Фани Попова-Мутафова
Седмият грях (3)

III

Жената на боляра Гудел редеше огърлие след огърлие на стройния си врат, слагаше пръстените, които гъркиня робиня й подаваше от сребърното сандъче, ала разсеяният й поглед не виждаше в огледалото от излъскана стомана своя собствен образ, а засмяното тържествуващо лице на Василида, съпругата на войводата Богдан, който напоследък бе получил от Самуила високото звание — топарх на вътрешните крепости.

Яд гризеше сърцето на болярката. Тъй беше винаги. Преданите и верни войводи си оставаха само войводи. От десет години брат й си стоеше все в своята далечна и бедна област, а такива като Богдан, за когото се разправяше, че убил своя тъст Матеица, понеже старецът намерил на масата му писмо от Василий, в което византийският император му обещавал сан патриций в Цариград, ако служи на гръцкото дело, такива бяха най-почетени.

Разправяше се. Шушукаше се. Та за кого ли не се говореше? Мълвата не бе пощадила дори всесилния кавхан Дометиан. Ала можеше ли да се докаже? А Богдан с чисто лице сядаше на царската трапеза, като най-предан Самуилов другар и сега ставаше дори топарх.

Болярката гневно свали бисерния венец от челото си, облиза засъхналите устни и като дочу стъпките на мъжа си, махна на робинята да излезе, почна силна да плаче.

Войводата Гудел изгледа смаян жена си.

— Не си се подредила! Службата ще почне вече, а ние трябва да сме там преди царя. Какво пак си недоволна? Гривни и огърлия ли нямаш? Нова мантия ли не си направи от най-скъп цариградски аксамит?

— Гривни… Аксамити… Добре, че баща ми ги подарява на едничката си щерка. Каква полза да носиш безценни камъни, а да стоиш на края на царската трапеза? Сега кой ще може вече да говори с Василида! Като жена на топарх ще върви веднага подир царската челяд…

Войводата се изсмя високо.

— Гледай за какво седнала да плаче! По-скоро… Като искаш да стоиш на първо място, да си се оженила за някой патриций или дука…

— Върви сам на службата. Кажи, че съм болна. Не искам да гледам оная змия да ми се надсмива. Ех… Само Василий знае да цени верните си люде, да ги дарява, да ги издига. Оня никакъв войвода, Верейския Добромир, отиде на страната на Василий и веднага стана вестарх. Та защо да не стане Богдан топарх, а после патриций?

— Ама и Верея отиде в ръцете на Василий… — извика гневно Гудел и дигна ръка да я удари, за да замлъкне отровната реч. Ала не посмя. В сърцето му бе покълнала вече Неверната мисъл, слушана вече толкова пъти.

Когато едно царство трябва да загине, най-напред жените забравят своя дълг. А после техните съпрузи и синове.

 

 

Ловджийската дружина весело препускаше из нивята, без да се грижи, че ще изрони неожънатите класове. По заповед на войводата Димитри Тихон селяните бяха се покатерили връз стръмните скали, които обграждаха равнината, и пазеха лова да не избяга. Гледайки как се хаби без милост плода на тежкия им труд, людете проклиняха в ума си тежката неправда, обезверени, отчаяни.

Но войводата обичаше лова повече от всичко на света и нехаеше, че разорява земите си и затъва до гуша в дългове за скъпи оръжия, хрътки и соколи. Това, което не можеше да му дадат данъците, той си докарваше с притеснения и изнудвания над търговци и прекупувачи, а когато и това не стигнеше, заемаше от лихвари или правеше сделки с митата.

Улисан в своята полувековна жестока борба със завоевателя, Самуил нямаше време да се заглежда всичко ли върви в ред из държавата му и много неща, много прикрити ропоти, много прегрешения избягваха от бдящото му към по-съдбовни неща внимание.

Надвечер ловджиите се събраха около огъня, накладен пред колибата на един дървар. Песяци натрупаха дивеча на купища и почнаха да ги разпределят.

Завъртяха се шишове с примамен мирис. Песни и смехове огласиха гората. Млади ловджийки наливаха в купите мелнишко вино и си играеха с дрънкулките, които висеха по крачката на соколите, крепко впили нокът в ръкавицата им. Между една закачка и друга, Димитър Тихон се наведе към ухото на стария войвода Николина:

— Ще ми заемеш ли пак тридесет перпери?

— Не си ми върнал още ония двадесет…

Войводата прехапа устни, наля си пак вино и сви вежди.

— Задържах ги от манастирския данък и трябва да ги внеса до събота вечер. Инак, ако се научи архиепископът, може да доложи на патриарха и да ме накаже.

— До десетина ще се опитам… Ала повече нямам… — отвърна загрижено младият Николица.

