Харуки Мураками
1Q84 (2)

Втора глава
(Тенго): Нещо друго предвид

Първият спомен на Тенго датираше от времето, когато бе на годинка и половина. Майка му си съблича блузата и смъква двете презрамки на белия си комбинезон, за да смуче гърдите й мъж, който не е баща му. Бебето в близкото кошче вероятно е самият Тенго. Наблюдава сцената в качеството си на трето лице. Да не би пък да е имал брат близнак? Надали. Тенго си беше — на година и половина. Усещаше го интуитивно. Бебето спеше със затворени очи и дишаше дълбоко и равномерно. Ярката десетсекундна сцена — най-ранният му спомен в живота — е прогорила стената на съзнанието му. И преди, и след него няма нищо друго. Седи си сам, като островърха черковна камбанария в залят от наводнение град, щръкнала над калните води.

Тенго много държеше да знае кой на колко години е бил, когато се е запечатал първият му спомен. Повечето хора казваха, че били на четири или пет. Най-рано — на три. Детето трябва да е навършило поне три, за да започне да наблюдава нещата около себе си с някаква рационалност. В предходния етап всичко се е отбелязало като неразбираем хаос. Самият свят е представлявал купа рядка кашичка без форма и без дръжки. Течал е покрай отворените ни прозорци, без да оставя в ума ни спомени.

Изключено е едно дете на годинка и половина да е успяло да схване смисъла на това, че мъж, който не е баща му, суче от гърдите на майка му. Тука спор няма. Така че, ако споменът на Тенго е бил действителен, сцената сигурно е прегорила ретините му като чисто, несъпровождано с оценка изображение — по същия начин, по който камерата запечатва на филм предметите — механично, като смес от светлина и сенки. И едва когато съзнанието му почва да съзрява държаният в резерв фиксиран епизод е бил подложен на постепенен анализ и му е придаден смисъл. Но възможно ли е изобщо подобно нещо? Способен ли е бебешкият ум да запазва по този начин изображения?

Да не би пък да става дума за някакъв фалшив спомен на Тенго? Да не се окаже нещо, което умът му впоследствие е решил — по силата на някаква своя цел или план — да си съчини сам? Много бе размишлявал Тенго върху възможността споменът му да е измислен, но бе стигнал до извода, че вероятно не е. Прекалено ярък и прекалено завладяващ бе, за да е фалшив. Светлината, миризмите, пулсирането на собственото му сърце — всичко това бе поразително реално и никак не приличаше на имитация. Освен дето възприемането на сцената за реална обясняваше ред неща както в логическо, така и в емоционално отношение.

Яркият десетсекунден епизод го навестяваше без предупреждение и без да се съобразява с времето и мястото. Случвало му се бе и докато пътуваше в метрото, и докато пишеше формули по черната дъска, и докато се хранеше (както в случая) и разговаряше със събеседника си по маса, и винаги го заливаше като безшумно цунами. Докато се усетеше, споменът се изправяше право насреща му, а ръцете и краката му се парализираха. Времето замираше на място. Въздухът се разреждаше и дишането му се затрудняваше. Губеше всякаква връзка с хората и вещите около себе си. Течната стена на цунамито го поглъщаше изцяло. Но макар да му се струваше, че светът се озовава на тъмно, нямаше чувството, че губи съзнание. По-скоро добиваше чувството, че е отклонен по нов коловоз. И че промяната дори изостряше някои части на мозъка му. Не изпитваше ужас, но и не можеше да държи очите си отворени. Клепачите му си оставаха стиснати. Звуците се отдалечаваха, а познатите кадри се прожектираха многократно върху екрана на съзнанието му. Пот шурваше от всяка част на тялото му и подмишниците на потника му се мокреха. Целият се разтреперваше, а сърцебиенето му се забързваше и усилваше.

Ако в такъв момент Тенго се случеше да не е сам, преструваше се, че за момент му е прилошало. То наистина си беше нещо като световъртеж. След малко всичко се връщаше към нормалното. Изваждаше от джоба носната си кърпа и я притискаше към устата си. Докато изчакваше да престане „да му се вие свят“, вдигаше ръка да даде знак на събеседника си, че няма нищо страшно. Понякога всичко свършваше за тридесетина секунди, друг път траеше над минута. Но докато траеше, кадрите се повтаряха като от поставен в автоматичен режим видеомагнетофон. Майка му смъква презрамките и някакъв мъж започва да смуче втвърдените й зърна. Тя затваря очи и изпуска дълбока въздишка. Във въздуха витае топлото, познато му ухание на майчино мляко. Обонянието е най-изостреното сетиво в едно бебе. Чувството за миризма разкрива много неща — понякога разкрива всичко. Сцената е без звук, а въздухът е гъста течност. Чува единствено тихото биене на своето сърце.

Тука гледай, вика му. Тука гледай, а не другаде, казва му. Ти си тук. Няма къде да отидеш, говори му. И посланието се повтаря, повтаря.

* * *

Този път „пристъпът“ бе от дългите. Тенго затвори очи, закри, както винаги, устата си с носната кърпа и стисна зъби. Нямаше представа колко дълго трае поредната криза. Можеше единствено да гадае според това колко изтощен се чувстваше след това. Усещаше се физически изцеден, по-преуморен от всякога. Трябваше да мине известно време, преди да може да си отвори очите. Мозъкът му искаше да се пробуди, но мускулите и вътрешните му органи се съпротивляваха. Приличаше на спящо зимен сън животно, което се мъчи да се събуди през погрешен сезон.

