Харуки Мураками
1Q84 (10)

Десета глава
(Тенго): Истинска революция с истинско кръвопролитие

— Смяна — обяви Фука-Ери. И пак хвана Тенго за ръка. Малко преди влакът да влезе в гара Тачикава.

Слязоха от влака, спуснаха се по едни стълби, изкачиха се по други и излязоха на друг перон. През цялото време Фука-Ери не пусна ръката на Тенго. Хората сигурно ги мислеха за влюбени. Разликата в годините им не беше никак малка, но Тенго бе младолик. Сигурно не по-малко забавно за част от наблюдателите бе и ръстовото им несъответствие. Щастлива двойка в радостното пролетно неделно утро.

Но Тенго не долавяше и най-малкия намек на нежност към противния пол в ръката, която държеше неговата. Силата на захвата й си оставаше равномерна. Пръстите й притежаваха нещо от педантичния професионализъм на лекаря, измерващ пулса на пациента. И на Тенго внезапно му мина през ума: Да не би пък момичето да желае да си комуникираме безмълвно, само като си докосване пръстите и дланите? Но дори да допуснеше възможността за подобни комуникации, трябваше да отчете факта, че сигналите пътуваха изключително в едната посока, а не в двете. И ако дланта на Фука-Ери възприемаше онова, което бе в ума на Тенго, това не значеше, че и Тенго бе в състояние да разчита нейните мисли. Това обаче не го притесняваше особено. В акъла му нямаше нищо — ни мисли, ни чувства, — които държеше тя да узнае.

Но колкото и да не ме усеща като представител на противния пол, все малко от малко трябва да ме харесва, мислеше си Тенго. Или поне не съм създал лошо впечатление у нея. Иначе надали щеше толкова дълго да ме държи за ръка, независимо от целите си.

Следващият им влак ги чакаше на перона за линията Оуме, която започва от Тачикава и води още по-нататък, към хълмовете северозападно от Токио. Вагонът им бе изненадващо пренаселен с възрастни хора и неделни излетници. Тенго и Фука-Ери застанаха до вратата.

— Май попаднахме на някакви екскурзианти — рече Тенго, след като огледа тълпата.

— Нали мога да те държа още за ръка — попита го Фука-Ери. Не го пусна дори след като се качиха на влака.

— Разбира се — рече Тенго. — Нищо напротив.

На Фука-Ери сякаш й олекна и тя продължи да го стиска. Пръстите и дланта й бяха, както винаги, гладки и сухи. И сякаш продължаваха да търсят някакво потвърждение вътре в него.

— Вече не се боиш — попита тя равно.

— Не — отвърна Тенго.

И не лъжеше. Сутрешният му неделен пристъп на паника изведнъж бе изгубил сила, може би благодарение на хваналата го за ръка Ери. Престанал бе да се поти, не чуваше и лумкането на сърцето си. Халюцинацията не му се навираше и дишането му бе нормално, както обикновено.

— Хубаво — каза с равен глас тя.

Да, хубаво, съгласи се наум Тенго.

От високоговорителите долетя скоропоговоръчно съобщение за предстоящото заминаване на влака, вратите се затвориха с глух шум и по целия влак премина свръхмощна тръпка, сякаш огромно древно животно се отърсваше от дълъг сън. Влакът като да взе най-после окончателно решение и бавно се заизсулва покрай перона.

Все още хванал Фука-Ери за ръка, Тенго се загледа в прелитащия покрай прозорците на влака пейзаж. В началото се виждаше само обичайната градска гледка, но колкото повече напредваха, толкова повече плоската равнина Мусашино отстъпваше пред изгледа на далечните планини. След близо дузина спирки двойната линия стана единична и се прехвърлиха на влак с четири вагона. Околните планини все повече доминираха. Бяха излезли извън районите, откъдето хора пътуват всеки ден на работа в централната част на Токио. Тукашните склонове все още пазеха оголения си зимен вид, служещ за фон на лъскавата вечнозелена растителност. И въздухът ухае другояче, установяваше Тенго при всяко отваряне на вратите на поредната гара; и звуците са леко различни. Покрай линията се простираха полета, а фермите ставаха все по-нагъсто. И пикалите бяха по-многобройни от лимузините. Ама наистина далече отидохме, мина му през ум. Колко ли още ще пътуваме?

— Не се притеснявай — каза Фуга-Ери, сякаш прочела мислите му.

Тенго кимна, без да каже нищо. Не знам, рече си, имам чувството, че едва ли не съм тръгнал да се запознавам с родителите й, за да поискам ръката й.

* * *

Най-после, след пет гари по единичната линия, спряха на някаква гара Футаматао. Тенго за пръв път чуваше за такова място. Ама че странно име — „Цепната опашка“! Гаричката се помещаваше в стара дървена сграда. Заедно с тях слязоха още петима. Никой не се качи. Във Футаматао хората идваха заради чистия въздух по планинските пътеки, а не заради някое представление на „Човека от Ла Манча“, дискотека с луда репутация, автомобилен салон на фирмата „Астън Мартин“ или раците гретен на прочут френски ресторант. Това си личеше дори по облеклото на слезлите тук от влака.

