Харуки Мураками
1Q84 (15)

Петнадесета глава
(Аомаме): Яко, както се закотвя въздушен балон

Аомаме обръщаше сериозно внимание на всекидневната си диета. Готвеше си предимно вегетариански ястия, към които добавяше морска храна, най-често бяла риба. Единственото месо, което си позволяваше от време на време, беше парче пилешко. Пазаруваше само пресни продукти, избягваше употребата на много подправки; не допускаше прекалено мазни съставки и ограничаваше максимално приема на въглехидрати. Към салатите добавяше само няколко капки зехтин, сол и лимонов сок, в никакъв случай дресинг. Не само консумираше в изобилие зеленчуци, но предварително се осведомяваше за хранителните им качества и се стремеше изборът й да е балансиран. Съставяше си собствено меню и го споделяше при поискване с останалите членове на спортния клуб.

— Не обръщайте внимание на калориите — съветваше ги. — Числата са без значение, след като веднъж свикнете да подбирате правилните съставки и да се храните умерено.

Но това ни най-малко не означаваше, че се придържа вманиачено към аскетичните си рецепти. Приядеше ли й се много месо, влизаше в някой ресторант и си поръчваше дебела пържола или агнешки котлети. Според нея, щом тялото изпитва неистово желание за дадено ядене, значи сигнализира, че наистина се нуждае от определени вещества, и тя се отзоваваше на повика на природата.

Обичаше вино и саке, но си беше определила три дни седмично, в които не пиеше, с цел да предотврати прекалената консумация на алкохол като начин и за опазване на черния дроб, и за контролиране на кръвната захар. За Аомаме тялото бе свещено и тя се смяташе длъжна да го поддържа винаги чисто, без нито една прашинка или петънце. Какво друго съдържаше храмът, наречен „нейно тяло“, бе съвсем отделен въпрос, по който щеше да мисли друг път.

По Аомаме нямаше грам излишна плът, а само мускули. Тя се убеждаваше ежедневно в този факт посредством щателен оглед на чисто голото си тяло пред огледалото. Не че толкова се възхищаваше на самото си тяло. Напротив. Намираше гърдите си за прекалено малки, а на всичко отгоре и асиметрични. Срамните й косми приличаха на тревен чим, стъпкан от преминала по него армия. Не можеше да не се мръщи на тялото си, но поне нямаше какво да ощипе по него.

* * *

Живееше пестеливо. Умишлено харчеше пари единствено за ядене. Не правеше никакви компромиси с качеството на продуктите и пиеше само висококачествени вина. В редките случаи, в които се хранеше извън дома си, избираше ресторанти, които полагаха специални усилия за приготовлението на ястията. Всичко останало — дрехи, козметика, бижута — за нея беше без значение. За да ходи на работа в спортния клуб, й трябваха само джинси и пуловер, а там прекарваше работния си ден по горнище и долнище от жарсе — без накити, естествено. Рядко й се налагаше да излиза наконтена. След като Тамаки Оцука се омъжи, остана без приятелки, с които да ходи по заведенията. Така че си слагаше грим и рокля само когато тръгнеше да си търси мъж за през нощта, а това се случваше веднъж седмично и не изискваше разнообразен гардероб.

При нужда правеше тур по бутиците в Аояма за някоя „рокля убиец“, към която прибавяше едно-две бижута и подходящ чифт обувки. Повече не й трябваше. В ежедневието ходеше с обувки без токчета и с прибрана на опашка коса. Достатъчно бе да измие лицето си със сапун и да си сложи хидратираща емулсия, след което така придобитият блясък на кожата траеше цял ден. Най-важно бе да поддържа тялото си чисто и здраво.

От малка бе свикнала да живее скромно, непретенциозно. Откакто се помнеше, все й се внушаваше колко важни са себеотрицанието и умереността. В семейния й дом нямаше нищо излишно, а „зян“ беше най-често споменаваната дума. Нямаха телевизия, не получаваха нито един вестник. Дори новините се смятаха за ненужни. На масата им рядко се появяваше месо или риба. С хранителните вещества, необходими за растежа й, Аомаме се сдобиваше най-вече от училищния стол. Докато другите деца само се оплакваха от безвкусната храна и не я доизяждаха, тя се ядосваше как може толкова ядене да зяносват.

Всичките й дрехи бяха втора ръка. Вярващите се срещаха периодически да си разменят ненужни им вече дрехи, поради което родителите й така и не й купиха нищо ново, с изключение на изискваните от училището екипи по физическо. Нямаше спомен да е носила някога дрехи или обувки по мярка, да не говорим каква смесица от цветове и стилове бяха носените дотогава от други деца облекла. Щеше все пак да се примири с тази си съдба, ако семейството й не можеше да си позволи повече, но родителите на Аомаме всъщност не бяха никак бедни. Баща й бе инженер с нормална заплата и спестявания. Изключително пестеливият им начин на живот се определяше единствено от вярата им.