— Тенго, Тенго! — чу да го вика някой. Приглушеният глас сякаш идеше от дъното на пещера. Най-после Тенго се усети, че чува собственото си име. — Какво ти е, Тенго? Пак ли ти призля? Добре ли си вече? — Гласът сега му се струваше по-наблизо.

Тенго успя по някое време да отвори очи и да ги фокусира върху дясната си ръка, стиснала ръба на масата. Сега вече бе сигурен, че светът е все още цял и че той е все още част от този свят. Усещаше известна изтръпналост, но ръката безспорно бе неговата. Негова беше и излъчваната от тялото му миризма на пот — необичайно остра, като от животно в зоологическа градина.

Гърлото му беше пресъхнало. Пресегна се и изгълта половината вода от чашата върху масата, като полагаше специални усилия да не я разплиска. Пое си за миг дъх, после я допи. Умът му се връщаше постепенно на мястото си и сетивата му се нормализираха. Остави чашата на масата и обърса уста с носната кърпа.

— Извинявайте. Мина ми.

Помнеше, че събеседникът му се казва Комацу и че разговорът им се водеше в кафене близо до токийската гара Шинджуку. Шумът от околните разговори вече му звучаха като нормални гласове. Двойката от съседната маса гледаше към тях, явно разтревожена. И сервитьорката стоеше притеснена в непосредствена близост, сякаш чакаше клиентът й да повърне. Тенго вдигна глава и й кимна, един вид „Няма страшно, не се притеснявайте“.

— Това беше някакъв пристъп, нали? — попита Комацу.

— Нищо особено. Някакъв световъртеж. Но силен — отвърна Тенго.

Гласът му още звучеше като чужд, но постепенно се възвръщаше.

— Ужасно би било да ти се случи, докато шофираш или вършиш нещо от тоя род — каза Комацу, без да отмести погледа си.

— Не шофирам.

— Това е добре. Познавам един с алергия от кедров полен, който се разкихал, докато карал колата си, и я блъснал в някакъв стълб. Твоето, разбира се, не е просто кихане. Затова и се шокирах първия път. Но вече почти му свикнах.

— Извинявайте.

Тенго вдигна чашата и гаврътна остатъка от кафето си. Нямаше никакъв вкус. Усети само, че по гърлото му се стича хладка течност.

— Искаш ли още една чаша вода? — предложи Комацу.

— Не — завъртя глава Тенго. — Вече съм добре.

Комацу извади от джоба си пакет „Марлборо“, пъхна една цигара в устата си и я запали с рекламното кибритче на заведението^[1]. После си погледна часовника.

— Та за какво ставаше дума? — попита Тенго, докато се мъчеше да възвърне нормалното си състояние.

— Хубав въпрос — каза Комацу, вперил поглед нанякъде, сякаш мислеше дълбоко или поне се преструваше, че мисли — Тенго не беше сигурен кое от двете е вярно. Комацу доста театралничеше, докато говореше и жестикулираше. — А, сетих се. За онова момиче, Фука-Ери. Тъкмо бяхме подхванали темата за нея и за „Въздушната какавида“.

— Точно така, — кимна Тенго. Пристъпът се яви точно когато бе взел да изказва мнението си за Фука-Ери и за нейната повест „Въздушната какавида“.

— И се канех да ти разкажа за този особен неин псевдоним — продължи Комацу.

— Вярно, че е особен. „Фука“ ми звучи като част от фамилно име, докато „Ери“ трябва да е обикновено женско собствено име от рода на Ери или Ерико.

— Абсолютно си прав. Фамилното й име е Фукада, а истинското й малко име е Ерико, при което тя е направила съчетание от двете: „Фука“ плюс „Ери“ прави Фука-Ери.

Тенго извади ръкописа от куфарчето си, положи го върху масата и го затисна с длан, за да подчертае присъствието си:

— Както вече ви казах по телефона, най-хубавото у „Въздушната какавида“ е това, че не подражава никому. Липсва й и капка от онова усещане при новите писатели: „Искам да съм новият еди-кой си“. Стилът безспорно е не шлайфан и тромав. Да не говорим, че й заглавието е сбъркано: „какавида“ вместо „пашкул“. При желание може да бъде разпердушинена от анализи. Но самият сюжет е могъщ: буквално те засмуква. Фабулата като цяло е основана на фантазията, но описанията са невероятно реалистични. Постигнала е чудесен баланс между двете. Не съм сигурен дали думи като „оригиналност“ и „неизбежност“ биха били на място и вероятно бих се съгласил, ако някой настоява, че не е на чак такова ниво, но така или иначе, след като човек изчете цялата творба с всичките й кусури, остава с едно истинско впечатление: повестта те грабва по един необичаен, необясним начин, който може и да е донякъде обезпокоителен.

Комацу не откъсваше очи от Тенго, но не обелваше и дума. Чакаше да чуе още.

Тенго продължи:

— Страшно неприятно ще ми е, ако не допуснат това нещо до конкурса само заради тромавия му стил. През годините съм изчел тонове кандидатстващи творби — или, по-скоро, прехвърлил съм ги по диагонал, а не изчел. Имаше няколко сравнително добре написани, разбира се, но повечето бяха направо ужасни. От всички тези ръкописи единствено се затрогнах от „Въздушната какавида“. За пръв път изпитах желанието да прочета нещо отново.

