Харуки Мураками
1Q84 (34)

Десета глава
(Тенго): Вие отхвърляте нашата оферта

Тенго се сбогува с баща си малко преди шест. Докато чакаха таксито му, седяха един срещу друг до прозореца, без да си говорят. Тенго се занимаваше със своите спокойни мисли, а баща му гледаше намръщено навън. Слънцето се бе снишило и бледосиньото небе бавно потъмняваше.

Толкова много въпроси искаше да зададе, но си даваше сметка, че отговори няма да получи. Личеше си по здраво стиснатите бащини устни. Явно баща му бе решил да не приказва повече, та и Тенго реши да не пита повече. Както каза баща му: „Щом не го разбираш без обяснение, и с обяснение няма да го разбереш“.

Погледна баща си, но в изражението му нищо не се бе променило.

— Много неща бих искал да те питам още, но знам, че те само ще ти причинят болка. Не ми остава друго, освен да разгадая останалото по онова, което вече ми каза. Ти вероятно не си биологичният ми баща. До такъв извод стигам. Подробности не са ми известни, но в най-общи линии е така. Ако греша, моля те да ме поправиш.

Баща му нищо не каза.

— Ако предположението ми е вярно, това много ме улеснява. Не защото те мразя, а защото — както вече споменах — не ми се налага да те мразя повече. Ти според мен ме отгледа като свой син въпреки липсата на кръвна връзка помежду ни. За което би трябвало да съм ти благодарен. За жалост, не сполучихме особено в ролите си на баща и син, но това е отделен проблем.

Бащата продължаваше да мълчи, приковал поглед в гледката навън като войник на пост, решен да не пропуска следващата сигнална ракета от племето диваци върху далечния хълм. Тенго се опита да проследи линията на бащиния му поглед, но не видя нищо, което да прилича на сигнална ракета. Пред очите му имаше единствено борове, оцветени от приближаващия залез.

— Мъчно ми е да ти го кажа, но на практика не мога нищо да сторя за теб — освен да се надявам, че оформящият вакуума в теб процес е безболезнен. Сигурен съм, че много си се напатил. Явно си обичал майка ми с всичката сила, на която си бил способен. Не знам защо, но го усещам. Но тя те е напуснала. Нямам представа дали мъжът, с когото е тръгнала, е биологичният ми баща, или не, а и ти очевидно нямаш никакво намерение да ми кажеш. Но така или иначе, тя те е зарязала. Зарязала е и мен, бебето. Възможно е да си решил да ме отгледаш, понеже си се надявал, че докато съм с теб, тя може да се върне. А тя така и не се е върнала — нито при теб, нито при мен. И това те е съсипвало. Като да живееш в безлюден град. Но независимо от всичко, ти ме отгледа в този безлюден град — сякаш за да запълниш вакуума.

Изражението на баща му не се променяше. Тенго не можеше по нищо да познае дали той го разбира и дали изобщо го слуша.

— Но може и да бъркам в предположенията си, което е още по-добре. И за двама ни. Но като разсъждавам по този начин, всякакви неща се подреждат в ума ми и съмненията ми намират донякъде своето потвърждение.

Ято гарвани премина с грачене по небето. Тенго погледна часовника си. Време му беше да върви. Изправи се, отиде до баща си и положи длан върху рамото му.

— Довиждане, татко. Аз скоро пак ще дойда.

С ръка върху дръжката на вратата, Тенго се извърна за сетен път и се шокира от вида на единствената сълза, която се стичаше от окото на баща му. Флуоресцентното осветление на тавана й придаваше матов сребърен блясък. Изглежда, баща му бе вложил последните си силици да я изстиска от малкото останали му чувства. Сълзата се процеди бавно по бащината буза и капна в скута му. Тенго отвори вратата и излезе от стаята. Отиде с таксито до гарата и се качи на влака, с който бе дошъл.

