Харуки Мураками
1Q84 (30)

Шеста глава
(Тенго): Ръцете ни са много дълги

Известно време ситуацията остана непроменена. Никой не търсеше Тенго. Нямаше и вест нито от Комацу, нито от професор Ебисуно или от Фука-Ери. Сякаш всички го бяха забравили или се бяха преместили на Луната. Ако последното наистина бе станало, Тенго нямаше да има проблем, но за жалост нещата невинаги се развиваха в негова полза. Не, не са отишли на Луната. Просто си имат куп задължения ден подир ден и нямат нито време, нито желанието да уведомяват Тенго за действията си. Тенго се стараеше да спазва инструкциите на Комацу и всеки ден преглеждаше вестника, но поне в този, който гледаше, нямаше нищо за Фука-Ери. Вестникарската индустрия ровеше най-старателно отминалите събития, но се отнасяше с голяма доза пасивност към текущите. Което, предполага се, внушаваше, че „в момента нищо особено не се случва“. И понеже си нямаше телевизор, Тенго не можеше да знае как случаят се отразява от телевизионните новинари.

Що се отнася до седмичните списания, те почти до едно се захванаха с тази история. Не че Тенго ги четеше като хората. Но не можеше да не види във вестника рекламите на тези списания със сензационните заглавия „Истината около загадъчното изчезване на красивата тийнейджърка, автор на бестселър“, „Авторката на «Въздушната какавида» Фука-Ери (17): Къде е тя сега?“, „Потайното минало на изчезналата красива млада авторка“. В няколко от рекламите фигурираше и снимката на Фука-Ери от пресконференцията. Тенго, естествено, се интересуваше донякъде от съдържанието на репортажите, но нямаше никакво намерение да пръска куп пари, за да събере пълния набор от седмичници. Пък и Комацу със сигурност щеше да му съобщи, ако в тях се появеше нещо, което пряко да го засяга. Липсата на контакти означаваше, че поне засега няма нищо ново. С други думи, хората още не знаеха, че „Въздушната какавида“ е (вероятно) творба на задкулисен автор.

Ако съдеше по заглавията, медиите се интересуваха най-вече от самоличността на бащата на Фука-Ери и от миналото му на известен екстремист, от факта, че е израсла в пълна изолация в комуна в планинските части на Яманаши, и от сегашния й настойник професор Ебисуно (прочут навремето си интелектуалец). Но това, че никой не знаеше местонахождението на красивата загадъчна тийнейджърка, не пречеше на „Въздушната какавида“ да си стои на върха на бестселърите. Напротив, всички тези въпроси без отговор изостряха общественото внимание.

Ако се съдеше по наличните признаци обаче, отсъствието на Фука-Ери щеше да се проточи и разследването неминуемо щеше да обхване все по-широки области. Тогава вече нещата можеха да се усложнят. Разровеше ли се някой, да речем, в образованието на Фука-Ери, нямаше начин да не открие, че страда от дислексия и че по тази причина на практика не е ходила на училище. Щяха да излязат наяве всичките й оценки по японски и съчинения (ако изобщо е писала такива), а оттам и въпросът как е успяло едно момиче с дислексия да сътвори такава блестяща проза. Не беше нужно човек да е гений, че да се досети, и хората щяха да почнат да се питат дали пък някой не й е помагал.

Подобни съмнения, разбира се, първоначално щяха да бъдат отнесени към Комацу — редактора, отговарящ за повестта, контролирал всичко, свързано с публикуването й. А Комацу сто на сто щеше да заяви, че не знае нищо по въпроса. С най-спокойна физиономия щеше да твърди, че ролята му се е свеждала единствено до това да предаде ръкописа на журито и че няма нищо общо с творческия процес по създаването й. Комацу много го биваше да запазва своята безизразност, докато говореше неща, в които и сам не вярваше; не че и другите опитни редактори не владееха това умение до определена степен. И веднага след като отхвърлеше възможността да е знаел за измамата, щеше да се обади на Тенго и с драматичен тон да му съобщи: „Ей, Тенго, взе да става напечено“, сякаш и той самият се кефи на лудницата.

А пък можеше и наистина да се кефи. Понякога Тенго оставаше с чувството, че Комацу страда от известен стремеж към самоунищожение. Нищо чудно някъде дълбоко в себе си да таеше надеждата целият план да стане обществено достояние, да се превърне в сочен, огромен скандал, чиято експлозия да разпарчетоса всички замесени в случая. Но в същото време Комацу си оставаше и трезвомислещ реалист. От него по-скоро можеше да се очаква да потисне стремежа си, отколкото да вдигне платна към бездната на разрухата.