— Хубаво, хубаво — каза Комацу и пусна струя дим през стиснатите си устни, сякаш целият им разговор го отегчаваше. Но пък Тенго познаваше Комацу достатъчно дълго, че да се върже на подобна демонстрация. Комацу често възприемаше изражение, което или нямаше никаква връзка, или напълно противоречеше на действителното му настроение. Така че Тенго бе готов да го изчака.

— И аз я прочетох — каза след кратка пауза Комацу. — Веднага след като ми се обади. Стилът е под всякаква критика. Ужасна граматика, на места не разбираш какво иска да ти каже. Преди да се залови с писането на белетристика, няма да е зле да се върне в училище и да се научи как се пише най-елементарно изречение.

— Но все пак я прочетохте докрай, надявам се?

Комацу пусна една усмивка — може би намерена от него забита дълбоко навътре в дълго неотваряно чекмедже.

— Вярно. Прочетох я цялата, за моя най-голяма изненада. Поначало никога не чета от край до край представените за конкурса творби на нови писатели. Но в този случай дори препрочетох няколко пасажа. Да приемем, че планетите са се били подредили идеално. Дотолкова поне съм съгласен.

— Тоест, признавате, че има нещо, нали?

Комацу остави цигарата си в улейчето на пепелника и затърка носа си отстрани със средния пръст на дясната си ръка. Но не пожела да отговори на въпроса на Тенго.

А Тенго каза:

— И все пак тя е само на седемнадесет, още учи в гимназия. Просто още не си е създала необходимата дисциплина за четене и писане на белетристика. Знам, че е практически невъзможно да се даде наградата за нов писател на тази творба, но съм убеден, че е достатъчно добра, за да бъде включена в краткия списък. Сигурен съм, че можете да направите нещо в това отношение. Така че да може да спечели следващия път.

— Хмм — отвърна Комацу с нов уклончив отговор и прозявка. Отпи от чашата си с вода. — Дай да размислим, Тенго. Представи си, че я включа в краткия списък. Членовете на журито ще изпоприпадат — макар да е по-вероятно да се изпонасерат. Но твърдо няма да прочетат цялата повест. И четиримата са активни писатели, заети със свои собствени творби. Ще прехвърлят по диагонал първите няколко страници и ще я изхвърлят като съчинение на петокласник. Ще взема да ги навивам да й дадат втора възможност и да им гарантирам, че с малко пипане тук и там ще стане брилянтно произведение, но кой, мислиш, ще ме послуша? Да приемем дори, че „мога да направя нещо в това отношение“. Бих предпочел да го направя спрямо нещо много по-перспективно.

— Предлагате, значи, направо да я зарежем, така ли?

— Не, не казвам подобно нещо — възрази Комацу, докато триеше отстрани носа си. — Имам нещо друго предвид за тази повест.

— Нещо друго предвид — повтори Тенго. Но и долови нещо злокобно в тона на Комацу.

— Според теб следващата й творба ще е достатъчно силна, за да спечели наградата — рече Комацу. — И това ми звучи съблазнително. Огромно щастие е за един редактор да извае през годините някой млад писател. Страшно вълнуващо е да гледаш ясното небе и да откриеш пръв нова звезда. Но да ти кажа честно, Тенго, не вярвам това момиче да носи у себе си следваща творба. Не искам да се хваля, но си вадя хляба в този бизнес вече двадесет години. Видял съм да се явяват и изчезват всякакви писатели. И ако съм успял да науча нещо, то е да правя разлика между онези пишещи, които носят и следваща творба у себе си, и онези, които не я носят. Та мен ако ме питаш, у това момиче втора творба няма. И следващата й творба няма да успее, и третата, и четвъртата, и така нататък. Като начало погледни й стила. Колкото и труд да положи, няма да успее да го промени. Изключено е. Няма да се промени поради една-единствена причина, а именно че самата авторка не се интересува от това що е стил: нито проявява намерение да се научи да пише добре, нито желае да подобри писането си. Хубавият стил се постига по два начина: или писателят притежава вроден талант, или е готов да работи до смърт, за да го постигне. А тази Фука-Ери не принадлежи на нито един от двата типа. Не знам защо, но просто не проявява никакъв интерес към стила като такъв. Притежава обаче нещо друго: желанието да разкаже една история. И то — отявлено желание. Това й признавам. И дори в този си суров вид желанието й те е засмукало, Тенго, а успя и мен да ме накара да прочета целия й ръкопис. Което само̀ по себе си може и да е внушително. Но не означава, че я чака някакво бъдеше в белетристиката. Абсолютно. Съжалявам, ако те разочаровам, но това е откровеното ми мнение.

Тенго се принуди да признае пред себе си, че Комацу е до голяма степен прав. Ако не друго, човекът притежаваше поне здрав редакторски инстинкт.

— Но това не пречи да й се даде някаква възможност, надявам се? — попита Тенго.

— В смисъл: за я хвърлим във водата, пък ако се удави — удави се?

— И така може да се каже.

— Прекалено много народ съм изподавил досега. Нямам желание да гледам как още някой се затрива.

— Дори и аз ли?

— Ти поне имаш волята да се трудиш упорито — каза внимателно Комацу. — И, доколкото усещам, не пестиш усилия. Когато става дума за писане, си съвсем скромен. Защо ли? Защото обичаш да пишеш. Точно това ценя у теб. За някой, който се стреми да стане писател, това е най-важното качество.

— Макар да не е достатъчно само̀ по себе си.