И понеже живееше по този коренно различен начин, дълго време не успя да се сприятели с нито едно друго дете. Нито пък разполагаше с дрехи и пари, които биха й позволили да излезе някъде с приятелка. Нямаше си и седмични джобни пари, така че, ако я поканеха на нечий рожден ден (което, за добро или зло, така и не се случи), нямаше с какво и едно малко подаръче да купи.

Поради всичките изброени причини Аомаме мразеше родителите си и ненавиждаше света, към който те принадлежаха, и идеологията на този свят. Самата тя копнееше за най-обикновен живот, като живота на всички други деца. Не лукс. Само някакъв съвсем нормален животец, нищо повече. Мечтаеше си да порасте, да стане пълнолетна, та да напусне родителите си и да заживее самостоятелно — да яде каквото си иска, колкото си иска, да харчи парите от чантичката си както си иска, да си избира сама новите си дрехи, да носи обувки по мярка, да ходи където си ще, да си има купища приятели и да си разменя с тях красиво опаковани подаръци.

И чак след като стана пълнолетна, Аомаме осъзна, че всъщност се чувства най-добре, когато живее скромно и умерено. И че най й се ще не да се натруфи и да излезе с някого, а да си седи сама в стаята по жарсено горнище и долнище.

След смъртта на Танаки Аомаме напусна компанията за напитки за спортисти, освободи стаята в служебното общежитие и си нае едностайно апартаментче в оживения разкрепостен квартал Джиюгаока, далече от градския център. Макар и тесничко, апартаментчето й се видя огромно. Мебелировката сведе до минимум — с изключение на колекцията си от скъпи кухненски прибори. И другите й вещи не бяха много. Обичаше да чете, но щом свършеше някоя и друга книга, отнасяше ги при букинистите, търгуващи с книги втора ръка. Обичаше да слуша музика, но не събираше грамофонни плочи. Мразеше да гледа как трупа разни вещи. Затова при всяка нова покупка изпитваше някакво чувство за вина. И си казваше: Това всъщност не ми е нужно. Колчем погледнеше някоя по-хубава дрешка или чифт обувки в гардероба си, нещо я свиваше в гърдите и почваше да я души. Вместо да й навяват мисли за свобода и охолство, подобни гледки най-парадоксално й напомняха за мизерното й детство.

Често си задаваше въпроса: какво всъщност значи човек да е свободен? Дори да избягаш от една клетка, не попадаш ли просто в друга, по-голяма?

Всеки път, след като изпратеше някой набелязан мъж в отвъдното, вдовицата от Адзабу я възнаграждаваше. Пачка банкноти, увити плътно в лист хартия, биваше оставена в някоя номерирана кутия в пощенски клон. Аомаме получаваше ключа от Тамару, прибираше съдържанието на кутията и връщаше ключа. Без да чупи восъчния печат върху пачката и да брои парите, хвърляше пакетчето в касетата в трезора на своята банка, в която вече имаше две такива тухлички кеш.

Аомаме така и не успяваше да изхарчи месечната си заплата от спортния клуб, да не говорим, че имаше и спестовен влог. Нямаше никаква нужда от парите на вдовицата и се опита да й обясни тъкмо това още след първото плащане.

— Просто една външна формалност — каза вдовицата тихо, но твърдо. — Приеми го като установена процедура, като изискване. От теб се иска да ги получиш. Ако не ти трябват, не си длъжна да ги харчиш. Ако ти е неприятна идеята, че ги вземаш, нямам нищо против да ги дариш анонимно на някое благотворително дружество. Прави с парите каквото ти дойде на ум. Мен обаче ако ме питаш, най-добре е да ги оставиш за известно време непокътнати на сигурно място.

— Неприятна ми е изобщо идеята да ми се плаща за подобна дейност — каза Аомаме.

— Разбирам те, но и ти недей забравя: фактът, че тези ужасни мъже са били така добри да ни отърват от присъствието си, е елиминирал необходимостта от бракоразводни дела и дела за попечителство върху децата и на тези жени не им се налага повече да се боят, че мъжете им ще дойдат и ще им размажат физиономиите от бой. Вече са им изплатени застраховките „Живот“ и всякакви други ренти, дължими на починалите. Приеми получените от теб пари като външен израз на благодарност от тези жени. Няма съмнение, че си постъпила възможно най-правилно. Но действието ти не бива да остане необезвъзмездено. Разбираш ли защо?

— Честно казано, не — отвърна искрено Аомаме.

— Защото не си нито ангел, нито бог. Давам си напълно сметка, че действията ти са подтикнати от най-чисти чувства и че поради тази причина не желаеш да ти се плаща за свършената работа. Но и чистите, неподправените чувства са също посвоему опасни. Не е лесно за човек, изграден от плът и кръв, да питае дълго такива чувства. И тъкмо това налага да привържеш чувствата си към земята — яко, както се закотвя въздушен балон. Точно това е и целта на парите. Да не ти дават да си внушиш, че всичко ти е позволено, стига да е справедливо и мотивите ти да са чисти. Сега по-ясно ли ти е?

