Фани Попова-Мутафова
Седмият грях (2)

II

Василий II не можеше място да си намери.

Той влизаше от една зала в друга на великолепния триклиниум от карарски мрамор, където бе пренесъл жилището си, за да се запази от бурните южни ветрове, излизащи на ширната тераса, отправил намръщен взор към земята, която комит Никола, заедно със синовете си, наричаше България, за да запази свободна поне западната част на великата българска държава. А сега там, синът му Самуил с неукротима дързост пречеше на всичките му замисли. После отново Василий се прибираше вътре, залутан от стена до стена, между лъскавите мрамори на стълбовете, отмервайки широки, неспирни стъпки по пъстрата мозайка на пода.

Кой можеше да помисли, че след смъртта на Петра и пленяването на двамата му синове, Борис и Роман — тия опасни и смели Симеонови внуци — комитските синове ще дръзнат да се борят за запазването на едно загиващо царство?

Гневни въздишки повдигаха гърдите на василевса. Ето, след като му бяха отнели Лариса, тия непреклонни българи щяха да му вземат и цяла Тесалия. И при Щипоне проклетите скити го бяха принудили да се спасява в позорно бягство, като бяха заграбили дори шатрата му, съкровището и целия военен обоз, избивайки безброй ромеи.

А сега мизите бяха сложили око и на Солун…

Василий изстена в безсилна ярост, сви юмруци, удари по мраморната маса. После падна в тежка умора върху дъбовото кресло, склони чело. Дълбока въздишка разчупи гърдите му.

Непобедими бяха Самуиловите пълчища, непревземаеми гордите му крепости. Смъртният двубой се водеше отдавна. Още от времето, когато мекото сърце на Петра, сина Симеонов, бе допуснало в мощното царство на българите да влезе изкусното византийско лукавство, заедно с богатата прикя и безбройната свита на Мария-Ирина. Не. Още по-рано. Когато мъдрият Симеон бе разбрал, че велико царство се не пази само с меко сърце и християнска милост, а има нужда от мъж с яка десница, която да върти бранен меч, великодушен и благороден, но безмилостен към този, който иска да стори зло на поверения му народ. А може би още по-рано, още от мига, когато хан Борис бе приел заедно с кръста и духовната опека на Византия.

За какво бе тая дълга, изкусна, лукава борба, когато днес всичко, изградено с толкова мъдро търпение, трябваше да рухне под дивата бранна сила на комитопулпте, синовете на оня „великомощен комита между българите“, наречен Никола. Тия верни войводи, които бранеха педя по педя своята земя. Всичко бе загубено.

Василий скръсти ръце на гърба си и отново се залута, без цел и посока, изпълнен с горчив срам и кипящ гняв. Неволно се отправи към галерията на Константин Порфирородни, където между многобройните томове на императорската библиотека се намираше тънък свитък, подвързан в кожа и позлата, изписан с красиви миниатюри и четливи закръглени букви. Прочутият поет Йоан Геометър изливаше в пламенни стихове своята мъка, своите копнежи, своите надежди.

И Василий обърна пак на същата страница, много пъти четена и запаметена.

„Горе комета пали етера, долу комит опустошава запада. Тая звезда е символ на сегашния мрак. Тя изчезва с изгряването на слънцето, а оня се възпламенява със залязването на Никифора. Тоя страшен тифон всичко изгаря. Где са ревовете на твоята сила, о вожде на непобедимия Рим? Царю по природа, победоносний Никифоре, като се малко понавдигнеш от гроба, ревни лъве, и научи лисиците да живеят в скалите…“

Василий ядно захвърли книгата на масата. Силата му бе сломена. Не, със сила той не можеше да смаже враговете… Друго бе нужно. И василевсът плесна с ръце, заповяда да повикат мъдреца Фотий. Преподобният светител дойде при него със смирено наведени клепачи. Под мишницата си пак носеше скъпо подвързана книга.

— Нося ти, сине, съчинение, което ще ти помогне в голямата грижа, която изживяваш… Препрочитам тази творба на Константина Багрянородни и не мога да се начудя на дивната му мъдрост. Напътствията му са безсмъртни и важат за всички народи и всички времена. „Не са само военните сили“ — пише той — „които държат в страх народите и пазят границите. Често пъти по-важно е да се всее смут сред вождовете на неприятеля, да се купи разположението им със скъпи дарове и ласкателства. Да се създаде своя партия сред чуждите народи като се насърчават и раздухват споровете й с противниците…“

Василий затвори очи, въздъхна облекчено.

Все пак имаше и друго оръжие за борба с непобедимите крепости и храбрите войводи. То събаряше и най-яките стени, сриваше недостъпни калета, правеше юнашките сърца кротки и смирени.

Още на следния ден към България заминаха многобройни ловки и велеречиви пратеници, преоблечени като търговци, монаси, учени. Над главите им не се вееха бранни пряпорци. Десницата им не стискаше меч или копие. В джоба им се таеха само две невинни, ала най-опасни оръжия: ласкателно писмо, скрепено с императорски сигили и тежка кесии с лъскави златици.