— Само̀ по себе си — не е, разбира се. Нужно ти е и онова „нещо специално“, онова неопределимо качество, което не мога точно да опиша. Но то е онази част от белетристиката, която поставям над всичко останало. Нещата, които са ми съвсем ясни, изобщо не ме вълнуват. Съвсем естествено. Всичко е много просто.

Тенго се умълча за малко, после попита:

— Значи творбата на Фука-Ери притежава нещо, което не разбирате напълно?

— Естествено, че да. У нея има нещо важно. Не мога да посоча какво точно, но че го притежава — няма две мнения. Усетил си го и ти, долавям го и аз. Видимо е за всички, като дим от огън в безветрен ден. Но каквото и да притежава, Тенго, тя вероятно няма да може да го носи сама.

— В смисъл, че ако я хвърлим във водата, ще се удави ли?

— Именно.

— И затова не желаете да я включите в краткия списък.

— Точно така. — Комацу изкриви устни и кръстоса ръце върху масата. — С което стигаме до една точка в разговора ни, когато ще трябва много да внимавам в изразите си.

Тенго взе чашата си от кафе и се втренчи в останалата на дъното локвичка. Остави чашата. Комацу продължаваше да мълчи. Тенго попита:

— На този етап ли ще разбера какво имате предвид под „нещо друго“?

Комацу присви очи като учител, възхитен от най-добрия си ученик. Бавно кимна:

— Точно така.

* * *

У този човек, Комацу, имаше нещо непроницаемо. Изключено бе по изражението или по тона му да се познае какво мисли или чувства. А и самият той, изглежда, изпитваше голямо удоволствие да озадачава околните. Веднага личеше, че има много бърза мисъл. Че е от хората, които притежават свое вътрешно чувство за логика и вземат решения, без да се интересуват от чуждото мнение. Не обичаше безсмислените интелектуални фойерверки, но се усещаше, че е чел страшно много и че знанията му са хем обширни, хем задълбочени. При това не ставаше дума за обикновено знаене на факти: човекът притежаваше интуитивно око както за хората, така и за книгите. В това отношение голяма роля играеха и предварителните му нагласи, но за Комацу предварителната нагласа бе важна съставна част от истината.

Никога не се изразяваше пространно и мразеше многословните обяснения, но при нужда умееше да излага възгледите си логично и точно. Ако трябваше, можеше да е и доста язвителен и да нацели бързо и безмилостно най-слабата точка на противника. Имаше си здраво изградени убеждения както за хората, така и за книгите; творбите и индивидите, които не понасяше, бяха далеч по-многобройни от онези, които търпеше. И, което не е никак изненадващо — много повече хора го мразеха, отколкото имаха добро мнение за него. А той точно това целеше. Според Тенго Комацу обичаше самотата. И, изглежда, изпитваше удоволствие от откритата омраза. Комацу бе твърдо убеден, че проницателната мисъл никога не е рожба на комфортния живот.

Четиридесет и пет годишният Комацу бе с шестнадесет години по-възрастен от Тенго. Предан редактор на литературни списания, успял бе да си завоюва реномето на една от водещите личности в тази област, но никой нищо не знаеше за частния му живот. Постоянно се срещаше с хора по работа, но никога не говореше на лични теми. Тенго нямаше ни най-малка представа къде се е родил и израснал Комацу, нито къде живее. През всичките им продължителни разговори никога не бе ставало дума за подобни неща. Хората се чудеха как може чепата личност като Комацу да придумва писателите да му поверяват ръкописите си, след като очевидно нямаше никакви приятели и се отнасяше единствено с презрение към литературния свят. Но факт е, че с течение на годините бе привлякъл почти без усилия към списанието си творби от прочути писатели и че доста от броевете дължаха съдържанието си тъкмо благодарение на неговия труд. Така че, колкото и да не го обичаха, хората го уважаваха.

Мълвата гласеше, че докато следвал в престижния литературен факултет на Токийския университет през 60-те години, Комацу бил сред ръководителите на масовите протести на левицата срещу американо-японския договор за сигурност. Че бил близо до състудентката си Мичико Канба, когато полицаите я убили^[2], и че самият той бил тежко ранен. Никой не можеше да гарантира истинността на тези истории, но у Комацу имаше нещо, което ги караше да звучат достоверно. Беше длъгнест мъж с прекомерно голяма уста и подчертано малък нос. Дългите му крайници и покафенелите от никотина пръсти му придаваха вид на провалил се революционер интелектуалец от руски роман от деветнадесети век. Когато се усмихнеше, което рядко се случваше, правеше го с цялото си лице. Не че в такива моменти изглеждаше особено щастлив; приличаше по-скоро на стар магьосник, хихикащ, преди да разкрие някое злокобно предсказание. Чист и прилично спретнат, винаги ходеше със сако от туид, бяла или бледосива памучна риза без вратовръзка, сив панталон и велурени обувки — „униформа“, която трябваше да обяви на цял свят, че облеклото ни най-малко не го вълнува. Тенго си представяше, че гардеробът на Комацу съдържа половин дузина старателно изчеткани сака от туид с по три копчета, почти неразличаващи се по материя, цвят и десен. Сигурно Комацу си ги номерираше с етикети, за да не ги бърка.

Фината твърда коса на Комацу бе взела леко да сивее над челото. На слепоочията бе разрошена и достатъчно дълга, че да покрива ушите му. Винаги имаше една и съща дължина, сякаш бе пресрочил с една седмица посещението си при бръснаря, и Тенго така и не успяваше да си обясни тази й способност. От време на време очите на Комацу придобиваха някакво остро сияние, като блещукащи на зимното небе звезди. А млъкнеше ли по някаква причина, мълчанието му можеше да се сравни със скала на обратната страна на Луната. Лицето му се лишаваше от всякакво изражение и тялото му сякаш се вледеняваше.