* * *

Експресът от Татеяма за Токио бе много по-пълен и по-шумен от сутрешния. Пътниците бяха предимно връщащи се от плажа семейства. Като ги видя, Тенго се сети за основното училище. Семейните излети му бяха абсолютно непознато изживяване. И по време на фестивала „Бон“^[1], и на Нова година баща му само спеше у дома като някаква мърлява машина, на която са спрели тока.

Седна и реши да си дочете книжката, но установи, че я е забравил в стаята на баща си. Въздъхна, но после си даде сметка, че така може би беше по-добре. Каквото и да прочетеше сега, надали щеше да успее да го възприеме. Пък и „Котешкият град“ бе история, която щеше да е по̀ на място в бащината му стая, отколкото в неговата.

Пейзажите сега прелитаха покрай прозореца в обратен ред: дългото, притиснато от планините обезлюдено крайбрежие постепенно отстъпи място на по-просторната крайбрежна индустриална зона. Макар че вече бе нощ, повечето заводи работеха. В тъмното се издигаше цяла гора от комини, които плюеха огън така, както змия изстрелва дългия си език. Шосето се къпеше от мощните фарове на големите камиони. А океанът зад тях приличаше на гъста черна кал.

Добра се до дома си чак към десет. В пощенската му кутия нямаше нищо. След като си отключи и влезе, апартаментът му се видя по-празен от обикновено — същият вакуум, който бе оставил след себе си сутринта. Захвърлената на пода риза, изключената текстообработваща машина, въртящият се стол с отпечатъка от тялото му, трохичките от гумата върху бюрото. Изпи две чаши вода, съблече се и веднага си легна. Сънят го пребори моментално. Такъв дълбок сън отдавна не му се беше случвал.

* * *

Когато се събуди след осем на другата сутрин, Тенго осъзна, че е станал съвсем нов човек. Дори да се събужда му беше приятно. Мускулите на ръцете и краката му бяха напълно отпуснати и готови да се справят с всеки благоразумен стимул. Физическата умора се бе изпарила. Изпитваше онова чувство, което помнеше от детството си, когато разтваряше новия учебник в началото на учебната година — нямаше представа от съдържанието му, но предчувстваше новите знания, които ще извлече от него. Отиде в банята и се обръсна. Подсуши лицето, плисна малко лосион за след бръснене, огледа се в огледалото и потвърди впечатлението си, че наистина е съвсем нов човек.

Събитията от предишния ден сякаш се бяха случили в някакъв сън, а не в действителност. Колкото и ярко да се открояваше всяко едно, по краищата им витаеха признаци на нереалност. Качил се бе на влака, посетил бе „котешкия град“ и се бе прибрал. За щастие — и за разлика от главния герой на разказа, — успя да хване обратния влак. Но изживяванията му в този град го бяха променили из основи.

Естествено, не бе настъпила никаква промяна в действителната ситуация, в която се намираше — принуден бе да стъпва по опасна, непозната почва. Нещата се бяха развили по един абсолютно непредвиден начин и нямаше и най-малката представа какво му предстои тепърва. Но това не му пречеше да има силното чувство, че все някак си ще преодолее опасността.

Най-после успях да стигна до стартовата линия, рече си Тенго. Не че се появиха някакви нови, решителни факти, но от казаното от баща му и от самото отношение на баща му бе успял да извлече някакви смътни изводи за собствения си произход. Значи, онзи „образ“, който отдавна го тормозеше и объркваше, не е бил някаква безсмислена халюцинация. Не можеше да прецени с каква точност е бил отражение на действителността, но бе единствената информация, оставена му от майка му, и — за добро или лошо — представляваше основата на живота му. Изяснил си веднъж този въпрос, Тенго като че бе смъкнал огромен товар от плещите си. И едва сега, след като го остави на земята, си даде сметка колко много му е тежал открай време.