В близост до гарата нямаше ни магазини, ни хора. Но все пак отвън чакаше едно такси. Сигурно посрещаше всеки влак. Фука-Ери почука на стъклото и задната врата се отвори. Тя се пъхна на седалката и подкани с жест Тенго да я последва. Вратата се затвори, Фука-Ери каза накратко докъде искат да отидат и шофьорът потвърди с кимване, че е разбрал.

Не пътуваха кой знае колко дълго с таксито, но маршрутът им се оказа ужасно сложен. Избръмчаха до върха на стръмен хълм, слязоха от втори по тесен черен път, по който едва имаше място да се разминат две коли. Завоите не се поддаваха на преброяване, а шофьорът ги вземаше, без изобщо да намалява. Тенго се беше впил с ужас в дръжката на вратата. След като изкачи един ужасно стръмен хълм, подходящ за ски писта, таксито най-после закова на място на върха на нещо като малка планина. Пътешествието с таксито можеше да се сравни единствено с влакчето на ужасите в някои увеселителен парк. Тенго извади от портфейла си две банкноти от по хиляда йени и си взе рестото и касовата бележка.

Пред стара къща в японски стил стояха паркирани черно мицубиши паджеро и голям, зелен ягуар. Паджерото бе лъскаво, ново, а ягуарът бе стар модел, толкова прашасал, че почти не му личеше цветът. Имаше вид на отдавна некаран автомобил. Въздухът се отличаваше с неочакваната си свежест и пълната тишина — толкова пълна, че направо се чуваше. Абсолютно безоблачното небе като че се издигаше право нагоре, а слънцето галеше топло всяка открита част на тялото, която видеше. От време на време Тенго чуваше висок, непознат му птичи писък, но не успяваше да види самата птица.

Къщата бе голяма и елегантна, явно много стара, но добре поддържана. Дърветата и храстите в предния двор бяха красиво подстригани. Имаше дървета, толкова безупречно и еднакво оформени, че човек можеше да си помисли, че са пластмасови имитации. Огромен бор хвърляше широката си сянка. Човек можеше да гледа, докъдето му видят очите оттук, но нямаше да мерне друга къща. Много трябва да мразиш хората, че да си построиш къщата на такова затънтено място, помисли си Тенго.

Фука-Ери завъртя шумно кръглата брава, влезе през отключената врата и даде знак на Тенго да я последва. Никой не ги посрещна. Събуха обувките си в тихото, ненужно голямо преддверие. Усетиха студа на полирания дървен под на коридора, докато вървяха по посока на просторната гостна. Прозорците предлагаха панорамен изглед към планините и виещата се далече в подножието им река, чиято повърхност отразяваше слънцето. Колкото и пленителен да бе пейзажът, на Тенго хич не му беше до него. Фука-Ери го настани на някакъв голям диван и излезе, без да каже нито дума. Диванът ухаеше на някаква далечна епоха — но колко далечна, Тенго не можеше да прецени.

Гостната стая бе дотолкова лишена от украса, че човек се впечатляваше. Върху ниската масичка от цяло парче дърво нямаше нищо — нито пепелник, нито покривка. Нито една картина по стените. Никакъв стенен часовник или календар, никаква ваза. Никакъв шкаф, никакви списания и книги. Килимчето на пода бе толкова древно, че чак шарките му не личаха, а диванът и креслата май му бяха връстници. И това беше всичко: старият, голям колкото речен сал диван, на който седеше Тенго, и трите кресла с еднаква тапицерия. Голямата открита камина не даваше признаци скоро да са я палили. За утро в средата на април помещението си беше направо мразовито, сякаш промъкналият се през зимата студ не искаше още да си тръгва. Доста дълги месеци и години, изглежда, бяха минали, откакто стаята бе решила да не посреща повече никакви гости. Фука-Ери се върна и седна до Тенго, пак без нито една дума.

Двамата дълго мълчаха. Фука-Ери се беше затворила в своя си загадъчен свят, а Тенго се мъчеше да се успокои чрез няколко дълбоки вдишвания. Ако не се брояха редките далечни птичи писъци, в стаята цареше пълна тишина. Тенго се вслуша в тишината и улови в нея няколко съвсем различни значения. Не ставаше дума просто за липсата на шум. Тишината, изглежда, се мъчеше да му разкаже нещо за себе си. Без да знае защо, Тенго погледна часовника си. Вдигна лице, изгледа пейзажа оттатък прозореца, после пак погледна часовника. Почти никакво време не беше изминало. Откак се помнеше, времето се точеше ужасно в неделните утра.

* * *

Изкараха десет минути в това състояние. След което вратата се отвори внезапно, без никакво предупреждение, и в гостната пристъпи нервно възслаб мъж, около шестдесет и пет годишен. На ръст бе не повече от метър и шестдесет, но чудесната изправена стойка му придаваше внушителен вид. Стоеше толкова изправен, сякаш вместо гръбнак имаше железен прът, и държеше брадичката си прилично прибрана. Веждите му бяха буйни, а дебелите черни рамки на очилата му като че бяха предназначени да плашат хората. Всичките му движения загатваха за фин механизъм, чиито части са конструирани с цел да се постигне максимална компактност и ефективност. Тенго понечи да се изправи и да се представи, но мъжът бързо му даде знак да си стои на мястото. Така че Тенго пак седна, а онзи се втурна към насрещното кресло и се отпусна в него, сякаш се стремеше да го изпревари. Известно време човекът седя с вперени в Тенго очи, без дума да каже. Погледът му не беше пронизващ, но очите му като че поемаха всичко: свиваха се и се разширяваха като диафрагма на фотоапарат, докато фотографът нагласява блендата.

