Харуки Мураками
1Q84 (13)

Тринадесета глава
(Аомаме): Жертва по рождение

Още със събуждането си усети какъв махмурлук я мъчи. Аомаме поначало нямаше такъв проблем. Колкото и да изпиеше, на другата сутрин главата й си бе бистра и тя се впускаше директно в поредната си дейност. Много се гордееше с това си качество. Днешният ден обаче се очертаваше да е различен. Нещо думкаше глухо по слепоочията й и всичко й се мержелееше пред очите. А пък главата й сякаш беше стегната в някакво менгеме. Минаваше десет часа и късната сутрешна светлина се забиваше дълбоко в очите й. Някакъв мотоциклет премина с рев по улицата под прозореца й и изпълни стаята със стенанието на машина за изтезания.

Намираше се съвсем гола в собственото си легло, но нямаше никакъв спомен как се е добрала дотам. Повечето й дрехи от предишната вечер се въргаляха по целия под. Май ги беше съдрала от себе си. Чантичката й лежеше върху бюрото. Прекрачи разпилените дрехи, намъкна се в кухнята и взе да гълта чаша подир чаша чешмяна вода. Оттам се завлече до банята, наплиска лицето си със студена вода и огледа голото си тяло в огледалото. От пръв поглед не откри никакви охлузвания. Въздъхна с облекчение. И все пак долната част на тялото й все още пазеше следа от онова особено чувство, което винаги изпитваше след интензивен нощен секс — сладката умора, след като яко са ти разбъркали вътрешностите. Но в същото време почувства и нещо необичайно между бутовете си. Божичко, рече си Аомаме, докато притискаше с пръсти слепоочията си. И там ли? По дяволите, нищо не помня!

С все още размътен мозък и с опряна в стената ръка застана под горещия душ и се изтърка хубаво със сапун с надеждата да отмие спомена — и по-точно онова безименно нещо, граничещо със спомена — от изминалата нощ. Особено старание вложи в измиването на гениталиите и ануса си. Изми си и косата. После изми и зъбите си, да прогони лепкавия вкус от устата си, като през цялото време се потрисаше от ментовия вкус на пастата. Накрая събра от пода всичкото бельо и чорапите си и с извърнат настрани от погнуса поглед ги хвърли в коша за пране.

Провери съдържанието на дамската си чанта върху масата. Портфейлът си беше на място, с всичките й кредитни и дебитни карти. Повечето й пари също си бяха на място. Явно предната вечер бе платила единствено за таксито, с което се беше прибрала. От чантата липсваха единствено няколко презерватива — четири, ако трябваше да е точна. А защо точно четири? В портфейла си намери сгънато четвъртито листче с токийски телефонен номер. Изобщо не можеше да си спомни чий е.

Просна се отново върху леглото и се напъна да се сети какво й се беше случило предната нощ. Аюми отиде до масата на двамата мъже, уточни всичко с обичайния си чар, четиримата продължиха да пият заедно и настроението се повиши. По-нататък нещата последваха нормалния си ход. Наеха две стаи в близък хотел за бизнесмени. И според предварителния план Аомаме се усамоти с олисяващия, а Аюми — с по-младия едър мъж. Сексът потръгна. Аомаме и нейният си взеха заедно вана, последвана от продължителен сеанс орален секс. Тя провери дали онзи си е сложил презерватива, преди да го допусне в себе си.

Час по-късно позвъни Аюми да пита дали тя и партньорът й могат да дойдат, че да му пийнат по още едно малко. Аомаме се съгласи и само след няколко минути цъфна Аюми с нейния. Поръчаха бутилка уиски и лед направиха алкохолно каре.

Оттам нататък спомените на Аомаме се губеха. Май се беше отрязала малко след като дойдоха ония двамата. Може да е било от уискито — тя изключително рядко пиеше от това питие. Или се е отпуснала благодарение на присъствието и на друга жена, вместо да е насаме с мъж. Смътно си спомняше, че имаше размяна на партньорите. Аз бях на леглото с по-младия, а Аюми и оплешивяващият бяха на дивана. Почти съм сигурна в това. А после… после всичко тъне в гъста мъгла. Нищичко не помня. Може пък да е за хубаво. Най-добре ще е да забравя цялата тази нощ. Просто съм се отдала на див секс, нищо повече. Съмнявам се, че тия двамата пак ще ги срещна някога.

Да, ама вторият дали също ползваше презерватив? Тъкмо този въпрос измъчваше най-силно Аомаме. Само това ми трябва — да забременея или да ми е лепнал нещо заради такава тъпа грешка. Ама надали. Колкото и да съм била пияна, сто на сто не съм допуснала подобен фал.

Хм… А днес дали не трябваше да съм на работа? Ъъ. Никаква работа. Днес е събота. В събота не работя. Чакай, чакай! Имах нещо планирано за днес. В 3:00 трябва да съм в къщата с върбите за стречинг с вдовицата. Тя нали вчера ходи на някакви изследвания. И Тамару се обади още преди няколко дни да отложим тогавашната тренировка за днес. За една бройка да забравя. Но до 3:00 ми остават цели четири часа и половина. Дотогава сигурно ще ми мине главата и мозъкът ми ще се избистри.

