Йон Айвиде Линдквист
Покани ме да вляза (8)

Четвъртък
29 октомври

Хокан седеше на пода в тесния коридор, заслушан в плискането откъм банята. Беше свил колене, петите прибрани до бедрата му, брадичката му опряна на коленете. Ревността му беше като тлъста бяла змия. Извиваше се бавно, девствено чиста и детски непринудена.

Заменим. Той беше… заменим.

Предишната вечер си беше легнал на открехнат прозорец. Чу как Ели се раздели с онзи Оскар. Ведрите им гласчета, смях. Една… лекота, която той никога не би могъл да постигне. Нему бяха присъщи оловнотежката сериозност, изискванията, желанието.

Беше вярвал, че възлюблената му е същата. Поглеждаше Ели в очите и виждаше мъдростта и равнодушието на прастар човек. Отначало това го плашеше: очите на Самюъл Бекет върху лицето на Одри Хепбърн. После го изпълни сигурност.

Най-чудесният вариант. Младо красиво тяло, което изпълваше живота му с красота, без той да носи никаква отговорност. Не той определяше. А и не се налагаше да изпитва вина заради страстта си: любимата му беше по-стара от него. Не беше дете. Така си мислеше.

Но след като започна историята с Оскар, нещо се случи. Някаква… регресия. Ели се държеше все по-детски, съобразно с детския си вид; кълчеше се, говореше с детски изрази, думи. Искаше да играе. „Топло-студено“. Миналата вечер бяха играли на „топло-студено“. Ели се ядоса, че Хокан не прояви нужния ентусиазъм, после се опита да го погъделичка, за да го накара да се смее. Поне докосването го изпълваше с наслада.

Естествено, това го привличаше. Тази радост, този… живот. И същевременно го стряскаше, защото му беше толкова далечно. Беше по-похотлив и по-уплашен от когато и да било през времето им заедно.

Снощи тя се заключи в стаята му и остана половин час там да почуква по стената. Когато Хокан най-после бе допуснат в стаята си, видя лист с някакви знаци, залепен над леглото му. Морзовата азбука. Преди да заспи, се изкуши той самият да чукне едно съобщение на Оскар. Да му разкаже каква е всъщност Ели. Вместо това си я преписа, за да знае занапред какво си говорят.

Хокан опря чело на коленете си. Плискането в банята беше спряло. Не можеше да продължава така. Той просто щеше да се пръсне. От похот, от ревност.

Ключалката на банята изщрака и вратата се отвори. Ели застана пред него съвсем гола. Чиста.

— Тук ли седиш?

— Да. Красива си.

— Благодаря.

— Не може ли да се позавъртиш?

— Защо?

— Защото… така искам.

— Аз пък не. Не може ли да се отместиш?

— Може да ти кажа нещо… ако се позавъртиш.

Ели го погледна озадачена. После се обърна с гръб към него.

Устата на Хокан се напълни със слюнка, той преглътна. Гледаше. Просто физически усещаше как я изяжда с очи. Най-красивото създание на света. На една ръка разстояние. И безкрайно далече.

— Ти… гладна ли си?

Ели пак се обърна към него.

— Да.

— Ще го направя. Но нещо ще ти поискам.

— Казвай.

— Една нощ. Искам една нощ.

— Добре.

— Ще ми позволиш ли?

— Да.

— Да лежа до теб? Да те докосвам?

— Да.

— Ще може ли…

— Не. Нищо повече. Само толкова. Да.

— Тогава ще го направя. Тази вечер.

Ели клекна до него. Ръцете го сърбяха. Искаха да галят. Но не беше позволено. Тази вечер — не. Ели прикова поглед в тавана, каза:

— Благодаря. Но представи си, че някой… фотороботът във вестника… видели са те, знаят, че живееш тук.

— Помислил съм за това.

— Ами ако някой дойде тук през деня… когато си почивам…

— Казах ти, помислил съм за това.

— Как?

Хокан хвана ръката й, стана и я поведе към кухнята, отвори шкафа, извади буркан от сладко с капачка на винт. Беше наполовина пълен с прозрачна течност. Обясни й какво бе намислил. Ели заклати глава енергично.

— Няма да го направиш.

— Ще го направя. Сега разбираш ли колко много… ме е грижа за теб?

Когато се приготви за тръгване, Хокан прибра буркана в чантата заедно с останалите принадлежности. През това време Ели се беше облякла и го чакаше в коридора. Когато Хокан дойде, тя се наведе напред и леко целуна бузата му. Хокан премигна, дълго гледа лицето й.

Загубен съм.

И тръгна да си свърши работата.

* * *

Морган хапваше лакомо своите „четири леки ястия“ и почти не поглеждаше към ориза в отделна паница пред него, Лаке се наведе напред, попита тихо:

— Нещо против да взема ориза?

— Вземай. Искаш ли сос?

— А, не. Ще сложа малко соев.

Лари надзърна иззад своя „Експресен“, намръщи се, когато Лаке взе паницата с ориз, поля го обилно със соев сос, къл-къл-къл, и започна да нагъва като невидял. Лари кимна към пържените скариди в чинията на Морган.

— Що не черпиш?

— Да, да. Сори. Искаш ли скаридка?

— Не, дразнят ми стомаха. Питай Лаке.

— Искаш ли скаридка, Лаке?

Онзи кимна и протегна към него паницата с ориз. Морган сложи в нея две пържени скариди с кралски жест. Великата черпня. Лаке благодари и нападна скаридите.

Морган изсумтя и поклати глава. Лаке не беше на себе си след изчезването на Йоке. И преди едва свързваше двата края, но сега наблегна на пиенето и не му оставаше нито петак за храна. Цялата тая работа с Йоке си беше загадъчна, но не заслужаваше чак такова отчаяние. Не го бяха виждали от четири дни, ама откъде да знаят — може да е срещнал някоя и да е отпрашил към Таити или където и да е. Все ще се появи след някое време.

Лари остави вестника настрана, вдигна очилата си на челото и разтърка очи:

— Знаете ли къде е най-близкото скривалище?

Морган се ухили.

— Защо? Ще спиш зимен сън?

— Не. Ама подводницата. Ако, чисто теоретично, предприемат мащабно настъпление…

— Тогава можеш да дойдеш в нашето. Слязох и го видях, когато някакъв образ от не знам си какво по отбраната дойде на инспекция преди няколко години. Противогази, консерви, маса за тенис, какво ли не. Ей така си стоят.

— Маса за тенис?

— Ми да, нали знаеш. Като слязат руснаците на сушата, само ще им кажем: „Стойте и се отбранявайте, момчета, захвърлете калашниците си, ще решим проблема с един пинг-понг турнир“. И генералите ще размахат хилките.

— Руснаците играят ли пинг-понг?

— Не. Затова са ни в кърпа вързани. Може дори да си върнем цялата Прибалтика.

Лаке си избърса устата със салфетка с преувеличено старание:

— И все пак е странно.

Морган запали една „Джон Силвър“.

— Кое бе?

— Това с Йоке. Винаги казваше, ако ще пътува някъде. Нали знаете. Тръгнеше ли да отива при брат си на остров Ведьо, беше голямо събитие. Почваше да дърдори от предната седмица. Какво ще си носи, какво ще правят.

Лари сложи ръка на рамото на Лаке.

— Говориш за него в минало време.

— А? Да. Наистина си мисля, че нещо му се е случило. Така ми се струва.