Мъжът носеше тъмнозелен пуловер върху бяла риза и тъмносив вълнен панталон. Всяка част от облеклото му имаше вид на носена всеки божи ден поне от десет години насам, ако не и повече. Макар и поизтънели, му бяха съвсем по мярка. Просто бе от хората, които не обръщат особено внимание на дрехите. Или който си нямаше някого подръка да се грижи за тия работи. Оредялата му коса подчертаваше доста удължения към тила му череп. Бузите му бяха хлътнали над квадратната долна челюст. Единствената му привидно не на място черта беше устата — като на дебеличко бебе. Бръсначът, изглежда, бе пропуснал тук-там по някой косъм — или такова впечатление се създаваше от ъгъла, под който светлината падаше върху лицето му. Нахлуващото през прозорците планинско слънце светеше по-различно, отколкото бе свикнал Тенго.

— Съжалявам, че ви разкарах чак дотук. — Мъжът говореше с необичайно звънък глас, като човек, отдавна свикнал да се изказва публично, и то най-вече по научни теми. — На мен ми е трудно да пътувам, така че нямах друг избор, освен да ви помоля вие да си направите този труд.

Тенго отвърна, че нищо не им е коствало. Представи се на човека и се извини, че няма визитна картичка.

— Казвам се Ебисуно — каза мъжът. — И аз нямам визитка.

— Господин Ебисуно? — попита Тенго.

— Всички ми викат Професора. Не знам защо, но и собствената ми дъщеря ми вика така.

— С кои йероглифи се изписва името ви?

— Името ми е крайно необичайно. Почти не съм срещал друг човек с това име. Ери, напиши му, ако обичаш, йероглифите.

Фука-Ери кимна, извади нещо като тетрадка и бавно, измъчено изрисува йероглифите с химикалка върху празен лист. „Ебису“ се пишеше с онзи йероглиф, с който обикновено обозначават дивите северни племена в древна Япония. „Но“-то си беше обичайният йероглиф, означаващ „поле“. Така, както Фука-Ери ги изписа, стояха като издрани с молив по някоя тухла, независимо че притежаваха нещо като своя си стилизация.

— С други думи, името ми може да се тълкува като Дивополски — идеално име за един културен антрополог, какъвто бях и самият аз. — Устните на Професора се свиха в някакво подобие на усмивка, но очите му не изгубиха и грам от своята бдителност. — Макар че много отдавна прекъснах всякакви връзки с изследователската дейност. Сега се занимавам с нещо коренно различно. Обитавам едно съвсем ново „дивашко поле“.

Но колкото и необичайно да бе името на Професора. Тенго имаше чувството, че го е чувал някъде. Почти беше убеден, че в края на шестдесетте години имаше някакъв прочут учен на име Ебисуно, издал няколко високо оценени книги. Нямаше никакъв спомен на каква тематика бяха книгите, но името на автора им бе успяло да заседне някъде в далечните ъгълчета на паметта му. И че по някое време бе престанал да го чува.

— Имам чувството, че и преди съм чувал това име — заопипва непознатата територия Тенго.

— Възможно е. — Загледан в далечината, Професора като че говореше за някой неприсъстващ. — Но и да е станало, трябва да е било преди много, много време.

Тенго усещаше тихото дишане на седящата до него Фука-Ери: бавно, дълбоко.

— Тенго Кавана — произнесе Професора, сякаш четеше името му от табелка.

— Точно така — потвърди Тенго.

— Завършили сте математика, а сега преподавате по този предмет в школа за зубрене в Йойоги. Освен това пишете проза. Така поне казва Ери. Вярно ли е в общи линии?

— Вярно е — отчете Тенго.

— Но нямате вид на учител математик. Нито пък на писател.

Тенго пусна пресилена усмивка:

— Друг човек ми каза абсолютно същите думи преди два-три дни. Вероятно се дължи на едрия ми ръст.

— Не го казах като критика — притисна Професора черните рамки на очилата към върха на носа си. — Никъде не е писано, че човек е длъжен да прилича на нещо. Имах само предвид, че засега не съответствате на стереотипа.

— Вашата оценка ми прави чест. Все още не съм писател. Просто се мъча да пиша.

— Мъчите се?

— При мен все още е въпрос на проба и учене от грешките.

— Разбирам — каза Професора. После потри ръце, сякаш едва сега бе забелязал колко студено е в стаята. — Освен това чувам, че се каните да преработите написаната от Ери повест с надеждата тя да спечели наградата „Нов писател“ на едно литературно списание. Възнамерявате да я продадете на обществото като писателка. Правилна ли е тезата ми?

— По принцип, да. Идеята е рожба на един редактор на име Комацу. Самият аз още се съмнявам в нейната осъществимост. Та дори и в етичността й. Личната ми роля се свежда до преработването на стила на „Въздушната какавида“. Чисто техническа работа. За всичко останало отговаря Комацу.

