Харуки Мураками
1Q84 (26)

Втора глава
(Тенго): Нищичко не притежавам освен душата си

Постави плочата със „Симфониетата“ на Яначек на грамофона и натисна бутона Autoplay. Чикагският симфоничен оркестър под диригентството на Сейджи Одзава. Дискът се завъртя със скорост 33 1/3 об/мин, рамото се премести към външния край на плочата и игличката започна да се движи по браздата. След увода от медните инструменти от колоните се разнесе мощният гръм на тимпаните — любимият пасаж на Тенго.

Докато слушаше музиката, Тенго седеше обърнат с лице към своята текстообработваща машина и чукаше по клавиатурата. Беше му навик да слуша „Симфониетата“ рано сутрин. Откакто я бе свирил в качеството си на внезапно привикан под знамената барабанчик в училищния духов оркестър, пиесата бе придобила специално значение за него. Даваше му самочувствие и нещо като усещане за сигурност — или поне той така си внушаваше.

Понякога слушаше „Симфониетата“ заедно с по-възрастната си приятелка. „Не е лоша“, казваше тя, но всъщност предпочиташе пред класиката плочи със стар джаз — колкото по-стари, толкова по-добре. Странен вкус за жена на нейните години. Любима й бе една тава с блусове на У. К. Хенди, изпълнявани от младия Луис Армстронг с Барни Бигърд на кларинет и Тръми Янг на тромбон. Подарила бе един екземпляр и на Тенго — не толкова той да го слуша, колкото самата тя.

Пускаха си тази плоча често, докато се излежаваха след секс. Никога не й писваше. „Тромпетът и вокалите на Армстронг са абсолютна красота, разбира се, но мен ако ме питат, най-вече следва да се обърне внимание на кларинета на Барни Бигърд“, разправяше тя. Независимо че на тази плоча солата на Бигърд всъщност бяха малко и обикновено не надминаваха по времетраене един припев. Звездата на тавата бе Луис Армстронг. Но тя явно обожаваше малкото сола на Бигърд, понеже тихичко им припяваше тон по тон.

Признаваше, че сигурно има и по-талантливи джаз кларинетисти от Барни Бигърд, но той си оставал ненадминат по топлота и деликатност на свиренето. Най-добрите му изпълнения създавали във въображението й определен образ. Така, наизуст, Тенго не се сещаше за друг джаз кларинетист, но в резултат на многократното слушане на тавата наистина започна да цени чистата, непринудена красота на кларинета, с присъщата му дълбочина и въображение. До тази си оценка обаче стигна след внимателно и редовно слушане, и то под ръководството на опитен водач. Ако беше слушал сам, никога нямаше да долови всичките тези нюанси.

„Барни Бигърд свири с финеса на талантлив бейзболист, играещ на втора база. Солата му наистина са вълшебни, но там, където най-много изпъква, е в съпровода на другите музиканти. Точно това е най-трудното, а той го прави като няма нищо. Само един внимателен слушател може да оцени истинската му стойност.“

Почнеше ли „Атланта блус“ — шестото парче от обратната страна на тавата — тя сграбчваше първата попаднала й част от тялото на Тенго и се впускаше в хвалби на краткото изпипано соло на Бигърд, напъхано като в сандвич между вокала на Армстронг и солото му на тромпета.

— Слушай тука какво прави! Страхотен е — гоя начален, продължителен вой като детски плач! Какво иска да изрази с него? Изненада? Прилив на радост? Молба за щастие? Гледай сега как тука солото преминава в радостна въздишка и как си проправя път през тази красива река от звуци и как накрая бива погълнато напълно от едно идеално, неопознаваемо място. Ето! Точно тука! Никой друг не може да изсвири такова шашващо соло. И Джими Нун, и Сидни Беше, и Пи Уи Ръсел, и Бени Гудман може да са велики кларинетисти, но нито един от тях не е способен на подобно перфектно изпълнение.

— Ти откъде знаеш толкова за старовремския джаз — попита я веднъж Тенго.

— Имам много минали животи, за които изобщо не си чувал — минали животи, които никой по никакъв начин не може да промени — отвърна му тя, докато масажираше нежно с длан торбичката с тестисите му.

* * *

След като приключи със сутрешното писане, Тенго се разходи до метрото и си купи вестник. Отнесе го в едно близко кафене, където си поръча от „сутрешния им комплект“ — препечени филийки с масло и твърдо сварено яйце. Докато чакаше храната, пиеше кафе и взе да преглежда вестника. Както бе предугадил Комацу, на културната страница имаше и материал за Фука Ери — дребен наистина, над реклама за автомобилите „Мицубиши“, — озаглавен „Популярна писателка гимназистка бяга?“.

* * *

Обявена е за изчезнала Фука-Ери (псевдоним на 17-годишната Ерико Фукада) — автор на сегашния бестселър „Въздушната какавида“. Според настойника й, културния антрополог Такаюки Ебисуно (63), който е подал искането за издирването й в полицейското управление на град Оме, от 27 юни вечерта Ерико не се била появявала нито у дома си в Оме, нито в токийския си апартамент. В разговор по телефона с наш репортер г-н Ебисуно заяви, че когато за последен път видял Ерико, тя била в обичайното си добро настроение, така че нямал представа за какво може да й е да се крие; че нито веднъж не била отсъствала от дома без разрешение и че много се притеснявал да не й се е случило нещо лошо.