Морган отпи солидна глътка бира, оригна се.

— Смяташ, че е мъртъв.

Лаке сви рамене, погледна умолително Лари, който изучаваше орнаментите по салфетките. Морган поклати глава.

— Няма начин. Щяхме да разберем. Нали така казаха ченгетата, когато отидоха и разбиха вратата — ще ти се обадят, ако изскочи нещо. Не че им имам доверие, ама… щяхме да разберем.

— Щеше да се е обадил досега.

— О, Боже мой, да не сте женени? Не се тревожи. Сигурно скоро ще цъфне. С рози и шоколадови бонбони и ще обещае нииикога повече да не постъпва така.

Лаке кимна примирено, сръбна си от бирата, която бе получил от Лари срещу обещанието да го черпи, щом дойдат по-добри времена. Още два дни максимум. После започва лично да го търси. Ще звъни по болници и морги и всичко, което се прави в такива случаи. Не се изоставя най-близък приятел. Може да е болен, мъртъв или какво ли не. Не го предаваш.

* * *

Часът беше седем и половина и Хокан започна да се безпокои. Скита се безцелно около Природо-математическата гимназия и Спортния център във Велингбю, където се навъртаха младежи. Тренировките бяха в разгара си, а плувният басейн беше отворен до късно, така че не липсваха потенциални жертви. Проблемът беше, че най-често се движеха на групи. Дочу някакъв коментар на три момичета, майката на едното все още била „тотално психясала заради историята с убиеца“.

Разбира се, би могъл да продължи по-нататък, към район, където предишното му дело не беше толкова актуално, но в такъв случай съществуваше риск кръвта да се развали, докато я занесе вкъщи. След като ще го направи така или иначе, нека даде на любимата най-доброто. Колкото по-свежа, колкото по-близо до дома, толкова по-добре. Така му беше казала.

Снощи здравата застудя, температурата падна под нулата. Така че скиорската му шапка с дупки за очите и устата, с която криеше лицето си, не изглеждаше никак подозрителна.

Той обаче не можеше да дебне наоколо до безкрай. Накрая някой щеше да се усъмни.

Ами ако не хване никого? Ако се прибере с празни ръце? Възлюблената нямаше да умре, сигурен беше. За разлика от предишния път. Сега обаче залогът беше друг, чудесен. Цяла нощ. Цяла нощ до любимото създание. Крехкото тяло, гладкия корем, който ще гали нежно. Запалена лампа в спалнята, чиято светлина трепка по копринената кожа, негова за една нощ.

Потърка набъбналия си член, който пулсираше от копнеж.

Трябва да запази спокойствие, трябва…

Знаеше какво да направи. Безумие, но щеше да го направи.

Мислеше да влезе в закрития басейн и да потърси жертвата си там. Вероятно по това време е доста безлюдно и сега, когато вече бе взел решение, той знаеше точно как да действа. Опасно е, със сигурност. Но съвсем изпълнимо.

Обърка ли се нещо, щеше да прибегне към последната възможност. Но нищо нямаше да се обърка. Представи си подробно всичко, докато вървеше към входа с все по-бързи крачки. Беше като опиянен. Подплатата на предпазната маска се навлажни от дъха му, той дишаше тежко.

Ще го разкаже на любимата тази нощ, има да й разказва, докато гали стегнатото дупе с разтреперана ръка и се надява да запази всеки от тези мигове в паметта си за вечни времена.

Влезе в преддверието, усети добре познатата миризма на хлор. Колко часове бе прекарал в басейните. С компании или сам. Млади тела, лъскави от пот или вода, толкова наблизо и толкова недостъпни. Просто образи, които да запази и да си представя, когато е в леглото си с тоалетна хартия в свободната ръка. Миризмата на хлор му даде усещане за сигурност, почувства се като у дома си. Отиде до касата.

— Един билет, ако обичате.

Касиерката вдигна поглед от вестника. Очите й леко се ококориха. Той посегна към лицето си, към шапката.

— Студ.

Тя кимна колебливо. Дали да махне маската? Не. Знаеше как да постъпи, за да не събуди подозрението й.

— Шкафче?

— Кабинка, ако обичате.

Тя му подаде ключ и той плати. Като се обърна с гръб към касата, свали шапката. Сега беше видяла как я маха, но не и лицето му. Брилянтен ход. Забърза към съблекалните с наведена глава, да не би да срещне някого.

* * *

— Добре дошли. Заповядайте в скромния ми дом.

Томи подмина Стафан и влезе в коридора; зад себе си чу мляскане — с майка му се целуваха. Стафан попита тихо:

— Ти ка…

— Не. Мислех да…

— Ами тогава…

Пак мляскане. Томи се огледа. Никога досега не бе влизал у ченге и неволно изпитваше любопитство. Да види как е.

Само че още в коридора разбра, че Стафан едва ли е типичен представител на своето племе. Беше си представял нещо… като в криминалетата. Спартанско и студено. Място, където се прибира да спи, когато не преследва бандити.

Такива като мен.

Не. Апартаментът на Стафан беше… кокетен. Коридорът изглеждаше така, сякаш беше обзаведен с поръчки от диплянките, които човек намира в пощенската си кутия.

Тук пейзаж със залез върху коприна, там алпийска къщурка с някаква старица на вратата, бодната на клечка. На масичката с телефона — дантелена покривчица, до телефона фигурка — дете с куче. В основата й имаше надпис: НЕ МОЖЕШ ЛИ ДА ГОВОРИШ?

Стафан вдигна фигурката.

— Хитро, а? Променя си цвета според времето.

Томи кимна. Стафан или ги беше поканил в апартамента на старата си майка, преотстъпен му специално за това посещение, или е абсолютно нередовен. Полицаят постави фигурката внимателно на мястото й.

— Виж, колекционирам такива. Предмети, които показват какво ще е времето. Това например. — Побутна старицата, която надничаше от алпийската къщурка, тя се залюля навътре и на мястото й се появи миниатюрен старец. — Когато старицата е навън, времето ще се разваля, а излезе ли старчето…

— Ще става още по-лошо.

Стафан се засмя, малко неестествено според Томи.

— Понякога не са съвсем точни.

Томи хвърли поглед на майка си и почти се уплаши от вида й. Тя стоеше с палтото, здраво вкопчила ръце една в друга, а усмивката й можеше да стресне кон. Беше се паникьосала. Томи реши да направи усилие.

— Тоест като барометър, така ли?

— Да, точно така. Това бях започнал да казвам. Барометри.

Томи посочи някакво дървено кръстче със сребърен Исус, окачено на стената.

— И това ли е барометър?

Стафан погледна Томи, после кръстчето, после пак Томи. Изведнъж стана строг.

— Не, не е. Това е Христос.

— Онзи от Библията?

— Да. Точно така.

Томи пъхна ръце в джобовете си и отиде в хола. Ами да, ето ги барометрите. Двайсетина различни висяха на по-дългата стена зад сив кожен диван със стъклена масичка.

И те не бяха особено единодушни. Доста се разминаваха; по-скоро бяха като часовниците, дето показват колко е часът на различни места по света. Той почука по стъклото на един от тях и стрелката потрепери. Не знаеше какво означава това, но по някаква причина хората винаги почукваха по барометрите.

В един ъглов шкаф със стъклени вратички имаше много купи. Четири по-големи бяха наредени върху пианото до шкафа. На стената над него беше окачена голяма картина: Дева Мария с малкия Исус на ръце. Кърмеше го с отнесен вид, сякаш казваше: „Това ли заслужавах?“.

