Харуки Мураками
1Q84 (21)

Двадесет и първа глава
(Аомаме): Колкото и да се мъча да се отдалеча

Аомаме отиде в кварталната библиотека, повтори предишната процедура и разтвори периодичното течение на вестника върху една маса. Дошла бе да прочете отново за водената преди три години престрелка между фракцията екстремисти и полицията в префектурата Яманаши. Главната квартира на Сакигаке — споменатата от вдовицата религиозна секта — бе в планините на Яманаши, а и самата битка бе станала в планините на Яманаши. Може и съвпадение да е било, но Аомаме изпитваше определени съмнения по въпроса. Току-виж отнякъде изскочила някаква връзка между двата факта. А пък и самият израз, използван от вдовицата — „такъв значителен инцидент“, — също съдържаше намек за някаква взаимосвързаност.

Битката бе станала преди три години, през 1981-ва (или, според хипотезата на Аомаме, три години преди 1Q84-та), на 19 октомври. Понеже вече бе чела репортажите при предишното си идване в библиотеката, Аомаме знаеше вече доста подробности. Това й позволи да прехвърли набързо основния материал и да съсредоточи вниманието си върху последвалите статии и анализи, които разглеждаха случая от разни други ъгли.

В първата битка трима полицаи са убити и двама са тежко ранени от автоматите „Калашников“, китайско производство. Оттам екстремистите се оттеглят в гората, а полицията започва масово преследване. С хеликоптер докарват въоръжени до зъби десантчици от силите за самоотбрана. Трима от съпротивляващите се екстремисти падат убити, двама са тежко ранени (единият умира в болницата три дни по-късно, но репортажът не уточнява каква е била съдбата на втория), други четирима биват пленени читави или с леки наранявания. Оборудвани с бронежилетки, полицаите и десантчиците не дават повече жертви, ако не се смята един полицай, счупил крак при падане от скала по време на преследването на екстремистите. Само за един екстремист не се знае каква е съдбата му. Явно е успял да изчезне през гъстата блокада.

След като първоначалният шок от битката позатихва, вестникът започва да проучва подробно генезиса на групата екстремисти и я определя като фракция от студентските вълнения около 1970 година. Над половината от членовете й са ветерани от превземането на сградата „Ясуда“ в Токийския университет или от седящата стачка в университета „Нихон“. След като полицията за борба с размириците превзема „крепостите“ им, студентите (и неколцина преподаватели) са изключени или напускат демонстративно градските политически акции, съсредоточени върху университетските кампуси. Преодоляват идеологическите си различия и създават комунално стопанство в префектура Яманаши. В началото се водят за част от земеделската комуна, известна под името Академия „Такашима“, но това не ги задоволява. Реорганизират се, обявяват независимост, изкупуват изключително евтино едно обезлюдено село дълбоко в планините и започват там да се занимават със земеделие. В началото изпитват големи затруднения, но по някое време бележат успех с доставки по пощата на продукти в период, през който в градовете става модерна консумацията на органично отгледани плодове и зеленчуци. Фермата им се разраства. Оказват се в крайна сметка сериозни, трудолюбиви хора, добре организирани от техния вожд. Кръщават комуната си Сакигаке.

Аомаме разкриви лицето си в страхотна гримаса и шумно преглътна. После изстена дълбоко и взе да почуква с химикалката по масата.

Продължи да чете. Проследи материали, в които се съобщаваше за дълбок разкол в редиците на Сакигаке: група умерени, които отхвърляли възможността за насилствена революция в съвременна Япония, и фракция екстремисти, които в крайна сметка образуват своя комуна в близост до старата и възприемат името Акебоно. Освен това научи за дадения им от правителството през 1979 г. статут на религиозна организация.

* * *

След това екстремистите се пренасят на свое място, заемат се тайно с военно обучение, но в същото време продължават и със земеделието, което води до поредица конфликти със съседни фермери. Един от тези сблъсъци става заради правата на водоползване от река, която протича през земята на Акебоно. Дотогава фермерите винаги са я ползвали като общ водоизточник, обаче Акебоно отказват по-нататъшен достъп на съседите си. Спорът трае няколко години, докато един ден неколцина членове на Акебоно не пребиват местен жител, оплакал се от телените заграждения около земите им. Полицията от префектура Яманаши се сдобива с разрешително за обиск и отива в Акебоно да разпита заподозрените лица, но в крайна сметка се оказва замесена в напълно неочаквана престрелка.