* * *

Изминаха две необичайно тихи и спокойни седмици, като тихо море. През лятната ваканция преподаваше по четири дни в школата за зубрене, а през останалото време пишеше романа си. Никой не го потърси. Нямаше представа докъде са стигнали нещата с изчезването на Фука-Ери и дали вървят продажбите на „Въздушната какавида“. Тези въпроси ни най-малко не го интересуваха. Светът да си върви така, като си иска. Ако нещо го засяга, ще му се обади.

Свърши август и дойде септември. Докато вареше сутрешното си кафе, Тенго тайно си мечтаеше това спокойствие да трае вечно. Но ако го изречеше на глас, току-виж някой дявол с остър слух го чул отнякъде. Тъкмо затова пазеше в тайна желанието си за постоянно спокойствие. Но нещата никога не стават така, както ни се иска, та и неговият случай не бе някакво изключение.

* * *

Телефонът иззвъня току след десет. Остави го да звъни няколко пъти, предаде се, пресегна се и вдигна слушалката.

— Може ли да дойда — попита приглушен глас. Доколкото му беше известно, на този свят само един човек бе в състояние да задава въпросите си по този начин — без въпросителна интонация. Шумовият фон се състоеше от някаква обява по високоговорител и рева на автомобилни ауспуси.

— Къде си?

— Пред главния вход на „Марушо“.

Апартаментът му бе на по-малко от двеста метра от супермаркета. Явно му се обаждаше от автомата отпред.

Тенго огледа инстинктивно квартирата си.

— Не мислиш ли, че е рисковано? Някой може да наблюдава апартамента ми. Ти нали трябва да си „в неизвестност“.

— Някой може да наблюдава апартамента ти — повтори тя думите му като папагал.

— Да. Около мен стават какви ли не странни работи, вероятно във връзка с „Въздушната какавида“.

— Понеже хората са бесни.

— Вероятно. Бесни са ти на теб, а имам чувството, че са донякъде бесни и спрямо мен. Затова, че пренаписах „Въздушната какавида“.

— Не ми пука — каза Фука-Ери.

— Не ти пука. — Сега пък Тенго повтаряше нейните думи като папагал. Навикът й явно бе заразен. — От кое?

— Че наблюдават апартамента ти. Ако наистина е така.

Той загуби за миг дар слово.

— Но пък на мен може да ми пука — каза най-сетне.

— Трябва да сме заедно — рече Фука-Ери. — Да обединим сили.

— Сони и Шер — каза Тенго. — Най-якият дует от мъж и жена.

— Най-якият кое?

— Няма значение. Моя си лична шега.

— Аз идвам.

Тенго тъкмо се канеше да й каже нещо, когато чу, че тя затвори. Всички му затваряха телефона. Все едно прерязваха въжения му мост.

* * *

Фука-Ери цъфна след десет минути с по една найлонова торба от супермаркета във всяка ръка. Облечена бе в риза с дълъг ръкав на сини райета и тесни джинси. Ризата бе мъжка, неогладена, грабната направо от простора. На едното й рамо висеше брезентова торба. Сложила си бе за маскировка огромни слънчеви очила, но те по-скоро привличаха вниманието на околните, отколкото да служат за дегизация.

— Май трябва да се запасим с храна — каза Фука-Ери, докато прехвърляше съдържанието на найлоновите торби в хладилника. Беше напазарувала предимно готови храни, нуждаещи се единствено от затопляне в микровълнова фурна. Освен тях бе купила солени бисквити и сирене, ябълки, домати и няколко консерви.

— Къде ти е микровълновата? — попита и се огледа из кухнята.

— Нямам такава — отвърна Тенго.

Фука-Ери сбърчи нос и се замисли, но нямаше какво да каже. Изглежда, й беше трудно да си представи свят без микровълнови фурни.

— Смятам да отседна при теб — рече, сякаш изтъкваше обективен факт.

— За колко време? — попита Тенго.

Фука-Ери завъртя глава. Което означаваше, че не знае.

— Какво стана с досегашното ти убежище?