Стафан се покашля, когато влезе в стаята.

— Е, Томи, някакви въпроси?

Томи не беше глупав и веднага схвана какво се очаква от него.

— Какви са тези купи?

Стафан посочи към пианото.

— Тези ли?

Не, тъпак такъв. Ония в спортния клуб на стадиона.

— Да.

Стафан показа някаква сребърна фигура, висока двайсетина сантиметра, която стоеше върху каменна поставка точно в средата на пианото. Томи помисли, че и тя е някаква малка пластика, но значи беше награда. Фигурката стоеше с разкрачени крака и изпънати ръце, прицелваше се с пистолет.

— Стрелба с пистолет. Това е първо място в областното първенство, онази е за трето място в националното с четирийсет и пети калибър от стоеж… и така нататък.

Майката на Томи влезе и застана до сина си.

— Стафан е в петорката най-добри стрелци с пистолет в Швеция.

— А върши ли ти работа?

— Какво искаш да кажеш?

— Дали стреляш по хора.

Стафан прокара пръст по поставката на една от купите и го погледна.

— Основната цел на полицейската професия е да не се налага да стреляш по хора.

— А случвало ли ти се е някога?

— Не.

— Но би искал, а?

Стафан си пое дъх демонстративно и го изпусна в дълга въздишка.

— Аз… ще погледна яденето.

Бензина. Виж да не изгори.

Отиде в кухнята. Майката на Томи го стисна за лакътя и прошепна:

— Защо говориш така?

— Само се чудя.

— Той е добър човек, Томи.

— Да. Сигурно. Награди за стрелба и Дева Мария. Какво по-хубаво?

* * *

Хокан не срещна никого по пътя към съблекалнята. Както и предполагаше, по това време нямаше много хора. В съблекалнята се преобличаха двама на негова възраст. Безформени тела с наднормено тегло. Сбръчкани пишки под провиснали шкембета. Самата грозота.

Намери кабинката си, влезе и заключи вратата. Така. Подготвителната част мина добре. Надяна отново маската за по-сигурно. Откачи флакона с халотан, закачи палтото си на кукичка. Отвори чантата и подреди всичко пред себе си. Нож, въже, фуния, туба. Беше забравил дъждобрана. По дяволите. Ще трябва да се съблече. Съществуваше голям риск да се опръска, затова пък можеше да скрие петната под дрехите, когато приключи. А и тук е басейн. Съвсем естествено е човек да се съблече.

Провери издръжливостта на другата кукичка, като се хвана за нея с две ръце и увисна. Здрава беше. Тогава ще издържи тяло, което е поне трийсетина килограма по-леко от неговото. Височината беше проблем. Нямаше място главата да виси свободно над пода. Трябваше някак да го провеси за коленете, разстоянието между куката и горния ръб на кабинката беше предостатъчно, за да не стърчат краката отгоре. Това вече би събудило подозрение.

Двамата мъже сякаш се канеха да си тръгват. Чуваше гласовете им.

— Нещо ново за работата?

— Все същото. Не се избиват за провинциалисти.

— Дето се вика: работата е умряла работа.

— Да, точно.

— Черен хумор.

Хокан се изкиска, вече превърташе. Беше твърде възбуден, дишаше тежко, вътрешно целият трептеше.

Спокойно. Спокойно. Спокойно.

Диша дълбоко, докато усети световъртеж, след това се съблече. Сгъна дрехите и ги прибра в чантата. Двамата мъже излязоха от съблекалнята. Стана тихо. Той стъпи на пейката да надзърне навън. Да, кабинката беше достатъчно висока. Влязоха три момчета на тринайсет-четиринайсет години. Едното шляпна другото по задника с усуканата си кърпа.

— Стига де!

Хокан се сниши. Усети как надървеният му член се отърква в ъгъла като в твърди, широко отворени задни части.

Спокойно. Спокойно.

Пак надникна. Две от момчетата бяха събули плувките и си вадеха дрехите, приведени към шкафчетата. Усети мощен спазъм и спермата му изхвърча, потече по стената на пейката, върху която стоеше.

Така. Спокойно.

Да. Сега се чувстваше по-добре. Спермата обаче беше проблем. Улика.

Извади чорапите си от чантата, избърса ъгъла и пейката, доколкото успя. Прибра ги и нахлузи ски маската, заслушан в разговора на момчетата.

— … „Ендуро“. За „Атари“. Искаш ли да дойдеш вкъщи да поджиткаме?

— Не, имам да върша разни неща…

— А ти?

— Окей. А имаш ли два джойстика?

— Не, но…

— Да минем тогава да вземем моя? Да играем двамата.

— Окей. До скоро, Мате.

— До скоро.

Двете момчета май си тръгваха. Идеално. Един щеше да остане, без другите да го чакат. Хокан събра смелост да надзърне отново над ръба. Двете момчета бяха готови, излизаха. Третото тъкмо си обуваше чорапите. Той се сниши, сети се, че е с маската. Късмет, че не го видяха.

Взе флакона с халотан и сложи пръст на капачето. Дали да остане с маската? Защото, ако момчето се измъкне… Или ако някой влезе в съблекалнята… Или ако…

Мамка му! Беше грешка да се съблече. Ами ако се наложи да избяга бързо? Нямаше време да мисли. Чу как момчето заключи шкафчето си и се запъти към изхода. След пет секунди щеше да мине покрай вратата на кабинката. Беше твърде късно за размишления.

През процепа до вратата видя минаващата сянка. Блокира всякакви мисли, отключи вратата, отвори я и се хвърли навън.

Матиас се извърна и видя как го връхлита едро бяло тяло с маска за ски на главата. През съзнанието му успя да премине една-единствена мисъл, едничка дума, преди инстинктивно да се дръпне назад.

Смърт.

Отдръпна се от Смъртта, която искаше да го прибере. В едната си ръка тя държеше нещо черно. Изстреля го към лицето му и той си пое дъх, за да изкрещи.

Но преди да викне, черното залепна на устата му, носа му. Една ръка го хвана за тила, натисна лицето му в това меко черно нещо. Викът се превърна в сподавен вопъл и докато мучеше, чу съскане като от машина за дим.

Пак се опита да изкрещи, но щом вдиша въздух, нещо се случи с тялото му. Усети крайниците му да се сковават и следващият вик се превърна в писукане. Вдиша още веднъж и краката го предадоха, пред очите му се завъртяха многоцветни воали.

Вече не му се крещеше. Нямаше сили. Виждаше само цветовете. Нямаше повече тяло. Цветовете танцуваха.

* * *

Оскар държеше листа с морзовата азбука в едната си ръка, а с другата почукваше буквите по стената. Удар с кокалчето на пръста за точка, с дланта за чертичка, така се бяха разбрали.

Пръст. Пауза. Пръст, длан, пръст, пръст. Пауза. Пръст, пръст. (Е.Л.И.)

А.З.И.З.Л.И.З.А.М.

След няколко секунди дойде отговорът.

И.А.З.И.Д.В.А.М.

Срещнаха се пред нейния вход. Само за един ден се беше… променила. Преди някой и друг месец в училище беше дошла еврейка, разказа им за Холокоста, показа и снимки. Сега Ели приличаше малко на хората от снимките.

Силната лампа на входа очертаваше по лицето й сенки, сякаш костите напираха да разкъсат изтънялата кожа. И…

— Какво е станало с косата ти?