След практическото унищожение на Акебоно в малката планинска война религиозната организация Сакигаке моментално излиза с официална декларация. Един красив младеж се явява като неин говорител и свиква пресконференция, на която прочита пред медиите въпросния документ, чийто смисъл е пределно ясен: независимо от едновремешните им отношения, на този етап не съществува нищо общо между Сакигаке и Акебоно. Двете групи са се разделили и не поддържат почти никаква връзка, освен по някои оперативни въпроси. Раздялата им е била дружелюбна, след като се стигнало до заключението, че тъй като се е посветила на земеделието, на законосъобразни действия и на борбата за един мирен духовен свят, Сакигаке не е вече в състояние да работи съвместно с членовете на Акебоно, които проповядват радикална революционна идеология. Впоследствие Сакигаке се превръща в религиозна организация, регистрирана по законен път като религиозна общност — юридическо лице. Може само безкрайно да се съжалява, че е станал подобен инцидент, при който се е проляла кръв, и Сакигаке желае да изрази най-дълбоки съболезнования към семействата на загиналите в изпълнение на служебния си дълг служители, но същевременно подчертава, че няма нищо общо със случилото се. Остава обаче неоспоримият факт, че Сакигаке е организацията родител на Акебоно. Поради което, в случай че властите възнамеряват да проведат разследване във връзка с настоящия инцидент Сакигаке са готови да им сътрудничат с цел избягването излишни недоразумения.

Едва ли не в отговор на официалната декларация на Сакигаке само след няколко дни полицията на префектура Яманаши пристига в селището с разрешително за обиск. Претърсват най-старателно в продължение на цял ден обширния имот и най-вече вътрешността на сградите и организационния архив. Разпитват и неколцина души от ръководството. Полицията подозира, че двете групи поначало поддържат най-активен контакт и че Сакигаке е замесена подмолно в дейността на Акебоно. Не намират обаче нищо, което да подкрепи съмненията им. Срещат само пръснатите покрай пътеките из красивата широколистна гора бараки за медитация, в които много членове в специални роби се отдават на религиозен аскетизъм. Наблизо други привърженици се занимават със земеделие. Установяват наличието на добре поддържан парк от земеделски сечива и тежко земеделско оборудване. Полицията не открива никаква следа от оръжия или нещо друго, което би могло да се свърже с насилие. Всичко е чисто и спретнато. Има малка уютна столова, гостна и елементарна (но подходящо оборудвана) клиника. Двуетажната библиотека е солидно запасена с будистки писания и книги и неколцина експерти се занимават с изучаването и превода им. Като цяло селището прилича не толкова на религиозно средище, колкото на кампуса на малък частен колеж. Полицаите си заминават разочаровани, без да са открили нищо съществено.

Няколко дни по-късно групата посреща репортери от телевизиите и вестниците, които са свидетели на почти същите сцени, които и полицията е заварила. При това никой не ги развежда по някакви строго контролирани маршрути, ами ги пускат да се разхождат сами на воля из селището, да интервюират когото си искат и да описват както желаят видяното. Налагат им едно-единствено ограничение: за да опази самоличността на отделните си членове, групата да одобри предварително заснетия снимков и филмов материал на медиите. Неколцина членове на ръководството в специалните си роби отговарят на репортерски въпроси в просторна зала: описват произхода на организацията, доктрините и администрацията й. Говорят учтиво, но прямо, без да се впускат ни най-малко в типичната за такива религиозни секти пропаганда. Приличат не толкова на религиозни водачи, колкото на висши служители на рекламна агенция, умело водещи поредната презентация. Отличава ги единствено облеклото им.

Не проповядваме никаква конкретна, строга доктрина, казват. Извършваме теоретични изследвания върху ранния будизъм и прилагаме на практика създадените по онова време аскетични дисциплини в търсенето на по-постепенно религиозно пробуждане. И смятаме, че не доктрината поражда пробуждането, а че първо иде пробуждането на индивида. В този смисъл произходът ни се различава от този на установените религии.

