Йон Айвиде Линдквист
Покани ме да вляза (4)

Петък
23 октомври

Хокан, пак с метрото, отиваше в центъра. В джоба на панталона имаше десет навити на руло хилядарки, омотани с ластик. С тях щеше да направи нещо благородно. Смяташе да спаси нечий живот.

Десет хиляди крони бяха много пари и като се замислеше за кампанията на „Спасете децата“ — как „Хиляда крони могат да изхранят цяло семейство в продължение на цяла година“ и така нататък, сигурно с десет хиляди би било възможно да се спаси един живот в Швеция?

Но чий? Къде?

Нали не можеше да връчи парите на първия срещнат наркоман и да се надява… не. Освен това му се щеше да е млад човек. Знаеше, че е абсурдно, но всъщност искаше да е като онези разплакани деца от плакатите. Дете, което със сълзи на очи приема парите и… и какво?

Слезе на „Уденплан“, без да знае защо, тръгна към градската библиотека. По времето, когато живееше в Карлстад, когато беше гимназиален учител по шведски и все още имаше собствен дом, всички в обкръжението му знаеха, че градската библиотека в Стокхолм е… добро място.

Едва когато видя големия й купол, известен му от снимки в книги и вестници, той разбра, че затова бе слязъл тук. Защото мястото беше добро. Някой от компанията, вероятно Герт, беше разказал как тук можеш да си платиш за секс.

Никога не го беше правил. Да си плаща за секс.

Веднъж Герт, Торни и Уве доведоха едно момче, чиято майка някой от познатите на Уве бе подбрал от Виетнам. Момчето беше на около дванайсет години и знаеше какво се очаква от него, добре му плащаха за това. Обаче Хокан не можа да се насили. Сърбаше бакарди с кола, наистина се наслаждаваше на голото му тяло, докато то се гънеше из стаята, където се бяха събрали.

Но само дотам.

Момчето направи свирки на всички поред, но когато стигна до Хокан, той изпита вътрешна съпротива. Прекалено гнусна беше цялата работа. Стаята смърдеше на възбуда, алкохол и спарено. Капка от спермата на Уве лъщеше върху бузата на момчето. Хокан отблъсна главата му, когато то се наведе над слабините му.

Останалите му се подиграха, накрая направо го заплашиха. Той беше свидетел, трябваше да стане съучастник. Осмиваха го заради скрупулите му, но не беше до скрупули. Просто толкова гадно беше всичко. Единствената стая в наетата квартира на Оке, четирите различни фотьойла, подредени специално за случая, танцовата музика от уредбата.

Той плати своята част и повече не се видя с компанията. Имаше си списанията, снимките и филмите. Предостатъчно. А може би наистина опираше до скрупули, които в момента се проявиха като гнусливост.

Защо тогава съм тръгнал към градската библиотека?

Можеше да вземе някоя книга. Пожарът преди три години бе изпепелил целия му живот, включително и книгите. Да. Защо да не вземе „Накитът на кралицата“ на Алмквист, преди да извърши доброто си дело?

В библиотеката беше спокойно толкова рано преди обед. Главно възрастни мъже и студенти. Бързо откри книгата, която търсеше, прочете началните думи:

Тинтомара! Две неща са бели: невинност и арсеник — и я върна на рафта. Неприятно. Напомни му за предишния живот.

Обичаше тази книга, използваше я в часовете. Прочитът на началните думи го накара да закопнее за фотьойл за четене. А фотьойлът да е в дом, който е негов, дом, пълен с книги, и той отново да има работа и още какво ли не. Но беше открил любовта и сега тя диктуваше условията. Никакъв фотьойл.

Потърка ръце, сякаш да изтрие книгата, която бяха държали, и влезе в читалнята.

Дълги маси, читатели. Думи, думи, думи. Далече в дъното видя момче с кожено яке, то се люлееше на стола си, докато разсеяно преглеждаше някаква книжка с картинки. Хокан се запъти натам, престори се, че го интересува полицата с издания по геология, а от време на време поглеждаше към момчето. Накрая то благоволи да вдигне очи и въпросително изви вежди: искаш ли?