Помисли, че изглежда така от светлината, но щом се доближи, забеляза няколко бели кичура в черната й коса. Като на старите хора. Ели прокара ръка през косата си, усмихна му се.

— Ще изчезнат. Какво ще правим?

Оскар подрънкваше няколко монети от една крона в джоба си.

— Будката?

— Какво?

— Магазинчето за вестници.

— Ъхъ. Който стигне последен, е вмирисана херинга.

И сякаш нещо му се привидя.

Черно-бели деца.

Ели се затича, Оскар — подире й. Макар да изглеждаше съвсем болна, тя беше много по-бърза от него, прелиташе като сърна над камъните по пътеката, пресече улицата на два-три скока. Оскар тичаше с всички сили, но видението го разсейваше.

Черно-бели деца?

А, да. Тичаше надолу по склона, покрай фабриката за желирани бонбони, когато се сети. Онези стари филми, които даваха в неделя. Като например „Маминият Кале Андершон“. „Който стигне последен, е вмирисана херинга.“ Това го казваха по филмите.

Ели го изчака на пътя на двайсетина метра от будката. Оскар дотича до нея, направи усилие да не изглежда запъхтян. Никога преди не бяха идвали заедно тук. Дали да й разкаже онова нещо? Да.

— Ей, знаеш ли, че й викаме „будката на любовника“?

— Защо?

— Защото… ами чух на една родителска среща… един каза… не на мен, а… чух го. Каза, че собственикът й, че той…

Вече съжаляваше. Стана тъпо. Неудобно. Ели направи нетърпелив жест:

— Какво?

— Че собственикът… че си води мадами в будката. В смисъл, нали разбираш… когато е затворено…

— Вярно? — Ели погледна натам. — Че как се побират?

— Гадно, а?

— Да.

Оскар отиде до будката. Ели бързо го настигна, прошепна:

— Трябва да са кльощави!

Изкискаха се. Спряха се пред осветената будка. Ели завъртя очи към собственика, който седеше вътре и се взираше в малък телевизор.

— Този ли?

Оскар кимна.

— Та той прилича на маймуна.

Оскар доближи ръка до ухото й, каза шепнешком:

— Избягал е от Скансен^[1] преди пет години. Още го издирват.

Ели се изкикоти и на свой ред допря ръка до ухото на Оскар. Усети топлия й дъх.

— Не. Вместо да го търсят, са го заключили тук!

И двамата погледнаха към собственика на будката, избухнаха в смях; представиха си го като маймуна в клетка с бонбони. Като чу смеха им, той се обърна към тях и смръщи надвисналите си вежди, та още повече заприлича на горила. Оскар и Ели щяха да паднат от смях, затиснаха устите си с ръце и опитваха да запазят приличие.

Човекът се наведе към прозорчето.

— Желаете ли нещо?

Ели веднага стана сериозна, свали ръка от устата си и пристъпи към него:

— Един банан, ако обичате.

Оскар изпръхтя и затисна силно устата си. Ели се обърна и допря пръст до устните си, изшътка му с престорена строгост. Продавачът гледаше през прозорчето.

— Нямам банани.

Ели си даде вид, че не разбира.

— Нямате банааани?

— Не. Друго?

На Оскар му се схвана ченето от потискания смях. Запрепъва се до пощенската кутия на няколко крачки от тях, облегна се на нея и се разсмя, тресеше се от смях. Ели отиде при него, поклати глава.

— Няма банани.

Оскар се задъха:

— Сигурно… ги е изял… всичките.

Той се стегна, стисна устни и извади четирите си монети по една крона, отиде до прозорчето.

— Смесени.

Собственикът на будката го изгледа и започна да сипва с лопатка бонбони от пластмасовите контейнерчета на витрината в хартиен плик. Оскар погледна крадешком към Ели, за да се увери, че го чува:

— И банани.

Продавачът спря да сипва бонбони.

— Няма банани.

Оскар посочи:

— Имам предвид захарните банани.

Чу как Ели се изсмя и направи същото — допря пръст до устните си и изшътка. Продавачът изсумтя, пусна два-три захарни банана в плика и го подаде на Оскар.

Тръгнаха да се връщат към двора. Преди Оскар да си вземе, подаде плика на Ели. Тя поклати глава.

— Не, благодаря.

— Не ядеш ли бонбони?

— Не ми понасят.

— Никакви бонбони?

— Не.

— Уф, че гадно.

— Да. Не. И без това не им знам вкуса.

— Дори не си опитвала?

— Не.

— Тогава откъде знаеш…

— Просто знам.

Така ставаше понякога. Говореха за нещо, Оскар задаваше въпрос и завършваха с едно „просто е така“, „просто знам“. Никакви обяснения. Това бе едно от нещата у Ели, които му изглеждаха леко странни.

Жалко, че не можа да я почерпи. Така го беше планирал. Да я почерпи щедро. Да си вземе колкото иска. А тя не ядяла бонбони. Той лапна един захарен банан и я погледна крадешком.

Наистина не изглеждаше добре. И тези бели кичури… В някакъв разказ, който беше чел, косата на героя беше побеляла изцяло от някакъв изживян ужас. Но едва ли при Ели е същото.

Тя поглеждаше наоколо, обхванала с ръце раменете си, и изглеждаше съвсем малка. Изпита желание да я прегърне, но не посмя.

Като стигнаха порталната арка, Ели спря и вдигна очи към прозореца си. Беше тъмен. Остана неподвижна, обгърнала тялото си с ръце и загледана в земята.

— Оскар…

Той го направи. Цялото й тяло молеше и сигурно това му вдъхна необходимия кураж. Прегърна я. За един ужасен миг си помисли, че е постъпил неправилно, тялото й беше сковано, отчуждено. Тъкмо щеше да я пусне, и тя отвърна на прегръдката му. Отвори ръце и обхвана гърба му, притисна се към него разтреперана.

Опря глава на рамото му и останаха така. Усещаше дъха й на шията си. Прегръщаха се, без да продумат. Оскар затвори очи с усещането, че това е велико изживяване. Светлината на входната лампа слабо проникваше през затворените му клепачи, очите му бяха като в розова пелена. Най-великият миг.

Ели се притисна още повече. Топлината на дъха й се засили. Мускулите й, преди малко отпуснати, се напрегнаха. Устните й докоснаха шията му и тръпка прониза тялото му.

Изведнъж тя се сепна и го пусна, отстъпи назад. Оскар провеси ръце. Ели разтърси глава, сякаш искаше да пропъди лош сън, обърна се и тръгна към входа си. Оскар не помръдна. Извика след нея, когато тя отваряше вратата.

— Ели?

Тя се обърна.

— Къде е баща ти?

— Излезе… да купи храна.

Държи я гладна. Това е.

— Ела да ядеш у нас.

Ели пусна вратата и се върна при него. Оскар запремисля бързо как да представи нещата пред майка си. По-добре да не я запознава с майка си. Дали да не направи няколко сандвича и да ги изнесе в двора? Да, така ще е най-добре.

Ели го погледна сериозно в очите.

— Оскар… Ти харесваш ли ме?

— Да. Страшно много.

— Ами ако не бях момиче… пак ли щеше да ме харесваш?

— В смисъл?

— Просто така. Щеше ли да ме харесваш дори и да не бях момиче?

— Да… вероятно.

— Сигурен ли си?