Тенго се беше запознал с Комацу преди пет години, когато го включиха в краткия списък на кандидатите за награда за нов писател, давана от списанието на Комацу. Редакторът му го беше поканил да си поприказват. Срещнаха се в едно кафене в Шинджуку (същото, в което седяха и в момента). Тогава Комацу бе казал на Тенго, че няма начин неговата творба да спечели наградата (и се беше оказал прав). Но че лично на него сюжетът му харесал. „Не очаквам благодарности, но почти никому не казвам подобно нещо“, каза тогава Комацу. (И Тенго щеше да се убеди, че това наистина с така.) „Поради което държа да прочета следващия ти разказ, преди да си го показал на някой друг.“ Тенго му обеща точно така да постъпи.

А Комацу бе поискал да опознае Тенго и като човек: къде е израснал, с какво се занимава сега. Тенго се стараеше да отговаря възможно най-откровено на въпросите му. Роден бил в град Ичикава, в близката префектура Чиба. Майка му починала от някаква болест скоро след раждането му, или поне така твърдял баща му. Нямал братя или сестри. Баща му не се оженил повторно, а сам отгледал Тенго. Прехранвал се с ходене от врата на врата да събира таксата за държавната радиотелевизионна мрежа Ен Ейч Кей^[3]. Сега обаче баща му страдал вече от болестта на Алцхаймер и живеел в санаториум в най-южната точка на полуостров Босо в Чиба. Самият Тенго завършил странно наименувания „Факултет 1 — колеж за естествени науки, специалност математика“ към университета „Цукуба“, сега пишел белетристика и същевременно преподавал математика в школа за частни уроци^[4] в токийския район Йойоги. След като се дипломирал, имал възможността да стане преподавател в една окръжна гимназия близо до родния му дом, но предпочел сравнително по-гъвкавата и с повече свободно време програма на токийската частна школа. Живеел сам в апартаментче в квартал Коенджи, западно от центъра на Токио, което било само на половин час път от школата.

Тенго не беше убеден, че желае да стане професионален писател, нито че има дарбата да пише белетристика. Знаеше единствено, че не можеше да се сдържи да не пише проза по няколко часа на ден. Писането за него бе толкова нужно, колкото и въздухът.

Докато слушаше житието на Тенго, Комацу почти не обели и дума. Но, изглежда, Тенго му се понрави, макар и неизвестно защо. Тенго бе едър мъж (основна фигура в отборите по джудо в прогимназията, гимназията и университета) с очите на ранобуден фермер. Подстригваше се късо, винаги имаше някакъв загар, а ушите му бяха яко намачкани, та приличаха на карфиол. Изобщо нямаше вид на млад литератор, нито на учител по математика, което, изглежда, също се понрави на Комацу.

И така, щом Тенго завършеше някой свой разказ, веднага го представяше на Комацу, който го прочиташе и му излагаше забележките си. Тенго преработваше разказа въз основа на получените съвети и пак го връчваше на Комацу, а той поставяше нови изисквания, като треньор, който полека-лека вдига летвата все по-високо. „Твоят случай ще изисква доста време, разправяше Комацу, но и ние заникъде не бързаме. Просто си постави за цел да пишеш всеки ден. И нищо не изхвърляй. Не се знае кога ще ти потрябва.“ Тенго бе обещал да спазва съветите му.

От своя страна Комацу пращаше периодично на Тенго дребни поръчки за материали. Тенго пишеше анонимно за женското списание на издателството, към което се числеше и списанието на Комацу: редактираше отговорите на читателски писма, правеше кратки рецензии на филми и книги, съставяше дори хороскопи. А хороскопите му се радваха на особена популярност, понеже често познаваха. Веднъж, след като бе писал „Очаквайте ранно сутрешно земетресение“, рано една сутрин наистина бе станало земетресение. Тенго бе благодарен за допълнителните доходи и за практическия опит, който трупаше от подобна работа. Радваше се да вижда по книжарниците отпечатани свои творби, независимо под каква форма.

По някое време наеха Тенго да участва в подбирането на творби за наградата „Нов писател“ на литературното списание. Колкото и необичайно да бе да подбира чужди творби, след като и самият той се бори за същата награда, Тенго изчиташе всичко с пълно безпристрастие, без да се притеснява особено от деликатното си положение. Ако не друго, изчитането на купища лошо написани творби му даваше неизличим урок за това какво точно означава слаба проза. Всеки път изчиташе стотина ръкописа и избираше сред тях десет, за които имаше смисъл да ги връчи на Комацу с писмените си бележки. Пет от тези творби щяха да бъдат включени в краткия списък, а от тях четиричленната комисия щеше да избере победителя.

Тенго не беше единственият хоноруван сътрудник, участващ в подбора, а и Комацу бе само един от неколцина редактори, които участваха в определянето на краткия списък. Всичко това се правеше в името на справедливостта, макар и всъщност да не бе толкова необходимо. Колкото и творби да се представяха за участие в конкурса, със стойност винаги имаше не повече от две-три и нямаше начин някой да ги пропусне. В миналото три разкажа на Тенго бяха допуснати до краткия списък. Естествено, избрал ги бе не Тенго, а други двама подборчици, а след тях — и Комацу, който заемаше редакторската длъжност. Нито един не стигна до голямата награда, но и този факт не успя да съсипе Тенго. Поначало Комацу бе успял да му внуши, че при него всичко е въпрос единствено на време. А и самият Тенго не бързаше особено да се захване веднага с писането на романи.

