Харуки Мураками
1Q84 (18)

Осемнадесета глава
(Тенго): Вече няма място за големия брат

Комацу му се обади след пресконференцията да му каже, че всичко е минало както трябва.

— Брилянтно изпълнение — рече с необичайно за него вълнение. — Никога не съм очаквал, че тя така безпогрешно ще се справи. Отговорите й бяха направо остроумни. Впечатли страхотно всички присъстващи.

Тенго ни най-малко не се изненада от реакцията на Комацу. Без да има нищо конкретно предвид, просто не се притесняваше особено за пресконференцията. Смяташе за даденост това, че тя ще се представи най-малкото достойно. Но чак пък че ще „впечатли страхотно всички“? Някак си не се връзваше с онази Фука-Ери, която познаваше.

— Тоест кирливите ризи не ни лъснаха, така ли да разбирам? — попита Тенго за всеки случай.

— Никак. Гледахме да минем по кратката процедура и отбивахме всички неудобни въпроси. Макар че, в интерес на истината, такива май изобщо нямаше. Та кой, пък бил той и професионален репортер, ще рискува да изглежда лош в очите на другите, като задава гадни въпроси на едно сладко, красиво седемнадесетгодишно момиче. „Засега поне“, би трябвало да добавя. Никой не знае какво ще стане в бъдеще. В този свят, докато се усетиш, и вятърът си сменил посоката.

И Тенго си го представи Комацу застанал прав на ръба на отвесна скала с мрачен поглед и с навлажнен със слюнка пръст да проверява откъде духа вятърът.

— И всичко това дължим на проведената от теб тренировка, Тенго. Браво! Чудесна работа свърши! Утре всички вечерни вестници ще пишат за наградата и пресконференцията.

— Как беше облечена Фука-Ери?

— Как беше облечена ли? Най-нормално. Впит по тялото пуловер и джинси.

— Пуловерът подчертаваше ли й циците?

— Всъщност да. Давам си сметка, след като ме попита. Хубава форма. Имаха вид на чисто нови, току-що извадени от фурната. Помни ми думата, Тенго: голям хит ще стане — гениално момиче писателка. Хубавица, малко смешно говори наистина, но пък умна. Има у нея някакво излъчване; личи си, че не е обикновен човек. На много писателски дебюти съм присъствал, но този е специален. А щом аз ти казвам, че е специален, значи, че наистина е нещо специално. До една седмица ще излезе броят на списанието с „Въздушната какавида“ и съм готов да се обзаложа на всичко — на лявата си ръка и десния си крак — че за три дни ще се разпродаде.

Тенго благодари на Комацу за добрата вест и с облекчение затвори телефона. Поне първото препятствие бяха успели да преодолеят. Лошото е, че нямаше представа колко още препятствия им остават.

На другия ден във вечерните вестници се съобщаваше за пресконференцията. Тенго купи четири различни вестника на гарата на излизане от школата по зубрене и взе да ги чете, след като се прибра у дома. И четирите пишеха горе-долу едно и също. Нито един от репортажите не бе кой знае колко дълъг, но в сравнение със стандартната дописка от пет реда отразяването на събитието можеше да се нарече безпрецедентно. Както бе предрекъл Комацу, медиите бяха скочили при вестта, че наградата се дава на седемнадесетгодишно момиче. Всички споменаваха, че четиричленното жури е било единодушно в избора си само след петнадесетминутно заседание. И че това само̀ по себе си било необичайно. Нямало друг случай да се съберат в една стая четирима писатели с раздуто его и да изразят едно и също мнение по нещо. Творбата вече причинявала малка сензация в издателската индустрия. След церемонията по награждаването в същата хотелска зала се провела и пресконференция, на която победителката отговаряла „ясно и щастливо“ на репортерските въпроси, съобщаваха вестниците.