Направи си силно кафе и се насили да изпие няколко чашки. После остана да се излежава само по хавлия, вперила поглед в тавана. Нямаше сила за друго, освен да блее по тавана. Не че там има нещо, което да я интересува. Но пък и няма смисъл да се оплаква. Таваните поначало не са предназначени да забавляват човека в стаята. Стана дванадесет, но апетитът й още не идваше. Мотоциклетите и автомобилите продължаваха да кънтят в главата й. За пръв път изживяваше истински махмурлук.

Но пък сексът май се беше отразил много добре на тялото й. Всичките тези мъжки ласки, възторжени оглеждания на голото й тяло, милувките, близането, ръфането, обладаването и причиняването на оргазми, изглежда, бяха охлабили напрегналата се дълбоко в нея пружина. Колкото и ужасен да беше тоя махмурлук, чувството за освобождение го компенсираше предостатъчно.

И докога смятам да я карам така?, чудеше се Аомаме. Докога ще мога да я карам така? Скоро ще стана на тридесет, а докато се озърна — и четиридесетакът ще е почукал на вратата.

Реши да не мисли повече на тази тема. Да изчака, все ще й намеря време. Пък и засега не ме притесняват никакви спешни срокове. Просто, като се замисля за такива важни неща, си давам сметката, че…

В този миг иззвъня телефонът. На Аомаме й се стори, че по-скоро изрева в ушите й, като експресен влак в тунел. Стана и отиде със залитане до телефона. Големият стенен часовник показваше 12:30.

Някакъв дрезгав женски глас произнесе името й. Беше Аюми.

— Аз съм — отвърна й.

— Как си? Звучиш като сгазена от рейс.

— То горе-долу си е така.

— Махмурлия ли си?

— Много яко. Ти откъде ми имаш домашния номер?

— Ама ти не помниш ли? Нали лично ми го записа. А моят трябва да е в портфейла ти. Нали се разбрахме скоро пак да се видим.

— Може. Ама аз нищо не помня.

— Така си и мислех. Притесних се за теб. Затова и ти се обаждам. Да се уверя, че си успяла да се прибереш. Все пак успях да те натоваря на едно такси от Ропонги и да дам адреса ти на шофьора.

— Нищо не помня. Но явно съм се добрала някак си дотук. Събудих се в собственото си легло.

— Слава богу!

— Ти какво правиш сега?

— Върша си работата, за която ми плащат. От десет обикалям с минипатрулката и пиша фишове за глоби. В момента съм в почивка.

— Ти ме шашваш — каза съвсем искрено Аомаме.

— Е, кофти ми е от недоспиване, разбира се. Но затова пък снощи беше голям кеф! Отдавна не бях прекарвала така щуро, и то благодарение на теб.

Аомаме пак притисна слепоочията си с пръсти.

— Най-честно ти казвам, почти нищо не помня от второто полувреме. След като вие двамата дойдохте при нас, имам предвид.

— Жалко! — каза съвсем сериозно Аюми. — Беше една фантазия! Какво ли не правихме четиримата. Направо не е за вярване. Все едно участвахме в някакъв порнофилм. Двете с тебе се правихме на лесбийки. После…

Аомаме моментално я прекъсна:

— Няма значение. Искам само да знам дали ползвахме презервативи. Страшно съм притеснена, понеже нямам никакъв спомен.

— Разбира се, че ползвахме. Много съм стриктна в това отношение. През цялото време проверявах, така че не се притеснявай. Не знам дали ти споменах, но когато не пиша фишове, обикалям по гимназиите и изнасям уроци пред девойките като как например се слага правилно презерватив. Много подробно им го описвам.

— Как се слага правилно презерватив ли? — шокира се Аомаме. — От къде на къде една полицайка ще преподава такива уроци на гимназистките?

— Ами, първоначалната идея беше да разпространяваме информация как се предотвратяват сексуални престъпления, да им говоря за опасността от групови изнасилвания по време на купони и как да се предпазват от разни опипвачи в метрото, а пък аз си рекох, така и така съм на тая тема, що не добавя и нещо лично от мене си за кондомите. Има и ученички, които водят полов живот, това е неизбежно, така че ги уча как да се пазят от забременяване и венерически болести. Не мога, естествено, да им го кажа най-открито в присъствието на учителките им. Иначе ми е нещо като професионален инстинкт. Колкото и да съм пила, никога не забравям. Така че не бива да се притесняваш. Чиста си. Девизът ми е: „Без презерватив — аз съм против!“.

— Благодаря — каза Аомаме. — Камък ми падна от сърцето.

— Ей, не щеш ли да ти разкажа какви ги вършихме?

— Не сега — изпусна Аомаме насъбралия се в дробовете й въздух. — Някой ден ще те оставя да ми опишеш по-пикантните моменти. Но ако го направиш сега, главата ми ще се сцепи на две.