Не, не искаше. Момчето беше на около петнайсет, с плоско пъпчиво източноевропейско лице и тесни хлътнали очи. Хокан сви рамене и излезе от читалнята.

Момчето го настигна пред главния вход и със съответния жест с палец попита на английски:

— Огънче?

— Не пуша.

— Окей. — Извади пластмасова запалка, запали цигара и примижа към него през пушека. — Какво харесва тебе?

— Не, аз…

— Млад? Харесваш млад?

Отдръпна се от момчето, отдалечи се от главния вход, където можеше някой да се появи. Трябваше да помисли. Не подозираше, че става толкова лесно. Нали беше просто за играта, да провери дали казаното от Герт е вярно.

Момчето го последва, спря се до него при каменната стена.

— Колко? Осем, девет? Е, трудно, но…

— НЕ!

Чак толкова извратен ли изглеждаше? Глупости. Уве и Торни не изглеждаха никак… особени. Обикновени мъже с обикновени професии. Само Герт, който живееше от огромното наследство на баща си и можеше да си позволи какво ли не, след многобройните пътувания в чужбина бе започнал да добива наистина гаден вид. Провиснали устни, мътен поглед.

Момчето млъкна, когато Хокан повиши глас, огледа го с тесните си очички. Дръпна още веднъж от цигарата, пусна я на земята и я стъпка, разпери ръце:

— Какво?

— Не, аз само…

Момчето направи половин крачка напред.

— Какво?

— Аз… може би… дванайсет?

— Дванайсет? Харесваш дванайсет?

— Аз… да.

— Момче.

— Да.

— Окей. Ти чакаш. Номер две.

— Моля?

— Номер две. Тоалетна.

— А, да.

— Десет минути.

Момчето вдигна ципа на коженото си яке и изчезна надолу по стълбите.

Дванайсет години. Втора кабинка. Десет минути.

Това беше наистина, наистина тъпо. Ами ако дойде някой полицай? Те сто на сто знаеха какво става тук — след толкова много години. Ще загази. Ще го свържат със завчерашното и край с него. Не биваше да го прави.

Просто отиваш до тоалетната да видиш как е.

Там беше празно. Писоар и три кабинки. Очевидно номер две беше средната. Той пъхна монета от една крона, отвори вратата, влезе, затвори и седна на тоалетната чиния.

Стените на кабинката бяха целите надраскани. Доста неочаквано за градска библиотека. Някой и друг литературен цитат:

МЪЧИ МЕ, ВЗЕМИ МЕ, ПОГРЕБИ МЕ, УХАПИ МЕ^[1] — но повечето бяха нецензурни рисунки и надписи:

„По-добре момче за всичко в канала, отколкото всичкия хуй в анала“, „Животът е прекрасен с разголен задник“, както и много телефонни номера, на които да позвъниш, ако имаш извънредни желания. Някои от тях бяха с имена, при това вероятно истински. Не просто шегички за чужда сметка.

Е, искаше да види — видя. Сега да се маха. Не се знае какво може да щукне на онзи с коженото яке. Стана, изпика се в тоалетната чиния, пак седна. Защо се изпика? Нямаше особена нужда. Но знаеше защо.

За всеки случай.

Външната врата се отвори. Той притаи дъх. Дълбоко в себе си се надяваше да е полицай. Едър полицай, който да срита вратата на кабинката и да го пребие с палката, преди да го арестува.

Пошепване, меки стъпки, тихо почукване по вратата.

— Да?

Повторно почукване. Той преглътна заседналата в гърлото му слюнка и отключи.

Отвън стоеше момче на единайсет-дванайсет години. Руса коса, овално лице. Тънки устни и големи сини очи с безизразен поглед. Червено зимно яке, което му беше голямо. Зад него стоеше другото момче с коженото яке. Показа му пет пръста.

— Петстотин. — Произнесе го с ужасен акцент.