След още известен размисъл Аомаме кимна:

— Все още не съвсем, но на първо време ще ви послушам.

Вдовицата се усмихна и отпи от билковия си чай.

— Сега да не направиш някоя глупост, като да ги внесеш в банковата си сметка. Само ще създадеш занимавка на данъчните, ако ги надушат. Дръж ги в касета в някой банков трезор. Някой ден ще ти влязат в работа.

Аомаме обеща да спази заръките й.

* * *

Беше се прибрала от клуба и готвеше вечерята си, когато телефонът иззвъня.

— Здравей, Аомаме — каза женски глас. Леко дрезгав.

Беше Аюми. Аомаме притисна слушалката с ухо към рамото си, пресегна се и намали газта, без да спира да говори:

— Как върви напоследък полицейската дейност?

— Пиша фишове за неправилно паркиране като ненормална. Цял свят ме мрази. И никакви мъже около мен. Само яко бачкане.

— Радвам се да го чуя.

— А ти какво правиш в момента?

— Готвя вечеря.

— Вдругиден свободна ли си? Вечерта, имам предвид.

— Да, но не и за нощ като онази. Имам нужда да се съвзема.

— Щото и аз. Ама си викам, отдавна не сме се виждали, що не се съберем ей така, да си побъбрим?

Аомаме се позамисли върху предложението на Аюми, но не можа да вземе веднага решение.

— Виж какво, хващаш ме точно когато пържа лука — каза. — Не мога да спра точно сега. Можеш ли да ми звъннеш след половин час?

— Няма проблем. Дочуване до след половин час, значи.

Аомаме остави слушалката и продължи да бърка зеленчука в тигана. После си свари бульон мисо с бобени кълнове и го гарнира с кафяв ориз. Изпи половин кен бира и изля остатъка в мивката. Изми чиниите и седна да си почине на дивана; след малко пак звънна Аюми.

— Що не излезем някой път да вечеряме някъде? — рече. — Писнало ми е да ям сама.

— Винаги ли ядеш сама?

— Живея в общежитие със стол, така че се храня в многолюдна шумна обстановка. Но понякога ми се приисква да седна някъде на спокойствие, в някое по-луксозно заведенийце. Но не сама. Нали ме разбираш?

— Напълно — каза Аомаме.

— Но си нямам никого — ни мъж, ни жена, с когото да изляза на такива места. Всичките ми познати киснат по евтините барове. Затова си рекох, че ако ти, нали така… случайно… ако нямаш нищо против…

— Разбира се, че нямам нищо против — каза Аомаме. — Дай наистина да забием някъде. И да се изглезим с една скъпа вечеря. Много отдавна не съм го правила.

— Ама наистина ли? Страхотна си!

— Ти спомена вдругиден. Става ли?

— Идеално. На следващия ден съм почивка. Имаш ли предвид някое готино място?

Аомаме спомена един френски ресторант в квартал Ногидзака.

— Ти будалкаш ли ме? — ахна Аюми. — Баш пък в най-известния ресторант в целия град. В едно списание пишеше, че бил безумно скъп и трябвало да си резервираш маса два месеца предварително. Изобщо не е място за човек с моята заплата!

— Не се притеснявай. Главният готвач, който му е и собственик, членува в моя клуб. Личен треньор съм му и в някои отношения съм му като консултант по менюто по отношение на хранителните стойности. Сигурна съм, че ще ни запази маса, ако го помоля — а и ще ни направи яка отстъпка. Само не мога да ти обещая, че масата ни ще е от най-хубавите, разбира се.

— В такова заведение и в килера съм готова да ям — каза Аюми.

— И си сложи най-хубавата рокля, която имаш — посъветва я Аомаме.

След като разговорът им приключи Аомаме с известен шок осъзна, че младата полицайка й е легнала на сърцето. Не бе изпитвала подобни чувства към друг човек, откакто умря Тамаки Оцука. И независимо че бяха съвсем различни от онези към Тамаки, за пръв път от много време щеше да вечеря заедно с приятелка — и то щеше да го направи с желание. На всичко отгоре въпросната приятелка беше полицайка! Аомаме въздъхна. Ама че странен живот!

* * *

Аомаме си облече бяло елече върху синьо-сива рокля с къс ръкав и обу обувки на висок ток на „Ферагамо“. Добави обици и тънка златна гривна. Остави обичайната си чанта (с ледокопчето) вкъщи и я замени с чантичка на „Ла Багажери“. Аюми беше по семпъл черен жакет на японската модна фирма „Ком де Гарсон“ върху кафява тишъртка с дълбоко изрязано деколте и разкроена пола на цветя, със същата чанта „Гучи“ като предния път, малки перлени обички на винт и кафяви обувки с нисък ток. Изглеждаше много по-красива и по-елегантна от предишния път — и ни най-малко не приличаше на полицайка.

Срещнаха се в бара на ресторанта, пиха бавно по един коктейл „Мимоза“, а после ги отведоха до масата им, която се оказа доста по-добра от очакванията им. Главният готвач излезе от кухнята да си поприказва с Аомаме и спомена между другото, че виното щяло да е за сметка на заведението.