— Да. Защо питаш?

Някой се бореше със заял прозорец, после го отвори. Зад главата на Ели Оскар зърна майка си да наднича през прозореца на стаята му.

— Оооскар!

Ели бързо се дръпна към стената. Оскар сви юмруци и притича под прозореца. Като малко дете.

— Какво има!?

— Ох! Тук ли си. Мислех…

— Какво има?

— Ами започва.

— Знам.

Майка му възнамеряваше да каже още нещо, но затвори уста и го погледна, както стоеше под прозореца със здраво стиснати юмруци, целият напрегнат.

— Какво правиш?

— Ами… сега идвам.

— Да, защото…

Очите му пламнаха от гняв и той изсъска:

— Прибирай се! Затвори прозореца. Влизай вътре!

Майка му за миг се взря в него. После нещо пробягна по лицето й и тя затръшна прозореца, махна се. Оскар изпита желание… не да я извика обратно, а… да прати мисъл. Тихо и кротко да й обясни. Тя не биваше да прави така, той има…

Изтича обратно надолу по склона.

— Ели?

Нямаше я. А и не беше влязла във входа си, щеше да я види. Сигурно е решила да вземе метрото и да отиде при леля си в града, при нея оставаше след училище. Да, най-вероятно.

Оскар се спря в тъмния ъгъл, където тя се беше скрила, щом го извика майка му. Обърна се с лице към стената. Остана за малко така. После се прибра.

* * *

Хокан придърпа момчето в кабинката и заключи вратата. Жертвата не успя да издаде и звук. Сега единствено съскането на флакона можеше да събуди подозрение. Налагаше се да действа бързо.

Колко по-лесно щеше да бъде направо да му забие ножа, но не. Кръвта трябваше да е от живо тяло. Това също му беше обяснено. Мъртвешката кръв не вършеше работа, дори напротив, беше вредна.

Ето. Този е жив. Гърдите му се вдигат и отпускат, той вдишва упойващия газ.

Омота здраво въжето около краката му точно над коленете, прехвърли двата му края през куката и дръпна. Краката на момчето се заиздигаха нагоре.

Отвори се врата, чуха се гласове.

Той стисна въжето с едната ръка и спря газа с другата, махна накрайника. Упойката щеше да държи няколко минути, налагаше се да продължи, дори отвън да има хора, само че съвсем безшумно.

Няколко души отвън. Двама, трима, четирима? Говореха за Швеция и Дания. Някаква спортна среща. Хандбал. Докато си говореха, той издигна тялото на момчето. Кукичката заскърца, натоварена от по-различен ъгъл, отколкото когато той я изпробва. Мъжете отвън млъкнаха. Дали бяха чули нещо? Той се вцепени, не смееше да диша. Задържа тялото в това положение, главата току-що се бе издигнала над пода.

Не. Просто пауза в разговора. Продължиха.

Говорете, не спирайте!

— Наказанието на Шогрен си беше направо…

— Като не го бива в ръцете, да си използва главата.

— А, доста добри ги забива.

— Как докара оня фалц, умът ми не го побира…

Главата на момчето висеше над пода. Сега…

Къде да закрепи краищата на въжето? Процепите между дъските на пейката бяха твърде тесни, за да го прокара оттам. Едва ли би могъл да действа с една ръка и да държи въжето с другата. Нямаше да издържи. Стоеше неподвижно, здраво стиснал краищата на въжето, потеше се. Маската му топлеше, нямаше да е зле да я свали.

После. Като свърша.

Втората кука. Трябваше само да направи примка. Потта шурна в очите му, когато отпусна тялото на момчето, за да разхлаби въжето и да направи примката. Пак вдигна жертвата и опита да прекара въжето през куката. Твърде късо. Отново пусна момчето. Мъжете млъкнаха.

Хайде де! Тръгвайте си!

В тишината направи нова примка по-близо до края, зачака. Отново се разприказваха. Боулинг. Постижения на шведките в Ню Йорк. Страйкове и спеъри, а потта смъдеше в очите му.

Топло. Защо е толкова топло?

Надяна примката през куката и си пое дъх. Не можеше ли да си отидат? То бяха едни спомени за боулинг и как се играело преди, за някакъв, дето си заклещил палеца в отвора на топката и се наложило да го закарат в болница, за да го извадят.

Нямаше време да чака. Сложи фунията в тубата, нагласи я до шията на момчето. Взе ножа. Когато се обърна, за да източи кръвта, разговорът отново беше стихнал. А очите на момчето бяха отворени. Широко отворени. Зениците му се местеха, както висеше надолу с главата, търсеха някакво обяснение. Спряха се на Хокан, гол, с ножа в ръка. За кратък миг погледите им се срещнаха.

После момчето отвори уста и закрещя пронизително.

Хокан отстъпи назад, блъсна се в стената на кабинката с тъп звук. Потният му гръб се хлъзна по стената и той за малко да загуби равновесие. Момчето не спираше да крещи. Звукът отекваше в съблекалнята, усилваше се, ушите на Хокан заглъхнаха. Ръката му стискаше дръжката на ножа все по-здраво, единствената му мисъл беше как да сложи край на крясъка. Да му отреже главата, за да млъкне. Наведе се над него.

На вратата се затропа.

— Ей! Отвори!

Хокан пусна ножа. Звукът от падането му заглъхна в блъскането и непрестанните писъци на момчето. Вратата се тресеше на пантите си от ударите.

— Отвори! Ще разбия вратата!

Край. Всичко свърши. Оставаше му само едно. Звуците наоколо изчезнаха, зрителното поле на Хокан се сви до тунел, когато извърна глава към чантата. През тунела видя как ръката му посяга към нея и вади стъкления буркан.

Пльосна се по задник с буркана в ръце, отвинти капачката. Зачака.

Когато отворят вратата. Преди да му свалят маската. Лицето.

Сред крясъците и блъскането по вратата той помисли за любимата. За времето, прекарано заедно. Представи си я в образа на ангел. Ангел, който се спуска от небето с разперени криле, идва да го вземе. Да го отнесе със себе си. Там, където ще бъдат заедно завинаги. Завинаги.

Вратата зейна и се тресна в стената. Момчето продължаваше да крещи. Отвън стояха трима полуоблечени мъже. Гледаха с недоумение.

Хокан кимна бавно, примирено.

Изкрещя:

— Ели! Ели! — и заля лицето си с концентрираната киселина.

* * *

Възрадвайте се всички

на наший Господ Бог!

Със химни за възхвала

да славим своя Бог!

Стафан акомпанираше на себе си и на майката на Томи на пианото. От време на време се поглеждаха в очите, усмихваха се и грейваха. Томи страдаше на кожения диван. Беше открил малка дупчица до подлакътника и се трудеше да я уголеми, докато Стафан и майка му пееха. Показалецът му човъркаше в тапицерията и той се чудеше дали двамата някога са се любили на същия този диван. Под барометрите.

Вечерята не беше зле, мариновано пиле с ориз. После Стафан показа на Томи сейфа, в който държеше пистолетите си. Той се намираше под леглото в спалнята, а Томи се чудеше за същото и там. Дали са се любили в това легло? Дали майка му си мисли за баща му, докато е със Стафан? Дали него го възбужда мисълта за пищовите под матрака? А нея?