Когато се прибра късно през нощта в кулата си, Димитър Тихон завари в дворчето прислужници, които разхождаха изпотените коне на двама търговци от Силиврия. Той прие непознатите в трапезарията и запита какво искат от него. След това поръча да ги нагостят.

Двамата ромеи се поклониха дълбоко.

— Пътуваме за Драч, светлий господине. Ала чухме, че си дирил да купиш бисерен наниз за дъщерята на Битолския челник. Щял си да се годяваш за нея.

Войводата ги загледа поразен.

Приятелят му Николица не знаеше, че бисерният наниз струва тридесет перпери и вярваше, че наистина Димитър има да връща пари на манастири, а тия непознати, тия чужденци, знаеха всичко…

— Ние имаме за продан бисерен наниз, който не е по-лош от тоя, който продават солунските евреи, ала струва десет пъти по-малко… А можем да ти го дадем като заем. Ще го изплатиш на няколко пъти…

Не само жената на войводата Гудел прие от ръката на странник-певец писмо, отправено до мъжа й. Василий II му обещаваше патрицианско достойнство, ако премине към людете, които бяха негови привърженици и искаха да се сложи край на борбата и се тръгне по пътя на помирението, да се свърши с кръвопролитията и настане покой в разорените от половинвековна бран земи. Лъстивите обещания влязоха дори в патриаршеския дом.

И почнаха яки крепости да отварят портите си, без бой и защита. Лошият пример заразяваше като грозна, смъртоносна болест. В 1002 година войводата Добромир предаде крепостта Верея без бой и Василий му даде сан „антепат“. Бранителят на близката твърдина Калидрон, Димитър Тихон, се обяви за привърженик на Василий, като изпрати вест на императора, че напуща крепостта с цялото си войнство без бой и защита. Крепостта Видин храбро се брани цели осем месеца, но Василий я покори, подпомогнат от предателството на местния архиепископ. В 1003 година Скопие се предаде от военачалника си Роман, който само по име напомняше смелия, храбър, ала злочест цар евнух, брата на Борис II. Избягал заедно с брата си от заложничеството в Цариград, той за втори път бил пленен от Василий II през 991 година в бой при Димотика и отново хвърлен в Цариградските тъмници. Там издъхнал през 996 година последният потомък на славната Крумова династия Роман Симеон, далеч от роден край и родина.

А лъстивият поток на Василий заливаше страната: обещания за високи чинове, богати служби, имоти, скъпи гиздила…

Но вълната на неверността се плисна в неподкупната твърдина на Кракра, храбрият войвода на Перник. Нито евзонските копия, нито медоточните слова на тайни пратеници, нито звънът на жълтиците можаха да сломят гордата съпротива на българина. Докато арменецът Ашот и гъркът Хрисилий, единият зет, а другият тъст на Самуила, предадоха Драч на Василий II, войводите на Сервия и Воден не преклониха глава пред никаква съблазън. Пленен в боя при Сервия, войводата Николица бил отведен в Цариград, но там не приел званието патриции, с което Василий го почел, избягал и се върнал при Самуила, както войводата на Воден, пленен и отведен в Солун, три пъти пленяван и три пъти бягал, напуснал жена и деца, за да се върне в родината си. Ала когато бил отново заловен, Василий заповядал да го побият на кол.

И борбата продължи до последен въздъх, до последна капка кръв. Макар и да виждаха всички, че след битката при Сперхей борбата бе преминала от освободително дело за възвръщане на българската независимост, в отчаяна защита на загиващите последни остатъци от едно велико минало. И все пак надеждата, че отново може да изгрее звездата на България, не напущаше смелите защитници. Докрай, докрай… Съдбата даваше благословията си на този, който издържи докрай…

Нито Василий отстъпваше, нито Самуил. Отчаяната съпротива на българите озлобяваше до безумие упорития василевс. Ако би и планини от кости да покриеха полетата на полуострова, кръв да потече в речните корита, той нямаше да отстъпи, докато не сломи и покори това непреклонно племе. И злобата му мина всяка мярка. Той почна да ослепява хилядите пленници и да ги изпраща в България да всяват смут и уплаха.

Сърцето на Самуил не издържа. Не му останаха сили да понесе гледката на верните си войскари, завърнали се в родния край с извадени очи, окървавени и страшни, занемели в безмълвен укор, изпили до дъно чашата на нечовешко страдание…

И великият бранник, който не беше посмял да се обяви за цар, докато беше жив последният потомък от мъжко коляно на Преславския род, верен и предан до смърт, но който не се беше побоял да посече собствения си брат, заедно с целия му род, по древния старобългарски закон, сега не можа да понесе този последен удар.

А златото на Василий заливаше страната…

Колцина бяха още верни и предани като Кракра, Ивац, Николица, Гавра, Сермон?