По въпроса за финансирането ни: както повечето религиозни организации, и ние зависим отчасти от доброволните приношения на нашите последователи. Крайната ни цел обаче е да установим един пестелив, самостоятелен стил на живот посредством земеделието, който да не зависи от никакви приношения. Според нас „колкото по-малко, толкова по-добре“: стремим се към духовен мир чрез прочистване на тялото и дисциплиниране на ума. И много хора, усетили безсмислието на материализма в конкурентното общество, влизат тук при нас да търсят друга, по-дълбока духовна опора. Мнозина от тях са прекрасно образовани професионалисти с високо обществено положение. Ние не се стремим да сме поредната „нова религия“ в стил „бърза закуска“, с претенции, че ще се нагърбим с мировите страдания и ще спасим всички до едни. И спасението на слабите е от значение, разбира се, но предпочитаме да бъдем възприемани по-скоро като един вид „школа за следдипломна квалификация“, осигуряваща подходящо място и необходимата подкрепа на хора, които са силно мотивирани сами да се спасят.

В един момент между нас и хората от комуната Акебоно възникнаха сериозни разногласия по административната политика, известно време имахме прения, но с помощта на преговори успяхме да достигнем дружески компромис. И да се разделим, като всяка организация поеме по своя си път. Акебоно се впусна да преследва идеалите си посвоему — с чисто съзнание и аскетизъм, — което доведе до сегашните катастрофални и действително трагични събития. Главната, основна причина за това е, че те се увлякоха по доктринерството и загубиха допира си с реалното живо общество. От тези събития и ние извличаме поуката, че сме длъжни и за в бъдеще да държим отворен прозореца си към външния свят, дори когато налагаме все по-строга дисциплина върху самите нас. Убедени сме, че с насилие нищо не се постига. Разбирате, надяваме се, че не налагаме никому религията ни. Нито вербуваме, нито нападаме останалите религии. Ние просто предлагаме подходяща и ефективна комунална среда на онези, които търсят духовно пробуждане.

* * *

Повечето присъстващи журналисти си тръгват с благоприятни впечатления от организацията. Всичките вярващи — както мъжете, така и жените — са слаби, сравнително млади (макар тук-таме да са мярнали и някои по-възрастни) и с прекрасни ведри погледи. Проявяват любезност и в говора, и в поведението си. Нито един не пожелава да се впусне в подробности за миналото си, но повечето наистина създават впечатлението на високообразовани хора. Поднесеният на журналистите обяд е простичък (какъвто ядели и самите вярващи), но при все това вкусен, като всички съставки били пресни, току-що набрани от стопанството на организацията.

Оттам насетне медиите дефинираха Акебоно като рожба мутант, която Сакигаке се е принудила да изхвърли. Към 80-те години в Япония била преминала като безполезна модата на революционните идеологии, основани на марксизма. Младежите с екстремистки политически аспирации от 70-те години вече работели на щат в корпорациите и били в челния фронт на жестоката борба на бойното поле, наречено „икономика“. Или най-малкото се били дистанцирали от битките и данданиите в реалното общество и се били усамотили всеки да си търси свои лични ценности. Така или иначе, настъпили други времена и сезонът за политика отдавна бил отшумял. Сакигаке представлява един благонадежден вариант за бъдещ свят; но пред Акебоно няма никакво бъдеще.

* * *

Аомаме остави химикалката и пое дълбоко въздух. Представи си как изглежда в лишените от всякакво изражение и дълбочина очи на Цубаса. Тези очи я бяха гледали, но без да виждат нищо. Липсваше нещо много важно.

Няма начин нещата да са толкова прости, рече си Аомаме. Изключено е Сакигаке толкова да блести от чистота. Трябва да има и някаква скрита тъмна страна. Според вдовицата така нареченият им Вожд изнасилвал момичета до дванадесет години и го наричал „религиозен акт“. Медиите обаче си нямаха никаква представа за това. Та как ще я имат, като са прекарали там само ден до пладне. Показали им подредените сгради за практикуване на вярата, нахранили ги с прясна зеленчукова гозба, омаяли ги с приказки за духовно пробуждане и ги изпратили по живо — по здраво. Така и не видели какво всъщност става вътре.