— Окей, разбирам — рече весело Аюми. — Като се видим другия път. Знаеш ли, откакто съм будна, все си мисля какъв страхотен екип става от нас. Може ли пак да те потърся? Когато ми дойде музата за нощ като снощната, имам предвид.

— Разбира се — отвърна Аомаме.

— Великолепно.

— Мерси, че се обади.

— Всичко най — каза Аюми и затвори.

* * *

Благодарение на черното кафе и един кратък сън към два мозъкът й се беше доста прояснил. И главоболието беше изчезнало, слава богу. От махмурлука й беше останала само някаква малка тежест в мускулите. Излезе от апартамента със спортния сак през рамо — без специалното ледокопче, естествено, само с кат чисто бельо и една кърпа. Както винаги, на главния ход я чакаше Тамару.

Отведе я в продълговата остъклена стая. Пред големия отворен прозорец, който гледаше към градината, висеше дантелена завеса. По перваза му бяха наредени саксии с цветя. От окачения под тавана малък високоговорител се носеше успокояваща барокова музика — соната за флажолет и клавесин. По средата на стаята имаше маса за масаж. Вдовицата вече чакаше, излегнала се отгоре й по бял халат.

След като Тамару излезе, Аомаме се преоблече в по-свободно облекло. От масата за масаж вдовицата се извърна да я гледа как се преоблича. Аомаме не се притесняваше да е гола пред очите на някой от нейния пол. Това си беше ежедневие за участниците в отборните спортове, а и самата вдовица бе почти гола по време на масажите, с което улесняваше оценката на състоянието на мускулите й. Аомаме свали памучния си панталон и блузата и ги замени с жарсен комплект. Сгъна всекидневните си дрехи и ги остави в ъгъла.

— Удоволствие е човек да гледа колко стегнато и тренирано тяло имаш — каза вдовицата. Седна върху масата, сне халата и остана по горнище и долнище от тънка коприна.

— Благодаря — отвърна Аомаме.

— И аз навремето имах същата конструкция.

— И сега си личи — каза Аомаме. И на седемдесетгодишна възраст вдовицата пазеше физически следи от младостта си. Тялото й изобщо не беше отпуснато, дори гърдите й притежаваха донякъде едновремешната си стегнатост. Запазила бе естествената си хубост благодарение на умереното хранене и ежедневно спортуване. Аомаме подозираше, че и скалпелът на пластичния хирург бе взел леко участие — премахвал бе периодически някоя и друга бръчица и повдигал леко крайчетата на очите и устните. — Тялото ви и сега е прекрасно.

Вдовицата леко изви устни.

— Благодаря за комплимента. Но разликата от едно време е огромна.

Аомаме се въздържа от отговор.

— Едно време тялото ми много ме радваше. И много радост раздаваше. Нали ме разбираш?

— Разбирам — каза Аомаме.

— А твоето доставя ли ти удоволствие?

— От време на време.

— „От време на време“ не е достатъчно — каза вдовицата, като се обърна по корем. — Радвай му се, докато си още млада. Наслаждавай му се докрай. Когато остарееш и вече не можеш, тези спомени ще ти служат да те топлят.

Аомаме се сети за отминалата нощ. Анусът й все още изпитваше известно усещане на проникване. Нима и този спомен ще може да я стопли на старини?

Положи длани върху тялото на вдовицата и се съсредоточи върху отпускането на мускулите й един по един. От собственото й тяло вече бяха изчезнали всички предишни тъпи болежки. В мига, в който се преоблече и докосна плътта на вдовицата, нервните й окончания придобиха пълна готовност.

Пръстите й опипваха мускулите на вдовицата, сякаш очертаваха пътища по някоя карта. Помнеше най-подробно степента на напрегнатост, стегнатост и съпротивление на всеки отделен мускул, така както пианистът помни наизуст някоя дълга партитура. По отношение на тялото Аомаме притежаваше невероятна памет. А дори и да забравеше нещо, пръстите й го помнеха. Усетеше ли, че някой мускул е дори мъничко по-различен от нормалното, захващаше се да го стимулира от най-различни ъгли; прилагаше диференциран натиск и изчакваше да види реакцията — болка, удоволствие или изтръпване. Но не само разпускаше възлите в някой разтегнат мускул, а караше и вдовицата да го размърда със собствени сили. Имаше, разбира се, части на тялото, които не можеха да се разпуснат само с нейни сили, и в такива случаи Аомаме прибягваше до стречинга. Но онова, което мускулите най-много ценяха и приемаха, бяха ежедневните усилия за самопомощ.

— Така боли ли? — попита Аомаме.

Мускулите на слабините на вдовицата бяха по-стегнати от обикновено — неприятно стегнати даже. И като постави длан върху кухината на тазобедрената й кост, Аомаме изви леко ханша й под особен ъгъл.

— Много — разкриви лице вдовицата.

— Чудесно! — каза Аомаме. — Хубаво е, че ви боли. Спре ли да ви боли, значи с вас става нещо сериозно. Сега още мъничко ще ви заболи. Ще изтърпите ли?