Професора се съсредоточи за известно време върху мислите си. Тенго имаше чувството, че ако в притихналата стая напрегне слух, ще чуе как работи мозъкът му. След което Ебисуно каза:

— Значи, редакторът Комацу измисли идеята, а вие му помагате в техническо отношение.

— Точно така.

— Открай време се занимавам с наука и, честно казано, никога не съм проявявал особен ентусиазъм към белетристиката. Нямам представа за обичайната практика в областта на писането и издаването на белетристика, но въпреки това намирам в замисъла ви нещо измамно. Дали не греша?

— Не, не грешите. И аз имам усещането, че участвам в измама — каза Тенго.

Професора се понамръщи:

— Очевидно и вие имате съмнения относно етичността на замисъла, а същевременно възнамерявате съвсем доброволно да се включите в него.

— Не е съвсем доброволно, но възнамерявам да се включа. Дотук сте прав.

— И защо го правите?

— И аз цяла седмица си задавам този въпрос — призна си Тенго.

Професора и Фука-Ери мълчаха и го чакаха да продължи.

— Логиката, здравият разум, инстинктът — всички те ме зоват да се откажа незабавно. Поначало съм предпазлив, разумен човек. Залаганията, хазартът не представляват никакъв интерес за мен. По-скоро бих казал, че съм страхливец! Но тук става дума за нещо съвсем различно. Колкото и рискован да е, не мога да отхвърля замисъла на Комацу. По една-единствена причина: „Въздушната какавида“ буквално ме плени. Ако ставаше дума за друго произведение, отдавна да съм се отказал.

Професора го изгледа озадачено:

— С други думи, измамният аспект на замисъла не ви засяга, но сте дълбоко заинтересуван от пренаписването на творбата. Така ли?

— Точно така. Но „дълбоко заинтересуван“ е много меко казано. Ако ще се пренаписва „Въздушната какавида“, не желая друг да го извърши.

— Разбирам — каза Професора. После направи физиономия, сякаш, без да иска, бе засмукал нещо ужасно кисело. — Разбирам. И мисля, че съм наясно с чувствата ви по случая. Но как стоят нещата с Комацу? На него за какво му е? За пари? За слава?

— Честно казано, и аз не съм сигурен какво цели Комацу — призна Тенго. — Но съм склонен да си мисля, че е нещо по-голямо от парите или славата.

— И какво ще да е то?

— Комацу надали би се съгласил с тълкуванието ми, но според мен и той е вманиачен на литературна тема. Такива хора имат само една цел в живота си: да намерят, пък било то само веднъж, една несъмнено истинска творба. Да я поставят върху табличка и да я поднесат на света.

Професора дълго не отмести поглед от Тенго, докато накрая каза:

— С други думи, двамата с него имате съвсем различни подбуди — които и в двата случая нямат нищо общо с парите или славата.

— Според мен сте прав.

— Но независимо от подбудите ви, планът ви, както сам изтъкнахте, е крайно рискован. Ако по някое време истината излезе наяве, ще избухне скандал, но общественото мнение няма да се ограничи да осъди единствено вас двамата с господин Комацу. А вероятно ще нанесе смъртен удар върху живота на Ери, докато тя е все още на крехка седемнадесетгодишна възраст. И тъкмо това най ме тревожи.

— Прав сте да се тревожите — кимна Тенго. — Абсолютно сте прав.

Разстоянието между двете гъсти черни професорски вежди се скъси с повече от сантиметър:

— А в същото време ми заявявате, че държите тъкмо вие да пренапишете „Въздушната какавида“, дори ако това се окаже опасно за Ери.

— Както вече споменах, това произтича от факта, че желанието ми извира от място, докъдето логиката и благоразумието не стигат. Искам, естествено, да опазя максимално Ери, но не мога да гарантирам, че тя никога няма да пострада от цялата работа. Не ща да ви заблуждавам.

— Разбирам — каза Професора. После се прокашля, като да отбележи повратна точка в разговора им. — Е, поне сте искрен.

— Нямам причина да не бъда напълно откровен с вас.

Професора се втренчи в положените върху коленете му длани, сякаш ги виждаше за пръв път. Огледа ги отгоре, после ги обърна и пак се взря в тях. Накрая вдигна лице:

— Добре де, този ваш редактор, господин Комацу, смята ли, че планът му е наистина осъществим?

— Според Комацу всяко нещо си има две страни — рече Тенго. — Хубава страна и не толкова лоша страна.

— Крайно необичайно гледище — усмихна се Професора. — Този господин Комацу оптимист ли е, или е просто самоуверен?

— Нито едното, нито другото. Просто е циник.

Професора леко завъртя глава:

— И под влиянието на цинизма става или оптимист, или самоуверен. Нали?

— Възможно е да прояви такива тенденции.

— Но, общо взето, е човек, с когото трудно се работи.

— Много е труден за работа — каза Тенго, — но никак не е глупав.

Професора въздъхна бавно, продължително. После се обърна към Фука-Ери:

— Ти как мислиш, Ери? Ще излезе ли нещо от този план?

Фука-Ери остана загледана за миг в някаква неизвестна точка в пространството. И отвърна:

— Окей е.