— Не ща да съм сама, когато нещо стане.

— Ти смяташ, че предстои да стане нещо ли?

Фука-Ери не му отвърна.

— Не искам да се повтарям, но тук никак не е безопасно — каза Тенго. — Имам чувството, че някакви хора ме следят. Все още не мога да кажа какви точно са, но…

— Безопасни места не съществуват — каза Фука-Ери и присви многозначително очи, докато дърпаше месестата част на ухото си.

Този език на тялото бе неразгадаем за Тенго. Вероятно нищо не значи.

— Така че за теб няма значение къде се намираш — рече Тенго.

— Безопасни места не съществуват — повтори Фука-Ери.

— Може и да си права — предаде се Тенго. — След определена точка разликите в нивата на опасността престават да са от значение. Така или иначе, време ми е да тръгвам за работа.

— В школата за зубрене.

— Да.

— Аз оставам.

— Ти оставаш — повтори като ехо Тенго. — Така и трябва. Само не излизай навън и никому не отваряй, ако почука. И не вдигай телефона, ако звъни.

Фука-Ери кимна безмълвно.

— Та какво става с професор Ебисуно?

— Вчера правиха обиск в Сакигаке.

— Искаш да кажеш, че полицията е претърсила селището на Сакигаке да те търси ли? — изненада се Тенго.

— Ти не четеш ли вестници.

— Аз не чета вестници — повтори като ехо Тенго. — Напоследък не ми се четат. Така че не съм в течение. Но имам чувството, че на хората от Сакигаке никак не им е било приятно.

Фука-Ери кимна.

Тенго въздъхна дълбоко:

— Сигурно са по-ядосани и отпреди, като гнездо на оси.

Фука-Ери присви очи и замълча. Вероятно си представяше как ято обезпокоени оси излита бясно от кошера си.

— Сигурно — рече с несигурно гласче.

— И успяха ли да научат нещо за родителите ти?

Фука-Ери завъртя отрицателно глава. Нищо още не знаели за тях.

— Но така или иначе, организацията е бясна — каза Тенго. — А ако полицията разбере, че цялото ти изчезване е било инсценирано, и спрямо теб ще побеснеят. А и спрямо мен, за това, че те укривам, макар да знам истината.

— Точно по тази причина трябва да обединим силите си — рече Фука-Ери.

— „Точно по тази причина“ ли каза току-що?

Фука-Ери кимна:

— Сбърках ли нещо.

— Ни най-малко — завъртя отново глава Тенго. — Просто думите ти прозвучаха много свежо.

— Ако толкова ти преча, мога да отида другаде.

— Нямам нищо против да останеш тук — предаде се Тенго. — Сигурен съм, че нямаш къде другаде да отидеш, нали?

Фука-Ери му кимна рязко в отговор.

Тенго извади от хладилника студен ечемичен чай и го изпи.

— Бесните оси може и да не те приветстват с „добре дошла“, но съм сигурен, че ще съумея да се грижа за теб.

Фука-Ери впери за няколко секунди погледа си в него. После рече:

— Променил си се.

— Какво искаш да кажеш?

Тя изви устните си под някакъв особен ъгъл, после ги върна на мястото им:

— Не мога да го обясня.

— Не го обяснявай — каза Тенго. Щом не го разбираш без обяснение, и с обяснение няма да го разбереш.

На излизане от апартамента Тенго й нареди:

— Ако аз те търся, ще позвъня три пъти и ще затворя, после пак ще ти се обадя. Чак тогава вдигни телефона. Окей?

— Окей — каза Фука-Ери. — Звъниш три пъти, затваряш, пак звъниш, отговарям. — Звучеше така, сякаш превеждаше на глас някакъв древен надпис върху скала.

— Много е важно, така че не го забравяй — рече Тенго.

Фука-Ери кимна два пъти.