— Да, разбира се.

Не беше нужно всеки път да я пита. Много издържаше на болка. В повечето случаи, без да издаде дори и звук. Гримаса можеше и да направи, но никога не охкаше. По време на масаж Аомаме бе успявала да накара доста едри, яки мъже да изреват от болка. Затова нямаше как да не се възхити от страхотната воля на вдовицата.

Опря десния си лакът в тялото й за опора и изви още повече бедрото й. Ставата глухо изпука. Вдовицата пое остро въздух, но не издаде и звук с гласа си.

— Стига засега — каза Аомаме. — Ще ви облекчи.

Жената изпусна мощна въздишка. Челото й се бе оросило от пот.

— Благодаря — измърмори тя.

Цял час се бори Аомаме със стегнатите мускули по тялото на вдовицата. Загряваше, опъваше и охлабваше стави. Процесът се придружаваше от доста голямо количество болка, но без болка нямаше да има и облекчение. И Аомаме, и вдовицата прекрасно го знаеха, така че часът им мина почти без приказки. По някое време сонатата за флажолет свърши, CD плейърът замлъкна и остана да се чува само птичата песен от градината.

— Цялото ми тяло е вече тъй леко! — каза вдовицата, след като беше минало известно време. Все още лежеше по корем, с лице, забито в масажната маса, а голямата хавлия под нея бе потъмняла от потта й.

— Радвам се — каза Аомаме.

— Толкова си ми полезна! Много ще ми липсваш, като си тръгнеш някой ден.

— Не се притеснявайте. За никъде не съм тръгнала.

Вдовицата като че се подвоуми за миг, преди да попита:

— Извинявай за прекалено личния въпрос, но не си ли влюбена в някого?

— Влюбена съм — каза Аомаме.

— Радвам се да го чуя.

— Той, за жалост, не е влюбен в мен.

— Може и да ти прозвучи странно, но защо си мислиш, че той не те обича? Обективно погледнато, ти си една очарователна млада жена.

— Той дори не подозира за съществуването ми.

На вдовицата й бяха нужни няколко минути да обмисли казаното от Аомаме.

— А ти нямаш ли никакво желание да му внушиш факта, че съществуваш?

— Не на този етап.

— Нещо ти пречи ли? Нещо не ти позволява да вземеш инициативата?

— Има няколко неща, повечето от които са свързани с чувствата ми.

Вдовицата изгледа Аомаме е явно възхищение:

— Много странни хора съм срещала през живота си, но ти си сред най-странните.

Аомаме поотпусна мускулчетата около устата си.

— Какво толкова ми е странното? Просто съм искрена по отношение на чувствата си.

— Искаш да кажеш, че щом веднъж си съставиш дадено правило, строго се придържаш към него?

— Точно така.

— Значи си доста упорита, а си склонна и към избухване.

— Би могло и така да се каже.

— Но снощи се отдаде на голямо лудуване, нали така?

Аомаме пламна:

— Откъде разбрахте?

— Видях го по кожата ти. И го надушвам. По тялото ти все още има слаби следи. Стареенето е велик учител.

Аомаме се намръщи за миг:

— Имам нужда от това. От време на време. Знам, че не е редно.

Вдовицата се пресегна и постави нежна длан върху ръката на Аомаме:

— Естествено е да се нуждаеш от това от време на време. Не се притеснявай, не те виня. Просто ти желая един по-обикновен вид щастие — брак с човек, когото обичаш, щастлив край.

— Не бих имала нищо против. Но никак няма да е лесно.

— Защо не?

Този път Аомаме не отговори. Нямаше просто обяснение.

— Ако някой ден ти се прииска да споделиш с някого по тези лични въпроси, моля те, обърни се към мен — махна вдовицата ръката си от тази на Аомаме и взе да бърше потта от челото си. — Независимо какъв е проблемът. Мога и да успея да ти помогна с нещо.

— Много съм благодарна — каза Аомаме.

— Има неща, които не могат да се решат с лудуване от време на време.

— Абсолютно сте права.

— Надавам се, че не правиш нещо, което би те унищожило? — каза вдовицата. — Нали не правиш? Сигурна си, нали?

— Да, сигурна съм — рече Аомаме. Тя е права. Не върша нищо гибелно. И все пак у мен остава някакво успокоение. Като утайка на дъното на бутилка вино.

* * *

Аомаме и досега помнеше събитията около смъртта на Тамаки Оцука. Направо се разкъсваше от мисълта, че вече не може нито да види, нито да си говори с Тамаки — първата истинска приятелка в живота й. Нямаше нещо, което да не можеха да си кажат. Аомаме не бе срещала такъв човек допреди Тамаки, не срещна и след това. Никой не можеше да я замести. Ако не беше срещнала Тамаки, животът й сигурно щеше да е далеч по-жалък и мрачен.