— За съжаление, бутилката вече е отворена и е отлята една глътка за дегустация. Снощи един клиент се оплака от вкуса му, та му поднесохме нова бутилка, но самото вино всъщност си е съвсем наред. Клиентът обаче е известен политик, който си е внушил, че е голям познавач на вината, макар нищичко да не разбира. Просто се фукляви. „Боя се, че виното ви е с леееко кисела жилчица“, вика. Нямаше как. Трябваше да му угодим. „Ммда, сър, май сте прав, сър. Подозирам, че е съхранявано неправилно в склада на вносителя. Моментално ще ви донеса друга бутилка. Обаче браво на вас, сър! Съмнявам се дали в цяла Япония има друг, който би уловил този дефект!“ Нали разбирате? Нямаше друг начин всички да са доволни. И не бива да го казвам на прекалено висок глас, но се наложи да му понадуем леко сметката, за да покрием загубата. Ама той плаща от представителните си разходи, така че бълха го ухапала. Пък и няма начин ресторант с нашата репутация да сервира върната бутилка.

— Освен на такива като нас, искаш да кажеш.

— Но вие нямате нищо против, нали? — смигна й майсторът.

— Разбира се — отвърна Аомаме.

— Ни най-малко — добави Аюми.

— Тази прекрасна дама да не е по-малката ти сестричка? — попита майсторът Аомаме.

— Има ли такъв вид?

— Не става дума за физическа прилика, а по-скоро за едно излъчване…

— Приятелка ми е — рече Аомаме. — Приятелка полицайка.

— Ама сериозно ли? — изгледа онзи Аюми с невярващ поглед. — С пистолет и прочее?

— Още никого не съм застреляла — каза Аюми.

— Ей, аз да не казах нещо злепоставящо, а?

— Няма страшно — успокои го Аюми.

Готвачът се захили и положи двете длани върху гърдите си.

— Все пак става дума за една високо ценена марка бургундско, което бихме предложили с чиста съвест всекиму. От реномирана изба, от добра реколта. Да не ви казвам колко банкноти от по десет хиляди йени струва обикновено.

Готвачът се оттегли, дойде сервитьорът и им наля от виното. Аомаме и Аюми се чукнаха. Звънът на чашите им напомни далечно ехо от божествени камбани.

— О! Такова чудесно вино не съм пила през живота си! — възкликна Аюми с присвити очи след първата глътка. — Нима е възможно някой да не хареса това вино?

— В света е пълно с мърморковци — каза Аомаме.

Двете се задълбочиха в менюто. Аюми четеше всяко описание по два пъти с острия поглед на печен юрист, съсредоточен в ключов договор: дали не пропуска нещо важно, някоя коварна клауза? Прехвърляше наум всеки член и параграф, преценяваше евентуалните им последствия и отражението им върху бъдещите печалби и загуби.

Седящата насреща Аомаме наблюдаваше развеселена спектакъла.

— Избра ли си най-после?

— Донякъде — каза Аюми.

— И какъв ти е изборът?

— Миди, салата с телешко филе и лук, и телешко „Ивате“, задушено в бордо. А ти?

— За мен супа от леща, топла зелена пролетна салата и морски дявол на скара в пергамент върху качамак. Съмнявам се, че се връзва особено с червеното ни вино, но пък то ни е безплатно, така че не се оплаквам.

— Какво ще кажеш да си ги делнем?

— Съгласна — каза Аомаме. — В такъв случай да започнем с пържени скариди.

— Прекрасно!

— И ако свършихме с избора, дай да затворим менютата, иначе сервитьорът никога няма да дойде.

— Вярно — съгласи се Аюми, затвори със съжаление менюто си и го остави на края на масата. Сервитьорът цъфна моментално и им взе поръчката.

— Всеки път, като свърша да давам поръчката си в ресторант, имам чувството, че нещо съм сбъркала — каза Аюми, след като сервитьорът си замина. — Ти нямаш ли го?

— О, дори да съм не съм направила най-добрия избор, нали все пак ще получа храна. Изобщо не може да се сравнява с някоя житейска грешка.

— О, не, разбира се — съгласи се Аюми. — Но за мен има значение. От малка съм си такава. Поръчвам си и почвам да се ядосвам: „Ама защо не си поръчах пържени скариди вместо хамбургер!“. Ти винаги ли си толкова хладнокръвна?

— Как да ти кажа? Поради ред причини родителите ми никога не ходеха на ресторант. Абсолютно никога. Не бях стъпвала в ресторант и много по-късно в живота си се научих да си избирам храна по меню и да си поръчвам онова, което искам да ям. Просто мълчах и дъвчех всичко, което ми се дадеше. Нямах правото да се оплаквам, че храната е безвкусна или гадна, или че не съм си дояла. Да ти кажа честно, и досега ми е все едно какво всъщност ям, стига да е полезно за здравето ми.

— Не може да бъде! Не те познавам добре, но изобщо нямаш такъв вид. По-скоро ми изглеждаш като някоя, която е израсла в заведения като сегашното.