* * *

Тенго изкара двата учебни часа, върна се в учителската стая и се накани да си върви у дома. Жената от рецепцията обаче дойде да му съобщи, че пак се е появил онзи Ушикава. Изрече го с извинителен тон, като добър по душа вестоносец, доставящ лоша новина. Тенго й се усмихна чаровно и й благодари. Не бива да вини вестоносеца.

Ушикава го чакаше в кафетерията до предното фоайе и пиеше кафе с мляко — напитка, която според Тенго най-малко подхождаше на Ушикава, чиято странна външност изглеждаше още по-странна на фона на енергичните млади студенти. Онази част от помещението, в която се намираше, сякаш имаше някакво свое земно притегляне, плътност на въздуха и пречупване на светлината. Дори отдалече се усещаше безпогрешно, че носи лоши вести. В междучасието кафетерията бе препълнена, но никой друг не седеше на неговата маса с шест стола. По някакъв инстинкт учащите отбягваха Ушикава така, както антилопата отбягва дивите кучета.

Тенго си взе кафе от бара, отправи се към масата и седна срещу Ушикава, който май току-що бе приключил с една крем пита. На масата бе останала само смачканата хартийка, а по устните му още имаше трошици. И крем питите май никак не подхождаха на Ушикава.

— Отдавна не сме се виждали, господин Кавана, нали? — каза Ушикава и леко се надигна от стола си. — Съжалявам, че пак така внезапно ви се явявам.

Тенго претупа учтивостите и премина към деловата част:

— Сигурен съм, че сте дошли за моя отговор. На последната ви оферта, имам предвид.

— Да, действително е така — отвърна Ушикава. — В определен смисъл.

— Господин Ушикава, дали да не ви помоля днес да говорите по-конкретно и директно? Какво точно искате вие и вашите хора от мен срещу така наречената ви субсидия?

Ушикава се огледа предпазливо, но наблизо нямаше никого, а кафетерията така гъмжеше от шумни курсисти, че беше изключено някой да успее да ги подслуша.

— Добре. В такъв случай, позволете ми да ви съобщя окончателните ни условия и да сложа картите на масата — рече Ушикава и се приведе над масата, като в същото време леко снижи глас. — Парите не са нищо повече от претекст. Като начало, самата субсидия не е чак толкова значителна. Най-важното, което клиентът ми ви предлага, е вашата собствена безопасност. Другояче казано, че няма да ви се случи нищо лошо. Ние ви го гарантираме.

— В замяна на какво? — попита Тенго.

— От вас желаем в замяна единствено да мълчите и да забравите. Участвали сте в тази афера, но не сте знаели в какво се замесвате. Били сте най-обикновен изпълнител на заповеди. Така че никой няма да ви търси лична отговорност. От вас се иска само да забравите за всичко. Ние ще направим така, сякаш нищо не се е случило. И никой няма да разбере, че анонимно сте пренаписали „Въздушната какавида“. Никога — и по никакъв начин — няма да бъдете свързан с цялата тази история. Само това искат те от вас. Не вярвам да не виждате, че то ще е и във ваша полза.

— Аз няма да пострадам. Но, с други думи, останалите участници ще пострадат, така ли? Това ли искате да ми кажете?

— Ще третираме всеки отделен случай според обстоятелствата, както се казва — изрече с явно затруднение Ушикава. — Не съм аз този, който ще взема решенията, така че не мога да бъда по-конкретен, но ми се струва, че ще се предприемат определени стъпки.

— И ръцете ви са и дълги, и силни.

— Точно така. Много дълги и много силни, както вече ви споменах. Така че на какъв отговор можем да разчитаме от вас, господин Кавана?

— Да започнем с това, че в никакъв случай не мога да приема пари от вас и вашите хора.

Без да проговори, Ушикава свали очилата си и старателно избърса стъклата с извадената от джоба носна кърпа, после пак си ги сложи, сякаш съществуваше някаква връзка между зрението му и току-що чутото.

— Да разбирам ли, че вие току-що отхвърлихте нашата оферта?