Хокан кимна, големият леко побутна малкия в кабинката и затвори вратата. Петстотин не беше ли страшно скъпо? Не че имаше значение, но…

Погледна момчето, което беше купил. Наел. Дали не взема някакви наркотици? Най-вероятно. Очите му гледаха разсеяно, разфокусирано. Стоеше до вратата на половин метър пред него. Беше толкова нисичко, че не се налагаше Хокан да вдигне глава, за да го погледне в очите.

— Hello.

Момчето не отвърна, а само поклати глава, посочи към слабините му и направи знак с пръст: разкопчай ципа. Той го изпълни. Момчето въздъхна, направи пак знак с пръст: извади го.

Бузите му пламнаха, докато изпълняваше указанията на момчето. Именно. Той му се подчинява. Не прави нищо по своя воля. Не той го прави. Късият му пенис не беше еректирал и увисна до седалката на тоалетната. Той леко потръпна, когато главичката докосна студената повърхност.

Примижа, опита се да преобрази чертите на момчето, та да заприлича на неговата любов. Не стана. Възлюбленото му създание беше прекрасно. Не като това момче, дето сега бе коленичило и привело глава към слабините му.

Устата.

Нещо не беше наред с устата му. Подпря с ръка челото му, преди момчето да го беше докоснало с устни.

— Устата ти?

Момчето поклати глава и притисна с чело дланта му, за да си свърши работата. Но за Хокан вече не беше възможно. Беше чувал да се говори за такива неща.

Дръпна с палец горната му устна и я повдигна. Момчето нямаше зъби. Някой му беше извадил или избил зъбите, за да го направи по-добър в работата. Момчето се изправи, якето му изшумоля, когато скръсти ръце на гърдите си. Хокан си прибра члена, вдигна ципа, забил поглед в пода.

Не по този начин. Никога.

Забеляза някакво движение. Протегната ръка. Разперени пръсти. Петстотин.

Извади от джоба си навитите банкноти и ги подаде на момчето. То махна ластика, прокара показалец по ръбчетата на банкнотите, пак сложи ластика и протегна ръката с парите.

— Защо?

— Защото… устата ти. Може да си направиш нови зъби.

И момчето се усмихна. Не че грейна от щастие, но ъгълчетата на устните му леко мръднаха. Може би просто се смееше на глупостта на Хокан. То помисли, после изтегли една хилядарка от рулото и я прибра във външния си джоб. Останалото мушна във вътрешния. Хокан кимна.

Момчето отключи вратата, поколеба се. После се обърна към него, погали го по бузата.

— Бъгодаря.

Хокан сложи ръка върху неговата, притисна я до бузата си, притвори очи. Ако можеше някой…

— Прости ми.

— Да.

Момчето дръпна ръката си. Хокан още усещаше топлината й на бузата си, когато вратата се затвори зад него. Остана да седи на тоалетната чиния, зяпнал нещо написано на касата на вратата.

КОЙТО И ДА СИ ТИ. ОБИЧАМ ТЕ.

Точно под него друг беше написал:

ИСКАШ ЛИ КУР?

Топлината отдавна се беше изпарила от бузата му, когато стигна до метростанцията и купи вечерния вестник с последните си крони. Четири страници бяха посветени на убийството. Дори имаше снимка на долчинката, където го беше извършил. Беше пълна със запалени свещи, цветя. Погледна снимката и не почувства нищо особено.

Само да знаехте. Простете ми, но само да знаехте!

* * *

На връщане от училище Оскар спря под двата прозореца на нейния апартамент. По-близкият се намираше само на два метра от неговия прозорец. Щорите бяха спуснати, а прозорците — светлосиви правоъгълници на фона на тъмносивия бетон. Стори му се съмнително. Вероятно бяха някакво… особено семейство.

Наркомани.