* * *

Редакторът в издателство Юджи Комацу, отговарящ за „Въздушната какавида“, заяви: „Книгата вече шеста поредна седмица е на върха на бестселърите и се радва на огромно внимание, макар самата г-ца Фукада да не желае да има обществени изяви. Нашата компания засега не е успяла да установи дали сегашното й отсъствие има нещо общо с отношението й по въпроса. Макар и млада, г-ца Фукада е автор с безкраен талант, от който може много да се очаква в бъдеще. Надяваме се най-скоро да я видим отново в цветущо здраве“. Полицията продължава да разследва няколко версии по случая.

* * *

Явно засега, вестниците не са в състояние да съобщят нищо друго, заключи Тенго. Ако третират по-сензационно случая, а тя вземе, че се появи след два дни ни лук яла, ни лук мирисала, вдигналият врявата репортер ще бъде посрамен, а и самият вестник ще се изложи. Същото се отнасяше и за полицията. Така че и двете институции просто излизаха с кратки, неутрални мнения, приличащи на метеорологични сонди, които да определят накъде духа вятърът. Но надушеха ли я седмичните списания и телевизията, новината щеше да гръмне. Добре, че дотогава оставаха още няколко дни.

Рано или късно обаче нещата щяха да се нагреят. Сензацията бе неизбежна. В целия свят имаше вероятно не повече от четирима души, които знаеха, че не е отвлечена, а сама се е скрила някъде: Фука-Ери, естествено, бе едната, а Тенго бе вторият; професор Ебисуно и дъщеря му Адзами нямаше начин да не знаят. Но нямаше друга душа, която дори да подозира, че отсъствието й бе предназначено просто за вдигане на шум и привличане на общественото внимание.

Лошото бе, че Тенго не можеше да реши дали собственото му познаване на истината е за добро, или за лошо. От една страна, бе много хубаво: поне не му се налагаше да се притеснява за добруването на Фука-Ери. Знаеше, че е в безопасност. Но в същото време му беше и ясно, че и самият той е забъркан в този сложен заговор. И че професор Ебисуно го използваше за лост, с който да вдигне зловещата скала̀, за да може слънчевите лъчи да проникнат под нея. После да изчака да види какво ще излезе изпод скалата. А Тенго бе принуден през цялото време да стои до него. Не че Тенго се вълнуваше какво ще изпълзи отдолу. Би предпочел да не го види. Неминуемо щеше да му донесе още куп неприятности. Но отсега усещаше, че няма друг избор, освен да гледа и той.

Изяде филийките и яйцето, допи кафето си, остави смачкания вестник на масата и излезе от кафенето. Върна се в квартирата, изми си зъбите, взе си душ и се приготви да върви в школата.

* * *

През обедната му почивка се появи неочакван посетител. Тенго тъкмо бе свършил сутрешните си часове и бе седнал в учителската стая да прегледа някои от вестниците, когато дойде секретарката на директора да съобщи, че го търсят. Секретарката бе способна жена, една година по-възрастна от Тенго, и въпреки скромната си титла всъщност въртеше изцяло административните дела в школата. Лицето й бе прекалено нестандартно, за да я нарече човек „хубава“, но имаше стройно тяло и прекрасен вкус по отношение на облеклото.

— Казва се господин Ушикава.

Тенго не познаваше човек с такова име. Неизвестно защо, секретарката леко смръщи лице:

— Искал да обсъди с вас „нещо важно“, така че трябвало да се видите на четири очи.

— Нещо важно ли? — сепна се Тенго. Никой досега не бе идвал да обсъжда с него „нещо важно“ в школата за зубрене.

— И понеже приемната беше свободна, оставих го там да ви чака. Знам, че приемната не бива да се ползва от преподавателите без разрешение, но предвид…

— Благодаря — рече Тенго и й хвърли най-чаровната си усмивка.

Тя ни най-малко не се впечатли и замина забързана нанякъде, развяла пешовете на новия си летен жакет на „Агнес Б.“

Ушикава се оказа нисък мъж, вероятно на около четиридесет и пет. Беше се поналял, та не личеше къде точно му е кръстът, а беше натрупал излишна плът и около врата си. Тенго обаче не беше съвсем сигурен за възрастта му. Не съзираше признаците, които да му я подскажат, най-вече заради особения му (или по-скоро необичаен) външен вид. Можеше и по-стар да е, но и много по-млад — някъде между тридесет и две докъм петдесет и шест, да речем. Зъбите му стърчаха, а и гръбнакът му бе странно крив. Темето му представляваше ненормално плоска плешива равнина с разкривени краища и изобщо приличаше на площадка за военни хеликоптери, скалъпена набързо чрез изрязване на върха на малко, но стратегически важно хълмче. Тенго беше видял такава площадка в документален филм за Виетнамската война. От границите на плоското му криво теме стърчаха дебели, черни къдрави косми, толкова пораснали че падаха невчесани до ушите му. При вида им деветдесет и осем от сто човека вероятно биха се сетили за срамни косми. Какво биха си помислили останалите два процента Тенго си нямаше представа.