На въпроса „Възнамерявате ли да пишете и в бъдеще?“ отговорила: „Прозата е само една от многото форми на себеизраз. И просто така се случи, че в конкретния случай прибягнах до нея, но не мога да кажа отсега коя форма ще използвам в бъдеще“. Тенго не можеше да повярва, че Фука-Ери наистина е произнесла такива дълги изречения. По-скоро репортерите са ги сглобили от подадените им фрагменти, запълнили са дупките и са им придали вид на завършени изречения. Но пък, от друга страна, току-виж се окаже, че самата Фука-Ери е говорила точно по такъв начин. По отношение на Фука-Ери нищо не се знаеше с абсолютна сигурност.

Запитана коя е любимата й литературна творба, Фука-Ери, разбира се, отговорила: „Сказание за Хейке“. Един репортер я помолил да укаже конкретно коя част, в отговор на което тя му изрецитирала по памет любимия си откъс, което продължило цели пет минути и било последвано от пълно мълчание. За щастие (според Тенго), никой не я беше попитал за любимата й песен.

В отговор на въпроса „Кой най-много се зарадва, че получавате наградата «Нов писател»?“, тя дълго се замислила (Тенго много лесно си представи сцената) и накрая отговорила: „Това си е моя тайна“.

Доколкото можеше да се съди от вестникарските репортажи, Фука-Ери не бе дала нито един неверен отговор на зададените й въпроси. Снимката й бе излязла и в четирите вестника, по-красива дори от онази Фука-Ери в спомените на Тенго. Понеже, докато разговаряше лично с нея, вниманието му се отклоняваше от лицето към жестовете, към изражението, към изричаните от нея думи; едва сега, докато я гледаше на снимка, има̀ възможност да осъзнае наново каква красавица е тя наистина. Дори на дребните вестникарски снимки от пресконференцията (от които си личеше, че наистина се беше явила по същия тънък пуловер) лицето й излъчваше забележимо онзи мек блясък — вероятно него имаше Комацу предвид, когато му беше казал: „Има у нея някакво излъчване; личи си, че не е обикновен човек“.

Тенго прибра вечерните вестници, влезе в кухнята и докато пиеше бира от един кен, си сготви проста вечеря. Пренаписаната от него творба бе спечелила с единодушно решение на журито, привлякла бе голямо внимание и малко й трябваше, за да стане бестселър. От мисълта се почувства доста особено. Хем му се щеше просто да отпразнува събитието, хем изпитваше определено притеснение и несигурност. Хем очакваше всичко това да се случи, хем се питаше наистина ли е хубаво, че нещата се развиват така благоприятно.

Още докато готвеше вечерята, забеляза, че апетитът му се е изпарил. Преди беше гладен, но вече не му се ядеше нищо. Покри полусготвената храна с прозрачно фолио и я остави да поизстине, преди да я прибере в хладилника. После седна на един кухненски стол и продължи да си допива бирата, втренчен в стенния календар. Подарили му го бяха от банката и беше пълен със снимки на планината Фуджи. Тенго през живота си не се беше качвал на Фуджи. И на Токио Тауър^[1] не се беше качвал, нито на някой небостъргач. Високите места просто не го привличаха. Вероятно понеже цял живот бе ходил със забоден в земята нос.

* * *

Предсказанието на Комацу се сбъдна. Списанието с „Въздушната какавида“ на Фука-Ери почти се разпродаде още през първия ден и много бързо изчезна от книжарниците. Поначало не се предполага едно литературно списание да се разпродаде. Издателите им поемат редовно месечните загуби с пълното съзнание, че истинската им задача е да изнамират и публикуват белетристика, която впоследствие ще се събере и продава в твърди корици, а освен това и да откриват чрез провежданите от тях конкурси многообещаващи млади писатели. Никой не очаква едно такова списание да се продава и да носи печалба. Тъкмо по тази причина самата вест, че литературно списание се е разграбило, привлече не по-малко внимание, отколкото ако в Окинава бе завалял сняг (макар самият факт, че се е разпродало, да не повлия ни най-малко на поредното му приключване на загуба).