Двете с Тамаки бяха връстнички. И двете играеха в софтболния отбор на държавната гимназия, в която учеха. Аомаме се бе влюбила страстно в играта от прогимназията. Бе почнала с неохота, понеже я помолиха да се включи в непопълнения отбор и първите й изяви бяха по-скоро за отбиване на номера, но постепенно софтболът се превърна в смисъл на съществуванието й. Вкопчи се в играта така, както човек се вкопчва в стълб, когато бурята заплашва да го отвее. И макар да не го съзнаваше, Аомаме си беше спортист по рождение. Стана основен играч и на прогимназиалния, и на гимназиалния отбор и ги водеше уверено към победи в не един турнир. Благодарение на това се сдоби с някакво подобие на самоувереност (но беше само подобие, а не самоувереност в чистия смисъл на думата). Най-радостният аспект на живота й бе значимостта й за отбора и фактът, че си е завоювала някакво свое, макар и незначително местенце на този свят. Че някой се нуждае от нея.

Аомаме буквално беше сърцето на тима: подаващият топката питчър в отбрана, и на ключовата четвърта позиция в реда на удрящите с бухалката, когато отборът бе в нападение. Тамаки Оцука пък пазеше критичната втора база — откъдето противникът имаше сериозна възможност да набира точки — и беше капитан на отбора. Дребната Тамаки притежаваше страхотен рефлекс и светкавична мисъл. Разгадаваше на мига игровите ситуации и евентуалните усложнения. Знаеше в коя посока — наляво или надясно — е по-склонен да удря топката всеки от нападателите на противника, наместваше предварително центъра на тежестта на тялото си и щом противникът успееше да нанесе удар, мигновено се задвижваше в нужната посока да хване топката или да заеме необходимата отбранителна позиция. Малцина са играчите с подобни умения. Точните й преценки многократно бяха спасявали тима. В нападение не умееше да удря топката толкова надалече, колкото я удряше Аомаме, но затова пък пласираше ударите си точно там, където противниковата защита не ги очакваше, и демонстрираше страхотно ускорение при бягането около базите. Освен това притежаваше забележителни качества на вожд. Спояваше тима в едно цяло, определяше стратегията, даваше безценни съвети на съиграчите си и ги вдъхновяваше по време на мачовете. Изискванията й бяха сурови, но си беше завоювала доверието на съотборниците, в резултат на което тимът ставаше все по-силен. В плейофите за токийския регион стигнаха до финала, успяха да се класират дори за междуучилищния национален шампионат. И Аомаме, и Тамаки бяха избрани в отбора на звездите на областта Канто.

Аомаме и Тамаки оценяваха взаимно таланта си и — без нито една да прояви инициатива — някак си естествено се сближиха, докато си станаха най-добрите приятелки. Когато отборът им гостуваше в друг град, прекарваха по цели часове заедно. Разправяха си за миналото си, без нищо да крият една от друга. В пети клас Аомаме реши да зареже родителите си и да се премести при един от вуйчовците си. Семейството на вуйчото й влезе в положението и я прие най-радушно, но в крайна сметка си остана чуждо семейство. Аомаме се чувстваше самотна и жадуваше за обич. И понеже не знаеше къде ще намери цел или смисъл в живота, преживяваше един след друг безлични дни. Тамаки пък бе от богат род, с известно обществено положение, но отвратителните взаимоотношения между родителите й бяха превърнали дома им в пустош. Баща й почти не се прибираше, а майка й често изпадаше в състояние на душевен смут. Страдаше от ужасен главобол и понякога по цели дни нямаше сили да се надигне от леглото. Тамаки и братчето й оставаха едва ли не напълно пренебрегнати. Прехранваха се по кварталните ресторантчета и закусвални, а обядваха каквото предложеше училищният бюфет. Така че всяко от двете момичета си имаше свои причини да се вманиачи на тема софтбол.

При толкова проблеми, които ги мъчеха, на двете самотни момичета им се бяха натрупали планини от неща за споделяне. А когато едно лято тръгнаха да пътешестват заедно, докоснаха взаимно телата си в хотелското легло. Само веднъж им се случи, спонтанно, и нито едната, нито другата спомена впоследствие за станалото. Но веднъж станало, то задълбочи взаимоотношенията им и конспиративния им характер.

Аомаме продължи да играе софтбол и за частния институт по физкултура, където я приеха след гимназията. От института всъщност я поканиха и й предложиха специална стипендия, понеже вече си беше завоювала национална известност с игровите си качества. И в институтския отбор бе централна фигура. Но успоредно със софтбола прояви интерес и към спортната медицина и се зае упорито да я изучи заедно с бойните изкуства.

Тамаки пък записа право във водещ частен университет. След гимназията престана да играе софтбол. За отличничка като нея софтболът нямаше как да не е нещо временно. Намислила бе да става адвокат. Въпреки разделилите им се пътища двете с Аомаме останаха най-добри приятелки. Аомаме бе на пълна издръжка в институтското общежитие, а Тамаки пътуваше всеки ден от дома си. В самия дом цареше все същата душевна пустош, но поне й осигуряваше икономическа свобода. Двете вечеряха заедно веднъж седмично и споделяха преживяното след последната си среща. Ни най-малко не страдаха от липсата на теми за разговор.