Той сигурно отдавна бе изчислил как поне той да оцелее, независимо от крайния изход. Как точно се канеше да успее в конкретния случай, Тенго не можеше да си представи, но Комацу със сигурност умееше да експлоатира всичко в своя полза, било то скандал, та дори и тотална катастрофа. Толкова ловък играч бе, че нямаше правото да намира кусури на професор Ебисуно в това отношение. Но Тенго си рече с известна увереност, че Комацу сто на сто ще се свърже с него, ако на хоризонта се появят облаците на съмнението относно авторството на „Въздушната какавида“. Дотук Тенго бе функционирал просто като удобен и ефикасен инструмент в ръцете на Комацу, но сега се бе превърнал и в негова ахилесова пета. Ако разкриеше всички факти, щеше да постави Комацу в неудобно положение, така че Комацу не можеше да не се съобрази с него. Просто трябваше да изчака обаждането му; докато онзи не му се обажда, значи още не е станало „напечено“.

Тенго повече го вълнуваше какво ли прави в момента професор Ебисуно. Явно принуждаваше полицията да действа — досаждаше им с вероятността изчезването на Фука-Ери да е свързано със Сакигаке и използваше случая, за да намери пробойна в твърдата обвивка на религиозната организация. Но самата полиция? Движеше ли се тя в тази насока? Най-вероятно — да. На медиите вече им излизаше пяна от устата да тръбят за връзката между Фука-Ери и Сакигаке. Ако полицията не предприемеше нищо в тази посока, а впоследствие се появяха нови данни, щяха да я критикуват здраво, че не си е свършила работата. Но ако пък водеше някакво разследване, явно го държеше в тайна, а това означаваше, че нито седмичните списания, нито телевизиите щяха да могат да се доберат до съществена нова информация.

На прибиране от школата за зубрене един ден Тенго намери в пощенската си кутия до главния вход на кооперацията дебел плик с името на Комацу като подател, емблемата на издателя му и шест пощенски клейма за препоръчана поща. След като си влезе, Тенго отвори плика и извади отвътре копия от най-новите рецензии на „Въздушната какавида“ и писмо от Комацу. Доста време му отне разчитането на Комацувите драскулки.

* * *

Тенго,

Нищо ново засега. Все още не са намерили Фука-Ери. Седмичниците и телевизиите поставят ударението върху раждането и детството й, така че за наше щастие ние още не сме засегнати. Продажбите на книгата продължават да нарастват, но не знам вече да се радвам ли, или не. От компанията обаче са много доволни, при което шефът ми връчи похвална грамота и парична награда. Повече от двадесет години работя в списанието им, но за пръв път казват нещо хубаво по мой адрес. Та понякога ми се приисква да мога да им зърна физиономиите, ако научат истината. Прилагам копия от рецензии и други статии по повод „Въздушната какавида“. Прегледай ги за свое сведение, когато имаш време. Смятам, че някои ще ти се сторят наистина интересни, а други ще те разсмеят — при условие че ти е до смях, разбира се.

Помолих мой приятел да хвърли едно око на Фондацията за напредък в науката и изкуствата „Нова Япония“, за която стана дума миналия път. Създадена е преди няколко години, има държавен лиценз и провежда активна дейност. Има си офис и представя ежегоден финансов отчет. Всяка година дава субсидии на определен брой учени и автори — или поне така твърдят. Моят източник не е успял да установи откъде се финансира и според него в цялата работа има нещо гнило. Нищо чудно да е създадена с цел отклоняване на данъци. Това би могло да се установи при по-подробно разследване, но за такова нямаме нито време, нито пари. Както споменах и миналия път, не съм убеден, че една подобна фондация наистина би желала да даде три милиона йени на такъв неизвестен писател, какъвто си ти. А това може да означава единствено, че са надушили връзката ти с „Въздушната какавида“. Така или иначе, най-разумно според мен ще е да нямаш нищо общо с тази организация.

* * *

Тенго прибра писмото от Комацу в плика. Защо ли си е направил труда Комацу да му напише такова писмо? Възможно е просто да го е добавил към изпратените рецензии, но това не му е в стила. Ако е искал да съобщи нещо на Тенго, щеше да го направи по телефона, както винаги. Едно такова писмо можеше да представлява бъдеща улика. Предпазливият Комацу нямаше как да не си е дал сметка за това. Или пък се притесняваше по-малко от възможната улика, отколкото от това, че подслушват телефона му?

Тенго хвърли поглед към телефона си. Подслушване? И през ум не беше му минавало, че някой може да подслушва точно неговия телефон. Но пък цяла седмица апаратът нито веднъж не бе иззвънял. Да не би публично да се знаеше, че го подслушват? Не се бе обаждала дори по-възрастната му приятелка, която обичаше да бъбри по телефона. Крайно необичайно.

А още по-необичаен бе фактът, че миналия петък тя не дойде. Поначало се обаждаше, ако нещо я възпрепятстваше да дойде — я останало си у дома настинало дете, я внезапна поява на месечното й кръвотечение. Последния петък обаче изобщо не се беше обадила. В очакване на посещението й Тенго бе спретнал скромен обяд, но в крайна сметка му се наложи да прекара деня сам. Може й нещо спешно да й се бе случило, но не бе никак нормално и дума да не чуе от нея. А той да я потърси беше изключено.