Оскар се огледа, после влезе във входа и провери имената. Пет фамилии, подредени грижливо от пластмасови букви. Едното място беше празно. Предишното име, ХЕЛБЕРГ, бе останало там толкова дълго, че личеше по-тъмният му контур на избелялото от слънцето кадифе на таблото. На неговото място нямаше нови пластмасови букви. Нито дори листче.

Той изкачи на бегом двата етажа до вратата й. Същото и там. Нищо. Нямаше табелка при пощенския процеп. Обикновено така изглеждаха необитаваните апартаменти.

Може би беше излъгала? Може би изобщо не живееше тук. Но нали влезе във входа. Точно така. Е, може само да беше влязла. Ако тя…

Вратата долу се отвори.

Оскар се извърна и бързо заслиза по стълбите. Дано не е тя. Ще вземе да си помисли, че той по някакъв начин… Не, не беше тя.

Насреща му се качваше мъж, когото не беше виждал досега. Нисък, доста набит, доста оплешивял човек, който толкова радостно се усмихваше, че чак не беше нормално.

Човекът го видя, вдигна глава и кимна, а устата му още беше разтеглена в циркаджийска усмивка.

Оскар спря долу на входа, изчака. Чу го как вади ключове и отваря врата. Нейната врата. Сигурно е баща й. Оскар не беше виждал толкова възрастен наркоман досега, но този пък определено изглеждаше доста зле.

Нищо чудно, че е побъркана.

Излезе на детската площадка, седна на бордюра на пясъчника и задебна прозореца й, за да види дали щората ще се вдигне. Изглежда, дори прозорчето на банята беше закрито от вътрешната страна; матираното стъкло изглеждаше по-тъмно от всички останали прозорци на баните.

Извади кубчето на Рубик от джоба на якето си. То щракаше и скърцаше, докато го въртеше. Фалшификат. Оригиналните се движеха по-гладко, но струваха пет пъти по-скъпо и ги продаваха единствено в зорко охранявания магазин за играчки във Велингбю.

Двете страни бяха подредени в цветовете си, на третата липсваше само едно квадратче. Но нямаше начин да го придвижи, без да развали вече готовите страни. Беше си запазил едно упътване от „Експресен“, където се описваха различни системи на въртене — ето как бе успял да се справи с двете страни, после обаче ставаше много по-трудно.

Гледаше кубчето, искаше да измисли решението, вместо просто да върти. Не ставаше. Сякаш мозъкът му отказваше. Притисна кубчето на челото си, искаше да проникне в същината му. Никакъв отговор. Сложи го на бордюра на половин метър встрани, взря се в него.

Плъзни се. Плъзни се. Плъзни се.

Наричаше се телекинеза. Правени бяха опити в САЩ. Имаше хора, които умееха такива неща. ЕСВ. Екстрасензорно възприятие. Какво не би дал Оскар да е способен на нещо подобно.

А може би… може би го умее.

В училище днес мина доста добре. В столовата Томас Алстед опита да му дръпне стола, но той го забеляза навреме. И толкова. Ще отиде в гората при онова дърво — с ножа. Да направи по-сериозен експеримент. Без да се пали чак толкова като вчера.

Щеше да мушка дървото спокойно и методично, да го реже на парчета, като през цялото време си представя лицето на Томас Алстед. Макар че… все пак убиецът. Истинският убиец беше някъде там.

Не. Трябва да почака, докато го пипнат. От друга страна — ако наистина има най-обикновен убиец, експериментът се обезсмисля. Оскар погледна кубчето, представи си, че праща с очи лъч към него.

Плъзни се. Плъзни се. Плъзни се.

Нищо не стана. Той прибра кубчето в джоба си и се изправи, изтупа пясъка от панталона си. Погледна към прозореца й. Щората още беше спусната.

Прибра се, за да се заеме с изрезките, да залепи статиите за убийството във Велингбю. Сигурно с времето ще се натрупат доста. Особено ако се случи още веднъж. Надяваше се да стане. За предпочитане в Блакеберг.

Тогава полицаят щеше да дойде в училище, учителите щяха да станат напрегнати и тревожни, щеше да се създаде една такава атмосфера. Тя му харесваше.

