха в дланта му. И след като приключи с енергичната си целувка, Фука-Ери се изправи.

— Затвори очи — рече му.

Тенго я послуша. И в затворените си очи откри някакво дълбоко, сумрачно пространство — тъй дълбоко, че сякаш стигаше до самия център на Земята. Постепенно в пространството се появи някаква светлина като при здрач — като при онзи сладък, носталгичен здрач, увековечаващ края на един дълъг ден. И вече можеше да види носещите се в този здрач безбройни фини, наподобяващи напречен разрез частици — прах, или може би полен, или нещо съвсем друго. Накрая дълбините взеха да се свиват, светлината се усили и очите му взеха да виждат и заобикалящите го предмети.

Изведнъж усети, че е на десет години и се намира в класна стая в основно училище — в реално време и на реално място. И светлината бе реална, и неговото десетгодишно „аз“ бе реално. И той в действителност дишаше въздуха в тази стая, усещаше мириса на полираното дърво и тебеширения прах по изтривалките за черната дъска. В стаята беше само той с момичето. Другите деца ги нямаше. Тя бързо се възползва от създалата се възможност, и то — много смело. Или може би бе очаквала това да се случи. Така или иначе, тя стоеше до него, протегна дясната си ръка и сграбчи неговата лява, а очите й не се откъсваха от неговите.

Усети, че устата му е пресъхнала. Толкова бързо стана всичко, че не знаеше нито какво да направи, нито какво да каже. Просто стоеше неподвижен и оставяше момичето да стиска ръката му. Докато в един момент не усети дълбоко в слабините си слабо, но пронизващо пулсиране. Не приличаше на нищо, което бе изпитвал дотогава — пулсиране като далечния рев на морския прибой. В същото време до ушите му достигаха и действителни звуци — долитащите отвън през отворения прозорец детски викове, ритането на футболна топка, ударът с бухалка по топка за софтбол, пискливото негодувание на момиченце от по-долните класове, несигурните ноти на флажолетния ансамбъл, репетиращ „Последната лятна роза“. Следучилищни занимания.

Искаше му се и той със същата сила да отвърне на стискането на момичето, но усещаше ръката си безсилна. Донякъде поради това, че захватът на момичето бе прекалено силен. Освен това, както усети в този миг, и тялото му отказваше да се движи. Това пък какво беше? Не можеше дори пръста си да помръдне, като да бе целият парализиран.

Изглежда, времето е спряло, мина му през ум. Дишаше тихо и се вслушваше в собствените си вдишвания и издишвания. Морето продължаваше да бушува. И внезапно усети, че всички действителни звуци са замлъкнали. Пулсирането в слабините му се бе превърнало в нещо друго, нещо по-ограничено, и скоро усети едно особено смъдене. А смъденето на свой ред премина в някаква фина прахообразна субстанция, която се смеси с кипящата му червена кръв, запращана по всичките му кръвоносни съдове до всички части на тялото му от мощно помпащото му сърце. В гърдите му се оформи нещо като плътно облаче, което промени ритъма на дишането му и втвърди биенето на сърцето му.

Все някой ден ще проумея смисъла и целта на това събитие, рече си Тенго. Но за да постигна това прозрение, сега съм длъжен да регистрирам с ума си момента с пределна яснота и точност. В този момент Тенго пак беше просто десетгодишно момче, случайно отличаващо се в областта на математиката. Пред него се бе отворила нова врата, но нямаше представа какво го очаква от другата й страна. Чувстваше се безсилен и невеж. Емоционално объркан и немалко уплашен. Дотолкова поне му беше ясно. А и самото момиче сякаш не хранеше надежда да бъде разбрано на момента, на това място. Искаше само да е сигурно, че чувствата й ще стигнат до Тенго — натикани в малка здрава кутийка, опакована в чист лист хартия и завързана с тънко шнурче. Тя само слагаше кутийката в ръката му. И безмълвно му внушаваше: не е нужно да отваряш пакетчето тук и сега. Отвори го, когато му дойде времето. От теб сега искам само да го вземеш.

Тя вече знае куп неща, разсъждаваше Тенго. Неща, които на него все още му бяха неизвестни. Тя бе тази, която го водеше през тази нова арена. А тук в сила бяха нови правила, нови цели и нова динамика. Тенго нищо не знаеше. Но тя знаеше.

По едно време тя охлаби захвата на дясната си ръка върху Тенговата лява и без да каже нито дума, без дори да се извърне назад, напусна бързо класната стая. Тенго остана съвсем сам. През прозореца долитаха детски гласове.

В следващата секунда Тенго усети, че еякулира. Мощният спазъм продължи няколко секунди и изхвърли огромно количество сперма с един силен тласък. Къде отива спермата ми?, зачуди се обърканият Тенгов мозък. Не е прието човек да еякулира по този начин в класната си стая в основното училище. Ако някой го види, ще си има сумата неприятности. Но това вече не бе никаква класна стая в основно училище. Изведнъж осъзна, че е във Фука-Ери и че еякулира по посока на утробата й. А ни най-малко не желаеше подобно нещо. Но и не можеше да се спре. Нещата бяха излезли напълно извън неговия контрол.