* * *

Прогони от мислите си и приятелката, и телефона. Седна на кухненската маса и зачете рецензиите една по една. Бяха подредени по дати, а с химикалка в горния ляв ъгъл пишеше името на вестника или списанието и датата на публикуването. Вероятно тази работа бе свършила почасовата секретарка на Комацу; самият той бе много далече от подобна тегоба. Повечето рецензии бяха положителни. Много от критиците хвалеха повестта за нейната задълбоченост и смелост и отчитаха прецизния й стил; неколцина дори намираха за „невероятно“ това, че е написана от седемнадесетгодишно момиче. Не са много далече от истината, рече си Тенго.

Една от рецензиите наричаше авторката „нова Франсоаз Саган, попила атмосферата на магическия реализъм“. Макар да бе мъглява и изпълнена с уговорки, като цяло, изглежда, одобряваше творбата.

Доста от рецензентите обаче бяха озадачени — или просто с неустановено мнение — по отношение на смисъла на въздушната какавида и човечетата. Един от критиците завършваше статията си с думите: „Като повествование творбата е съставена по изключително интересен начин и увлича читателя до самия си край, но когато стане въпрос за въздушната какавида или кои са тези човечета, оставаме във вир от мистериозни въпросителни. Допускаме, че авторката може да е желала точно това, но много читатели са по-склонни да приписват тази неяснота на авторски мързел. Като дебют е много добра, но ако авторката желае да се радва на дълга писателска кариера, ще трябва в най-близко бъдеще да ни разясни своята умишлено тайнствена позиция“.

Тенго накриви глава в знак на недоумение. След като авторката е успяла да създаде „повествование, съставено по изключително интересен начин“, което „увлича читателя до самия си край“, как може в същото време да бъде наречена „мързелива“?

Но и самият Тенго, честно казано, нямаше ясна позиция по въпроса. Ами ако бъркаше някъде, а критикът бе прав? Толкова дълбоко се бе потопил в пренаписването на „Въздушната какавида“, че на практика се бе лишил от всякаква възможност да е обективен. И сега възприемаше и въздушната какавида, и човечетата като нещо, което съществува у самия него. Но и той, най-честно казано, не знаеше какво означават те. Нито пък го вълнуваха особено. Най-важното за него бе дали някой би приел, или отхвърлил съществуването им като факт, а Тенго с най-голяма готовност ги приемаше и тъкмо затова бе успял да посвети изцяло и сърцето, и душата си на пренаписването на „Въздушната какавида“. Ако не бе успял да приеме повестта като своя според наложените от самата нея условия, не би се замесил в измамата дори ако му предложеха цяло състояние или го заплашеха.

И все пак неговият прочит на историята си бе само негов. Не можеше да не изпита известно съчувствие към доверчивите мъже и жени, останали „във вир от мистериозни въпросителни“ след прочитането на „Въздушната какавида“. Представи си куп недоумяващи хора, вкопчили се в пъстроцветни спасителни пояси и дрейфуващи безцелно по повърхността на пълен с въпросителни вир под палещите лъчи на едно съвсем нереалистично слънце. Тенго изпитваше определена отговорност към така закъсалата общественост.

Но пък може ли изобщо някой да спаси всички хора на света?, питаше се Тенго. Дори да събереш на едно място всичките богове на света, пак няма да успеят да премахнат ядрените оръжия, нито да унищожат тероризма. Нито да сложат край на сушата в Африка, нито да съживят Джон Ленън. Напротив — ще се разделят на фракции и ще почнат да се бият помежду си, та светът ще стане още по-хаотичен, отколкото е в момента. В сравнение с тоталната безпомощност, която подобно положение би сътворило, плаването във вир от мистериозни въпросителни представлява един съвсем незначителен грях.

Тенго прочете едва половината от изпратените му от Комацу рецензии на „Въздушната какавида“, преди да ги натика обратно в плика. Ясно беше какво пишеше в останалите. Като сюжет „Въздушната какавида“ се бе сторила пленителна на доста хора. Сред запленените бяха и Тенго, и Комацу, и професор Ебисуно, и невероятно много читатели. Какво друго да очакват от нея?

* * *

Телефонът иззвъня малко след девет вечерта във вторник, докато Тенго слушаше музика и четеше книга. Това бе любимата му част от деня — да чете до насита, преди да заспи. Не заспиваше, докато не се умореше от четене.

Телефонът му отдавна не беше звънял, а в звъна му имаше нещо злокобно. Това не беше Комацу. Когато Комацу го търсеше, звънът бе друг. Тенго се подвоуми дали изобщо да вдигне. Остави го да иззвъни пет пъти и едва тогава вдигна игличката от плочата и взе слушалката. Току-виж беше приятелката му.

— Господин Кавана? — попита непознат на Тенго мек, плътен мъжки глас.

— Да — отвърна той плахо.