* * *

— Никога повече. Каквото щеш да кажеш.

— Хокан…

— Не. Не, и толкова.

— Ще умра.

— Ами давай.

— Наистина ли?

— Не. Не наистина. Но нали можеш… и ти самата.

— Твърде слаба съм. Все още.

— Не си слаба.

— Твърде слаба за това.

— Ами не знам тогава. Обаче няма да го правя повече. Толкова е… отвратително, толкова…

— Знам.

— Не знаеш. За теб е друго…

— Ти пък откъде знаеш как е за мен?

— Нямам представа. Но ти поне си…

— Да не мислиш, че… ми харесва?

— Не знам. Харесва ли ти?

— Не.

— Добре, не. Така или иначе… аз няма да го направя повече. Сигурно си имала други, които са ти помагали и са били… по-оправни от мен.

— …

— Така ли е?

— Да.

— Аха…

— Хокан?…

— Обичам те.

— Да.

— А ти обичаш ли ме? Поне мъничко?

— Ще го направиш ли още веднъж, ако ти кажа, че те обичам?

— Не.

— Искаш да кажеш, че трябва да те обичам въпреки това?

— Обичаш ме само ако ти помагам да оцелееш.

— Да. Любовта не е ли точно това?

— Ако вярвах, че ще ме обичаш, дори ако не го правя…

— Да?

— … може би щях да го направя.

— Обичам те.

— Не ти вярвам.

— Хокан… Ще изкарам близките няколко дни, но после…

— Тогава гледай да ме заобичаш.

* * *

Петък вечер в китайския. Часът е осем без петнайсет и цялата тайфа се е събрала. Освен Карлсон, който си е вкъщи и гледа „Музикотрошачките“, но все едно. Той не им е кой знае колко приятен. Ще се изтърси по-късно, когато шоуто свърши, и ще се похвали колко много въпроси е познал.

На масата за шестима в ъгъла до вратата са седнали Лаке, Морган, Лари и Йоке. Йоке и Лаке обсъждат кои видове риба виреят и в сладки, и в солени води. Лари чете вечерния вестник, а Морган си клати крака и потропва в такт с нещо различно от китайската музика, която звучи приглушено откъм невидимите тонколони.

На масата пред тях са наченатите им халби. На стената над бара висят портретите им.

Собственикът на ресторанта бил принуден да избяга от Китай във връзка с културната революция — заради сатиричните си карикатури на властимащите. Затова пък сега прилага уменията си върху редовните клиенти. На стената висят дванайсет дружески шаржа, направени с туш.

Старчетата. И Виргиния. Мъжките физиономии са в едър план и с акцент върху отделни черти.

Набръчкано лице с хлътнали бузи и огромни клепнали уши — Лари е като симпатичен, но изгладнял слон.

Грубите сключени вежди на Йоке са превърнати в розови храсти, в които е кацнала пойна птичка — вероятно славей.

Заради стила си Морган е дарен с някои черти на късния Елвис. Солидни бакенбарди и поглед тип hunka-hunka burnin’ love, бейби. Главата е забита върху малко телце с китара в поза Елвис. Морган е по-доволен от шаржа, отколкото би си признал.

Лаке изглежда най-угрижен. Очите са уголемени, изпълнени със страдание. От устата му стърчи цигара, а пушекът й се е скупчил в дъждовен облак над главата му.

Виргиния е единствената, нарисувана в цял ръст. Във вечерна рокля, грейнала като звезда с лъскави пайети, тя стои с разперени ръце, обкръжена от стадо прасета, които я зяпат в недоумение. По нейна молба собственикът й направи още един такъв шарж, абсолютно същия, за да си го има вкъщи.

Има и други. Някои не са от тайфата. Други вече не идват. Трети не са между живите.