Чрез умело подреждане на часовете си в школата Тенго си създаваше възможност да си седи у дома четири дни в седмицата. Вече седма година преподаваше в една и съща школа и се радваше на голяма популярност сред учащите, понеже умееше да преподава кратко и ясно и отговаряше моментално на всички въпроси. Тенго сам се чудеше на красноречието си. Обясненията му бяха находчиви, гласът му — пробивен, чувството му за хумор — на място. А той открай време смяташе, че не го бива да говори пред хората и дори сега често не намираше подходящите думи при разговор лице в лице. Попаднеше ли в малка група, възприемаше чисто слушателска роля. Но пред един многоброен клас мозъкът му се избистряше и бе в състояние да говори продължително с лекота. Личният му преподавателски опит подсили още повече убеждението му, че човекът е неразгадаемо същество.

Не можеше да се каже, че е недоволен от заплатата си. Не бе никак висока, но пък школата плащаше според способностите. Периодично учениците атестираха преподавателите си, чието възнаграждение зависеше силно от тази оценка. Школата се боеше да не загуби най-добрите си учители (факт бе, че Тенго вече имаше няколко оферти от различни „ловци на глави“). В нормалните училища такива неща не ставаха. Там заплатата се определяше от трудовия стаж, частният живот на учителя бе под контрола на администрацията и никой не обръщаше внимание на способностите и популярността на човека. Така че всъщност за Тенго бе удоволствие да преподава в школата за зубрене. Повечето му ученици имаха една-единствена цел — да се подготвят за кандидатстудентските изпити — и посещаваха часовете му с ентусиазъм. А учителят имаше една-единствена задача: да обучи своите ученици. Всичко това съвпадаше напълно с желанията на Тенго. Нито веднъж не му се бе налагало да се разправя с недисциплиниран ученик или с нарушител на школския правилник. От него не се искаше нищо друго, освен да се яви в класната стая и да научи присъстващите как да решават математически задачи. А на Тенго му се удаваше съвсем естествено боравенето с абстрактни понятия с помощта на математическия инструментариум.

Когато си останеше у дома, Тенго обикновено пишеше от мига на ставането сутрин до свечеряване. Нищо друго не бе нужно на щастието му освен писалката му „Мон Блан“, синьото мастило и стандартните страници за ръкописи — листа, разграфени на 400 празни квадратчета, готови да приемат 400 йероглифа. Омъжената му приятелка го посещаваше веднъж седмично следобед. Сексът с десет години по-възрастната от него омъжена жена бе освободен от всякакъв стрес и напълно го задоволяваше, понеже не можеше да доведе до нищо. Щом започнеше слънцето да залязва, излизаше на дълга разходка, а след залез-слънце сядаше да чете някоя книга, докато слушаше музика. Изобщо не гледаше телевизия. Явеше ли се инкасатор от Ен Ейч Кей изтъкваше му факта, че не притежава телевизор, и учтиво отказваше да плати. „Наистина нямам. Влезте и сам се убедете“, казваше, но инкасаторът така и не влизаше. Беше им забранено.

* * *

— Наумил съм си нещо много по-голямо — каза Комацу.

— По-голямо?

— Много по-голямо. Защо да се задоволяваме с дреболии като наградата за нов писател? Като ще е гарга, да е рошава, както се казва.

Тенго млъкна. Нямаше понятие накъде върви мисълта на Комацу, но усещаше някаква тревога.

— Наградата „Акутагава“^[5]! — обяви Комацу след моментна пауза.

— Наградата „Акутагава“? — повтори бавно Тенго, сякаш изписваше думите с едри йероглифи върху мокър пясък.

— Тенго, ама ти съвсем си се отделил от този свят! Говоря ти за наградата „Акутагава“! Мечтата на всеки млад писател! Огромни вестникарски заглавия! Телевизионни новини!

— Чакайте! Изгубих нишката на мисълта ви. Все още ли става дума за Фука-Ери?

— Естествено: за Фука-Ери и „Въздушната какавида“. Не си спомням да сме говорили за друго.

Тенго прехапа устна и се напъна да проумее смисъла на изречените от Комацу думи.

— Но нали току-що казахте, че няма начин „Въздушната какавида“ да спечели наградата „Нов писател“? Нали точно на тази вълна разговаряхме: че така написана, творбата й никога няма да струва кой знае колко?

— Именно. Така написана, никога няма да придобие никаква стойност. Това ти го гарантирам.

Тенго имаше нужда да размисли.

— Да не би да имате предвид, че трябва да се преработи?

— Друг начин няма. И няма да е за пръв път автор да преработи своя многообещаваща творба под напътствията на редактор. Постоянно се прави. С тази разлика, че в конкретния случай преработката ще се извърши от друг, а не от самата авторка.

— От друг ли? — попита Тенго, но вече предугаждаше отговора на Комацу.

— От теб.

Тенго затърси безуспешно подходящ отговор. Накрая въздъхна и рече:

— Знаете не по-зле от мен, че въпросната творба няма да мине само с леко ретуширане тук и там. Изключено е да добие завършен вид без основна преработка от начало до край.

— Тъкмо затова разчитам ти да я преработиш от начало до край. Като оставиш непроменена само рамката на повествованието. И колкото се може повече от тона. Но да промениш езика, и то тотално. Ти ще се заемеш със самото написване, а аз ще съм продуцентът.