— Великолепно! — рече Комацу. — Разграби ли се едно списание, народът полудява от любопитство да прочете творбата, на която се дължи това. Така че издателите сега ще се юрнат да издадат „Въздушната какавида“ под формата на книга. Цел номер едно! На този етап вече няма значение дори дали ще спечели и наградата „Акутагава“, или не. Важното е да купуват книгата като топъл хляб! И помни ми думата: гарантирам ти, че държим в ръцете си един бестселър! Така че, Тенго, почвай отсега да мислиш как ще похарчиш всичките тия пари.

В едно от съботните вечерни вестникарски издания литературната страница бе посветена на „Въздушната какавида“ под заглавие, провъзгласяващо с едър шрифт, че списанието се е разпродало само за един ден. Неколцината критици бяха, общо взето, благосклонни. Творбата се отличавала със силния си стил, остра проницателност и богато въображение, каквито поначало не се очаквали от една седемнадесетгодишна авторка. Съдържала дори намек за нови възможности по отношение на литературния стил. „В творбата обаче се забелязва и достойната за съжаление склонност по-фантастичните елементи понякога да губят своя допир с действителността“, отбелязваше единият от критиците — единствената отрицателна забележка, която Тенго прочете. Но тонът и на този критик накрая омекваше: „Чакаме с интерес бъдещите творби на тази млада писателка“. Не, засега вятърът продължаваше да духа в съвсем правилната посока.

* * *

Фука-Ери се обади на Тенго в девет сутринта четири дни преди да излезе „Въздушната какавида“ в твърди корици.

— Стана ли — попита с обичайната си равна интонация, без въпросителен знак.

— Разбира се — отвърна Тенго.

— Свободен ли си днес следобед.

— След четири напълно.

— На последното място — попита Фука-Ери.

— Добре. Ще те чакам в същото кафене в Шинджуку в четири. А, между другото, много хубава си излязла на снимките във вестниците. Онези от пресконференцията.

— Бях със същия пуловер.

— Много ти отива.

— Понеже харесваш формата на бюста ми.

— И така да е. Но по-важното в случая е, че си направила добро впечатление на хората.

От нейния край Фука-Ери млъкна, сякаш бе сложила току-що нещо на полицата и сега го гледаше. Може би размишлява за връзката между формата на гърдите й и създаването на доброто впечатление. Но колкото повече сам разсъждаваше по този въпрос, толкова по-малко намираше Тенго връзка помежду им.

— Четири — каза Фука-Ери и затвори.

* * *

Когато Тенго влезе в обичайното кафене малко преди четири, Фука-Ери вече го чакаше заедно със седналия до нея професор Ебисуно. Той бе в бледосива риза с дълъг ръкав и тъмносив панталон. Както винаги, гърбът му бе идеално изправен. Спокойно можеше да мине за скулптура. Присъствието му все пак изненада Тенго. Ако можеше да вярва на Комацу, той вечно си стоял там горе, в планината.

Тенго седна насреща им и си поръча кафе. Дъждовният сезон още не бе почнал, но времето бе като за посред лято.

Но дори и в тази жега Фука-Ери си пиеше горещото какао. Професор Ебисуно си беше поръчал айскафе, но то си стоеше непокътнато. Ледът бе почнал да се топи и да образува прозрачен слой отгоре.

— Благодаря ти, че дойде — каза Професора.

Тенго получи кафето си и отпи.

Професор Ебисуно говореше бавно, сякаш изпробваше гласа си за пред хората:

— Засега всичко, изглежда, върви по план. Ти наистина допринесе значително към проекта. Огромен принос. Преди всичко, държа да ти благодаря.

— Благодаря ви за топлите думи, но както знаете, в конкретния случай аз официално не съществувам.

— Което не пречи и на официално несъществуващ човек да направи своя принос.

Професор Ебисуно разтърка длани над масата, сякаш ги грееше.

— Няма нужда да скромничиш — каза той. — Независимо от публичната фасада, теб все пак те има. Ако не беше ти, нещата нямаше да стигнат чак дотук, нито щяха да минат толкова гладко. Благодарение на теб „Въздушната какавида“ стана по-хубава, по-задълбочена и по-богата, отколкото можех дори да си представя. Тоя Комацу наистина има око за даровити хора.