— С други думи, не възразяваш господин Кавана да пренапише „Въздушната какавида“, така ли?

— Не възразявам.

— Въпреки неприятностите, които това може да ти причини.

Фука-Ери не му отвърна. Само стисна здраво яката на жилетката около врата си — жест, който бе пряк израз на твърдото й убеждение.

— И вероятно е права — каза Професора с нещо като примирение.

А Тенго не откъсваше очи от стиснатите в юмручета нейни ръце.

— Съществува обаче и друг проблем — обърна се Професора към Тенго. — Вие с господин Комацу възнамерявате да отпечатате „Въздушната какавида“ и да представите Ери публично като неин автор. Знаете ли, че Ери страда от дислексия?

— Стана ми ясно в най-общи линии тази сутрин във влака.

— Подозирам, че така се е родила. В училището смятат, че има известно забавяне в развитието си, но тя всъщност е доста умна — дори мъдра, бих казал, по един много задълбочен начин. И все пак дислексията й надали ще е полезна за плана ви, меко казано.

— Колко души знаят?

— Самата Ери плюс още трима: аз, разбира се, дъщеря ми Адзами и вие. Никой друг.

— Да не искате да кажете, че и учителите й не знаят?

— И понятие си нямат. Тя ходи в малко селско училище. Там сигурно не са и чували за дислексия. Да не говорим, че тя посещаваше училището за съвсем кратко време.

— В такъв случай може да успеем да го скрием.

Професора се загледа в Тенго, като че се мъчеше да прецени доколко си вярва.

— Ери, изглежда, ви има доверие — каза след малко. — Не знам защо, но ви има доверие. А аз…

Тенго зачака продължението на думите му.

— А аз имам пълно доверие на Ери. Щом тя казва, че няма нищо против да пренапишете повестта й, нищо друго не мога да сторя, освен и аз да ви дам съгласието си. От друга страна обаче, ако наистина възнамерявате да приложите този свой план, длъжен съм да ви кажа някои неща за Ери. — Професора погали неколкократно дясното си коляно с дланта си, сякаш бе открил там някакъв конец. — Като как е минало детството й, да речем, къде е израсла и как попадна под мое попечителство. А това ще ни отнеме известно време.

— Слушам ви — каза Тенго.

А седналата на дивана до него Фука-Ери изправи гръбнака си, без да пуска яката на жилетката около врата й.

* * *

— Да почваме тогава — рече Професора. — Историята започва през шестдесетте години. Ние с баща й бяхме близки приятели от много години. Бях с десет години по-голям от него, но и двамата преподавахме в една и съща катедра на един и същ университет. Като характери и мироглед бяхме крайно различни, но по някаква причина се разбирахме. И двамата се оженихме сравнително късно, и на двамата ни се роди дъщеря скоро след сватбата. Живеехме в една и съща преподавателска кооперация и семействата ни бяха постоянно заедно. И професионално напредвахме. Правехме впечатление и вече ни викаха „новоизгряващите звезди на науката“. Често се появявахме в медиите. Изобщо живеехме във вълнуващи времена.

Но към края на шестдесетте години нещата взеха да се влошават. През 1970 година предстоеше второто подновяване на американо-японския договор за сигурност, а студентското движение категорично се противопоставяше. Блокираха университетските кампуси, водеха битки с хвърлените срещу тях полицейски части за борба с безредиците, провеждаха диспути между различните крила на движението си, придружени с кървави разправи, и в резултат на всичко това нарастваше броят на загиналите. Не желаех да се замесвам в един такъв начин на живот, затова реших да напусна университета. Поначало академичният живот изобщо не ми бе по вкуса, а като почнаха протестите и безредиците, съвсем ми писна. Истаблишмънт, антиистаблишмънт — майната му на всичко. В крайна сметка всичко се свеждаше до сблъсък между организации, а пък аз не изпитвах доверие към нито една организация, била тя голяма или малка. Вие, като ви гледам, още сте били малък по онова време за студент.

— Така е. Докато ми дойде времето, вълненията бяха затихнали.

— Край на веселбата, ако може така да се каже.

— Общо взето.

Професорът повдигна за миг ръце от коленете си, после пак ги отпусна:

— И така, напуснах университета, а след две години напусна и бащата на Ери. По това време той се бе увлякъл по революционната идеология на Мао Дзедун и поддържаше китайската Културна революция. Тогава почти нищо не се чуваше за ужасите и нехуманността на тази „културна революция“. Някои интелектуалци дори взеха да размахват „малката червена книжка“ с цитати на Мао. Бащата на Ери стигна дотам, че организира на територията на университета нещо като група хунвейбини^[1], която взе участие в стачката срещу университета. В организацията му се включиха и студенти маоисти от съседни кампуси и под ръководството му фракцията сериозно се разрасна. При което университетската управа вика полицейските части за борба с безредиците да атакуват района на университета. И понеже и той се бил укрепил там със студентите, арестуват и него, съдят го и го осъждат. Което води до де факто уволнението му от преподавателското тяло. Ери тогава беше съвсем малка и надали си спомня нещо.

Фука-Ери продължи да мълчи.