Всичко у този човек — и лице, и тяло — сякаш бе оформено асиметрично. Това Тенго го забеляза от пръв поглед. То поначало всеки човек е донякъде асиметричен: това само по себе си не противоречи на природните закони. Тенго знаеше прекрасно, че двата му клепача са с различна форма и че левият му тестис висеше повече от лесния. Изобщо телата ни не са серийно производство на фабрика, работеща по установени стандарти. Но при новодошлия разликата между лявата и дясната му страна надвишаваше далеч границите на здравия разум. Видимият и с просто око дисбаланс буквално бъркаше в окото на гледащия го и му създаваше онова чувство на неудобство, което се изпитва в зала с криви огледала.

По сивия костюм на посетителя имаше безброй гънчици, които му придаваха вид на земен масив, шлайфан от минал по него ледник. Яката на бялата му официална риза стърчеше от едната страна, а възелът на вратовръзката му се бе усукал като че от самия напън да съществува точно на това си място. И костюмът, и ризата, и вратовръзката му бяха леко не по мярка. Десенът на вратовръзката наподобяваше купичка прогизнало фиде, изобразена от некадърен студент по рисуване. Всяка част от облеклото му сякаш бе купена набързо от магазин за преоценени дрехи с цел да запълни конкретна належаща нужда. Но колкото повече оглеждаше Тенго дрехите му, толкова повече му домъчняваше за тях, че им се налага да бъдат носени от този мъж. Самият Тенго почти не обръщаше внимание на собственото си облекло, но по неизвестни причини държеше да гледа как се обличат другите. Ако някой го накараше да състави списък на най-зле облечените хора, които е срещнал през последните десет години, този човек щеше да е някъде в горната му част. И не ставаше дума само за отвратителния му стил: той просто създаваше впечатлението, че умишлено поругава самата идея да се носят дрехи.

Още с влизането на Тенго в приемната мъжът стана и извади от портфейла си визитка, която му връчи с дълбок поклон. „Тошихару Ушикава“ гласеше надписът с йероглифи и на латиница. Нормално първо име; обаче Ушикава? „Бича река“? Такова име Тенго чуваше за пръв път. Картичката съобщаваше, че господинът е „редовен директор на Фондацията за напредък в науката и изкуствата «Нова Япония»“ с адрес в Коджимачи, квартал Чийода^[1], и упоменаваше телефонния й номер. Тенго нямаше никаква представа що за организация е тази Фондация за напредък в науката и изкуствата „Нова Япония“, нито що за функции трябва да изпълнява един неин „редовен директор“. Визитката обаче бе внушителна, с релефна емблема, не някаква евтиния. Тенго й посвети няколко секунди, преди да върне погледа си върху онзи. Надали са много хората на тоя свят, на които толкова да не подхожда гръмката длъжност „редовен директор на Фондацията за напредък в науката и изкуствата «Нова Япония»“, рече си Тенго.

Разположиха се на два срещуположни фотьойла пред ниска масичка и се огледаха взаимно. Онзи обърса енергично няколко пъти потно чело с носната си кърпа, после върна жалкото парче плат в джоба на сакото си. Момичето от рецепцията им донесе две чаши зелен чай върху поднос. Тенго й благодари. Ушикава на нея нищо не й каза, но на Тенго рече:

— Моля да ме извините, че прекъснах почивката ви и че дойдох без предварително насрочена среща. — Самите думи бяха достатъчно учтиви и официални, но тонът му бе необичайно фамилиарен, до степен, че Тенго насмалко да се засегне. — Обядвали ли сте? Ако искате, да отидем да похапнем някъде и там да си поприказваме.

— Когато съм на работа, не обядвам — отвърна Тенго. — Но след следобедните часове ще хапна нещо леко, така че не ме мислете.

Разбирам. В такъв случай ви моля да ми разрешите да ви кажа за какво съм дошъл, за да можем още тук да го обсъдим. Мястото е тихо, приятно и надали някой ще ни прекъсне.

И огледа стаята така, сякаш й правеше пазарна оценка. А стаята си беше най-обикновена. С една голяма маслена картина на стената — планински пейзаж, забележителен най-вече с количеството боя по него. Имаше и ваза с цветя, наподобяващи гергини — скучни цветове, като някоя слабоумна матрона. Тенго не можеше да се начуди за какво й е на една школа за зубрене да поддържа такава мрачна приемна.

— Пардон, май пропуснах да ви се представя. Както личи от картичката ми, казвам се Ушикава. Но приятелите ми викат Уши, никога — Ушикава. Само Уши, като че съм някакъв бик — засмя се Ушикава.

За какви приятели говори пък тоя? Та кой би се сприятелил с такъв човек, запита се Тенго от чисто любопитство.