Фука-Ери продължаваше да си пие мълчаливо какаото, както коте лочи мляко. Беше по семпла бяла блузка с къс ръкав и доста къса тъмносиня пола. Както винаги, без накити. Докато се привеждаше над чашата, дългата права коса закриваше лицето й.

— Държах да ти кажа всичко това лично, затова се вдигнах да дойда чак дотук — каза професор Ебисуно.

— Нямаше нужда да си правите толкова труд заради мен, Професоре. За мен пренаписването на „Въздушната какавида“ бе едно изключително полезно занимание.

— Което не пречи да ти се благодари като хората.

— Но не е толкова нужно. Ако не възразявате обаче, искам да ви задам едни личен въпрос във връзка с Ери.

— Нямам нищо против, стига да мога да ти отговоря.

— Чудех се дали вие сте всъщност законният й попечител.

— Не, не съм — завъртя глава Професора. — Имам желанието да съм, но както вече ти обясних, не мога да установя никакъв контакт с родителите й. Спрямо нея нямам никакви законни права. Но я прибрах в дома си, когато се яви преди седем години, и оттогава я гледам.

— В такъв случай не би ли било най-естествено да искате присъствието й да се държи в тайна? Едно нейно появяване в светлината на прожекторите би могло да стане повод за куп неприятности. Все пак тя е още непълнолетна.

— Неприятности ли? От какъв род? Например родителите й да заведат дело за попечителство или да я принудят да се върне в комуната ли?

— Нещо такова. Не съм съвсем наясно с вариантите.

— Да, притесненията ти са съвсем оправдани. Същевременно обаче другата страна също не е в състояние да предприеме очебийно действие. Защото, колкото повече Ери става публична фигура, толкова повече ще привлекат общественото внимание, ако се опитат да й направят нещо. А те най-вече не желаят да насочват внимание върху себе си.

— Под „те“, предполагам, че става дума за хората от Сакигаке?

— Точно така — отговори Професора. — За религиозна общност — юридическо лице Сакигаке. Да не забравяме, че съм посветил седем години от живота си на отглеждането на Ери и че тя несъмнено предпочита да продължи да живее у нас. В каквото и положение да се намират родителите й, факт е, че не са проявили и капка интерес към нея в продължение на цели седем години. Нямам никакво намерение да им я предам просто ей така.

Тенго млъкна за миг да подреди мислите си. После каза:

— Значи „Въздушната какавида“ съвсем заслужено е на път да стане бестселър. Ери привлича всеобщо внимание. И това на практика връзва ръцете на Сакигаке. Дотук — ясно. Но как според вас, Професоре, ще се развият нещата оттук нататък?

— Знам точно толкова, колкото и ти — отвърна професор Ебисуно без никаква емоция. — Оттук нататък всички навлизаме в непозната територия. Без карта. Не знаем какво ще ни чака зад следващия ъгъл, докато не свърнем край него. Нямам никаква представа.

— Нямате никаква представа — повтори Тенго.

— Да, колкото и да ти се струва безотговорно, „нямам никаква идея“ резюмира чудесно положението. Хвърляш камък в дълбок вир. Пляс. Звукът е силен и отеква. Но какво ще излезе след това от вира? Не ни остава нищо друго, освен да зяпнем със затаен дъх във вира.

Това наложи някаква временна пауза в разговора им. Всеки един от тримата взе да си представя кръглите вълнички на повърхността на вира. Тенго изчака търпеливо неговите да се успокоят и чак тогава пак отвори уста.

— Както казах още на първата ни среща, замесени сме в нещо като измама, която вероятно би обидила обществото ни като цяло. След време в картината може да влезе и една доста значителна сума пари, а лъжите ще нарастват като снежна топка, докато накрая изтървем напълно контрола си върху ситуацията. А излезе ли веднъж истината наяве, всички ние — включително и Ери — ще пострадаме по един или друг начин и можем да се окажем разорени или най-малкото съсипани в социално отношение. Нима сте съгласен с подобно нещо?

Професор Ебисуно се пипна за рамките на очилата:

— Нямам друг избор, освен да се съглася.