* * *

От библиотеката Аомаме заби в едно кафене, поръча си чаша кафе и от телефона се обади в службата на Аюми на номера, който можела да ползва по всяко време. Обади се неин колега. Аюми била на дежурство, но щяла да се върне в участъка след около два часа.

— Пак ще се обадя — рече Аомаме, без да си каже името.

Прибра се у дома и след два часа пак набра номера.

Този път вдигна самата Аюми.

— Здрасти, Аомаме. Как си?

— Добре съм, а ти?

— Нищо ми няма, което един мъж да не може да оправи. При тебе как е?

— Същото — отвърна Аомаме.

— Кофти — рече Аюми. — Не върви на хубаво този свят, след като жените почнаха да се оплакват една на друга от прекалено здравия си полов нагон. Ще трябва да предприемем нещо по въпроса.

— Така е, но… ъъъ… редно ли е да приказваш така на висок глас? Нали си дежурна? Никой ли няма наоколо?

— Не се стряскай. Говори ми каквото ти дойде на ум.

— Искам да те помоля за една услуга, стига да можеш да ми помогнеш. Просто не знам към кого друг да се обърна.

— Казвай. Не знам дали ще мога да съм ти полезна, но нищо не ми пречи да опитам.

— Чувала ли си за религиозна секта, наречена Сакигаке? Главната им квартира е в префектура Яманаши, в планината.

— Сакигаке, казваш? Хм. — На Аюми й бяха нужни десет секунди да прерови спомените си. — Май се сещам. Нещо като религиозна комуна, нали? Ония екстремисти от Акебоно, дето подели престрелката в Яманаши, струва ми се, са били част от нея. И очукали трима полицаи от префектурата. Безобразие. Но Сакигаке, изглежда, нямали нищо общо с цялата работа. Бяха провели обиск на селището им след битката и нищо не бяха намерили. Е, и…?

— Интересува ме дали Сакигаке е била замесена в някакъв друг инцидент след тази битка — било той криминален, граждански, няма значение какъв. Аз обаче не знам откъде да подхвана такова едно издирване. Няма как да изчета периодичните течения на всички вестници. Но ми мина през ум, че полицията би трябвало да си има свой начин на проверка.

— Би трябвало да е лесно — бързо търсене в компютъра; но, колкото и да е жалко, компютрите не са навлезли толкова дълбоко в работата на японската полиция. Според мен, за да стигнем до такъв етап, ще са ни нужни поне още няколко години. Така че, засега, ако имам подобно запитване, вероятно ще се наложи да отправя искане до полицията в префектура Яманаши да ми изпратят по пощата съответните материали. А за тази цел ще трябва да попълня официално искане, което да бъде парафирано от шефа. А на него съответно ще трябва да му изтъкна основателна причина защо го искам. Не забравяй, че сме държавна служба и че ни плащат, за да правим нещата максимално сложни.

— Ясно — въздъхна Аомаме. — Няма да стане.

— На теб пък за какво ти е притрябвало всичко това? Да не би някой твой човек да се е забъркал в нещо, свързано със Сакигаке?

Аомаме се поколеба за миг, но накрая реши да й признае истината.

— Почти позна. Става дума за изнасилване. Не мога засега да ти кажа повече подробности, но говоря за изнасилването на млади момичета. И доколкото разбирам, там ги изнасилват системно уж като религиозен акт.

Аомаме усети как отсреща Аюми сбърчи вежди.

— Изнасилени млади момичета, а? Но това е недопустимо!

— И аз това казвам.

— Какво разбираш под „млади“?

— На десет, евентуално и по-малки. Във всеки случай момичета, на които още не им е дошъл първият мензис.

Аюми се умълча. После каза с равен тон:

— Разбирам. Ще измисля нещо. Ще можеш ли да изчакаш два-три дни?

— Разбира се. Обади ми се, като си готова.

Поговориха си още няколко минути за други неща, докато накрая Аюми рече:

— Окей. Време ми е да се връщам на работа.