— Баща й се казва Тамоцу Фукада. След като напуска университета, взема десетима от най-верните си хунвейбини и групово влизат в Академията „Такашима“. Повечето студенти, така или иначе, бяха вече изключени от университета. Трябваше да се приютят някъде, така че Академията „Такашима“ беше сравнително подходящ вариант. Медиите по онова време следяха доста отблизо дейността им. Чули ли сте нещо по този повод?

— Не съм — завъртя глава Тенго.

— С Фукада замина и семейството му. Имам предвид жена му и нашата Ери. Всички влязоха накуп в „Такашима“. Предполагам, че сте чували поне за Академията „Такашима“?

— В най-общи линии. Знам, че е била организирана на принципа на комуните. Водели напълно комунален начин на живот и се издържали със земеделие. И с млекодобив в национален мащаб. Не вярвали в личната собственост и всичко бито притежание на колектива.

— Точно така. Предполагаха, че Фукада търси в Академията „Такашима“ някаква утопия — рече намръщен Професора. — Разбира се, утопии няма никъде по света. Утопията е като алхимията и перпетуум-мобилето. Мен ако ме питате, целта на „Такашима“ е да създава безмозъчни роботи. Да изключва от човешкия мозък онези вериги, които му позволяват да мисли самостоятелно. Да изгражда свят, подобен на света, изобразен от Джордж Оруел в неговия роман „1984“. Сто на сто си давате сметка колко много кандидати за подобна мозъчна смърт има на този свят. Животът им става много по-лесен. Не им се налага да разсъждават усилено, от тях се иска единствено да мълчат и да изпълняват заповеди. Храната им е осигурена. За онези, които се стремят към подобен живот, Академията „Такашима“ може и да представлява утопия.

Фукада обаче не бе такъв човек. Обичаше да обмисля всичко, да оглежда нещата от различни посоки. Цял живот с това си беше изкарвал хляба. Такава му беше професията. Такъв като него просто нямаше място в „Такашима“. Това му бе станало ясно от самото начало. Но след като го изритаха от университета с куп надъхани студентчета, нямаше къде да отиде, затова избра „Такашима“ като временно убежище. Само че не търсеше утопия, а да си изясни такашимската система. Като начало трябвало да се научат на земеделие. А Фукада и студентите му бяха все градски чеда. Разбираха толкова от земеделие, колкото аз разбирам от ракетостроене. Имало какво да учат: системи за разпределение, възможностите и ограниченията на самозадоволяващото се стопанство, практическите правила на живота в една комуна и така нататък. Изкараха две години в „Такашима“, изучили каквото имало да се изучава. После Фукада поел групата си, напуснал с нея „Такашима“ и започнал самостоятелен живот.

— В „Такашима“ беше хубаво — обади се Фука-Ери.

— Сигурен съм, че за малките деца в „Такашима“ наистина е хубаво — усмихна се Професора. Но когато детето достигне до определена възраст и вземе да развива своето „аз“, за повечето млади хора животът в „Такашима“ се превръща в истински ад. Водачите не жалят сили да смачкат естествения порив у човека да мисли самостоятелно. Като стягане на краката е, само че в случая стягат мозъка.

— Стягане на краката — попита Фука-Ери.

— Едно време в Китай пъхали краката на момиченцата в миниатюрни обувчици, да не могат да растат — обясни й Тенго.

Тя си го представи, без нищо да каже.

А Професора продължи:

— Ядрото на отцепническата група на Фукада, разбира се, се състояло от бивши негови студенти, с които се знаят още от хунвейбинския му период, но към тях се присъединяват и други, така че разрастването на групата надминало всякакви очаквания. Мнозина постъпили в „Такашима“, водени от идеалистични подбуди, но били недоволни и разочаровани от завареното: става дума за хора, които се надявали да живеят като в хипарска комуна, опърлени от университетските въстания левичари, недоволни от ежедневието и търсещи нов духовен свят, неженени, семейни като Фукада — абсолютно пъстра тълпа, която си избрала за свой водач Фукада. Той поначало е роден водач, нещо като Мойсей у израилтяните. Умен човек, притежаващ дар слово и страшно точна преценка. Харизматична фигура — едър мъж. На ръст колкото вас, като ви гледам. Съвсем нормално било хората да го поставят в центъра на своята група и, естествено, да се съобразяват с преценките му.

Професора разпери ръце да укаже колко едър бил човекът. Фука-Ери първо зяпна в ръцете на Професора, а после се вторачи в Тенго, но нищо не каза.

— Ние с Фукада сме коренно различни и на външен вид, и по характер. Но при всичките ни различия бяхме страшно близки приятели. Оценявахме възможностите на другия и му имахме доверие. Мога без капка преувеличение да кажа, че подобна дружба се среща само веднъж в живота.

* * *

Водената от Тамоцу Фукада група намира подходящо за целите им обезлюдено село в планините на префектура Яманаши. Селото бавно умирало. Малцината останали старци вече не можели да работят на полето, а и нямало кой да ги замести след смъртта им. Групата изкупила почти на безценица нивите и къщите, включително и покритите с найлон парници. От селското кметство им обещали субсидии, при условие че продължат да обработват заварените ниви, плюс данъчни облекчения поне през първите няколко години. Освен това Фукада притежавал и свой личен източник на средства, макар професор Ебисуно да нямаше никаква представа откъде идели парите.