В това отношение Аомаме можеше да е само благодарна на Тамаки Оцука. Как да се държиш в изискан ресторант, как да си избираш ядене, без да изглеждаш пълен идиот, как се поръчва вино или десерт, как да се отнасяш със сервитьора, как да държиш приборите — всичко това бе пределно ясно на Тамага и тя най-подробно подготви Аомаме. Освен дето я научи как да си подбира дрехите, как да носи накити и как да се гримира. За Аомаме всички тези неща бяха нови. Тамаки бе израснала в заможната хълмиста половина на Токио — Яманоте. Майка й, жена от хайлайфа, особено държеше на фините маниери и облеклото, в резултат на което Тамаки бе попила всичките необходими знания още преди да влезе в гимназията. Способна бе да общува на равна нога с възрастните. Аомаме погълна жадно всичките тези знания; ако нямаше такава чудесна учителка като Тамаки, днес щеше да е коренно различен човек. Често имаше чувството, че приятелката й е още жива и се спотайва някъде в самата нея.

Аюми май бе напрегната в началото, но всяка глътка вино й действаше все по-отпускащо.

— Ъъъ… ще те питам нещо, ама не си длъжна да ми отговаряш, аз само така. Нали няма да ми се разсърдиш?

— Няма да ти се разсърдя.

— Въпросът ми е малко така… особен, но не го задавам със задни мисли. Държа да сме наясно по тоя въпрос. Просто ме мъчи любопитство. И знам, че има хора, дето много се вбесяват от такива въпроси.

— Не се бой, няма да се вбеся.

— Сигурна ли си? Щото всички така разправят, пък после избухват.

— Аз съм по-специална, не се плаши.

— Случвало ли ти се е като малка някой мъж да прави с теб разни странни неща?

— Нямам такива спомени — завъртя глава Аомаме. — Защо питаш?

— Така ми дойде. Щом не ти се е случвало, хубаво. — И Аюми смени темата: — Я ми кажи, имала ли си някога любовник? Някой, с когото да си била по-така?

— Никога.

— Нито веднъж?

— Нито веднъж — потвърди Аомаме. И след известно колебание добави: — Честно да ти кажа, лиших се от девствеността си чак на двайсет и шест.

Аюми загуби дар слово. Остави ножа и вилицата, попи устни със салфетката и изгледа Аомаме с присвити очи:

— Красавица като теб? Не мога да повярвам.

— Просто не се интересувах.

— Не се интересуваше от мъже ли?

— Имаше едно момче, в което се влюбих — каза Аомаме. — Тогава бях на десет. И го хванах за ръка.

— Влюбила си се в момче, когато си била на десет. И нищо повече?

— Нищо.

Аюми пак взе ножа и вилицата и взе да реже една скарида с дълбоко замислен вид.

— И къде е сега това момче? С какво се занимава?

— Нямам представа — завъртя глава Аомаме. Бяхме съученици в трети и четвърти клас в Ичикава, в префектура Чиба, но в пети клас ме преместиха в едно токийско училище и нито го видях повече, нито съм чувала нещо за него. Знам само, че ако е още жив, ще е на двайсет и девет. Вероятно ще направи трийсет през есента.

— Да не искаш да кажеш, че никога не ти се е щяло да разбереш къде е и какво прави? Това не е чак толкова трудно, да ти кажа.

Аомаме завъртя категорично глава:

— Никога не ми е идвало да взема инициативата в свои ръце и да проуча как стоят нещата.

— Интересна работа. Аз да бях, земята щях да обърна да го намеря. Щом толкова си го обичала, вземи да го издириш и да му го кажеш в очите.

— Не искам така да стане — каза Аомаме. — Искам някой ден да го срещна съвсем случайно — на улицата, да речем, или в някой автобус.

— Съдба. Случайна среща.

— Нещо от тоя род — рече Аомаме и отпи от чашата си. — И точно тогава ще му се разкрия: „През целия си живот съм обичала само теб“.

— Страхотна романтика! — възторгна се Аюми. — Само дето шансовете да го срещнеш по този начин ми се струват доста мижави. — Да не говорим, че не си го виждала изобщо от двайсет години насам. Може коренно да се е променил. Та като се разминеш с него по улицата, изобщо да не го познаеш.

— Ще го позная — настоя Аомаме. Колкото и да се е променило лицето му, моментално ще го разпозная. Няма начин да го пропусна.

— Защо си толкова сигурна?

— Защото съм.

— Значи и досега го чакаш, уверена, че случайната ви среща неминуемо ще се състои.

— Да. И затова не пропускам да огледам всеки, който върви насреща ми по улицата.

— Невероятно! — каза Аюми. — Но цялата ти обич към него не ти пречи да правиш секс с други мъже… или поне не ти е пречела, след като си станала на двайсет и шест?

— Случи се нещо — кимна Аомаме. — И то напълно ме промени. Но сега, точно тук, нямам желание да говоря на тази тема. Извинявай.