* * *

След като затвори телефона, Аомаме отиде до стола при прозореца и седя известно време, загледана в дясната си ръка. Дълги, фини пръсти, късо изрязани нокти — добре оформени, но без маникюр. И докато ги разглеждаше, Аомаме изведнъж си даде сметка колко крехко, да не каже мимолетно, е собственото й съществувание. Дори нещо толкова просто, каквото е формата на ноктите й, е било решено без нейно участие. Решението е взето другаде, а аз просто съм длъжна да се съобразявам с него, независимо дали ми харесва, или не. Кой ли наистина е решил каква форма да имат ноктите ми?

Наскоро вдовицата й беше казала: „Родителите ти са били — и сега са — пламенни последователи на «Обществото на свидетелите».“ А това означава, че сигурно и в момента се отдават на мисионерска дейност. Аомаме имаше брат, по-голям с четири години от нея, податливо на внушения момче. Когато навремето Аомаме реши да се махне от вкъщи, той още живееше според родителските заповеди и изискванията на вярата. Какво ли прави сега? Не че Аомаме я вълнуваше особено съдбата на семейството. За нея те си оставаха затворена глава от книгата на живота й. Прекъснала беше всички връзки.

На Аомаме й бяха нужни доста години да забрави всичко, което бе преживяла до десетгодишна възраст. Животът ми всъщност започна на десет. Всичко до този момент бе само гаден сън. И спомените от него трябва да ги изхвърля някъде. Но колкото и да се мъчеше, усещаше как онзи кошмарен свят непрекъснато влече сърцето й. Като че всичко, което притежаваше, бе вкоренено в оная черна почва и пиеше от нея живителните си сокове. Колкото и да се мъча да се отдалеча, вечно се завръщам тук, мислеше си тя. Длъжна съм да изпратя този техен Вожд на другия свят, каза си Аомаме. И заради самата себе си.

* * *

Аюми й позвъни след три вечери:

— Имам няколко факта за теб.

— За Сакигаке ли?

— Да. Както си блъсках мозъка как да ти помогна, изведнъж ми светна, че мой съвипускник от полицейската академия имаше вуйчо в полицията на префектура Яманаши, и то на доста висока длъжност. Така че пробвах чрез него да науча нещо. Обясних му, че моя родственица, малко момиче, е имала известни проблеми, докато приемала новата вяра, та заради нея събирам сведения за Сакигаке, така че би ли бил добър да ми помогне? Много ме бива да измислям такива номера.

— Много съм ти задължена, Аюми.

— Та той, значи, се обадил на вуйчо си в Яманаши и му обяснил какво е положението, а пък вуйчото ме препрати към водещия следовател по делото Сакигаке, така че имах възможността да разговарям директно с него.

— Но това е чудесно!

— Мда. Похортувахме си, значи, двамата и научих от него куп неща за Сакигаке, но понеже подозирам, че вече си изпопрочела най-внимателно вестниците, ще ти кажа само онова, което не е известно на широката общественост, окей?

Слушам те.

Първо на първо, оказва се, че Сакигаке са страна по сума ти съдебни дела, най-вече граждански, свързани с поземлени сделки. Изглежда, разполагат с купища пари, понеже изкупуват всички имоти около себе си. То вярно, че земята в провинцията е евтина, ама чак пък дотам… И в повечето случаи принуждават хората да им продават. Крият се зад разни фалшиви компании и грабят всичко, което им попадне. И оттам почват да причиняват ядове на собствениците и на местните управи. Щото методите им са направо хищнически. Но тъй като досега делата срещу тях са били само граждански, полицията не е имала повод да се намеси. На няколко пъти — аха да прекрачат границата и да навлязат в територията на престъпленията, но засега нищо не е оповестено публично. Щото можело да имат връзки с организираната престъпност или с политици. А щом има намесени политици, полицията гледа да не се набърква. Разбира се, нещата ще се променят коренно, ако нещо се разчуе и прокуратурата се заеме с разследването.

— Значи поне от стопанска гледна точка работата на Сакигаке не е чиста.