— Фукада отказваше да говори по въпроса и никому не разкри тайната, но бе успял някак си да се добере до значителна сума в брой, с която основа комуната. С парите купиха земеделска техника и строителни материали, а освен това създадоха и резерв. Ремонтираха със собствени сили всички стари къщи и построиха необходимата за тридесетимата членове инфраструктура. Това стана през 1974 година. Нарекоха комуната си Сакигаке — „Първопроходник“.

Сакигаке ли? Името май му беше познато, но Тенго не се сещаше къде може да го е чул. Изпита особено раздразнение от това, че не можа да проследи нишката в паметта си.

— Фукада си даваше предварително сметка, че първите няколко години ще са тежки за комуната, докато свикнат с района, но нещата потръгнаха по-гладко от очакваното. Извадиха късмет с времето и с услужливи съседи. Местните жители лесно възприемаха Фукада за вожд благодарение на искрения му характер. А освен това се радваха на трудолюбивите младежи, които се потяха по полята. Даваха им куп полезни съвети, а това позволяваше на комунарите да възприемат практическия им опит като земеделци и да се научат да се изхранват от земята.

Освен че прилагаха на практика наученото в „Такашима“, хората от Сакигаке въведоха и някои свои новости. Като начало се отказаха от изкуствените торове и преминаха изцяло към органично земеделие, с използване само на органични торове при отглеждането на зеленчуците. Създадоха и служба за търговия с храни по пощата, насочена пряко към по-заможните градски жители. Което им позволи да повишат единичните цени. Станаха първите „екологични фермери“ и намериха начин да се възползват докрай от това си положение. Понеже бяха все градски чеда, знаеха, че гражданите с удоволствие ще плащат по-скъпо за пресни, вкусни, несъдържащи вредни вещества зеленчуци. Оформиха и собствена система за дистрибуция: наемаха на договор куриерски фирми и оптимизираха маршрутите им. На всичко отгоре бяха първите, които изтъкваха като достойнство факта, че продават „нееднакви на вид зеленчуци, с пръстта по тях“.

* * *

— Много пъти посещавах Фукада и фермата му — каза Професора. — Новата му среда сякаш му бе вдъхнала нов живот и му беше дала възможност да изпита нови идеи. Може да се каже, че бе най-спокойният и най-многообещаващ период от живота му, а и семейството му, изглежда, се бе приспособило добре към новия им начин на живот.

Славата на Сакигаке се разнасяше и броят на желаещите да живеят там нарастваше. Благодарение на търговията по пощата името се прочуваше, а и медиите постоянно сочеха селото като пример за успешна комуна. Доста хора бяха готови да се махнат от лудата гонитба на пари и заливащия ги информационен поток в реалния свят и да започнат да се прехранват с пот на чело. Сакигаке силно ги привличаше. Появяха ли се такива хора, комунарите ги интервюираха, проучваха и допускаха само онези, които им се струваха перспективни. Не приемаха всеки новодошъл. Държаха да запазят високото качество и етичността на колектива. Търсеха хора със солидни земеделски умения и яка физика, способни на тежък физически труд. Приемаха и жени, с надеждата да поддържат съотношението между двата пола максимално близо до 50:50. Притокът на нови членове означаваше и разширяване на самата ферма, но и това не беше проблем поради наличието на излишни нивя и къщи. В началото преобладаваха младите ергени, но постепенно взеха да се включват все повече хора заедно със семействата си. Сред новодошлите имаше и доста високообразовани членове на различните професии — лекари, инженери, учители, счетоводители и прочее. Тях ги посрещаха особено радушно, понеже имаха нужда от професионалните им умения.

— И в Сакигаке ли възприемат такашимската примитивна комунистическа система? — попита Тенго.

— Не — поклати глава Професора. — Фукада не пожела да въведе комунална собственост върху имотите. Колкото и радикален да бе като политик, в същото време бе и хладнокръвен реалист. Целта му бе да създаде една по-гъвкава общност, а не общество от типа на мравешките колонии. Подходи другояче: раздели хората си на отделни звена, като всяко водеше свой си гъвкав комунален живот. Признаваха частната собственост и до известна степен бяха въвели преразпределение на възнагражденията. Който не харесваше звеното си, можеше да премине в друго, а и всеки бе свободен да се махне от Сакигаке, когато поиска. Имаха и пълен достъп до външния свят, и почти пълна липса на идеологическа обработка или промиване на мозъците. Още в „Такашима“ на Фукада му беше станало ясно, че една естествена, отворена система неминуемо води до по-висока производителност.

* * *

Под ръководството на Фукада дейността на фермата Сакигаке се развива по план, но в крайна сметка комуната се разделя на две отделни фракции. Докато се придържали към гъвкавата звенева система на Фукада, подобно разцепление било неизбежно. От едната страна била войнстващата фракция — революционна група, сплотена около първоначалните хунвейбини на Фукада. За тях земеделската комуна не била нищо друго освен подготовка за самата революция. Земеделието им служело за прикритие, докато дойдел мигът да грабнат оръжието. И били непоклатими в това свое намерение.