Тамаки се лиши от девствеността си още в първи курс с един второкурсник, когото познаваше от университетския тенис клуб. Покани я в стаята си след едно парти в клуба и я принуди да правят секс. Колкото и да го харесваше дотогава, поради което и бе приела поканата му, Тамаки се шокира от грубостта му и от нарцистичните му егоистични маниери. Отписа се от тенис клуба и изпадна в депресия. След случилото се я обзе някакво всеобхватно чувство на безпомощност. Апетитът й напълно изчезна, отслабна с цели седем кила. Търсила бе в младежа поне мъничко разбиране и съчувствие. И ако той беше проявил и най-малката следа от това и се бе опитал някак си да я подготви, чисто физическото й отдаване нямаше да представлява за нея никакъв проблем. Но така и не успяваше да проумее конкретните му действия. Защо му трябваше изобщо да прибягва до насилие? Та то изобщо не беше нужно!

Аомаме се зае да утешава Тамаки и да й дава идеи как да си отмъсти, но Тамаки не бе никак съгласна. Тя сама си била виновна, че проявила невнимание, а пък и било късно да подава оплакване.

— Част от отговорността за това, че се озовахме сами в стаята му, е и моя — казваше. — Не ми остава нищо друго, освен да се помъча да забравя.

Аомаме обаче усещаше болезнено колко дълбоко случаят бе наранил приятелката й. Не ставаше дума просто за обезчестяване, а за гавра със свещеността на човешката душа. Никой няма правото да гази с кални нозе в тази толкова свята област. А стане ли веднъж подобно нещо, чувството за безсилие не спира да гризе жертвата отвътре.

И Аомаме реши сама да накаже онзи. Успя да измъкне адреса му от Тамаки и посети квартирата му с бухалка за софтбол, скрита в пластмасов тубус за чертежи, в един ден, в който Тамаки бе заминала за Канадзава на панихида на някакъв неин роднина или нещо от този сорт, което й осигуряваше чудесно алиби. След като се убеди, че онзи не си е у дома, разби с чук и отвертка ключалката. Уви плътно около бухалката една хавлия, че да не се вдига много шум, и се зае да изпотроши в квартирата всичко, което ставаше за трошене — телевизор, лампиони, часовници, грамофонни плочи, тостер, вази — нищичко не остави непокътнато. Сряза шнура на телефона с ножица, разряза гърбовете на всичките му книги и разпиля страниците им, изстиска всичката паста за зъби и пяна за бръснене по мокета, оля леглото му с разни сосове, разкъса тетрадките от чекмеджето, счупи на две де що имаше моливи и химикалки, не остави и една здрава крушка, наряза всички завеси с кухненски нож, накълца с ножица всичките му ризи в дрешника, изля шише кетчуп върху бельото и чорапите му в скрина, извади бушона на хладилника и го изхвърли през прозореца, отскубна сифона на тоалетното казанче и го разпарчетоса и натроши душа над ваната. Опустошението бе абсолютно методично и пълно. Стаята замяза на бейрутска улица след артилерийски обстрел, каквито снимки напоследък често се появяваха по вестниците.

* * *

Тамаки беше интелигентно момиче (с оценки, за каквито Аомаме не можеше и да си мечтае), а и в софтбола бе винаги нащрек. Видеше ли, че Аомаме изпада в затруднено положение по време на някой мач, отиваше при питчъра на отбора, казваше й няколко окуражаващи думи, пускаше й една усмивка, шляпваше я с ръкавицата си по задника и се връщаше на по-задната си позиция, до втора база. Имаше широко скроен мироглед, топло сърце и чувство за хумор. Полагаше огромно старание в учението и се отличаваше с истинско дар слово. Ако беше продължила да следва, несъмнено от нея щеше да излезе добър адвокат.

В присъствието на мъж обаче здравият разум напълно изоставяше Тамаки. Тя си падаше по красивите мъже. Хубостта им направо я побъркваше. Според Аомаме това си беше чиста болест. Тя ни най-малко не се трогваше от някой с прекрасен характер или изключителен талант, който умираше да я ухажва, щом външността му не отговаряше на изискванията й. По някаква неизвестна причина мъжете, които възбуждаха интереса й, бяха вечно красавци, без нищичко отвътре. Но станеше ли дума за мъже, Тамаки категорично отказваше изобщо да слуша Аомаме. С готовност приемаше, дори уважаваше мнението й по всякакви други въпроси, но хванеше ли Аомаме да критикува избора й на гаджета, Тамаки буквално изключваше. И Аомаме накрая се предаде. Нямаше никакво желание да се кара с приятелката си и да си развалят дружбата. В края на краищата — нейна си работа. На Аомаме не й оставаше нищо друго, освен да я остави на мира. По време на следването си Тамаки имаше връзка с куп мъже и всеки път си имаше неприятности. Вечно й изневеряваха, нараняваха я и я зарязваха, като всеки път тя изпадаше в някакво граничещо с лудостта състояние. На два пъти й се наложи да прави аборт. По отношение на противния пол Тамаки наистина си беше жертва по рождение.