* * *

Ако трябваше Тенго да е откровен, първото впечатление, което Ушикава създаде у него, бе за някаква изпълзяла от дупка в земята гадост — нещо слузесто с неопределена форма, което поначало не би трябвало да се появява на светло. Нищо чудно да беше едно от нещата, които професор Ебисуно бе успял да примами да излязат изпод скалата. Тенго сбърчи несъзнателно чело и остави върху масичката визитната картичка, която бе все още в ръцете му. Тошихару Ушикава. Така се казвал човекът.

— Сигурно сте много зает, господин Кавана, така че с ваше разрешение съкращавам уводната част и преминавам направо към същността на въпроса.

В отговор Тенго само кимна леко.

А Ушикава отпи от чая и се захвана с деловата част:

— Предполагам, че никога не сте и чували за Фондацията за напредък в науката и изкуствата „Нова Япония“, господин Канава.

Тенго кимна.

— Съществуваме сравнително отскоро и основната ни цел е да подбираме и подкрепяме младите — особено онези, които все още не се радват на широка известност творци в науката и изкуствата. С други думи, целта ни е да отгледаме зараждащата се младеж, която ще носи на плещите си следващото поколение във всички области на съвременната японска култура. По тази причина осъществяваме връзка със специалисти, които да предлагат кандидати за съответната категория. Всяка година избираме по пет хора на изкуството и науката и им предоставяме субсидии, с които в продължение на една година са свободни да правят каквото си искат, без никакъв ангажимент. С изключение на изискването ни в края на годината да ни връчат един прост доклад — чиста формалност — какво са правили и какви резултати са постигнали, който доклад се включва в годишника на фондацията. И толкова. Ние от съвсем скоро се занимаваме с тази дейност, затова се стремим да покажем осезаеми резултати. Другояче казано, все още сме във фазата на сеитбата. А в конкретно изражение, на всеки получател ще се отпусне годишна стипендия на стойност три милиона йени.

— Много щедро — рече Тенго.

— Да откриеш и да отгледаш нещо значимо, изисква както време, така и пари. Нито времето, нито парите, разбира се, са гаранция за сериозни постижения, но поне не пречат. Особено ограничено е количеството налично време. Часовникът цъка дори сега, докато си приказваме. Времето лети. Възможностите се пилеят и наляво, и надясно. Но когато имате пари, можете да си купите с тях време. Ако искате, и свобода можете да си купите. Времето и свободата — това са най-важните две неща, които хората могат да си купят с пари.

При тази вест Тенго по рефлекс хвърли поглед на часовника си. Вярно, времето наистина отлиташе безмилостно.

— Съжалявам, че ви отнемам толкова много време — добави Ушикава, явно приемащ деянието на Тенго единствено като доказателство за собствената си правота. — Затова ще бъда кратък. В наше време, разбира се, три милиона йени не са в никакъв случай достатъчно, за да осигурят охолство, но все пак биха помогнали на младия човек да си плати с лекота сметките. Което е и основната ни цел: да позволим на получателите да се съсредоточат в продължение на цяла една година върху изследванията или творческите си търсения, без да се грижат за прехраната си. И ако управителният съвет прецени в хода на ежегодния си преглед, че някой е постигнал похвални резултати през отчетния период, винаги е налице възможността субсидията да му се продължи и за по-следващ срок.

Тенго нищо не каза, само изчака Ушикава да продължи.

— Онзи ден си позволих да слушам цял час лекцията ви тук, в школата за зубрене, господин Кавана. Повярвайте ми, много интересно ми беше. Пълен несретник съм по отношение на математиката, по-точно казано — никога не ми е вървяла и я ненавиждах в училище. Само като ми кажеше някой „математика“, почвах да се гърча в агония и хуквах да бягам накъдето ми видят очите. Но вашата лекция, господин Кавана, беше истинско удоволствие. Аз, естествено, нищо не схванах от логиката на диференциалното и интегралното смятане, но ми стигаше да ви слушам как говорите, за да си кажа: „Ама ако математиката наистина е толкова интересна, защо не взема да я изуча?“. Вие би трябвало да се гордеете със себе си. Притежавате особена дарба — да привличате хората; да ви кажа честно, вече бях чул, че сте популярен преподавател, и сега разбирам защо.

Тенго не можа да си обясни как и кога Ушикава го е слушал. Винаги обръщаше специално внимание на присъствията по време на лекциите му и макар да не помнеше наизуст всички лица на курсистите, нямаше как да не забележи някой с необичайния вид на Ушикава, който би изпъкнал като стоножка в захарница. Но се отказа да разследва случая, тъй като по този начин щеше да удължи още повече проточилия се вече разговор.