От другата страна била умерената фракция. Като мнозинство те споделяли антикапиталистическата позиция на войнствената фракция, но, общо взето, се държали встрани от политиката; предпочитали да си създадат самозадоволяваща се комуна сред природата. По отношение на фермерството и двете фракции споделяли една и съща цел; но щом се наложело да вземат решение относно оперативната политика на комуната като цяло мненията им се разминавали. Разпадът на комуната бил само въпрос на време. Често не намирали никакви допирни точки за сближаване, а това пораждало ожесточени буйни спорове. Разпадът на комуната бил само въпрос на време.

С всеки изминал ден на Фукада му ставало все по-трудно да поддържа неутралитет. Докато в един момент не се озовал в клопка между двете фракции. Общо взето, бил наясно, че Япония от 70-те години не била нито място, нито време за революции. Онова, което поначало имал предвид, бил революционният потенциал — революцията като метафора или хипотеза. Според него упражняването на такава подривна воля, насочена срещу истаблишмънта, било задължително условие за съществуването на едно здраво общество. Студентите обаче настоявали за истинска революция с истинско кръвопролитие. Фукада, естествено, носел определена отговорност за това. Та нали лично той посял такива неоснователни митове в главите им. Без обаче да им спомене, че неговата „революция“ е в кавички.

Така че всяка от двете фракции на комуната Сакигаке поела по свой път. Умерената запазила за себе си името Сакигаке и останала в първоначалното село, а войнстващата се пренесла на няколко километра оттам в друго обезлюдено село, което превърнала в база за своето революционно движение. Семейството на Фукада останало в Сакигаке с всички останали семейни. Раздялата била приятелска. Фукада, изглежда, се сдобил със средствата за новата комуна от същите свои неназовани източници. Дори и след разцеплението двете ферми продължили да си помагат — търгували помежду си с необходимите материали и — от икономически съображения — ползвали едни и същи пътища за разпределение на продукцията си. Трябвало да си помагат, ако искали да оцелеят.

Но скоро след раздялата настъпила поне една промяна: разменените гостувания между членовете на старата комуна Сакигаке и на новата комуна на практика се прекратили. Единствен Фукада продължил да общува с бившите си студенти екстремисти. Изпитвал към тях силно чувство на отговорност, понеже лично ги бил организирал едно време и ги повел към планините на Яманаши. А пък и новата комуна имала нужда от контролираните от Фукада тайни средства.

* * *

— Междувременно Фукада, изглежда, бе изпаднал в някакво шизоидно състояние — продължи Професора. — Вече не вярваше с цялата си душа нито във възможността, нито в романтиката на революцията. Но пък и не можеше да се отрече напълно и от двете. Понеже това би било равносилно на отричане от целия му живот и на публично признание, че се е заблуждавал. А това той не можеше да допусне. Прекалено горд беше, а и се притесняваше от объркването, което неминуемо би създал сред студентите си. На този етап все още упражняваше известно влияние върху тях.

Ето как се озова в един двойствен живот, в който тичаше напред-назад между Сакигаке и новата комуна. Беше се нагърбил с едновременните задължения на водач на едната и съветник на другата. Получи се така, че човек, който вече не вярваше искрено в революцията, продължаваше да проповядва революционна теория. Членовете на новата комуна вършеха земеделската си дейност, но в същото време се подчиняваха на суровата дисциплина на военното обучение и на идеологическо подковаване. И за разлика от Фукада ставаха все по-радикализирани. Възприеха политика на маниакална тайнственост и престанаха да допускат външни лица. Научила за призивите им за въоръжена революция, полицията реши, че следва да ги постави под наблюдение, но че не е нужно да повишава собствената си степен на готовност.

Професора пак се втренчи в коленете си, после вдигна глава:

— Сакигаке се разцепи през 1976-а — продължи. — Ери избяга от Сакигаке и дойде да живее с нас през следващата година, а горе-долу по същото време новата комуна възприе името Акебоно.

Тенго вдигна глава и присви очи.

— Чакайте, чакайте! — Акебоно. Абсолютно сигурен съм, че и това име съм го чувал. Но споменът му бе мъгляв и несвързан. Мяркаха му се само някакви фрагментарни фактоподобни детайли. — Тези Акебоно… те не бяха ли замесени преди време в някакъв голям инцидент?

— Точно така — потвърди професор Ебисуно, вгледан още по-съсредоточено в Тенго. — Естествено, става дума за прословутите Акебоно, които завързват престрелка с полицията в планините близо до езерото Мотосу.

Престрелка, разсъждаваше Тенго. Сега се сещам, че имаше такова нещо. Медиите гърмяха. Не знам защо, но подробностите сега ми убягват, а нещо бъркам и последователността на събитията. А когато се напъна да си спомни още подробности, усети с цялото си тяло някакъв трус, сякаш някой усука горната и долната му половина в противоположни посоки. Почувства тъпа пулсираща болка в главата си, а околният въздух изведнъж се разреди. Звуците станаха приглушени, сякаш се беше потопил под вода. Изглежда, се задаваше поредният „пристъп“.

— Лошо ли ви е? — попита очевидно разтревоженият професор. Но гласът му сякаш идваше някъде отдалече.

Но Тенго тръсна глава и рече с измъчен глас:

— Нищо ми няма. Ей сега ще ми мине.