— Но, доколкото разбирам от господин Комацу, възнамерявате да станете представител на фалшивата компания, която той създава във връзка с „Въздушната какавида“, а това ще рече, че ставате пълноценен участник в плана му. С други думи, сам се приближавате към собственото си окалване.

— Напълно възможен краен резултат.

— Доколкото мога да преценя, Професоре, вие притежавате превъзходен интелект, голям практически усет и уникален мироглед. Но въпреки всичко не усещате накъде се движи този план. Твърдите, че не знаете какво ви чака зад следващия ъгъл. Не проумявам: как може човек като вас да поставя себе си в такова несигурно, рисковано положение?

— Като оставя настрана притеснението от величаещата ме твоя оценка „човек като мен“ — каза Професора и си пое дъх, — разбирам какво искаш да кажеш.

За един миг настъпи тишина.

— Никой не знае какво ще стане — намеси се внезапно Фука-Ери. И пак млъкна. Чашата от какаото бе празна.

— Ери е права — отчете Професора. — Никой не може да каже какво ще стане.

— И все пак подозирам, че не сте съвсем без план — подметна Тенго.

— Да, имам някакъв план — каза професор Ебисуно.

— Мога ли да отгатна за какво става дума?

— Разбира се.

— Публикуването на „Въздушната какавида“ може да доведе до разкрития относно случилото се с родителите на Ери. Нали това имате предвид, когато говорите за хвърлянето на камък във вира?

— Горе-долу — призна професор Ебисуно. — Стане ли „Въздушната какавида“ бестселър, медиите ще и налетят като шарани във вир. Ако трябва да съм точен, шумът вече се вдигна. След пресконференцията заваляха искания за интервюта от списания и телевизии. Аз отказвам наред, естествено, но с приближаването на датата, на която книгата ще излезе, ще става все по-напечено. Запънем ли се да не даваме интервюта, ще използват всичко, което имат на разположение, за да разчоплят миналото на Ери. И рано или късно всичко ще изскочи наяве: кои са родителите й, къде и как са я отгледали, кой се грижи сега за нея. А от всичко това стават чудесни новини.

Аз самият не търся в това нито радост, нито пари. Предпочитам да си живея тихо и кротко в планината и не желая да се намесвам в нищо, което би привлякло общественото внимание. По-скоро се надявам да пренасоча медийното внимание към родителите на Ери. Къде са в момента? С какво се занимават? Другояче казано, искам медиите да направят за мен онова, което полицията не може или не иска да направи. И се надявам, ако всичко върви добре, да се възползвам от хода на събитията, за да ги освободя и тях двамата. При всяко положение Фукада и жена му са от огромно значение за мен… и за Ери, разбира се. Не мога да ги оставя така, в неизвестност.

— Добре, но ако приемем, че съпрузите Фукада са там, какво може да е наложило да ги държат против волята им цели седем години? Не е ден, не са два!

— И аз знам точно толкова, колкото и ти. Мога само да гадая — отвърна професор Ебисуно. — Както ти споменах миналия път, по повод престрелката с Акебоно полицията проведе обиск на Сакигаке, но не установи нищо друго освен абсолютната липса на връзка между Сакигаке и инцидента. Оттогава Сакигаке постоянно укрепва позицията си на религиозна организация. Всъщност, не. Какви ги приказвам! Не „постоянно“ е думата; в действителност то стана изведнъж. Но така или иначе, външните хора изобщо не разбраха какво се случва вътре. Убеден съм, че и ти нямаш никаква представа.

— Абсолютно — съгласи се Тенго. — Телевизия не гледам, а вестници почти не чета. Така че не бива да съдите по мен какво мислят хората поначало.

— Не, не става дума за това, че ти нищо не знаеш за тях. Те умишлено поддържат възможно най-нисък информационен профил. Друга секта би прибягнала към какви ли не циркове да привлече нови последователи, но не и Сакигаке. Те нямат за цел да увеличават броя на последователите си. На тях им трябват здрави, млади вярващи, силно мотивирани и притежаващи умения в разни професионални области. Затова и не се напъват да привличат хора. И не приемат всички желаещи. Новодошлите се подлагат на интервю и не всеки бива допуснат. В други случаи пък полагат специални усилия да привлекат човек с определени необходими им способности. И какво се получава в крайна сметка? Една войнстваща елитарна религиозна организация.