* * *

— Не се тревожи — каза след малко Фука-Ери с обичайния си равен глас. — Няма да забременея. Все още не съм почнала да менструирам.

Тенго отвори очи и погледна Фука-Ери. Тя все още бе отгоре му и го гледаше от високо. Идеалните й гърди продължаваха да са пред очите му и да се движат при всяко спокойно, равномерно вдишване и издишване.

Прищя му се да я попита това ли е имала предвид под „ходене в котешкия град“. Що за място е този котешки град? Напъна се да оформи въпроса си в действителни думи, но мускулите на устата му отказваха да слушат.

— Налагаше се — каза Фука-Ери, сякаш бе прочела мислите му.

Както винаги, отговорът й бе кратък, но и не бе никакъв отговор.

Тенго пак притвори очи. Отишъл бе там, еякулира и се върна пак тук. Еякулацията му бе съвсем реална, изхвърлената сперма — също. И щом Фука-Ери казва, че се е налагало, значи, наистина се е налагало. Плътта му все още бе парализирана и безчувствена. А разпускането, което идва след еякулацията, обвиваше тялото му като в тънка мембрана.

Фука-Ери остана в тази си поза задълго. Изстиска на практика и последната му капчица сперма, като насекомо, което изсмуква нектар от цвете. Буквално и капчица не му остави подире си. После се изплъзна, без дума да каже, от пениса му, слезе от леглото и отиде в банята. Чак сега Тенго осъзна, че навън вече не гърми. И че силният дъжд неусетно е отминал. Градоносните облаци, висели тъй упорито над главите им, бяха изчезнали безследно. Тишината бе почти нереална. Чуваше единствено слабия шум от душа в банята. Тенго впери поглед в тавана и зачака плътта му да възстанови усещанията си. Дори след като бе еякулирал, продължаваше да е твърд, макар и малко по-слабо.

Част от съзнанието му бе все още в класната стая в основното училище. Допирът на пръстите на момичето бе оставил своя ярък отпечатък върху лявата му ръка. Не бе в състояние да я вдигне, за да я разгледа, но най-вероятно белезите от ноктите й все още червенееха върху дланта му. И пулсът му съдържаше останки от възбудата му. Плътният облак се бе вдигнал от гърдите му, но въображаемото пространство близо до сърцето му все още изпитваше приятната тъпа болка.

Аомаме, каза си Тенго. На всяка цена трябва да видя Аомаме, мислеше си той. Длъжен съм да я намеря. Защо пропилях толкова време, за да осъзная нещо така очебийно? Та нали тя ми връчи онова скъпоценно пакетче. Защо го захвърлих някъде и толкова дълго не ми дойде на ум да го отворя? Прищя му се да завърти глава, но това все още не бе по силите му. Тялото му не се бе отърсило от обзелата го парализа.

* * *

Скоро след това Фука-Ери се върна от банята. Поседя известно време на ръба на леглото, увита в хавлиена кърпа.

— Човечетата се укротиха — обяви като хладнокръвен, умел разузнавач, докладващ положението на фронта. После с пръст описа във въздуха кръгче — идеално, прекрасно кръгче, достойно за ръката на италиански ренесансов художник върху черковна стена: кръгче без начало и без край. Кръгчето повися известно време във въздуха. — Всичко свърши.

След което момичето стана и свали от себе си хавлията. Чисто гола постоя така известно време, сякаш чакаше влажното й тяло да изсъхне по естествен път на неподвижния въздух. Гледката бе разкошна: гладки гърди, долен торс без нито един срамен косъм.

Наведе се и вдигна падналата на пода пижама и я облече на голо, без бельо; закопча горнището, завърза кордата на долнището. Тенго наблюдаваше всичко това в притъмнялата стая, така както се наблюдава изживяващо метаморфоза насекомо. Пижамата му й бе възголяма, по това не й пречеше да се чувства удобно в нея. Фука-Ери се пъхна в леглото, намери полагащото й се тясно пространство и положи глава върху Тенговото рамо. Той усети формата на ушенцето й върху голото си рамо и топлия й дъх по основата на шията си. Постепенно и парализата му взе да изчезва, така както идва и морският отлив, когато му дойде времето.

Въздухът продължаваше да е влажен, но вече не бе неприятно лепкав. Навън насекомите почваха да нищят. Ерекцията му спадна и пенисът му пак тръгна да си ляга в кротката кал. Нещата бяха изминали своя път; кръгът се беше затворил. Един идеален кръг бе описан във въздуха. Животните напуснаха ковчега и се пръснаха по земята, за която копнееха, като всяка двойка зае полагащото й се място.

— Най-добре е да заспиш — каза тя. — Много дълбоко.

Да заспя много дълбоко, рече си Тенго. Да заспя, а след това да се събудя. Какъв ли ще е светът на утрото?

— Никой не знае отговора на този въпрос — каза Фука-Ери, прочела мислите му.