— Съвсем правилно.

Ушикава загледа Тенго през очилата си така, както се гледа облак със странна форма:

— И на какво се дължи това? Според моето скромно мнение сделката не е никак лоша за вас.

— В крайна сметка всички ние, свързаните с тази история, сме пътници в една и съща лодка. Изключено е аз да съм единственият, който ще избяга.

— Аз съм озадачен! — възкликна Ушикава, все едно наистина се беше озадачил. — Не ви разбирам. И може би не бива да ви го казвам, но нито един от останалите май не го е грижа ни най-малко за вас. Истината ви говоря. Хвърлят ви по някоя дребна монета и ви използват както си искат. И накрая вие се оказвате в най-дълбоката мръсотия. Мен ако ме питате, имате пълни основания да ги пратите всички по дяволите. Аз на ваше място щях да съм бесен. А вие се каните да ги защитавате. „Изключено е аз да съм единственият, който ще избяга“, вика! Лодки-млодки! Просто недоумявам! Защо не искате да приемете?

— Една от причините е жената на име Киоко Ясуда.

Ушикава грабна изстиналото си кафе и направи кисела физиономия, когато отпи.

— Киоко Ясуда ли?

— Вие и вашите хора знаете нещо за Киоко Ясуда — каза Тенго.

Ушикава остави ченето си да увисне, все едно нямаше представа за какво говори Тенго.

— Честна дума, изобщо не познавам жена с това име. Кълна ви се. Коя е тя?

Тенго изгледа за известно време в мълчание Ушикава, но не успя да прочете нищо по лицето му.

— Една моя позната.

— Случайно да имате с нея някаква… така да се каже… връзка?

Тенго не отговори на въпроса му.

— Искам само да знам какво сте й направили.

— Какво сме й направили ли? От къде на къде ще й правим нещо? Нищо не сме й направили — заяви Ушикава. — Не ви лъжа. Както вече ви казах, нямам никаква представа коя е тя. А как можеш да направиш нещо на човек, за когото дори не си чувал?

— Но казахте, че сте наели много способен „изследовател“, който ме е проучил из основи. Дори е надушил факта, че съм пренаписал повестта на Ерико Фукада. И за личния ми живот е научил куп неща. Логично е да знае и за връзката ми с Киоко Ясуда.

— Да, вярно е, че наехме способен „изследовател“. И че той разкри сумата подробности около вас. Така че напълно е възможно да е разкрил и връзката ви с Киоко Ясуда, както казвате. Но дори да приемем, че я е разкрил, такива сведения не са стигнали до мен.

— Доста време се срещах с Киоко Ясуда — каза Тенго. — Виждахме се веднъж седмично. Тайно. Понеже е омъжена. Но един ден най-внезапно, без дума да ми каже, тя изчезна.

С кърпата, с която бе изтрил очилата си, Ушикава сега попи избилата по върха на носа му пот.

— И това ви навежда на мисълта, господин Кавана, че сме свързани някак си с изчезването на тази омъжена жена?

— Предполагам, че сте уведомили съпруга й за срещите ни.

Ушикава сви устни, все едно се е шокирал:

— Че за какво ни е да вършим подобно нещо?

Тенго сви юмруци в скута си:

— Сетих се за нещо, което ми казахте по време на последния ни разговор по телефона.

— А именно?

— Че след като преминел човек определена възраст, животът му се превръщат изцяло в процес на постоянна загуба на едно нещо подир друго. Че нещата почвали да му се изплъзват от пръстите така, както зъбите се ронят от гребена. И хората, които обичат, почвата един след друг да изчезват. Думи в този смисъл. Нима не си ги спомняте?

— Спомням си ги. Наистина казах нещо от този род. Но това, господин Кавана, беше най-общо казано. Предлагах ви собствения си скромен възглед относно болката и мъките на стареенето. Изобщо нямах предвид някоя си конкретна… как й беше името… Ясуда.