— Както би трябвало да ви е известно, господин Ушикава, аз съм тук най-обикновен щатен служител, нает от школата за зубрене да води някой и друг курс — поде Тенго с желанието да изгуби колкото се може по-малко време. — Не се занимавам с оригинални изследвания в областта на математиката. Просто използвам наличните знания и ги обяснявам колкото мога по-просто и по-забавно на курсистите. Най-общо казано, мъча се да им преподавам по-ефективни методи за решаването на задачите по време на кандидатстудентските изпити. Може би имам известна дарба в това отношение, но отдавна съм се отказал от мисълта за научна кариера. Поначало нямах средства, за да продължа учението си, пък и никога не съм виждал в себе си склонност или способност да си създам име в академичния свят. В такъв смисъл изобщо не отговарям на типа лице, което вие търсите.

Ушикава притеснено вдигна ръка:

— Но аз изобщо не исках да кажа подобно нещо. Извинявайте. Може би се изразих много по-сложно, отколкото следваше. Факт е, че лекциите ви по математика са интересни, уникални и оригинални. Но не заради тях съм тук сега. Погледите ни, господин Кавана, са насочени към вашата дейност като прозаик.

Тенго толкова се изненада, че за момент загуби дар слово.

— Дейността ми като прозаик ли?

— Точно така.

— Не ви разбирам. Вярно, от няколко години пиша проза, но досега нямам нищо публикувано. Нима може такъв човек да се нарича прозаик? Как изобщо е възможно да съм привлякъл вниманието ви?

Ушикава посрещна тази реакция на Тенго с огромна усмивка, която разкри ред ужасно криви зъби. Като пилони на пристан, пострадали от мощни вълни, сочеха във всички възможни посоки и бяха замърсени по хиляди начини. Очевидно за зъболекарска помощ вече бе късно, но някой би трябвало все пак да му покаже как да си мие зъбите, помисли си Тенго.

— Тъкмо в това е уникалността на организацията ни — отвърна гордо Ушикава. — Изследователите, които наемаме по договор, забелязват неща, които останалите хора тепърва ще осъзнават. Много добре знаем, че както вече сам отбелязахте, засега нямате нито една истинска публикация. Но същевременно съзнаваме, че пишейки с псевдоним, почти всяка година кандидатствате в конкурсите за нов писател, провеждани от различни литературни списания. За съжаление, досега нямате нито една награда, макар творбите ви неколкократно да са стигали до последния етап на пресяването, при което, напълно естествено, са четени от значителен брой хора, някои от които са забелязали наличието на талант у вас. Нашият изследовател заключава, че в най-скоро време ви предстои да завоювате награда за нов писател, което ще е и вашият авторски дебют. „Инвестиция за бъдеще време“ може и да ви прозвучи донякъде грубо, но както вече споменах, целта ни е „да отгледаме зараждащата се младеж, която ще носи на плещите си следващото поколение“.

Тенго отпи от чая, който бе доста поизстинал.

— С други думи, за вас се явявам кандидат за субсидия в качеството ми на „зараждащ се прозаик“, така ли да разбирам?

— Абсолютно правилно. С тази разлика, че не сте просто кандидат, а по-скоро финалист. Достатъчно е да приемете субсидията, при което аз съм упълномощен да оформя всички формалности. Ако бъдете така добър да подпишете необходимите документи, трите милиона йени ще бъдат преведени моментално по електронен път по банковата ви сметка. Това ще ви даде възможност да си вземете шестмесечен или едногодишен отпуск от тази школа за зубрене и да се посветите изцяло на творчеството си. Доколкото ни е известно, в момента пишете дълъг роман. Пред вас се явява една идеална възможност, не мислите ли?

— Откъде знаете, че пиша дълъг роман? — смръщи се Тенго.

Ушикава му пусна нова зъбата усмивка, но при по-внимателно вглеждане Тенго установи, че очите му въобще не се смееха. Напротив, излъчваха леден студ.

— Нашите изследователи са трудолюбиви и способни. Подбират неколцина кандидати и ги проучват от всички възможни ъгли. Вероятно има поне няколко души около вас, които да знаят, че пишете роман. Такива неща полека-лека се разчуват…

За романа му знаеше Комацу, а така също и по-възрастната му приятелка. Друг някой? Надали.

— Имам няколко въпроса по отношение на фондацията ви.

— Моля ви. Питайте!

— Откъде финансира тя дейността си?

— От едно лице. Или, по-точно, от една организация, собственост на въпросното лице. А още по-реалистично погледнато — и стриктно помежду ни, — организация, която е сред няколкото освободени от данъци организации с нестопанска цел, създадени от въпросното лице. Освен всичко това, естествено, въпросното лице храни дълбоки интереси към науката и изкуството и желае да подкрепи хората от по-младото поколение. Повече подробности в това отношение обаче не мога да ви дам. Въпросното лице, включително и организацията му, желаят да запазят своята анонимност. Всички ежедневни дейности са поверени на борда на фондацията, в който — засега — членува и моя милост.

Тенго се позамисли за миг, макар да нямаше кой знае колко за мислене. По-скоро подреди нещата, които Ушикава му бе съобщил.

— Ще възразите ли, ако запаля? — попита Ушикава.

— Ни най-малко — бутна Тенго тежкия стъклен пепелник към него.

Ушикава извади кутия „Севън Старс“ от джобчето на ризата си, пъхна една цигара в устата си и щракна златната си запалка — фина и скъпа на вид.