— Основаваща се на каква доктрина?

— Подозирам, че нямат определен сбор от свещени писания. Или, ако го имат, то той е съвсем еклектично съставен. Най-общо казано, групата следва някаква тайнствена форма на будизма, но ежедневието им е основано не толкова върху някоя конкретна доктрина, колкото върху труда и аскетизма — и то доста строг аскетизъм. Мълвата за тях се разпространява из цялата страна и привлича разни младежи, примамени точно от този вид духовен живот. Групата е изключително сплотена и вманиачена на тема секретност.

— Имат ли си духовен водач, гуру?

— На пръв поглед — не. Отричат всякакъв култ към личността и практикуват колективно ръководство, но никак не е ясно какво точно става при тях. Полагам всички усилия да се добера до някакви сведения, но много малко информация се процежда навън. Само едно мога да кажа със сигурност: организацията се разраства постоянно и, изглежда, има сериозни източници на средства. Притежаваните от Сакигаке земи стават все повече, не спира да се увеличава и оборудването им. А същевременно и стената около комуната стана далеч по-здрава.

— Но по някое време се изгубва името на Фукада — първоначалния предводител на Сакигаке.

— Точно така. И точно това е необичайното. Онова, което чувам, ни най-малко не ми звучи убедително. — Професор Ебисуно хвърли поглед на Фука-Ери, после пак се обърна към Тенго: — Тук се крие някаква фундаментална тайна. Сигурен съм, че в определен момент в организацията на Сакигаке е станала някаква реконструкция. Каква по-точно, не мога да знам. Но вследствие на това Сакигаке сменя основната си насоченост от земеделска комуна към религиозна секта. Подозирам, че това е било съпроводено от нещо като преврат, в който се с изгубил Фукада. Както вече споменах, у него нямаше и най-малкия религиозен уклон. И сигурно не е пожалил до последна капка усилията си да пресече подобно развитие. Но вероятно точно тогава е загубил битката за лидерство в Сакигаке.

Тенго обмисли за секунда чутото:

— Разбирам какво ми говорите, но дори да сте прав, това не е ли нещо, което са можели да разрешат, като чисто и просто изхвърлят Фукада от Сакигаке? Нали преди това Акебоно се отделя от Сакигаке съвсем мирно и тихо? За какво им е било да го заключват под стража?

— Има резон в това, което казваш. При нормални обстоятелства е нямало да им е нужно да го държат под ключ. Но дотогава Фукада сигурно вече е бил наясно с много от тайните на Сакигаке, които в никакъв случай не е бивало да стигнат до ушите на обществото. Така че да го изхвърлят, явно не вървяло. Бидейки първоосновател на комуната, Фукада на практика я ръководеше в продължение на доста години и сто на сто е бил свидетел на всичко, което е ставало вътре. Явно е знаел прекалено много. Да не говорим, че освен това беше и широко известен в обществото. Не е можело членовете на Сакигаке просто да пуснат Фукада и жена му, след като те са поискали да напуснат групата.

— И вие затова се мъчите да разрешите патовата ситуация с непреки средства, така ли? И се стремите да възбудите обществения интерес, като осигурите сензационен писателски дебют на Ери и положение на бестселър на „Въздушната какавида“?

— Седем години са наистина много дълъг срок, но всичките ми опити бяха безуспешни. Ако сега не предприема тази драстична стъпка, загадката може да си остане завинаги неразгадана.

— Тоест Ери за вас е стръвта, с която гледате да примамите из шубраците големия тигър?

— Никой не знае какво точно ще изскочи от храсталака. И не е задължително да е тигър.

— Но имам чувството, че очаквате да се случи някакво насилие. Не съм ли прав?

— Да. Такава възможност наистина съществува — призна замислен Професора. — Сам знаеш, че всичко е възможно в една хомогенна изолирана система.