— Извинете ме за късното обаждане. Казвам се Ясуда — обяви мъжът с неутрален тон — нито дружелюбен, нито враждебен, нито безличен, нито фамилиарен. Ясуда ли? Често срещано име, но лично той май не познаваше нито един Ясуда. — Обаждам ви се, за да ви предам едно съобщение. — И тук направи лека пауза, сякаш сложи разделителна лентичка между две страници. — Струва ми се, че съпругата ми няма да може повече да посещава дома ви. Това е всичко, което исках да ви кажа.

Ясуда! Ами да! Това бе фамилното име на приятелката му Киоко! Киоко Ясуда. Но понеже нито веднъж не го бяха споменавали в разговорите си, сега не можа да включи на мига. Значи, онзи на телефона е съпругът на Киоко. Тенго имаше чувството, че нещо е заседнало напряко на гърлото му.

— Добре ли ме разбрахте? — попита мъжът с абсолютно безизразен тон — поне Тенго не усети никаква емоция. Говореше на едва доловим диалект — от Хирошима или Кюшу най-вероятно; Тенго не можеше да каже с точност.

— Няма да може повече да ме посещава — повтори като ехо Тенго думите му.

— Точно така. Няма да може повече да ви посещава.

Тенго набра смелост да попита:

— Случило ли й се е нещо?

Мълчание. Въпросът му увисна в пространството без отговор. По някое време мъжът отвърна:

— Просто ви уведомявам, господин Кавана, че най-вероятно повече няма да видите съпругата ми. Друго нямам какво да ви кажа.

Онзи знаеше, че Тенго е спял с жена му. Веднъж седмично. Цяла година. Усещаше се, че му е известно. Но най-неочаквано в тона му липсваше както гняв, така и обида. А съдържаше нещо съвсем различно — не толкова лично чувство, колкото обективно описание — на занемарена, буренясала градина, на сухо дере след голямо наводнение или нещо подобно.

— Не съм сигурен, че…

— Това ви стига — прекъсна го мъжът. В гласа му взеха да се долавят следи от преумора. — Но държа да сте наясно със следното: съпругата ми е безвъзвратно изгубена. Не е в състояние да посещава повече дома ви под каквато и да било форма. Това искам да ви предам.

— Безвъзвратно изгубена — повтори Тенго.

— Нямах никакво желание да ви се обаждам, господин Кавана. Но ако не ви се обадех, нямаше нощем да ме лови сън. Вие как мислите? Че за мен този разговор е удоволствие ли?

От другия край на жицата не идваше никакъв шум, докато мъжът мълчеше. Изглежда, се обаждаше от невероятно тихо място. Или насъбралата се у него емоция действаше като вакуум и обираше всички звукови вълни наоколо му.

Тенго нямаше как да не зададе някой и друг въпрос на мъжа. Иначе всичко щеше да си остане сбирщина от неразбираеми намеци. Не биваше в никакъв случай да позволи на онзи да затвори! Но той явно не възнамеряваше да съобщи на Тенго никакви подробности. А какъв вид въпроси се задават на човек, който не възнамерява да ти разкрие действителното състояние на нещата? Какви думи да произнесе, когато насреща си има вакуум? Но докато Тенго се бореше да намери подходящите думи, връзката прекъсна без предупреждение. Мъжът бе оставил слушалката, без нищо повече да каже, и бе зарязал Тенго. Вероятно завинаги.

Тенго подържа известно време слушалката на ухото си. За всеки случай: ако някой подслушваше линията, може би щеше да усети присъствието му. Затаи дъха си и се вслуша, но не чу никакви издайнически шумове. Долавяше единствено собствения си пулс. И колкото повече слушаше, толкова повече се чувстваше като крадец, промъкнал се нощем в дома на непознат: крие се в сенките, не смее да диша, чака всички да заспят.

Кипна вода и си запари зелен чай за успокоение на нервите. Гушнал в дланите си чашката без дръжка, седна на кухненската маса и си преговори наум току-що проведения разговор.

„Съпругата ми е безвъзвратно изгубена. Не е в състояние да посещава повече дома ви под каквато и да било форма. Това искам да ви предам.“ Под каквато и да било форма — точно тази фраза най го измъчваше. Намекваше му за нещо тъмно, влажно, слузесто. Изглежда, онзи човек Ясуда искаше да му внуши, че дори жена му да поиска някога пак да посети Тенговия апартамент, буквално ще й е невъзможно да изпълни желанието си. Невъзможно в какъв смисъл? В какъв контекст? И какво искаше да му каже с това „безвъзвратно изгубена“? В мисълта му се появи образ на тежко пострадала в катастрофа Киоко Ясуда, или сполетяна от неизлечима болест, или ужасно обезобразена в резултат на някакво насилие. Прикована към инвалидна количка, без някой крайник, или бинтована от глава до пети, без да може да помръдне. Или пък затворена в някое подземие като куче с верига. Всички тези възможности обаче му изглеждаха сравнително невероятни.