— Нищо не мога да кажа за редовите им членове, но ако съдя по сделките им с недвижими имущества, онези най-отгоре, които контролират финансите им, май никак не са чисти. В каквато и положителна светлина да се опитат да представят нещата, трудно ще убедят някого, че харчат тези пари в търсенето на чиста духовност. Да не говорим, че тия типове притежават земи и сгради не само в Яманаши, но и в центъра на Токио и Осака — първокласни имоти при това: в Шибуя, в Минами-Аояма, в Шото. Изглежда, организацията възнамерява да разшири религиозната си дейност в национален мащаб — ако преди това не се прехвърли от религията в търговията с недвижими имоти.

— Бях останала с впечатлението, че държат да живеят сред природата и да се отдават на чист, строг религиозен аскетизъм. За какво й е на подобна организация да се разпростира насред Токио?

— А и откъде имат толкова пари за харчене? — допълни Аюми. — Такива състояния не се правят от ряпа дайкон и от моркови.

— От лептата на вярващите.

— Донякъде може и така да е, но тя далеч не е достатъчна. Няма начин да нямат друг основен източник на фондове. Освен това открих и друг доста тревожен факт, който може да те заинтересува. В селището им има деца на вярващи. Поначало посещават местното държавно основно училище, но повечето много бързо отпадат. Училището настоява децата да се учат по стандартната учебна програма, но организацията отказва да съдейства. Уведомяват училището, че някои от децата им просто не желаят да го посещават, че самите те дават образование на децата си, така че няма нужда да се притесняват за обучението им.

Аомаме се сети за собствения си опит от основното училище. Съвсем ясно й беше защо децата от сектата не искат да ходят на училище, където ги тероризират като аутсайдери или ги пренебрегват напълно.

— Предполагам, че децата просто не се чувстват на място в училището — рече. — А пък и не е необичайно деца да не посещават училище.

— Да, но според учителите, които са им преподавали, повечето от тях — и момичетата, и момчетата, — изглежда, имали някакви емоционални проблеми. Постъпвали съвсем нормални в първи клас — умни, отворени дечица, но с всяка изминала година ставали все по-неприказливи и лицата им постепенно ставали напълно безизразни. Докато накрая станели съвсем апатични и преставали да идват. Почти всички деца от Сакигаке като че минавали през едни и същи етапи и проявявали едни и същи симптоми. Учителите се тревожат защо децата престават да посещават занятията, а стоят затворени в селището. Разпитват дали децата са добре, но никой не ги допуска да ги видят. За външни лица входът е строго забранен.

Абсолютно същите симптоми като у Цубаса, помисли си Аомаме. Крайна апатия, безизразност, почти пълно неумение да говори.

— Човек стига до извода, че децата в Сакигаке са малтретирани — каза Аюми на Аомаме. — И то системно. И че вероятно ги и изнасилват.

— Но полицията не може да се намеси на базата единствено на непотвърдените обвинения на един обикновен гражданин.

— Ама как! Та нали полицията не е нищо повече от поредната бюрократична държавна агенция. Най-големите шефове не мислят за нищо друго освен за кариерите си. Е, има и някои изключения, но повечето са стигнали до висините благодарение на предпазливостта си и основната им цел сега е да си осигурят лека, добре платена работа в сродна организация или в частната индустрия след пенсионирането си. И не желаят да пипнат нищо, съдържащо и най-малкия риск, нищо напечено. Бас държа, че и пицата чакат да изстине, преди да почнат да я ядат. В идеалния случай би трябвало да ни докараш истинска жертва, която да успее да докаже нещо в съда, но подозирам, че точно това ще ти е трудно.

— Да, трудно ще ми е — призна Аомаме. — Но съм ти страшно задължена за полезната информация. Ще трябва да намеря начин да ти се отблагодаря.

— Няма нужда. Дай просто да излезем пак до Ропонги някоя вечер и да забравим за проблемите си.

— Звучи ми примамливо — отвърна Аомаме.

— Ето това вече е приказка! — възкликна Аюми. — Между другото, примамлива ли ти се струва възможността да си поиграеш с белезници?

— Съмнявам се — отвърна Аомаме. Да си играеш с белезници? Що за идея!

— Жалко — рече явно силно разочарованата Аюми.