— Та какво решавате, господин Кавана? — попита Ушикава. — Ще ни окажете ли честта да приемете нашата субсидия? Най-честно казано, лично аз, след като изслушах очарователната ви лекция, изгарям от нетърпение да видя що за свят ще сътворите във вашата творба.

— Много ви благодаря за отправената към мен оферта — рече Тенго. — Тя е далеч по-щедра, отколкото заслужавам. Боя се обаче, че не мога да я приема.

Пушекът се издигаше от цигарата между пръстите на Ушикава. Той изгледа Тенго с присвити очи:

— А това ще рече…?

— Като начало, не ми се нрави идеята да вземам пари от хора, които на практика не познавам. Второ, в сегашното ми положение не се нуждая всъщност от пари. Доходите ми от преподаването три дни в седмицата в школата за зубрене са ми напълно достатъчни, за да мога през останалото време да се съсредоточа върху писането си. И засега нямам желание да променям този свой начин на живот.

Трето, господин Ушикава, не желая да имам каквото и да било общо с вас. Четвърто, откъдето и да я погледне човек, около тая субсидия има нещо гнило. Прекалено хубава е, за да е истинска. Има нещо скрито от погледа. Може и да не притежавам най-великата интуиция на света, но и миризмата ми подсказва достатъчно. Естествено, Тенго не изрече на глас нито една от горните мисли.

— Разбирам. — И господин Ушикава напълни дробовете си с цигарен дим, който впоследствие издиша с изключително самодоволен вид. — Разбирам ви напълно. Струва ми се, че посвоему осъзнавам вашия възглед по въпроса. Отговорът ви е безкрайно логичен. Макар че, господин Кавана, изобщо не е нужно да ми отговаряте на момента. Няма ли да е по-добре да го премислите у дома в продължение на два-три дни? Обмислете го най-подробно. Ние не бързаме за никъде. А и офертата ни си я бива.

Тенго завъртя решително глава:

— Благодаря ви. Много мило от ваша страна. Но предлагам да си спестим взаимно време и нерви, като вземем окончателното решение още днес. Номинирането ми за субсидия крайно ме ласкае и съжалявам, че ви се е наложило да дойдете чак дотук, но боя се, че ми се налага да ви откажа. Това е окончателното ми решение и то изключва всякакви по-нататъшни вероятности да го ревизирам.

Ушикава кимна неколкократно и с вид на силно съжаление използва пепелника, за да угаси цигарата, от която бе дръпнал само два пъти.

— Добре, господин Кавана. Виждам резона в думите ви и не желая да нарушавам волята ви. Съжалявам за отнетото ви време. Колкото и да ми е неприятно, налага ми се да приема желанието ви. И си тръгвам.

Ушикава обаче не направи и най-малкото усилие да стане. Вместо това подложи тила си на солидно чесане, докато гледаше Тенго с премрежен поглед.

— Длъжен съм да подчертая обаче, господин Кавана, нещо което може и да не съзнавате, а то е, че хората очакват от вас огромни писателски постижения. Вие притежавате съответния талант. При цялата липса на пряка връзка между математиката и литературата, когато човек слуша ваша лекция по математика, все едно слуша някой омаен разказвач. А това не се удава на един обикновен човек. У вас има нещо специално, което се напъва да излезе на бял свят. Това е ясно дори на хора като мен. Така че не преставайте да се грижите за себе си. Не искам в никакъв случаи да ви прозвуча прекалено покровителствено, но ви умолявам да не се замесвате в странични занимания, а да следвате единствено отредения ви житейски път.

— За какви странични занимания говорите?

— При вас… как да го кажа?… изглежда, е наяве определена връзка с госпожица Ерико Фукада, авторката на „Въздушната какавида“. Или поне сте се срещали на няколко пъти, ако не се заблуждавам. А пък днес най-случайно чета във вестника, че тя, изглежда, се водела за изчезнала. Сигурен съм, че медиите ще пощуреят от радост при такава чудесна новинка.

— Дори да съм се срещал с Ерико Фукада, това би ли трябвало да означава нещо?

Ушикава пак вдигна ръка да възпре Тенго — дребна ръка, с къси дебели пръсти.

— Ама, моля ви се, не се дразнете от изказването ми. Нищо лошо не исках да кажа. Желаех просто да ви подскажа, че разпродаването на таланта на парче с цел свързване на двата края никога не води до добри резултати. Колкото и превзето да ви се стори, искам да подчертая, че вашият талант е един нешлифован диамант и че ще е жалко да го похабите и съсипете по безцелни занимания. Ако за връзката ви с госпожица Фукада случайно се разчуе, господин Кавана, неминуемо ще ви потърсят у дома. Ще започнат да ви следят и ще изровят купища полуистини. Те са много упорит народ.

Тенго мълчеше, приковал поглед в Ушикава. А Ушикава присви очи и взе да се чеше по месестата част на едното си ухо. Самите му уши бяха дребни, но месестите им части бяха необичайно големи. Физическите особености на Ушикава бяха един безкраен източник на очарование.