Киоко Ясуда (както бе почнал да я нарича Тенго в съзнанието си) почти никога не говореше за своя съпруг. Нищо не бе казала на Тенго: нито какъв е по професия, нито на колко години е, как изглежда, какъв е по характер, как са се запознали, как са се оженили, дали е слаб, или дебел, нисък или висок, нито дори дали се спогаждат, или не. Онова, което бе известно на Тенго, бе, че не е особено притеснена във финансово отношение (напротив, имаше вид на материално осигурена жена) и че е недоволна или от честотата, или от качеството на секса със съпруга й, макар че и за последното Тенго трябваше по-скоро да се досеща. През следобедите им в леглото си бяха говорили за сума ти неща, но темата за съпруга й нито беше възниквала, нито Тенго бе проявил дори капка интерес към нея. Предпочиташе да не знае нищо за мъжа, чиято жена бе откраднал. Струваше му се, че така е по-редно. Но сега, в тази нова ситуация, съжали, че никога не я бе питал за мъжа й (а тя сигурно щеше да му отговори най-откровено). Ревнив ли е съпругът й? Обсебваща личност ли е? Склонен ли е към насилие? Опита се да се постави на негово място. Как би се чувствал, ако ролите им бяха разменени? Да кажем, че самият той е женен, с две малки деца, в спокоен дом, но изведнъж установява, че жена му се чука веднъж седмично с друг мъж — при това с десет години по-млад от нея, и то в продължение на цяла една година? Как би реагирал самият той на подобна ситуация? Кои чувства щяха да владеят сърцето му? Отмъстителен гняв? Дълбоко разочарование? Неясна тъга? Презрително безразличие? Чувството за изгубен допир с действителността? Или неразграничима смесица от няколко емоции?

Колкото и да разсъждаваше Тенго, така и не успя да определи окончателно как щеше да се чувства. Но през цялото време на размисъл в съзнанието му се явяваше образът на майка му по бял комбинезон, подаваща гърдите си на непознат нему мъж. Кръгът на съдбата май се затвори, мина му през ум. Загадъчният млад мъж можеше да е самият Тенго, а жената в обятията му — Киоко Ясуда. Композицията си оставаше непроменена; само индивидите са се сменили. Означава ли това, че животът ми е бил просто процес, посредством който давам конкретна форма на спящия у мен образ? И до каква степен съм отговорен за това, че се е изгубила безвъзвратно?

* * *

Сънят бе избягал надалече от Тенго. Все чуваше гласа на онзи Ясуда. Подхвърлените от него намеци натискаха с пълна сила Тенго, а казаните думи привнасяха една особена реалност. Тенго си мислеше за Киоко Ясуда. Представяше си най-подробно лицето и тялото й. За последно я видя по-миналия петък, преди две седмици. Както винаги, прекараха повечето време в секс. Но след обаждането на мъжа й всичко това вече му се струваше отдавна отминало, епизод от историята.

На етажерката му стояха няколкото дългосвирещи плочи, които бе донесла от дома си, да ги слушат двамата в леглото: всичките много, много стари джаз изпълнения на Луис Армстронг, Били Холидей (и те с участието на Барни Бигърд), и тава на Дюк Елингтън със записи от 40-те години. Тя ги слушаше — и боравеше с тях — с изключително внимание. Обложките бяха поизбелели от годините, но самите плочи имаха вид на чисто нови. Тенго вземаше една обложка подир друга и колкото повече ги гледаше, толкова по-ясно му ставаше, че надали ще я види повече.

В най-строгия смисъл на думата Тенго не беше влюбен в Киоко Ясуда. Никога не го обзе чувството, че би желал да прекара целия си живот с нея или че страшно ще го боли, ако се разделят. Тя в нито един момент не бе успяла да накара сърцето му да трепне по онзи особен начин. Но бе свикнал по-възрастната му приятелка да е част от живота му и, естествено, се бе привързал към нея. Чакаше с желание да дойде поредният петък, в който голите им тела да се слеят. За Тенго връзката им бе доста необичайна. Той поначало не се привързваше много към жените. Можеше дори да се каже, че с повечето жени — независимо дали имаше с тях сексуална връзка, или не — се чувстваше някак си неудобно. И за да тушира това си неудобство, Тенго ограждаше една определена част от сърцето си. С други думи, имаше кътчета в сърцето му, които държеше да останат под ключ. Спрямо Киоко Ясуда обаче всички тези сложни операции бяха излишни. Като начало, тя идеално схващаше какво точно иска той и какво не. В крайна сметка Тенго смяташе, че е извадил голям късмет, като я е срещнал.

Но ето че нещо се беше случило и тя бе станала безвъзвратно изгубена. По някаква неизвестна причина нямаше да е в състояние да посещава повече дома му под каквато и да било форма. А според съпруга й най-добре било Тенго да си няма представа нито за причината, нито за следствието.

* * *

Понеже още не бе готов за сън, Тенго седеше на пода и слушаше тихо плочата на Дюк Елингтън. Телефонът иззвъня отново, когато стрелките на стенния часовник сочеха 10:12. Тенго не се сещаше кой друг може да го търси по това време освен Комацу, но и сега не беше неговото припряно, нетърпеливо звънене. По-вероятно бе да е пак Ясуда, сетил се, че е пропуснал да му каже нещо. Тенго не изпитваше никакво желание да вдигне. От опит знаеше, че обажданията по това време никога не са приятни. Но предвид текущото му положение реши, че няма друг избор, освен да се обади.