Стафан удари финалния акорд и той отзвуча в мълчание. Томи извади пръста си от вече доста голямата дупка в тапицерията. Майка му кимна на Стафан, улови ръката му и седна до него на столчето за пианото. От мястото на Томи Дева Мария се виждаше точно над главите им, сякаш бяха планирали ефекта, сякаш го бяха репетирали предварително.

Майка му погледна Стафан, усмихна се и се обърна към сина си:

— Томи… Искаме да ти кажем нещо.

— Ще се жените ли?

Майка му се поколеба. Ако бяха репетирали със сценография и всичко останало, тази реплика очевидно не беше предвидена.

— Да. Какво ще кажеш?

Томи сви рамене.

— Окей. Добре.

— Мислехме си… може би през лятото. — Тя го погледна, сякаш искаше да разбере дали той няма по-добро предложение.

— Да, да. Разбира се.

Томи отново забучи пръст в дупката, задържа го там. Стафан се приведе към него.

— Осъзнавам, че не бих могъл… да заместя татко ти. По никакъв начин. Но се надявам с теб да успеем… да се опознаем и… да. Да станем приятели.

— А къде ще живеете?

Майка му изведнъж се натъжи.

— Ние, Томи. Та това засяга и теб. Не знаем. Мислехме си, че може да си потърсим къща в Енгбю. Евентуално.

— Енгбю.

— Да. Как ти се струва?

Томи се загледа в стъклената повърхност на масата, където се отразяваха майка му и Стафан, изглеждаха полупрозрачни като призраци. Изви пръста си в дупката, изчовърка парче дунапрен.

— Скъпо.

— Кое?

— Къща в Енгбю. Скъпо излиза. Струва много пари. Вие имате ли много пари?

Стафан тъкмо се канеше да отговори, когато иззвъня телефонът. Той погали майката на Томи по бузата и излезе в коридора. Майката на Томи седна на дивана до сина си и го попита:

— Не ти ли харесва идеята?

— Страхотна е.

От коридора долетя гласът на Стафан. Беше развълнуван.

— Ама това е… да, идвам незабавно. Ще… не, тогава отивам направо там. Веднага. Добре. Чао. — Върна се във всекидневната. — Убиецът е в спортната зала във Велингбю. Няма достатъчно хора в участъка и трябва…

Втурна се в спалнята и Томи го чу да отваря и затваря сейфа. Преоблече се там и след броени минути се появи в пълна полицейска униформа. Очите му гледаха леко безумно. Целуна майката на Томи по устата и потупа Томи по коляното.

— Налага се да тръгна веднага. Не знам кога ще се върна. Ще говорим по-късно.

Хукна към коридора и майката на Томи го последва.

Томи долови нещо от сорта на „внимавай“ и „обичам те“, и „ще останеш ли“, отиде до пианото и без да знае защо, протегна ръка и взе скулптирания стрелец. Тежичък беше, поне два килограма. Докато майка му и Стафан се сбогуваха — колко им е приятно: мъжът отива на война, жената тъгува за него, — той излезе на балкона. Дробовете му поеха студения вечерен въздух и той за пръв път от няколко часа насам задиша отново.

Наведе се през парапета и видя, че долу има гъсти храсти. Протегна ръка и пусна стрелеца. Той изшумоля в гъсталака.

Майка му излезе на балкона и застана до него. След няколко секунди входната врата се отвори и Стафан излезе, изтича до паркинга. Майката на Томи му помаха, но той не погледна нагоре. Когато мина точно под балкона, Томи се изсмя.

— Какво има? — попита майка му.

— Нищо.

Просто едно човече с пистолет се крие в храстите и се цели в Стафан.

Томи се почувства много добре в крайна сметка.

* * *

Подсилиха отбора с Карлсон, единствения от старчетата, който имаше „истинска работа“, както той самият се изразяваше. Дари беше с инвалидна пенсия, Морган от време на време поработваше в една автоморга, а за Лаке не знаеха точно как се издържа. Но понякога се появяваше с малко кинти.

А Карлсон работеше в магазина за играчки във Велингбю. По-рано го беше притежавал, но се бе принудил да го продаде поради „парични затруднения“. След време новият собственик го назначи — както казваше Карлсон, не може да се отрече, че „подир трийсет години в бизнеса човек има известен опит“.

Морган се изпъна на облегалката на стола, разкрачи крака, захвана ръце на тила си и се взря в Карлсон. Лаке и Лари се спогледаха. Започва се.

— Е, Карлсон. Какво ново в бизнеса с играчки? Измислил ли си още някакъв начин да ошушкаш джобните на дечурлигата?

Карлсон изсумтя.

— Какви ги говориш. Те мен ме ошушкват — не можеш да си представиш колко крадат. Деца…

— Да бе, да. Като купиш някой пластмасов боклук от Корея за две крони и го пуснеш за стотачка, ще си върнеш загубеното.

— Ние не продаваме такива неща.

— А? А какво беше онова на витрината онзи ден? Смърфовете. И какви са те? Ръчно изработени играчки с високо качество от Бенгтфош, така ли?

— Мисля, че това звучи забележително от устата на човек като теб — колите, дето ги продаваш, тръгват само ако впрегнеш кон отпред.

И така нататък. Лари и Лаке слушаха, от време на време се смееха, пускаха коментари. Ако Виргиния беше там, петлите щяха да се надуят още повече и Морган нямаше да спре, преди наистина да ядоса Карлсон.

Ала Виргиния не беше там. Нито пък Йоке. Така че ставаше скучно и дискусията вече клонеше към изчерпване, когато към осем и половина някой бавно отвори вратата.

Лари вдигна очи и видя човек, за когото никога не би си представил, че ще влезе тук: Йоста. Вонящата бомба, както казваше Морган. Лари беше говорил с него на пейката пред блока на няколко пъти, но той никога досега не беше идвал тук.

Йоста изглеждаше потресен. Движеше се като сглобен от недозалепени парчета, които щяха да се разпаднат, ако не внимава. Гледаше накриво и се поклащаше леко напред-назад. Беше или пиян до козирката, или болен.

Лари помаха.

— Йоста! Ела да седнеш!

Морган извърна глава, огледа го и каза:

— Ох, дявол да го вземе!

Йоста изманеврира до масата им, сякаш прекосяваше минно поле. Лари издърпа стола до себе си, покани го да седне.

— Добре дошъл в отбора!

Йоста не даваше вид да го е чул, но се затътри до стола. Носеше изтъркан костюм с жилетка и папийонка, косата му беше зализана. И вонеше. Пикня, пикня и пак пикня. Вонята се усещаше ясно дори на открито, но там беше поносима. Вътре, на топло, около него смърдеше на вкиснала стара урина, човек се виждаше принуден да диша през устата, за да издържи.

Всички в компанията, дори и Морган, полагаха усилия лицата им да не издават какво усещат носовете. Сервитьорът се появи, спря рязко, щом надуши Йоста, и попита:

— Ще… поръчате ли?

Йоста поклати глава, без да го поглежда. Сервитьорът сбърчи вежди и Лари направи жест: няма страшно, ще се оправим. Сервитьорът се оттегли, а Лари сложи ръка на рамото на Йоста.

— На какво дължим тази чест?

Той се прокашля и рече със сведени очи:

— Йоке.

— Какво за Йоке?

— Мъртъв е.

Лари чу как Лаке изпъшка зад гърба му. Задържа ръката си на рамото на Йоста за кураж. Усещаше, че има нужда.

— Как разбра?

— Видях. Как се случи. Когато го убиха.

— Кога?