— Толкова ли е просто? — промърмори Тенго сякаш на себе си.

— Виж какво — каза Комацу, хвана лъжичката си и я насочи към Тенго така, както диригент посочва с палката си солиста, за да го отличи от останалите оркестранти. — Това момиче Фука-Ери притежава нещо специално. Достатъчно е човек да прочете „Въздушната какавида“, за да му стане ясно. Въображението й далеч надхвърля нормалното. Но, за съжаление, писането й е безнадеждно. Пълна скръб. Ти, от друга страна, знаеш да пишеш. Сюжетните ти линии са добри. Имаш вкус. Колкото и да приличаш на дървар, писането ти е интелигентно, чувствително. С истинска сила. Но за разлика от Фука-Ери, тепърва ти предстои да напипаш онова, за което искаш да пишеш. И тъкмо по тази причина на повечето ти разкази им липсва нещо в сърцевината. Усещам, че имаш у себе си нещо, за което искаш да пишеш, но така и не успяваш да го изкараш наяве. Свило се е като уплашена животинка в дъното на пещерата. Знаеш, че е вътре, но няма да го хванеш, докато не се покаже навън. Нали затова все ти повтарям: имай търпение.

Тенго се размърда от неудобство върху пластмасовата пейка в сепарето. Но нищо не каза.

— Отговорът е прост — продължаваше Комацу да размахва леко лъжичката. — Събираме двама писатели и изобретяваме трети, чисто нов. Съчетаваме превъзходния твой стил с необработения сюжет на Фука-Ери. И получаваме идеалната комбинация. Знам, че си способен. Защо иначе, според теб, от толкова години те подкрепям? А останалото остави на мен. При това съчетание от двама ви наградата „Нов писател“ няма да е никакъв проблем, а след нея ще можем да се прицелим и в „Акутагава“. Не съм си пропилял току-така времето в този бизнес през всичките тези години. Знам много добре кои точно конци ще трябва да дръпна.

Тенго остави устата му да зяпне, докато гледаше втренчено Комацу. А Комацу остави лъжичката в чинийката с особено силно тракване.

— И какво толкова, като спечелим и „Акутагава“? — попита Тенго, все още неосъзнал се напълно от шока.

— Спечелването на „Акутагава“ ще е истинска сензация. Повечето хора не могат да оценят качествата на хубавата проза, но от желание да не пропуснат нещо, ще си я купят и ще я прочетат — особено след като се разчуе, че е написана от гимназистка. А ако продажбите потръгнат, печалбата ще е солидна. Ще си я поделим на три. Аз ще имам тази грижа.

— Оставете парите — каза Тенго с безизразен глас. — А къде отива професионалната ви редакторска етика? Ако заговорът ни стане обществено достояние, ще се разрази фамозен скандал. Ще ви уволнят.

— Няма да е лесно да се разчуе. Всичко ще бъде изпипано както трябва. А и да се разчуе, с удоволствие ще напусна компанията. Ръководството й не ме обича и никога не са се отнасяли към мен както трябва. Няма да ми е никак трудно да си намеря нова работа. Пък и аз няма да го направя заради парите. Просто искам да прецакам литературния свят. Тия копелета си седят скупчени в своята мрачна пещера и се целуват взаимно по задниците, ближат си един другиму раните и се препъват един друг, като не престават да дрънкат превзето за ролята на литературата. Искам хубаво да им натрия носовете. Да надхитря системата и да им покажа що за идиоти са всичките. Не виждаш ли колко весело ще бъде?

На Тенго никак не му се виждаше весело. Като начало, той никога не бе виждал въпросния „литературен свят“. И в мига, в който осъзна, че компетентен индивид като Комацу може да бъде тласнат от подобни детински подбуди да премине по такъв опасен мост, за малко загуби дар слово. Най-после успя да промълви:

— Звучи ми като измама.

— Съавторството не е чак толкова рядко срещащо се явление — рече намръщено Комацу. — Половината сериализирани манга^[6] в списанията са дело на съавтори. Редколегията си подхвърля идеи и съчинява сюжета, художникът прави опростени линейни рисунки, помощниците му допълват подробностите и ги оцветяват. Почти никаква разлика от завод за производството на будилници. Същото става и в света на белетристиката. С розовите романчета например. При тях издателят обикновено наема писатели да му измислят сюжети по зададени им основни насоки. Разделение на труда — ето това е системата. Масовото производство не би било възможно другояче. В себичния свят на литературната белетристика, разбира се, подобни методи не се насърчават открито, така че от гледна точка на практичността стратегията ни ще е да създадем Фука-Ери като самостоятелен наш автор. Ако случайно се разчуе за заблудата, може и да се разрази лек скандал, но ние няма да сме нарушили закона. Просто ще сме се движили с всеобщия поток на съвремието. Пък и не става дума за нов Балзак или Мурасаки Шикибу^[7]. Нашето участие ще се свежда до това, че сме закърпили дупките в историята, написана от някаква гимназистка, за да я подобрим. И какво лошо има в това? Стига завършената творба да е добра и да доставя удоволствие на много читатели, нищо лошо не е сторено, нали така?

Тенго обмисли казаното от Комацу и внимателно му отговори:

— Дотук виждам два проблема. Сигурно ще възникнат и други, но засега да се съсредоточим върху тези два. Първо, не знаем дали авторката Фука-Ери ще се съгласи някой друг да преработи творбата й. Каже ли „не“, край на всичко. Но и ако приемем, че каже „да“, другият проблем е дали аз ще се справя успешно с преработката. Съавторството е крайно деликатна работа. Не вярвам нещата да потръгнат толкова гладко, колкото предсказвате.