— Нали разговарям с господин Кавана? — попита мъжки глас. Но не беше Комацу. Не беше и Ясуда. Гласът принадлежеше безспорно на Ушикава, но устата му сякаш бе пълна с вода или с друга неопределима течност. И странната му физиономия, и плоската деформирана глава се появиха автоматично в съзнанието на Тенго. — Ъъъ, извинявайте, че толкова късно ви звъня. Обажда се Ушикава. Знам, че онзи ден ви се натрапих неочаквано и ви отнех куп ценно време. И днес ми се ще да се бях обадил по-рано, но възникна нещо спешно и докато се усетя, вижте кое време стана. Повярвайте ми, господин Кавана, много добре знам, че сте от хората, които рано лягат, рано стават и това е похвално. Стоенето до късно, губенето на време никому не са полезни. Най-добре е човек да си ляга веднага след като се стъмни и да става сутрин по изгрев-слънце. Но не знам защо — явно по някаква интуиция — ми хрумна, че тази вечер може да сте още буден, господин Кавана, та макар да не е особено възпитано, се реших да ви звънна. Надявам се, че не съм улучил неподходящ момент.

На Тенго никак не се поправи онова, което чу, нито фактът, че Ушикава знае домашния му номер. И за никаква интуиция не можеше да става дума: обаждаше се, понеже знаеше прекрасно, че Тенго е буден и сън не го хваща. Или пък знаеше, че прозорците му светят. Дали не наблюдаваха апартамента му? Почти успя да си представи как някой от „трудолюбивите и способни изследователи“ наблюдава отнякъде квартирата му с помощта на мощен бинокъл.

— Наистина още не съм си легнал. „Интуицията“ ви е вярна. Може би попрекалих със зеления чай.

— Лошо, много лошо, господин Кавана. Безсънните нощи често пораждат ненужни мисли. Какво ще кажете в такъв случай да си поговорим за малко?

— Стига да не е на тема, която още повече ще ме разсъни.

Ушикава се разсмя. На неговия край — някъде по света — деформираната му глава взе да се тресе по своя си обезформен начин.

— Много смешно, господин Кавана. Разбира се, онова, което ще ви кажа, може да не ви унесе като приспивна песничка, но самата тема не е толкова убийствено сериозна, че да ви държи буден цяла нощ, това поне ви обещавам. Става въпрос за най-елементарно „да“ или „не“. По оня въпрос… за субсидията. Изключително привлекателно предложение, не смятате ли? Обмислихте ли го вече? Чакаме сега да чуем окончателния ви отговор.

— Доколкото си спомням, при последния ни разговор съвсем ясно ви отговорих отрицателно. Ценя високо офертата ви, но в момента притежавам всичко, от което имам нужда. Не съм финансово притеснен и предпочитам, ако може, да живея така, както съм живял досега.

— Тоест не желаете да сте никому задължен.

— Най-кратко казано — не желая.

— Предполагам, че постъпката ви е крайно похвална, господин Кавана — рече Ушикава с глас като леко покашляне. — Държите всичко сам да постигнете. Да сте минимално обвързан с разни организации. Много добре ви разбирам, но същевременно се и тревожа за вас, господин Кавана. Вгледайте се в света, в който живеем. Никой не знае кога какво може да стане. Всеки има нужда от нещо като застраховка, от нещо, което да му дава чувство за сигурност, да го засланя от вятъра. Много ми е неприятно, че трябва да ви го кажа, господин Кавана, но в настоящия момент вие нямате… ъъъ… абсолютно нищо, на което да се облегнете. Не можете да разчитате на нито един от хората около вас, струва ми се: при първата криза ще ви зарежат. Не съм ли прав? Както казват хората, предпазливостта предпазва. Важно е да сте се застраховали, преди да настъпи кризата, не мислите ли? И не става дума само за пари. В крайна сметка парите са просто символ на нещо друго.

— Не съм сигурен, че разбирам накъде биете — каза Тенго. Усещаше как се прокрадва отново онова чувство на отвращение, което изпита при първата си среща с Ушикава.

— Аз и не очаквах друго. Вие сте все още млад, здрав мъж. И вероятно затова не разбирате какво ви говоря. Но да ви дам един пример. След като преминете определена възраст, животът се превръща изцяло в процес на постоянна загуба. Нещата, които са били определящи в живота ви, започват едно по едно да ви се изплъзват от пръстите, така както зъбите се ронят от гребена. А на тяхно място се появяват единствено безстойностни имитации. Всичко изчезва едно по едно — и физическата ви сила, и надеждите, и мечтите ви, и идеалите, и убежденията, всички значения и, пак повтарям, хората, които обичате. Някои предварително обявяват заминаването си, други просто изчезват някой ден внезапно, без предупреждение. А заминат ли си, връщане назад няма. И търсенето на заместители никога не е успешно. Всичко е страшно болезнено — все едно с нож ви режат. И вие скоро ще станете на тридесет, господин Кавана, а това ще рече, че отсега започвате да навлизате постепенно в залеза на своя живот, тоест да стареете. И вероятно вече започвате да схващате онова болезнено усещане, че губите нещо, нали?