— Нищо лошо — рече Аюми. — Аз ли ти развалих настроението с моите тъпи въпроси?

— Ни най-малко — отвърна Аомаме.

Изядоха в мълчание донесения им от сервитьора бульон и подновиха разговора си чак след като положиха лъжиците и онзи отнесе купичките им.

— Ама хич ли не те е страх? — попита Аюми.

— От кое да ме е страх?

— Как от кое? Ами ако пътищата ви никога не се пресекат? Случайна среща, разбира се, не е изключена и искрено се надявам, че ще се случи. Честно ти казвам — заради самата теб. Но реално погледнато, би следвало да отчетеш, че съществува огромната вероятност изобщо да не го срещнеш повече. Или, ако го срещнеш, да се окаже, че вече е женен за друга. И че вече има две деца. Не съм ли права? И тогава ще ти се наложи цял живот да живееш сама, без никога да се събереш с единствения човек, когото си обичала на този свят. Не те ли плаши такъв вариант?

Аомаме не откъсваше очи от червеното вино в ръката си:

— Може и да ме плаши — каза. — Но поне има някого, когото обичам.

— Дори ако той никога не те е обичал?

— Обичаш ли някого с цялото си сърце — и само един човек да е, значи не живееш живота си напразно. Дори никога да не успееш да се събереш с този човек.

Аюми поразсъждава известно време по въпроса. Сервитьорът дойде и наля вино в чашите им. Докато отпиваше, Аомаме си каза: Права е Аюми. Нима е възможно някой да не хареса това вино?

— Направо ме шашваш с философския си поглед върху нещата — каза Аюми.

— Изобщо не гледам философски. Само ти казвам честно какво точно мисля.

— И аз бях влюбена в един по някое време — взе да споделя Аюми. — Веднага след като завърших гимназията. В първото момче, с което правих секс. Беше три години по-голям. И моментално ме заряза заради една друга. А пък аз направо подивях. Много обидно ми стана. После го прежалих, но дивотията си ми остана. Гадно изневеряващо копеле с мазна приказка. Но какво да правя, като се бях влюбила.

Аомаме кимна, а Аюми отпи от чашата си.

— Той и сега ми се обажда понякога, пак да сме се срещнели. Но знам, че му е зор единствено за тялото ми. Ясен ми е. И затова му отказвам. Нищо няма да излезе, ако се видим, освен някоя още по-голяма бъркотия. Или, по-точно казано, мозъкът ми го съзнава, ама това не пречи на тялото да реагира всеки път. А пък то колко го желае, да не ти разправям! И като ми се натрупа повечко, пак се оставям да подивея. Ама ти надали можеш да ме разбереш.

— Много добре те разбирам — отвърна Аомаме.

— Щото той е отвратителен като човек, а и в леглото не е нещо особено. Но поне не се бои от мен и се отнася добре, докато сме заедно.

— При такива чувства нямаш кой знае какъв избор, нали? Появяват се, когато им скимне. Не е като да си избираш от меню какво да си поръчаш.

— В едно отношение е същото: пак съжаляваш, че си направила погрешния избор.

И двете се разсмяха.

— Все същото е, независимо дали става дума за менюта, мъже, или каквото друго ти дойде наум — заключи Аомаме. — Мислим си, че сами правим избора си, докато всъщност не избираме нищо. В смисъл, че всичко може би е предопределено, а ние само се преструваме, че избираме. Току-виж свободната воля се оказала само една илюзия. Често си мисля, че е точно така.

— В такъв случай животът трябва да е доста мрачен.

— И е, вероятно.

— Но ако обичаш някого с цялата си душа — дори да е ужасен човек и да не споделя любовта ти, — тогава животът поне не е ад, независимо че пак си остава мрачен. Това ли искаш да кажеш? — попита Аюми.

— Точно това.

— И все пак имам чувството, че тоя живот страда от сериозна липса както на логика, така и на доброта.

— Може и да си права — призна Аомаме. — Но е късно вече да го заменим с друг.

— Гишето отдавна хлопна — каза Аюми.

— И разписката се е загубила.

— Точно казано.

— Е, няма проблем всъщност — каза Аомаме. — Така или иначе, светът ще свърши, без да се усетим.

— Звучи многообещаващо.

— И ще настъпи царството небесно.

— Нямам търпение — рече Аюми.

* * *

Изядоха си десерта, пиха по едно еспресо и си разделиха сметката (която беше невероятно малка). После се отбиха за по един коктейл в съседен бар.

— Ха! Я виж оня там — каза Аюми. — Май е точно твоят тип, а?

Аомаме леко се озърна. В края на бара седеше сам мъж — висок, на средна възраст — и си пиеше мартинито. Имаше вид на гимназист спортист, навлязъл в средната възраст почти непроменен. Косата му бе започнала да оредява, но лицето му си беше останало младежко.

— Може и да е, но днес не ни е ден за мъже — обяви Аомаме. — А пък и барът е от по-класните.

— Знам. Просто ми беше любопитно какво ще кажеш.