Аомаме пък така и си нямаше постоянен приятел. От време на време я канеха на среща, неколцина от мъжете дори й се сториха не съвсем зле, но така и не си позволи да се обвърже по-здраво.

— Да не си решила цял живот да си стоиш девствена? — питаше я Тамаки.

— Нямам време за такива работи — отвръщаше й Аомаме. — И така едва преживявам ден за ден. Не ми остава време да се занимавам с гаджета.

След като завършиха, Тамаки подхвана аспирантура с цел да положи адвокатските изпити. Аомаме започна работа в компания, която произвеждаше напитки за спортисти и здравословни храни, и се включи във фирмения софтболен отбор. Тамаки продължаваше да живее в дома, а Аомаме се пренесе във фирменото общежитие в Йойоги Хачиман. И, както през студентските години, продължаваха всеки уикенд да ходят на ресторант и да си бъбрят.

На двадесет и четири годишна възраст Тамаки се омъжи за мъж с две години по-стар от нея. Веднага след годежа заряза следдипломната квалификация и се отказа да учи повече право. Направи това по негово настояване. Аомаме успя да го види само веднъж. Беше от богат род и, както се и очакваше, беше хубавец, но без никаква дълбочина. Хобито му беше ветроходството. Говореше крайно убедително и посвоему беше донякъде умен, но като личност беше кръгла нула, а и думите му не си тежаха на мястото. Другояче казано, бе типично „гадже на Тамаки“. Макар че Аомаме долавяше у него и нещо друго, нещо злокобно. Не й се понрави от самото начало. А и той май не я одобри особено.

— Няма начин бракът ти да е сполучлив — предвеща й Аомаме.

Никак не й се щеше за пореден път да дава нежелани съвети, но вече ставаше дума за брак, а не за игра с куклички и парцалки. Не можеше да си трае, след като беше най-добрата и най-старата приятелка на Тамаки. Оттам тръгна и първото им жестоко скарване. Тамаки изпадна в истерия от опозицията на Аомаме спрямо брака й, взе да крещи и да я обижда и каза някои неща, които Аомаме най-малко желаеше да чуе. Аомаме така и не отиде на сватбата им.

Но двете сравнително скоро се сдобриха. Щом се върна от медения си месец, Тамаки посети без предупреждение Аомаме и се извини за поведението си:

— Моля те, забрави всичко, което казах тогава. Не бях на себе си. През целия меден месец само за теб съм си мислила.

Аомаме я успокои, че вече е забравила за случая. Прегърнаха се. И скоро взеха пак да се шегуват и да се смеят. И все пак след сватбата срещите им насаме рязко намаляха. Често си пишеха или си приказваха по телефона, но Тамаки все по-рядко намираше свободно време да се виждат. Все се оправдаваше, че имала много работа вкъщи.

— Никак не е лесно да си истинска домакиня — казваше, но нещо в тона й загатваше, че съпругът й не одобрява срещите й с други хора извън дома. Да не говорим, че двамата живееха в една и съща кооперация с родителите му, което, изглежда, затрудняваше излизанията й. А така и не покани Аомаме да отиде в новия й дом.

При всяка удала й се възможност Тамаки убеждаваше Аомаме, че брачният й живот бил съвсем наред.

— Мъжът ми вече се държи добре с мен, а и родителите му са много мили хора. Живеем си добре. През уикендите често излизаме с яхтата от Еношима. Никак не съжалявам, че зарязах правото. Изпитът за адвокатурата щеше да ме съсипе. Сигурно поначало съм копняла за най-обикновен живот, като сегашния. Предполагам, че скоро ще се сдобия и с дете и ще стана една типична досадна майка. И няма изобщо да ми остава време за теб!

Както винаги, гласът на Тамаки бе весел и Аомаме не виждаше причина да се съмнява в думите й. „Прекрасно“, отговаряше й и наистина мислеше така. Щеше да се радва, ако предчувствията й ни най-малко не се оправдаеха. Явно нещо у Тамаки най-сетне си е дошло на мястото, казваше си. Или поне си го внушаваше.

Аомаме нямаше други истински приятелки и когато контактите й с Тамаки намаляха, й беше все по-трудно да уплътнява с нещо смислено дните си. Софтболът вече не я влечеше толкова, колкото в миналото. С оттеглянето на Тамаки от живота й, изглежда, беше изстинало и желанието й да играе. Бе станала на двадесет и пет, но продължаваше да е девствена. От време на време, като я стегнеше шапката, прибягваше до самозадоволяване. И въпреки всичко животът не й се струваше кой знае колко самотен. Дълбоките взаимоотношения с друг човек можеха да й причинят единствено болка. По-добре й беше да е сама.

* * *

Тамаки се самоуби в един ветровит ден през късната есен, само три дни преди двадесет и шестия й рожден ден. Завърналият се на следващата вечер от командировка съпруг я завари обесена у дома им.