Тенго се зачуди дали пък мъжът не му намеква за Киоко Ясуда. Не е изключено да знаят за срещите им тук всяка седмица и за това, че съвсем наскоро нещо я е накарало да го изостави.

— Вие май знаете куп неща за частния ми живот — каза Тенго.

— О, не, ни най-малко! — взе да отрича Ушикава. — Говоря ви за живота поначало. Наистина. Много малко знам за частния ви живот.

Тенго продължи да мълчи.

— Умолявам ви, господин Кавана — въздъхна Ушикава, — бъдете така добър да приемете субсидията ни. Честно казано, намирате се в крайно несигурно положение. А ние сме в състояние да ви подкрепим при криза. Да ви хвърлим спасителен пояс. Ако така вървят нещата, току-виж сте се озовали в безизходна ситуация.

— Безизходна ситуация — повтори Тенго.

— Именно.

— И бихте ли пояснили каква точно ситуация имате предвид?

Ушикава млъкна за миг, после каза:

— Повярвайте ми, господин Кавана, някои неща е по-добре да не ги знаете. Има знания, способни да лишат човека от сън. И не можете да ги преборите със зелен чай. Ще ви отнемат завинаги спокойния сън. Искам… ъъъ… само да ви кажа следното. Представете си нещата по следния начин: все едно сте отворили някакъв специален кран и оттам, преди да сте се усетили, е излязло нещо специално, което сега влияе на хората около вас — оказва им някакъв съвсем нежелателен ефект.

— Имат ли нещо общо с това човечетата?

Изстреля въпроса си напосоки, но поне накара Ушикава да млъкне за малко. Тишината тежеше като черен камък, потънал на дъното на дълбоко водно тяло.

— Държа да знам истината, господин Ушикава. Оставете гатанките настрана и дайте да говорим конкретно. Какво се е случило с нея?

— „С нея“ ли? Не ви разбирам.

Тенго въздъхна. Въпросът бе прекалено деликатен за по телефона.

— Извинете ме, господин Кавана, но аз съм просто пратеник на моя клиент. Задачата ми засега е да разговарям по фундаментални въпроси колкото се може по-завоалирано — рече със заобикалки Ушикава. — Съжалявам, ако ви се струва, че умишлено ви дразня, но ми е позволено да разговарям за тези неща само по най-мъгляв начин. Пък и, право да си кажа, и моите познания по въпроса са доста ограничени. Така или иначе, нищо не знам за „нея“, която и да е тя. Ще трябва да сте по-конкретен.

— Хубаво. Кажете ми тогава кои са тези човечета?

— Пак повтарям, господин Кавана, че не знам нищо за въпросните „човечета“ — поне нищо повече от онова, което пише за тях във „Въздушната какавида“. Но едно ще ви кажа: ако съдя по уклона на забележките ви, имам чувството, че сте изпуснали нещо от чувала, без самият да имате представа за какво става дума. При определени обстоятелства това може да се окаже извънредно опасно. Моят клиент знае прекрасно колко опасно е това и за каква опасност става дума, а освен това те имат и някаква представа как да се справят с подобна опасност и тъкмо заради това ви протягаме ръка за помощ. Най-грубо казано, ръцете ни са много дълги — много дълги и много силни.

— Кой е този „клиент“, за когото непрестанно говорите? Случайно да е свързан по някакъв начин със Сакигаке?

— За съжаление не съм упълномощен да разкривам ничии имена — изрече Ушикава с тон, който като че съдържаше известна доза съжаление. — Но и без да навлизам в подробности, мога да ви кажа, че те притежават много специална сила. Непреодолима сила. А ние можем да застанем зад вас. Моля ви да ме разберете — това е окончателната ни оферта. Имате свободата да я приемете или да я отхвърлите. Но решите ли веднъж, няма връщане назад. Така че премислете всичко много хубаво. И да ви кажа още нещо: ако не сте на тяхна страна, при определени обстоятелства дългите им ръце могат, за съжаление, да се протегнат дотам, че да ви окажат някои нежелателни (и нежелани) влияния.

— За какъв вид „нежелателни влияния“ става дума?

Ушикава не отвърна веднага на Тенговия въпрос.

Вместо отговор чу нещо, което му заприлича на леко всмукване на слюнка от двете бузи на Ушикава.

— Не знам какъв е точният отговор — каза Ушикава. — Нищо конкретно не ми казаха и тъкмо затова ви говоря най-общи приказки.

— Добре де, а какво е онова, което уж съм бил пуснал от чувала? — настоя Тенго.