— Следващия път.

Аюми изгледа Аомаме:

— Значи ли това, че пак ще излезеш с мен? Да търсим мъже, искам да кажа?

— Разбира се — отвърна Аомаме. — Защо не?

— Страхотно! Имам чувството, че заедно двете сме способни на всичко.

Аомаме пиеше дайкири, а Аюми — „Том Колинс“.

— Между другото, Аюми, ти оня ден спомена по телефона, че сме се били правили на лесбийки. Какво по-точно искаше да кажеш?

— А, тогава ли? Нищо особено. Просто се преструвахме, да пооживим малко нещата. Ама ти наистина ли нищо не помниш? Щото бая се вживяваше.

— Нищичко. Паметта ми е абсолютно заличена.

— Бяхме голи, галехме се по гърдите и се целувахме там долу и…

— Целувахме се там долу?! — възкликна Аомаме. И се озърна някой да не я е чул. Казала го бе на доста висок глас в тихия бар, но май никой не бе доловил думите й.

— Не се притеснявай. Нали ти казвам, че само се преструвахме. Без език.

— Ужас! — въздъхна Аомаме и притисна слепоочията си. — От какъв зор сме го правили?

— Съжалявам — рече Аюми.

— Не си виновна ти. Не трябваше така да се напивам.

— Едно ще ти кажа обаче: много сладка и чиста си там долу. Чисто нова.

— Ами да, аз там долу съм почти нова, неизползвана.

— Имаш предвид, че не я ползваш често, това ли?

Аомаме кимна.

— Точно това имам предвид. А сега ти ми кажи: интересуваш ли се от жени?

Аюми завъртя глава:

— Не. За пръв път правих такова нещо. Честна дума. Но и аз бях доста пияна, та реших, че няма да имам нищо против, стига да е с теб. Наужким. За майтап. А ти?

— И аз нямам такива влечения. Макар че в гимназията правихме нещо от тоя сорт с една близка приятелка. Без изобщо да го бяхме намислили. Просто се случи.

— Предполагам, че не е чак толкова необичайно. Ти тогава изпита ли някакви чувства?

— Май да — отвърна откровено Аомаме. — Но това ми беше единствен случай. На всичко отгоре ми се стори, че не е редно, и повече не повторих.

— Значи, според теб сексът между лесбийки не е реден?

— Не, изобщо нямам това предвид. Не казвам, че секс между лесбийки не бива да има, нито че е гаден или нещо подобно. Просто реших, че с тази конкретна приятелка не желая да имам взаимоотношения на такава основа. Не исках да превръщам връзката ни в чисто физическа.

— Разбирам — каза Аюми. — Щото исках да те попитам, ако нямаш нищо против, дали ще ми позволиш да преспя при теб нощес. Нещо не ми се прибира в общежитието. Вляза ли там, цялото приятно настроение от прекараната с теб вечер ще отиде на кино.

Аомаме допи дайкирито си и остави чашата върху бара.

— Нямам нищо против да ми гостуваш, обаче без никакви глупости.

— Не, не, и аз не търся нищо от тоя сорт. Просто ми се ще да сме заедно още известно време. Все ми е едно къде ще ме сложиш да спя, ако ще да е и на пода. А и утре не съм на работа, така че и сутринта ще прекараме заедно.

* * *

Взеха метрото и малко преди единадесет бяха вече в апартаментчето на Аомаме в Джиюгаока. И двете си бяха подпийнали и им се спеше. Аомаме метна върху дивана тънък дюшек и даде на Аюми една от пижамите си.

— Мога ли да легна при теб само за една-две минутки? — примоли се Аюми. — Просто ми се ще да се гушна за мъничко при теб. Без глупости. Обещавам.

— Нямам нищо против — каза Аомаме, поразена от факта, че убийцата на трима мъже ще се озове в леглото с действаща полицайка. Ама че странен живот!

Аюми се мушна под завивките, обгърна с ръце Аомаме и притисна едрите си гърди в ръката й. Дъхът й ухаеше на алкохол и зъбна паста.

— Според теб бюстът ми не е ли прекалено голям? — попита я.

— Изобщо не е. Много си е красив.

— Абе, така е, ама имам чувството, че жена с големи цици е смешна. Моите подскачат, докато тичам, и ме е срам да си суша сутиените навън. Приличат на две големи купи за салата.

— Мъжете май си падат по големите цици.

— И зърната ми са прекалено големи. — Аюми разкопча пижамата и заголи едната си гърда. — Гледай колко ми е голямо! Не е ли идиотско?

Аомаме огледа зърното на Аюми. Не беше хич малко, но не и толкова едро, че да се притеснява човек — не по-големи от онези на Тамаки.

— Красиво е. Да не би някой да ти е казал, че са ти големи зърната?

— Да. Един. Не бил виждал никога по-едри.

— Сигурно не е виждал много. Най-обикновени са си. А пък моите са прекалено малки.

— Никак даже. Твоите ми харесват. Имат елегантна форма и създават впечатление, че си интелектуалка.