— Убеден съм, че ще се справиш, Тенго — каза Комацу без колебание, сякаш бе очаквал такава реакция от Тенго. — Нямам и грам съмнение. Още като прочетох за пръв път „Въздушната какавида“, първата мисъл, която изникна в главата ми, бе „Тенго трябва да я преработи!“. Тъкмо за теб работа. Буквално плаче ти да я преработиш. Не го ли усещаш?

Тенго само завъртя глава, но нищо не каза.

— Никой не те принуждава да бързаш — рече тихо Комацу. — Въпросът е важен. Помисли си два-три дни. Прочети повторно „Въздушната какавида“ и я прецени внимателно в светлината на предложението ми. И… впрочем, вземи и това от мен.

Комацу извади от вътрешния джоб на сакото си кафяв плик и го подаде на Тенго. В плика имаше две цветни снимки на момиче в стандартен размер. Едната беше портрет, на другата бе в цял ръст. Изглежда, бяха заснети по едно и също време. Момичето стоеше пред някакви външни стъпала — широко каменно стълбище. Класически красиви черти. Дълга права коса. Бяла блуза. Дребна на ръст, слаба. Устните й се мъчеха да се усмихнат, но очите се съпротивляваха. Сериозни очи. Търсещи очи. Тенго се загледа в двете снимки. Колкото по-дълго ги гледаше, толкова повече се сещаше за себе си на тази възраст и изпитваше някаква тъпа болчица в гърдите си. Специална болка — нещо, което отдавна не бе усещал.

— Ето ти я Фука-Ери — каза Комацу. — Красива е, нали? Симпатична и свежа. На седемнадесет. Идеално. Няма никому да съобщаваме, че истинското й име е Ерико Фукада. Нека си остане Фука-Ери. Ако спечели наградата „Акутагава“, самото име ще причини определена сензация, разбираш ли? Репортерите ще й налетят като прилепи по залез-слънце. Книгите й ще се разграбят за един ден.

Тенго се зачуди откъде ли се е сдобил с фотографиите Комацу. От участниците не се изискваше да прилагат снимки към творбите си. Но реши да не пита — отчасти понеже не желаеше да чуе отговора, какъвто и да бе той.

— Задръж ги — каза Комацу. — Може да ти потрябват.

Тенго ги върна в плика и го сложи върху ръкописа.

После каза на Комацу:

— Не съм запознат подробно с механизмите на „индустрията“, но здравият разум ми подсказва, че планът ви е изключително рискован. Почнете ли веднъж да мамите обществото, трябва постоянно да поддържате лъжата. Край няма. Няма да е никак лесно нито от психологическа, нито от практична гледна точка постоянно да пригаждате истината така, че всичко да си е на място. Стига един от заговорниците да се изпусне, всички ще закъсат. Не смятате ли?

Комацу извади нова цигара и я запали.

— Абсолютно си прав. На този етап неясните моменти са прекалено многобройни. Една грешчица може да ни навлече куп неприятности. Но как да ти кажа, Тенго? В крайна сметка инстинктът ми все пак ми подсказва: „Давай!“. По простата причина, че подобни възможности не се появяват често. Досега не ми е изпадала и надали ще ми изпадне втори път. Едно сравнение с хазарта надали би било най-удачното, но излиза, че са ни раздадени най-добрите карти и имаме цяла планина чипове. Обстоятелствата са идеални. Цял живот няма да си простим, че сме изпуснали подобна възможност.

Тенго наблюдаваше в мълчание крайно зловещата усмивка на Комацу. А Комацу продължи:

— Но най-важното в случая е, че ще преработим „Въздушната какавида“ в по-добра творба. Поначало това е история, която е трябвало да се напише далеч по-хубаво. Съдържа нещо важно — нещо, което някой трябва да извлече на преден план. Убеден съм, че мненията ни съвпадат, Тенго. Нима греша? Всеки ще участва в проекта със собствените си специални умения: ще обединим способностите си в името на едно-единствено нещо, а именно — да изведем на преден план онова важно нещо в повестта. Мотивите ни са съвсем чисти: можем, без да се срамуваме, да ги изложим навсякъде на показ.

— Колкото и да се обосновавате, колкото и благородни на вид поводи да измисляте, измамата си е измама.

— Пропускаш един ключов факт, Тенго. — Устата на Комацу се разля в голяма, широка усмивка, каквато Тенго за пръв път виждаше. — Или ще е по-точно да кажа, че умишлено го пренебрегваш? Имам предвид простия факт, че ти наистина желаеш да го направиш. Вече си настроен на тази вълна: да вървят по дяволите и рискът, и моралът. Ръцете те сърбят да преработиш лично „Въздушната какавида“. Искаш ти, а не Фука-Ери да е този, който ще изведе на преден план онова специално нещо в творбата. От теб засега искам само да се прибереш и да направиш преоценка на истинските си мисли. Застани пред огледалото и се вгледай дълго и внимателно в себе си. Изписано е по цялото ти лице.

Тенго усети как въздухът наоколо му се разреди. Огледа за миг обстановката. Нима видението щеше да се повтори? Не, нямаше и помен от него. Разреждането на въздуха бе причинено от нещо друго. Извади носната кърпа от джоба си и обърса потта от челото си. Комацу почти винаги бе прав. Защо се получаваше така?