— И този отговор не го знам. С риск да се повторя, пак ще кажа, че съм нает за ролята на посредник. Докато стигне до мен, целият резервоар от информация се свежда до някакви си капчици. Това, което правя, е да ви предам точно казаното от моя клиент в рамките на ограничените ми пълномощия. Може би и вие си задавате въпроса защо моят клиент не се свърже директно с вас, което би ускорило нещата, а вместо това използват този странен мъж за посредник, но и аз знам отговора точно толкова, колкото и вие.

Ушикава се прокашля и зачака следващия въпрос, но когато такъв не последва, продължи:

— Та, вие, господин Кавана, ме питахте какво е онова, което уж сте бил пуснали от чувала, нали така?

— Точно така — потвърди Тенго.

— И аз не знам защо, господин Кавана, но понякога си мисля да не би пък да е нещо, за което трета страна не би била в състояние да предложи просто решение? Подозирам, че е нещо, което налага вие сам да тръгнете и да се поизпотите, докато установите какво е то. А може да се окаже, че след като сте изживели всичко това и сте стигнали до положение да сте си изяснили отговора, е станало прекалено късно. Лично за мен е очевидно, че притежавате… ъъъ… много специален талант, какъвто не се среща у обикновените хора. И тъкмо по тази причина наскорошното ви постижение съдържа в себе си авторитет, който не може да бъде лесно пренебрегнат. И клиентът ми, изглежда, цени много високо този ваш талант. Поради което ви предлагаме субсидията. Но за съжаление, само талант не достига. И в зависимост откъде го гледате, наличието на изключителен талант, който е недостатъчен, може да се окаже по-опасно, отколкото ако нищо не притежавате. Колкото и мъгляво да ви звучи, точно такова е впечатлението ми от наскорошния случай.

— С други думи, клиентът ви притежава достатъчно знания и способности да разбира тези неща.

— Хм, най-малко аз мога да преценя, не смятате ли? И изобщо може ли човек да каже кои качества са „достатъчни“?

— За какво съм им нужен?

— Ако ми позволите да направя аналогия с една епидемия, вие двамата най-вероятно изпълнявате ролята на — с извинение — главните преносители на заразата.

— Кои „ние двамата“? — запита Тенго. — За Ерико Фукада и мен ли става дума?

Ушикава не отговори на въпроса му.

— Ако ми позволите на това място да прибягна към една класическа аналогия, вие двамата вероятно сте отворили кутията на Пандора и сте пуснали не знам какво си по света. Ако съдя по собствените ми впечатления, клиентът ми смята, че точно това сте направили. Може и по случайност да сте обединили силите си, но от вас е произлязъл много по-силен екип, отколкото си представяте. Всеки от вас допринася с нещо, което липсва у другия.

— Но от правна гледна точка това не е престъпление.

— Така е. Разбира се, че не е… ъъъ… престъпление в юридическия смисъл на думата, нито в смисъла, придаван й на този свят. Но ако ми позволите да цитирам великото класическо произведение на Джордж Оруел — или по-скоро романа му като великолепен източник на сентенции, — вашият случай силно се доближава до онова, което той нарича „престъпмисъл“. И по някакво странно съвпадение сегашната година е 1984-та. Дали пък не е удар на съдбата? Но защо имам чувството, че тази вечер говоря прекалено много, господин Кавана? Макар повечето от нещата, които казвам, да са мои собствени нескопосани догадки, чиста проба мисловни спекулации, без нито грам сериозни доказателства. Просто вие ме попитахте, а аз ви предадох моите най-общи впечатления, нищо повече.

Ушикава млъкна, а Тенго заразмишлява. „Собствените му нескопосани догадки“, а? Доколко мога да му вярвам на този човек?

— Е, достатъчно за днес — рече Ушикава. — Въпросът е много важен. Ще ви дам още малко време. Много малко. Часовникът отмерва отминаващото време. Тик-так, тик-так, неумолимо. Моля ви да обмислите внимателно още веднъж офертата ни. Предполагам, че скоро пак ще се свържа с вас. Лека нощ засега. Радвам се, че си поприказвахме, и се надявам… ъъъ… че ще спите добре, господин Кавана.

Ушикава затвори. Тенго остана загледан за няколко секунди в мъртвата слушалка в ръката си, така както фермерът гледа пресъхналия зеленчук, който е вдигнал от поразеното от сушата поле. Напоследък много хора му затваряха телефона на Тенго.

Както и очакваше, спокойният сън така й не го навести цяла нощ. Тенго посрещна бледата зора, оцветила завесите му, и разсънилите се за нов работен ден печени градски гарвани, седнал на пода, опрял гръб в стената, замислен за приятелката си и за протягащите се към него неизвестно откъде дълги ръце. Мислите от този род обаче не го отнасяха наникъде, а просто се въртяха безцелно в кръг около една и съща точка. Тенго се огледа, въздъхна и си даде сметка, че е абсолютно сам. Ушикава беше прав. Нямаше си нищо, нямаше и на кого да се облегне.