— Глупости! Хем са много малки, хем са различни по размер. Което много ме затруднява при избора на сутиени, понеже едната чашка трябва да е по-голяма от другата.

— Наистина ли? Май всеки си има някакви проблеми.

— Точно така. Хайде сега да спим — каза Аомаме.

Аюми протегна надолу ръка и се опита да пъхне пръст в пижамата на Аомаме. Аомаме обаче сграбчи ръката й.

— Хей! Нали ми обеща.

— Пардон — рече Аюми и дръпна ръката си. — Вярно, че ти обещах. Май се напих. Обаче съм луда по теб. Като някоя смотана гимназистка.

Аомаме нищо не каза.

Аюми зашепна:

— Според мен ти пазиш онова, което смяташ за най-важно, за онова момче. Права ли съм? Завиждам ти. Че имаш някого, заради когото да се пазиш.

Може и да е права, помисли си Аомаме. Но кое всъщност е онова, което смятам за най-важно?

— Хайде, заспивай — каза на Аюми. — Ще те гушкам, докато заспиш дълбоко.

— Благодаря ти. И извинявай, че ти причинявам толкова неприятности.

— Няма нужда да ми се извиняваш. Никакви неприятности не ми причиняваш.

Все още усещаше топлата гръд на Аюми до себе си. Някъде отдалече долетя кучешки вой, после затвориха с трясък някакъв прозорец. Аомаме не преставаше да гали Аюми по косата.

* * *

След като Аюми заспа, Аомаме се измъкна от леглото. Явно й беше писано тя да прекара нощта на дивана. Извади от хладилника бутилка минерална вода и изпи две чаши. После излезе на балкончето, седна на алуминиевия стол и огледа простиращия се пред очите й квартал. Пролетната вечер беше топла. Бризът донасяше до ушите й шума от далечните улици като от някакъв създаден от човека океан. Сега, след полунощ, неоновият блясък бе понамалял.

Това момиче ми харесва, мислеше си Аомаме. Няма две мнения. И искам да съм максимално добра спрямо нея. След смъртта на Тамаки реших да живея, без да се обвързвам с никого. И за миг не ми е минало през главата да имам нужда от нова приятелка. Не знам защо, но усетих как сърцето ми се отвори към Аюми. В състояние съм да й призная с известна откровеност истинските си чувства. И все пак тя е коренно различна от теб, каза Аомаме на онази Тамаки, която таеше в сърцето си. Ти си специална. С теб израснах. Не мога да те сравня с никого.

Аомаме вдигна глава и се загледа в небето. И докато го гледаше, умът й се зарея из далечните спомени. Из времето, когато бяха заедно с Тамаки, как си приказваха, как се опипваха… Но скоро взе да си дава сметка, че небето отгоре й е някак си по-различно от онова, което бе свикнала да гледа. Имаше някаква трудно доловима, но и неоспорима разлика.

Трябваше й известно време да схване в какво бе разликата. Но дори след това й бяха нужни още доста усилия, за да я приеме. Умът й отказваше да потвърди от раз онова, което зрението й бе доловило.

На небето се виждаха две луни — една малка и една голяма. Рееха се една до друга. Голямата си беше онази обичайна луна, която знаеше открай време. Почти пълна и жълта. Но до нея имаше и друга луна. С непозната форма. Леко разкривена и зеленикава, сякаш покрита с мъх. Ето това бе регистрирало зрението й.

Аомаме се загледа с присвити очи в двете луни. После ги затвори, изчака моментът да отмине, пое дълбоко въздух и пак ги отвори с надеждата всичко да се е върнало към нормалното и да види само една луна. Но нищо не се беше променило. Нито светлината я лъжеше, нито зрението й. Нямаше никакво съмнение, че две луни се носят ясно една до друга — жълта луна и зелена луна.

Помисли си дали да не събуди Аюми да потвърди, че там горе наистина има две луни, но се отказа. Ами ако Аюми и кажеше: „Разбира се, че луните са две. Миналата година увеличиха бройката“. Или пък вземеше да каже: „Какви ги приказваш? Та луната в небето си е само една. Нещо не ти е в ред зрението.“ Нито един от двата отговора нямаше да разреши проблема й. Само щеше да го задълбочи.

Аомаме покри с длани долната половина на лицето си и продължи да гледа втренчено двете луни. Явно нещо става, помисли си. Пулсът й се ускори. Или със света нещо не е в ред, или с мен — или едното, или другото. Капачката не пасва на шишето: в капачката ли е вината, или в шишето?

Прибра се, затвори вратата към вътрешния двор и придърпа завесите. Извади от шкафа бутилка бренди и си наля една чаша. Аюми си спеше в леглото; дишаше дълбоко и равномерно. Аомаме застана на пост над нея, като от време на време посръбваше от чашата. Опряла лакти в кухненската маса, се бореше да не мисли за онова, което се намираше отвъд завесите.

Може пък светът наистина да свършва, рече си.

— И да идва царството небесно — промърмори си Аомаме.

— Нямам търпение — каза някой някъде.