— Не искам да създам у вас погрешно впечатление. Устата ми е затворена. — Тук Ушикава направи жест, като че затвори устата си с цип. — Може и да не ми личи, но ви гарантирам, че зная как да пазя тайна. Някои хора дори са на мнение, че в предишния си живот съм бил ням. В знак на личното ми уважение към вас ви обещавам никой да не чуе от мен нищо по този въпрос. Абсолютно никой.

Най-сетне се изправи и се опита на няколко пъти да оглади гънчиците по костюма си, с което успя единствено да ги направи още по-видими.

— В случай че промените решението си по отношение на субсидията, може по всяко време да ми позвъните на номера, изписан на визитката ми. Все още разполагаме с много време. Дори настоящата година да се окаже неползотворна за вас, нова година — нов късмет. — И Ушикава направи с показалеца си движение, което трябваше да изобрази въртенето на Земята около Слънцето. — Ние за никъде не бързаме. Успях все пак да се срещна с вас и да проведа кратката ни беседа, и се надявам, че сте разбрали какво искаме да ви съобщим.

И след поредната усмивка, предназначена едва ли не да възвеличае скапаното му озъбване, Ушикава се извърна и напусна приемната.

* * *

През оставащото му до следващия учебен час време Тенго си преговори наум казаното от Ушикава. Онзи май беше наясно с Тенговото участие в пренаписването на „Въздушната какавида“. Намеците изобилстваха във всичко, което бе казал. Като например: Желаех просто да ви подскажа, че разпродаването на таланта на парче с цел свързване на двата края никога не води до добри резултати.

„Знаем за всичко“ — очевидно това бе посланието, което му отправяха.

Успях все пак да се срещна с вас и да проведа кратката ни беседа, и се надявам, че сте разбрали какво ние искаме да ви съобщим.

Но възможно ли бе да са пратили Ушикава при Тенго с предложението за субсидия от три милиона йени с единствената цел да му предаде въпросното послание? Не, не беше логично. Не им се беше наложило да прибегнат до толкова сложен сюжет. Все пак много добре знаеха къде е най-слабата му страна. И ако целта им бе да сплашат Тенго, достатъчно би било просто да осветят фактите. Да не би пък да са целели да го подкупят с тази субсидия? Не. Прекалено драматично звучеше. А и кои в крайна сметка можеше да са „те“? Дали пък нямаше връзка между Фондацията за напредък в науката и изкуствата „Нова Япония“ и Сакигаке? И изобщо съществуваше ли такава фондация?

С визитката на Ушикава в ръка Тенго се отправи към секретарката.

— Искам да ви помоля за още нещо.

— Кажете. — Продължи да седи зад бюрото си, но не откъсваше поглед от Тенго.

— Обадете се, ако обичате, на този номер и поискайте да разговаряте с Фондацията за напредък в науката и изкуствата „Нова Япония“, и по-точно — да разберете дали този конкретен директор, господин Ушикава, е на работното си място. Предполагам, че няма да е там, затова попитайте кога го очакват да се върне. Ако ви попитат кой го търси, измислете там някакво име. Бих го направил лично, но ме е страх, че могат да разпознаят гласа ми.

Секретарката набра номера, след което последва стандартната размяна на любезности — делови диалог между две професионалистки. След като затвори, докладва на Тенго:

— Фондацията за напредък в науката и изкуствата „Нова Япония“ наистина съществува. Обади ми се най-нормална секретарка, на двадесетина и нещо години, струва ми се. И при тях наистина има такъв господин Ушикава. И се предполага да се завърне към 3:30. За името ми не ме попита — макар че аз на нейно място щях да го сторя.

— Разбира се — съгласи се Тенго. — Много ви благодаря.

— Моля — върна му тя визитката на Ушикава. — Това вашият посетител ли беше?

— Същият.

— Почти не го огледах, но от онова, което видях, тръпки ме полазиха.

— Съмнявам се, че и след по-подробен оглед би ви се променило впечатлението — рече Тенго и прибра визитката в портфейла си.

— Вечно се заричам да не съдя за хората по външността им. Много пъти съм бъркала и после съм съжалявала. Но този, в мига, в който го мярнах, усетих, че е съмнителен. И чувството отказва да ме напусне.

— Не сте само вие — каза Тенго.

— Не съм само аз — повтори тя, като да потвърди граматическата точност на изречението му.

— Хубав жакет имате — отчете съвсем откровено Тенго. Не й правеше просто комплимент. След смачкания „костюм“ на Ушикава нейният стилно скроен жакет приличаше на прекрасна материя, спусната от небето в безветрения следобед.

— Благодаря.

— Но това, че някой е вдигнал телефона, нали не означава задължително, че Фондацията за напредък в науката и изкуствата „Нова Япония“ наистина съществува?

— Ни най-малко. Колко му е да наемеш някого да вдига един телефон. Като в оня филм, „Ужилването“. Но за какво ще им е да го правят? Извинете ме, Тенго, но никак не приличате на някого, когото могат да шантажират за сума ти пари.