— Нямахме никакви семейни проблеми и никога от нищо не се е оплаквала. Не мога да си представя какво я е накарало да сложи край на живота си заяви съпругът пред полицията.

И родителите му казаха горе-долу същото. Но и тримата лъжеха. Постоянният садизъм на съпруга бе оставил Тамаки цялата в белези — и физически, и душевни. Действията му спрямо нея граничеха с мономанията и родителите му поначало бяха наясно с това. От аутопсията и полицията стигна до същите изводи, но подозренията им така и не бяха огласени публично. Привикаха съпруга, разпитаха го, но очевидно ставаше дума за самоубийство по време, когато съпругът се е намирал на стотици километри от дома им на остров Хокайдо. Обвинение не му бе предявено. Всичко това бе съобщено по-късно под секрет на Аомаме от по-малкия брат на Тамаки.

„Насилието започна от самото начало — каза й той — и с течение на времето ставаше все по-редовно и по-страшно.“ Тамаки не бе успяла да се освободи от този си кошмар. И дума не бе споменала пред Аомаме, понеже е знаела предварително какъв съвет би получила, ако го поиска: Махай се веднага оттам! А това бе единственото, което не е можела да направи.

В последния момент, преди да се самоубие, Тамаки бе написала дълго писмо до Аомаме. Започнала бе с това колко дълбоко се е заблуждавала и колко права е била Аомаме от самото начало. Писмото й завършваше с думите:

* * *

„За мен всеки ден е някакъв ад. Но не мога да избягам по никакъв начин. Не знам къде мога да отида. Чувствам се абсолютно безпомощна и това чувство ме държи в своя плен. Попаднах в този плен напълно доброволно, заключих вратата и изхвърлих ключа. И както ти казваше, бракът ми, разбира се, се оказа една огромна грешка. Но най-дълбокият проблем не е нито в съпруга ми, нито в брака като такъв. А се намира вътре, у мен. Заслужавам всичката болка, която ми се причинява. Никой не ми е виновен. Ти си ми единствената приятелка, единственият човек, на когото мога да се доверя. Но за мен вече няма спасение. Помни ме вечно, ако можеш. Умолявам те! Защо не можехме да продължим завинаги да играем софтбол!“

* * *

Докато четеше писмото, Аомаме усети, че ужасно й призлява. Не можа да овладее треперещото си тяло. Няколко пъти звъня в дома на Тамаки, но се включваше само телефонният секретар. Взе влака до Сетагая и оттам отиде пеша до дома на Тамаки в Окусава. Намираше се на огромен парцел, ограден с висок зид. Позвъни по домофона, но и сега никой не й се обади. Отвътре се чуваше единствено кучешки лай. Не й оставаше друго, освен да се откаже и да си върви. Нямаше как да узнае, но бе факт, че Тамаки вече бе поела последния си дъх. И висеше сам-сама на завързаното към стълбищния парапет въже. И телефонът, и домофонът бяха звънели в един безжизнен, притихнал дом.

Не че Аомаме се изненада от вестта за кончината на Тамаки. Някъде в дъното на съзнанието си, изглежда, я беше очаквала. Не усети в нея да се надига скръб. Отговори механично на човека, който я уведоми, остави слушалката и се намести на стола. И след като преседя така значително време, усети как от тялото й се отцеждат всички течности. Дълго време не намери сили да се изправи. Обади се в службата си да каже, че не е добре и ще отсъства няколко дни. Остана в квартирата си, без да яде, без да спи, почти без да пие и вода. На погребението не отиде. Имаше чувството, че с ясно доловимо щракане нещо в нея се беше превключило. Очевидно съм преминала някаква граница. Отсега нататък няма да съм същата.

И Аомаме се закле в себе си да накаже онзи за делата му. Каквото и да стане, някой ден задължително ще го запозная с края на света. В противен случай той ще причини същото и на някоя друга жена.

Посвети много време на изработването на най-точен план за действие. Вече знаеше, че забождането на игла в специална точка на тила под определен ъгъл води до мигновена смърт. Не всекиму се удава да го стори. Но тя бе способна. Първо, ще трябва да се научи да напипва за най-краткото възможно време въпросната едва доловима точка. После — да се сдобие с необходимия за целта инструмент. Снабди се с нужните средства и с течение на времето успя да изработи устройство, което наподобяваше малък фин ледокоп — с връх по-остър, по-леден и по-наточен и от най-безмилостната идея. Изнамери и ред начини да се подложи на необходимата подготовка и най-старателно я премина. И когато прецени, че е напълно готова, приложи своя план в действие. Без никакво колебание, хладнокръвно и прецизно отпрати онзи в царството небесно. След като свърши, произнесе и молитва, която се отрони едва ли не като рефлекс от устните й:

* * *

Отче наш, който си на небесата, да се свети името Твое най-чисто вовеки веков, да дойде царството Твое. Прости нам греховете наши и благослови пътищата ни смирени. Амин.

* * *

Едва след този случай Аомаме взе да изпитва периодично силна жажда за мъжки тела.