— Събота. Вечерта.

Лари свали ръката си.

— В събота? Ама… каза ли в полицията?

Йоста поклати глава.

— Не можах. А и… не че видях. Но знам.

Лаке закри лицето си с длани, пошепна:

— Знаех си, знаех си…

Йоста разказа. Детето, което счупило най-близката лампа с камък, се скрило под моста. Йоке, който минал оттам, повече не се появил. Слабият отпечатък, контурите на тяло върху повехналите листа на следващата сутрин.

Докато свърши, сервитьорът на няколко пъти беше направил гневни знаци на Лари, сочейки ту Йоста, ту вратата. Лари хвана ръката на Йоста.

— Какво говориш! Да отидем тогава да погледнем?

Онзи кимна и станаха от масата. Морган глътна остатъка от бирата си, ухили се на Карлсон, който взе вестника и както винаги го пъхна в джоба на палтото си, скръндзата със скръндза. Само Лаке седеше и местеше някакви счупени клечки за зъби на масата пред себе си. Лари се наведе.

— Ти не идваш ли?

— Знаех си. Усещах го.

— Ъхъ. Няма ли да дойдеш с нас?

— Да. Идвам. Вие вървете.

Когато излязоха на студения вечерен въздух, Йоста малко живна и тръгна с такива бързи крачки, че Лари го помоли да забави темпото, сърцето му не смогваше. Карлсон и Морган ги следваха; Морган само го чакаше да изтърси нещо тъпо, за да го нападне — но дори Карлсон изглеждаше потънал в мисли.

Счупената лампа беше сменена и под моста беше доста светло. Насъбраха се около Йоста, който разказваше и сочеше купчините листа, тропаше с крака, за да ги стопли. Влошено кръвообращение. Под свода ечеше, сякаш маршируваше цяла армия. Когато Йоста приключи, Карлсон отбеляза:

— Но всъщност няма никакви доказателства.

Ето такава реплика чакаше Морган.

— По дяволите, нали чу какво каза! Да не си мислиш, че ни лъже?

— Не — отвърна Карлсон, сякаш говореше на дете, — само отбелязвам, че полицията може би няма да е толкова склонна като нас да повярва на разказа му, след като нищо не го потвърждава.

— Та нали е свидетел.

— Мислиш ли, че е достатъчно?

Лари посочи към шумата.

— Въпросът е къде е изчезнал. Ако наистина е така.

Лаке се зададе по алеята на парка, отиде до Йоста и посочи земята.

— Тук ли?

Йоста кимна. Лаке пъхна ръце в джобовете си и дълго време се взира в листата, сякаш бяха гигантски пъзел, който трябваше да се подреди. Ченето му нервно мърдаше.

— Така. Какво ще кажете?

Лари се доближи до него.

— Съжалявам, Лаке.

Той махна с ръка да го спре.

— Какво ще кажете? Ще пипнем ли мръсника, който го е направил, или не?

Останалите гледаха във всички възможни посоки, но не и към него. Лари искаше да каже колко трудно би било, вероятно невъзможно, но се въздържа. Накрая Морган се поокашля, отиде до Лаке и сложи ръка на рамото му.

— Ще го пипнем, Лаке. Непременно.

* * *

Томи погледна през парапета, сякаш мярна блясъка на сребро долу. Изглеждаше като онези неща, които трите патета на Дисни носеха вкъщи след състезания.

— За какво си мислиш? — попита майка му.

— За патето Доналд.

— Стафан не ти допада особено, а?

— Не е лош.

— Наистина ли?

Томи погледна към центъра. Видя голямото червено неоново V, което бавно се въртеше над всичко. Велингбю. Victory.

— Показвал ли ти е пистолетите?

— Защо питаш?

— Просто се чудех. И?

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Едва ли е толкова трудно. Отваря сейфа, вади пистолетите и ти ги показва.

— Да. Защо?

— Кога?

Майка му изтръска невидима прашинка от блузата си, потри ръце.

— Малко ми е студено.

— Мислиш ли за татко?

— Да. През цялото време.

— През цялото време?

Майка му въздъхна, наведе глава да го погледне в очите.

— Накъде биеш?

— Ти накъде биеш?

Ръката на Томи беше на парапета, тя я хвана.

— Утре ще дойдеш ли с мен при татко?

— Утре?

— Да. Нали е Вси светии.

— Вдругиден е. Да, ще дойда.

— Томи…

Тя отдръпна ръцете му от парапета, обърна го към себе си. Прегърна го. Той остана така за миг, безучастен. После се отскубна и влезе вътре.

Докато си обличаше връхната дреха, се сети, че трябва да накара майка си да влезе, за да вземе стрелеца. Повика я и тя веднага се прибра от балкона, закопняла да го чуе.

— Ами… поздрави Стафан.

Майка му грейна.

— Непременно. Ти няма ли да останеш?

— Не, аз… може да го няма цялата нощ.

— Да. Малко се тревожа.

— Недей. Той умее да стреля. Чао.

— Чао…

Външната врата се затръшна.

— … миличък.

* * *

Нещо изтрака във волвото, когато Стафан го прекара през бордюра на тротоара на висока скорост. Зъбите му изтракаха с такава сила, че в главата му отекна звън, за миг ослепя и едва не прегази някакъв възрастен мъж, тръгнал да се присъедини към рояка зяпачи около полицейската кола пред главния вход.

Вътре беше стажантът Ларшон и говореше по радиостанцията. Вероятно викаше подкрепление или линейка. Стафан се вмъкна зад полицейската кола, за да не препречва пътя на евентуалното подкрепление, изскочи от колата и заключи. Винаги заключваше колата си, дори да я оставяше за минута. Не че се притесняваше да не я откраднат, а за да не загуби навика, да не забравя никога да заключи служебната кола, за Бога.

Тръгна към входа, като се стараеше да изглежда много авторитетно пред зяпачите; знаеше, че вдъхва доверие у повечето. Много от тези тук сигурно си мислеха: „А, ето че идва човекът, който ще оправи положението“.

Още във фоайето се натъкна на четирима по бански, загърнали раменете си с хавлиени кърпи. Стафан ги подмина, забързан към съблекалните, но един от тях извика:

— Хей, извинете — и прецапа до него с боси крака. — Ами, прощавайте, но… дрехите ни.

— Какво за дрехите ви?

— Кога можем да си ги вземем?

— Вашите дрехи?

— Да, те са в съблекалнята и не ни пускат да влезем.

Стафан отвори уста, за да му каже нещо язвително, тези дрехи не бяха най-важното точно в този момент, но някаква жена с бяла тениска тъкмо се беше насочила към тях с няколко хавлии. Стафан я посочи и продължи към съблекалнята.

По пътя срещна още една жена с бяла тениска, повела към изхода момче на дванайсет-тринайсет години. Лицето му изглеждаше като мораво на фона на бялата хавлия, с която беше навлечено, очите му бяха празни. Жената фиксира Стафан с едва ли не обвинителен поглед.

— Майка му ще дойде да го прибере.

Стафан кимна. Дали момчето беше… жертвата? Точно това искаше да попита, но в бързината не му идваше никаква смислена формулировка на въпроса. Трябваше да разчита, че Холмберг е записал името и всичко останало и е сметнал за най-уместно да го остави в ръцете на майка му, която да го заведе на лекар, на психолог, на терапия.

Господи, пази децата!