— Нищичко не притежавам освен душата си.

— Е, в такъв случай би трябвало да поверят задачата на някой Мефистофел.

— Аз защо не взема да се отбия до този адрес, че да се убедя дали там наистина имат офис?

— Кажете ми после какво сте открили — заръча му тя, загледана с присвити очи в маникюра си.

* * *

Оказа се, че Фондацията за напредък в науката и изкуствата „Нова Япония“ наистина съществува. След часовете Тенго взе метрото до Йоцуя, а оттам повървя до Коджимачи. На упоменатия върху визитката адрес завари четириетажна сграда с табела до главния й вход: „Фондация за напредък в науката и изкуствата «Нова Япония»“. Офисите й бяха на третия етаж, който споделяха с музикалното издателство „Микимото“ и счетоводната фирма „Кода“. Ако се съдеше по външните габарити на сградата, нито една от трите фирми не притежаваше особено просторни канцеларии. И нито една нямаше вид на преуспяваща, макар че да се съди по външни белези бе почти невъзможно. Тенго понечи да се качи до третия етаж с асансьора, за да мерне офисите на фондацията или поне външната й врата. Но една евентуална среща с господин Ушикава можеше да го постави в доста неудобно положение.

Качи се на друга линия на метрото, прибра се и позвъни на Комацу. За разлика от повечето пъти, Комацу си беше у дома и веднага вдигна.

— Сега не мога да говоря — рече по-забързано от друг път Комацу и с по-висок от нормалния тон. — Извинявай, но точно сега оттук надали мога да говоря по какъвто и да било въпрос.

— Става дума за нещо много важно — рече Тенго. — Днес в школата ме посети един много особен тип, който май е надушил нещо за връзката ми с „Въздушната какавида“.

На отсрещната страна последва няколкосекундно мълчание.

— Мисля, че до двадесет минути ще мога да ти се обадя. Ти нали си си у вас?

Тенго каза „да“, след което Комацу затвори. Докато го чакаше да му се обади, Тенго подостри на бруса два кухненски ножа, кипна вода и си направи чай. Телефонът иззвъня точно след двадесет минути, което също бе нехарактерно за Комацу.

Този път Комацу звучеше много по-спокойно. Явно се обаждаше от някое по-закътано място. Тенго му преразказа в сбита форма какво си бяха говорили с Ушикава в приемната.

— Фондация за напредък в науката и изкуствата „Нова Япония“ ли? За пръв път я чувам. А и тая твоя субсидия от три милиона йени нещо не ми се връзва. Вярно, имаш голямо бъдеще в литературата, но засега нямаш нищо публикувано. Много невероятно ми звучи. Сто на сто имат някакви скрити подбуди.

— И на мен същото ми мина през ум.

— Дай ми известно време. Ще я проуча тази Фондация за напредък в науката и изкуствата „Нова Япония“. И ако науча нещо, ще ти се обадя. Но казваш, че тоя тип Ушикава знаел за връзката ти с Фука-Ери?

— С такова впечатление останах.

— Хм, това може да се окаже донякъде проблематично.

— Нещо започва да става — каза Тенго. — Професор Ебисуно хубаво надигна скалата си, но вече си мисля, че отдолу май е изпълзяло някакво чудовище.

— И мен ме преследва то — въздъхна по телефона Комацу. — Седмичните списания вече пощуряха. И ония от телевизиите ровичкат. Тази сутрин в службата дойдоха да ме разпитват полицаи. Вече са надушили връзката между Фука-Ери и Сакигаке. И, разбира се, изчезването на родителите й. Медиите съвсем скоро ще започнат да нищят тези подробности.

— А какво прави професор Ебисуно?

— Напоследък никой не го е чувал. Нито вдига телефона си, нито се обажда някому. Може и той да го е закъсал. Или пък съставя нов таен план.

— Между другото, да сменим леко темата: споменавали ли сте някому, че пиша дълъг роман?

— Никому — отвърна моментално Комацу. — Какъв е смисълът?

— Няма значение. Само питам.

Комацу помълча за секунда, после рече:

— Може би съм закъснял с подобно изказване, но имам чувството, че сме навлезли в някаква крайно неприятна територия.

— В каквото и да сме навлезли, връщане назад комай няма.

— Щом не можем да се оттеглим, остава ни само да се движим напред, дори да си прав за онова чудовище.

— Затегнете предпазния си колан — рече Тенго.

— Абсолютно си прав — съгласи се Комацу и затвори.

* * *

Отмина един дълъг ден. Тенго седеше на масата в кухнята си, пиеше изстиналия си чай и си мислеше за Фука-Ери. Какво ли прави тя по цял ден, затворена в убежището си? Разбира се, никой никога не знаеше с какво точно се занимава Фука-Ери.

В записаното си послание Фука-Ери споменаваше, че мъдростта и силата на човечетата може да навредят на Професора и на Тенго. Човек трябва да е нащрек, докато е в гората. Тенго се улови, че се оглежда около себе си. Ясно: собственият им свят представлява горските дебри.