Последва потискащо мълчание, посред което Фука-Ери се обади:

— Стана, защото дойдоха човечетата — каза тихо.

Тенго я погледна, както беше седнала до Професора. Както обикновено, лицето й беше абсолютно безизразно.

— Какво искаш да кажеш? Че нещо се е променило в Сакигаке заради появата на човечетата ли? — попита Тенго.

Тя не отговори. Само пръстите й се заиграха с горното копче на блузата й.

Тогава проговори професор Ебисуно, поемайки сякаш оттам, откъдето бе спряла Ери.

— Нямам представа кои са тези човечета, а и самата Ери или не знае, или не иска да ги опише с думи. Но лично на мен ми е повече от ясно, че човечетата са изиграли определена роля във внезапната драстична промяна на Сакигаке от земеделска комуна в религиозна секта.

— Или те, или нещо „човеческо“ — допълни Тенго.

— И това е възможно — каза Професора. — И аз самият не мога да кажа дали се е дължало на самите човечета, или на нещо „човеческо“. Мога единствено да заключа, че като въвежда човечетата в своята „Въздушна какавида“, Ери го прави с цел да ни съобщи нещо важно.

Професора остана загледан задълго в ръцете си, после вдигна глава и рече:

— Както сигурно ти е известно, в романа си „1984“ Джордж Оруел въвежда диктатора Големия брат. Книгата, разбира се, е алегория, визираща сталинизма. Оттогава названието Големия брат поема ролята на социална икона. И това е най-голямото постижение на Оруел. Днес обаче, през реалната 1984 година, Големия брат е прекалено известен, а и много лесно разпознаваем. Яви ли се пред нас сега, веднага ще го посочим с пръст и ще викнем. „Пазете се! Този е Големия брат!“. В днешната наша действителност вече няма място за Големия брат. Вместо него на сцената излизат така наречените човечета. Интересен словесен контраст, не мислиш ли?

И Професора изгледа Тенго с нещо като усмивка.

— Човечетата са едно невидимо присъствие. Не се знае дали са добри, или лоши, дали са материални, или не. Но, изглежда, много упорито подкопават положението ни. — Професора направи пауза, после продължи: — Няма да се учудя, ако преди да разберем какво е станало с Фукада и със съпругата му или какво й се е случило на Ери, се наложи да проумеем какви са тези човечета.

— Значи ли това, че всъщност се мъчите да предизвикате излизането на човечетата на открито? — заинтересува се Тенго.

— Поначало не съм убеден доколко е възможно да се примами на открито нещо, за което не се знае дори дали е веществено, или не — каза Професора с все още играеща върху устните му усмивка. — Много по-реалистично ще е да се прицелим в „големия тигър“, за който спомена преди малко, не мислиш ли?

— И в единия, и в другия случай Ери си остава в ролята на примамка.

— Не, примамка не е най-точната дума. Тя всъщност създава водовъртеж — струва ми се, че този израз е по-близко до истината. Постепенно и онези, които са по периферията на водовъртежа, също ще започнат да се въртят. И точно това чакам да видя.

Професора завъртя бавно пръст във въздуха. После продължи:

— В самия център на водовъртежа е Ери. А когато си в центъра му, не е нужно да се движиш. Голямото въртене се пада на онези, които са по края.

Тенго слушаше мълчаливо.

— И ако ми позволиш да се възползвам от твоята смущаваща метафора, ние всички, не само Ери, вероятно ще служим за примамка. — Професора изгледа Тенго през присвитите си очи. — Включително и ти.

— Но уговорката ни нали беше само да пренапиша „Въздушната какавида“? Нямаше да съм нищо повече от най-обикновен наемен работник, техник. От самото начало господин Комацу точно с тези думи го описа.

— Разбирам.

— Но, изглежда, нещата са се попроменили в движение — каза Тенго. — Нима това означава, че сте променили първоначалния си план, Професоре?

— Не, аз поне не виждам нещата по този начин. Господин Комацу си има своите намерения, аз — моите. В момента те просто споделят една обща посока.