Стафан продължи по коридора и изтича нагоре по стълбите, а наум благодареше на Бог за милостта му и го молеше да му даде сили за изпитанието, което предстоеше.

Наистина ли убиецът още е в сградата?

Пред съблекалнята, под табелка с надпис МЪЖЕ видя трима, които разговаряха с полицай Холмберг. Само единият беше облечен. Другият беше без панталон, третият — гол до кръста.

— Добре, че успя да дойдеш толкова бързо — каза Холмберг.

— Той тук ли е още?

Холмберг му показа вратата на съблекалнята.

— Там вътре.

Стафан кимна към тримата мъже.

— А те?…

Преди Холмберг да успее да каже нещо, мъжът без панталон направи половин крачка напред и заяви не без известна гордост:

— Ние сме свидетели.

Стафан кимна и погледна Холмберг въпросително.

— Те не би ли трябвало…

— Да, но изчаквах да дойдеш. Явно не е опасен. — Холмберг се обърна към тримата мъже и каза дружелюбно: — Ще ви се обадим. Сега ще е най-добре да се приберете. И още нещо. Разбирам, че няма да ви е лесно, но се постарайте да не обсъждате случая помежду си.

Мъжът без панталон изкриви уста в усмивка на съгласие.

— Смятате, че някой може да чуе?

— Не, но може да си внушите взаимно неща, които не сте видели, а другият е видял.

— Не и аз. Знам какво видях и беше най-отвратителното…

— Повярвай ми. Случва се и на най-опитните от нас. А сега ви молим да ни извините. Благодаря за цялата помощ.

Тримата се оттеглиха по коридора, нещо си мърмореха. Холмберг го биваше за тези неща. Да говори с хората. И най-вече това правеше. Обикаляше училищата и говореше за наркотиците и полицейската служба. Напоследък даже рядко участваше в полицейски разследвания.

Откъм съблекалнята се чу метален трясък, сякаш падна нещо тенекиено, и Стафан се сепна.

— Не бил опасен?

— Изглежда, е тежко ранен. Залял лицето си с някаква киселина.

— Защо?

Холмберг се обърна към вратата.

— Май трябва да влезем и да попитаме.

— Въоръжен ли е?

— Вероятно не — той посочи нишата на прозореца; върху мраморния перваз беше оставен голям кухненски нож с дървена дръжка. — Нямам плик. Освен това онзи без панталона го е пипал отвсякъде, преди да пристигна. Ще го вземем после.

— Така ли ще го оставим?

— Ти имаш ли по-добро предложение?

Стафан поклати глава и в настъпилата тишина долови две неща. Слаб, неритмичен звук откъм съблекалнята. Като вятър в комин. Като пукната флейта. И някаква миризма. Отначало му се стори, че е от хлора, на хлор миришеше цялата сграда на закрития басейн. Но беше нещо друго. Остра, парлива миризма. Стафан сбърчи нос.

— Дали да не?…

Холмберг кимна, но остана на мястото си. Женен с деца. Разбира се. Стафан извади служебното си оръжие от кобура, хвана бравата. За трети път през дванайсетте си години служба нахлуваше в помещение с пистолет в ръка. Не знаеше дали постъпва правилно, но надали някой би го упрекнал. Детеубиец. Затворен, може би отчаян, а и тежко ранен.

Даде знак на Холмберг и отвори вратата.

Удари го вонята.

Залютя му и чак му се насълзиха очите. Закашля се. Извади от джоба си носна кърпа и закри носа и устата си. На няколко пъти беше помагал на пожарникари в горящи къщи, усещането беше същото. Тук обаче нямаше пушек, само нещо като лека мараня.

Мили Боже, какво е това?!

Монотонният насечен звук се чуваше иззад гардеробчетата. Стафан даде сигнал на Холмберг да ги заобиколи от другата страна, за да излязат от две различни посоки. Той самият отиде до последното гардеробче и надникна зад него, стиснал пистолета до бедрото си.

Видя преобърнато метално кошче за отпадъци, до него — проснато голо тяло.

Холмберг се появи от другата страна, даде знак на Стафан да се успокои, очевидно не ги грозеше някаква непосредствена опасност. Стафан се подразни, че Холмберг се опитва да поеме командването сега, когато вече не изглеждаше опасно. Вдиша през носната кърпа, свали я от устата си и каза на висок глас:

— Полиция. Чуваш ли ме?

Човекът на пода не даде признаци да чува, само продължи да издава монотонния звук, проснат по очи на пода. Стафан направи няколко крачки напред.

— Вдигни си ръцете да ги виждам.

Онзи не помръдна. Сега, когато се приближи, Стафан забеляза, че цялото му тяло се разтърсва от спазми. Това с ръцете беше излишно. Едната беше върху кошчето, другата — на пода. Дланта му беше подута и напукана.

Киселина… как само изглежда…

Стафан отново закри устата си с носната кърпа и тръгна към човека, като същевременно прибра пистолета си, разчиташе Холмберг да го покрива, ако се случеше нещо.

Тялото се сгърчи конвулсивно и чуха меки мляскащи звуци, когато голата кожа се отлепи от плочките и пак залепна за пода. Ръката му на пода подскачаше като риба на сухо. И през цялото време ехтеше вой:

— … ееиииееееиии…

Стафан даде знак на Холмберг да остане на няколко крачки разстояние и клекна до тялото.

— Чуваш ли ме?

Човекът млъкна. Тялото му се сгърчи в спазъм и той се обърна.

Лицето.

Стафан подскочи назад, загуби опора и падна по задник. Прехапа устни, за да не изкрещи, когато болката го удари в кръста. Той затвори очи. Пак ги отвори.

Човекът нямаше лице.

Стафан беше виждал наркоман, който в момент на халюцинация си беше разбил лицето в стена. Беше виждал един, който заварявал резервоар с бензин, без да го излее предварително. И той избухнал право в лицето му.

Но нищо не беше като това, което видя сега.

Носът беше напълно разяден, на мястото му имаше две дупки. Устата се беше слепила, само с малък отвор в края. Едното око беше изтекло върху някогашната буза, а другото… то беше широко отворено.

Стафан се взря в окото, единствения разпознаваем белег на човешкото в тази безформена маса. То беше кървясало и когато човекът се опитваше да премигне, по него трепваше парче кожа от клепача и се прибираше навътре.

На мястото на останалите части от лицето имаше хрущяли и кости между късове месо и парцали черен плат. Оголените лъскави останки от мускули се свиваха и отпускаха, гърчеха се, сякаш вместо главата имаше кълбо накълцани змиорки в предсмъртна агония.

Цялото лице, някогашното лице, водеше свой собствен живот.

Стафан усети гадене и сигурно щеше да повърне, ако не беше жестоката болка в кръста, която изсмукваше силите му. Той бавно сви крака под тялото си, хвана се за гардеробчето и се изправи. Кървясалото око се взираше в него през цялото време.

— Това е най-ужасното…

Холмберг стоеше с отпуснати ръце и гледаше обезобразеното тяло на пода. Не беше само лицето. Киселината беше потекла и по горната част на торса. Кожата на едната ключица липсваше и костта стърчеше бяла като тебешир в кървавата каша.

Холмберг поклати глава, вдигна и отпусна ръката си, пак я вдигна и отпусна. Закашля се.

— Това е най-ужасното…

* * *

Часът беше единайсет и Оскар лежеше в леглото си. Леко почука по стената.

Е… Л… И…

Е… Л… И…

Отговор не последва.