— На мен обаче ми прозвуча като предупреждение.

Ушикава завъртя енергично глава няколко пъти:

— Нищо подобно! Ни най-малко не съм искал да ви отправям никакви предупреждения. Изказвах само лично мнение. Кълна ви се, наистина не знам нищо за никаква госпожа Ясуда. Изчезнала, казвате?

— Освен това рекохте, че ако отказвам и в бъдеще да се вслушам във вас и вашите хора, това ще се отрази нежелателно на всички около мен.

— Да, наистина казах нещо подобно.

— И то ли не е предупреждение?

Ушикава напъха носната кърпа в джоба на сакото си и въздъхна:

— Наистина може да е прозвучало като предупреждение, но и в този случай говорех най-общо. Казвам ви, господин Кавана: нищо не знам за никаква госпожа Ясуда. Дори името й не съм чувал. Кълна се във всички богове и богини на небето и на земята.

Тенго пак огледа внимателно лицето на Ушикава. Човекът май наистина не знаеше нищо за Киоко Ясуда. Изписаната на лицето му почуда изглеждаше неподправена. Но пък, от друга страна, това, че той нищо не знае, не значеше задължително, че те нищо не са й сторили. Може просто да не са го уведомили.

— Не че ми влиза в работата, господин Кавана, но да се поддържа връзка с омъжена жена, е опасно. Вие сте млад, здрав, неженен мъж. Би трябвало да си намирате безброй неомъжени момичета, без да прибягвате до подобни рискове. — При тези думи Ушикава сръчно облиза трохичките от ъгъла на устата си.

Тенго го наблюдаваше мълчаливо.

— Разбира се, взаимоотношенията между мъжа и жената невинаги се подчиняват на логиката и здравия разум. Дори един моногамен брак носи в себе си цял ред противоречия. Но за ваше добро ви го казвам: ако ви е напуснала, може би ще е най-добре да оставите ситуацията такава, каквато е в момента. И по-точно, да ви внуша: има на този свят неща, които е по-добре да си останат неизвестни. Като например въпроса с майка ви. От истината само ще ви заболи. Научите ли я веднъж, ще трябва в крайна сметка да поемете известна отговорност за нея.

Тенго се смръщи и задържа дъха си за няколко секунди:

— Научили сте нещо за майка ми ли?

Ушикава облиза устни:

— Да, до определена степен. Нашият „изследовател“ много подробно проучи тази област. Така че, ако някога ви се прииска да ги проучите, мога да ви предам всички материали за майка ви такива, каквито са. Доколкото разбирам, израсли сте, без да знаете абсолютно нищо за нея. Но досието й може да съдържа и не особено приятна информация.

— Моля ви да си вървите, господин Ушикава — бутна стола си назад Тенго и се изправи. — Нямам никакво желание да разговарям повече с вас. Нито да виждам отсега нататък лицето ви. Каквото и да ме „сполети“, все ще е по-приятно в сравнение с необходимостта да се разправям с вас. Не ви ща нито „субсидията“, нито гаранциите за „безопасност“. Искам едно-единствено нещо: и то е да не ви виждам никога повече.

Ушикава не реагира видимо на тези му думи. Вероятно през живота си бе чувал много по-лоши неща. В очите му даже заблещука намек за усмивка.

— Чудесно! — каза Ушикава. — Много се радвам, че успях най-сетне да получа вашия отговор. А той е категорично „не“. Вие отхвърляте нашата оферта. Кратко и ясно. Ще го предам на моите началници точно в този му вид. Аз съм просто едно момче вестоносец. Но това, че вашият отговор е „не“, изобщо не значи, че неприятностите ще ви сполетят на мига. Макар че и това е възможно. Но може и никога да не стане. На което се и надявам. Наистина, моля се с цялото си сърце за това. Понеже сте ми симпатичен, господин Кавана. Сигурен съм, че това е последното нещо, което бихте си пожелали — на мен да сте ми симпатичен — но това е самата истина. Тоя смахнат тип с неговите смахнати оферти, направо отвратителен за гледане! Никога не съм имал проблема да бъда прекалено харесван. Но простият факт е, че храня добри чувства към вас, господин Кавана, колкото и да не ви е приятно това. И се надявам, че ще постигнете големи успехи в живота.