— Значи, планът протича така, сякаш вие двамата сте просто случайни спътници.

— И така би могло да се каже.

— Двама души с различни крайни точки на пътуването яздят един и същ кон. Маршрутите им съвпадат до определен момент, но нито един от двамата не знае какво ще се случи оттам нататък.

— Прекрасно казано. Личи си, че си истински писател.

— Не бих описал перспективите ни като особено светли — въздъхна Тенго. — Но вече няма връщане назад, нали?

— Дори да се обърнем, вероятно никога няма да се върнем там, откъдето сме тръгнали — каза Професора.

С това разговорът им приключи. На Тенго не му идваше наум нищо друго, което да каже.

* * *

Пръв от кафенето си тръгна професор Ебисуно. Трябвало да се отбие при някого в квартала. Фука-Ери остана. Седнали един срещу друг, Тенго и Фука-Ери известно време мълчаха.

— Гладна ли си? — попита я Тенго.

— Не съвсем — отвърна Фука-Ери.

Кафенето се пълнеше с хора. Тръгнаха си заедно без никаква предварителна уговорка. Известно време се скитаха безцелно по улиците на Шинджуку. Наближаваше шест и народът масово бързаше за гарата, но небето продължаваше да е светло. Градът бе обвит в лятна слънчева светлина, която след осветлението в подземното кафене им се струваше странна и изкуствена.

— Къде ще ходиш оттук? — попита Тенго.

— Не съм решила още — отвърна Фука-Ери.

— Може ли да те изпратя до вас? До квартирата ти в Шинаномачи, имам предвид. Предполагам, че там ще преспиш.

— Няма да ходя там — каза Фука-Ери.

— Защо?

Не му отговори.

— Искаш да кажеш, че нещо те възпира да отидеш там, така ли?

Фука-Ери кимна, без нищо да каже.

Тенго понечи да я попита кое по-точно я възпира да отиде там, но нещо му подсказа, че няма да получи откровен отговор.

— Значи ще се прибираш при Професора?

— Футаматао е прекалено далече.

— Нещо друго ли имаш предвид?

— Ще преспя при теб — каза Фука-Ери.

— Това… може би… не е… особено… разумно — рече Тенго. Квартирата ми е тясна, живея сам, а съм сигурен, че и Професора не би разрешил.

— Професора няма да има нищо против — каза Фука-Ери с нещо като леко свиване на раменете. — И аз няма да имам нищо против.

— Но представи си, че аз имам — рече Тенго.

— Защо.

— Ами… — понечи да каже Тенго, но думите отказаха да излизат. Всъщност не бе и сигурен какво точно иска да й каже. Често му се случваше, когато разговаряше с Фука-Ери. Губеше за миг дирята на мисълта си. Все едно вятър отвяваше листата на партитурата му.

Фука-Ери се пресегна и хвана нежно лявата му ръка със своята дясна, като да го успокои.

— Ти не разбираш — каза му.

— Кое не разбирам?

— Ние сме едно.

— Ние сме едно ли? — попита шокираният Тенго.

— Написахме заедно книгата.

Тенго усети натиска на пръстите й върху дланта си. Не беше силен, но пък бе равномерен и неотслабващ.

— Вярно. Заедно написахме „Въздушната какавида“. И когато ни заръфа тигърът, заедно ще ни изяде.

— Няма да излезе тигър — обяви Фука-Ери с необичайно мрачен глас.

— Чудесно! — рече Тенго, макар вестта да не го зарадва особено. Добре де: като няма да излиза тигър, какво ли ще излезе?

Застанаха пред билетните автомати на Шинджуку. Фука-Ери вдигна поглед към очите му, без да изпуска ръката му. Народ се точеше и от двете им страни.

— Окей, щом си решила да преспиш при мен, заповядай — предаде се Тенго. — Ще спя на дивана.

— Благодаря — каза Фука-Ери.

Тенго изведнъж осъзна, че за пръв път чува от Фука-Ери нещо, което можеше да се нарече израз на учтивост. Е, може и да не беше за пръв път, но и не се сещаше кога друг път му се е случвало.