След като изрече всичко това, Ушикава се зае да разглежда пръстите на ръцете си — къси, дебели пръсти. Обърна ги няколко пъти да ги види и отгоре, и отдолу. После се изправи.

— Надявам се да нямате нищо против да си вървя. И, както сам отбелязахте, надали повече ще се срещнем. Да, ще направя всичко възможно да се съобразя с желанията ви. Дано в бъдеще ви потръгне. Сбогом.

Ушикава взе оставеното на стола охлузено кожено куфарче и се скри сред тълпата в кафетерията. Масата курсисти — и момчета, и момичета — се раздели естествено да му направи път, както селянчетата през Средновековието са се отдръпвали от пътя на някой страшен търговец на роби.

* * *

Тенго набра домашния си номер от автомата във фоайето на школата. Канеше се да затвори на третото позвъняване, но Фука-Ери вдигна още на второто.

— Щях да го оставя да звъни три пъти и да затворя, после пак да се обадя. Нали имахме уговорка — рече Тенго с досада.

— Забравих — отвърна безразлично Фука-Ери.

— Но аз изрично те помолих да не забравяш.

— Искаш ли пак да позвъниш.

— Няма смисъл. Вече разговаряме. Нещо необичайно да е станало в мое отсъствие?

— Никой не се е обаждал. Никой не е идвал.

— Хубаво. Аз свърших работа и тръгвам да се прибирам.

— Един голям гарван кацна отвън на прозореца и заграчи.

— Всяка вечер идва. Не му се притеснявай. Просто се отбива на гости. Както и да е, до седем ще се върна.

— Няма да е лошо да побързаш.

— Защо?

— Човечетата се размърдват.

— Човечетата се размърдват — повтори Тенго думите й. — В моя апартамент?

— Не. Другаде.

— Къде другаде?

— Много, много надалече.

— Но ти ги чуваш.

— Чувам ги.

— И какво означава това?

— Че започва нещо не обикновено.

На Тенго му потрябва време, за да проумее, че тя иска да каже „необикновено“.

— И за какво необикновено нещо става дума?

Фука-Ери завъртя глава. И по телефона я усети. С което искаше да му каже, че не знае.

— Гледай да се прибереш, преди да започнат гръмотевиците.

— Гръмотевици ли?

— Ако влакът спре, ще сме разделени.

Тенго погледна навън през прозореца. Тиха лятна вечер, без нито едно облаче по небето.

— Не ми изглежда като че ще има буря.

— С гледане не можеш да познаеш.

— Ще бързам.

— Побързай — каза Фука-Ери и затвори телефона.

Тенго излезе, хвърли още един поглед на ясното вечерно небе и със забързана крачка се отправи към метростанцията Йойоги. Думите на Ушикава отекваха в главата му като пуснат на автоматично просвирване запис:

Има на този свят неща, които е по-добре да си останат неизвестни. Като например въпроса с майка ви. От истината само ще ви заболи. Научите ли я веднъж, ще трябва в крайна сметка да поемете известна отговорност за нея.

А там някъде човечетата се размърдват. Явно имат някаква връзка с наближаващото ни необикновено събитие. Небето все още е красиво и ясно, но с гледане не можеш да познаеш. Току-виж затрещели гръмотевици, ливнал дъжд и влаковете спрат. Трябва бързо да стигна до апартамента си. Гласът на Фука-Ери звучеше особено завладяващо:

„Трябва да обединим сили.“

Отнякъде към тях се протягат нечии дълги ръце. Трябва да обединим сили. За да станем най-якият дует от мъж и жена на света.

Ритъмът не замлъква.