Чарли падна на стълбите във входа си една вечер на прибиране от ресторанта. Разби си черепа на мозаечния под. Краставицата си докара цироза на черния дроб и умря от кръвоизлив в гърлото. Една вечер, няколко седмици преди да си отиде, вдигна ризата си и им показа червена паяжина от кръвоносни съдове, които се разклоняваха от пъпа му. „Адски скъпа татуировка“, беше им казал, а скоро след това умря. Почетоха паметта му, като сложиха портрета му на масата и цяла вечер вдигаха наздравици с него.

Карлсон не е нарисуван.

Тази петъчна вечер ще им бъде последна заедно. Утре един от тях ще си отиде завинаги. Ще се превърне в поредната рисунка, която виси на стената просто за спомен. И вече нищо няма да е същото.

 

 

Лари остави вестника, сложи очилата си на масата и отпи глътка бира.

— Ах, по дяволите! Какъв ли болен мозък е подобен човек?

Показа им статията със заглавие ДЕЦАТА СА В ШОК и снимка от училището във Велингбю, а на по-малка снимка се виждаше мъж на средна възраст. Морган хвърли поглед към вестника, посочи го.

— Този ли е убиецът?

— Не, това е директорът на училището.

— Ама изглежда като убиец. Типичен убиец.

Йоке посегна за вестника.

— Може ли да погледна…

Лари му го подаде и той го задържа на една ръка разстояние от очите си, вгледа се в снимката.

— На мен пък ми прилича на някакъв консерватор.

Морган кимна.

— Нали и аз това казвам.

Йоке обърна вестника към Лаке, за да види и той снимката.

— Какво ще кажеш?

Лаке я погледна без никакво желание.

— Не, не знам. Тръпки ме побиват от такива работи.

Лари дъхна върху очилата си и ги избърса в ризата си.

— Ще го пипнат. Няма да се измъкне след такова нещо.

Морган барабанеше с пръсти по масата, посегна за вестника.

— Какво стана с „Арсенал“?

Лари и Морган се впуснаха да обсъждат слабия английски футбол в момента. Йоке и Лаке пиеха мълчаливо бирите си и запалиха по цигара. После Йоке поде темата за треската, как щяла да изчезне от Балтийско море. Вечерта продължи в същия дух.

Карлсон така и не се появи, но към десет часа влезе някакъв мъж, когото никой от тях не познаваше. На този етап разговорът се бе оживил и те не забелязаха новодошлия, преди да седне на маса в другия край на помещението.

Йоке се наведе към Лари.

— Какъв е този?

Лари му хвърли дискретен поглед, поклати глава.

— Не знам.

Новият си поръча голямо уиски и го удари набързо, поръча второ. Морган подсвирна.

— Глей к’во става.

Онзи сякаш не осъзнаваше, че го наблюдават. Просто си седеше кротко на масата и се взираше в ръцете си; имаше такъв вид, сякаш цялата гадост на света тежи на раменете му. Гаврътна бързо и второто уиски и поръча още едно.

Келнерът се наведе към него и каза нещо. Мъжът бръкна в джоба си и му показа няколко банкноти. Келнерът направи жест, сякаш изобщо не е имал предвид това, макар че, разбира се, беше имал предвид точно това, и отиде да изпълни поръчката.

Не ги изненада, че бе поставена под въпрос платежоспособността на мъжа. Дрехите му бяха измачкани и омърляни, сякаш бе спал с тях на непредвидено за целта място. Малкото коса около оплешивялото теме не беше подстригана и висеше над ушите му. На лицето му се открояваха големият червен нос и издадената брадичка. Помежду им мърдаха малки пълни устни, сякаш човекът си говореше сам. Той изобщо не реагира при сервирането на поредното уиски.

Тайфата се върна към прекъснатата дискусия: дали Улф Аделсон ще е дори по-зле от Йоста Буман^[2]. Единствен Лари от време на време надзърташе към самотника. След малко, когато онзи бе поръчал поредното уиски, той се обади:

— Дали не би трябвало… да го поканим при нас?

Морган погледна през рамо, сега непознатият имаше още по-унил вид.

— Как не! Жена му го е зарязала, котката е умряла и животът е ад. Знам го и без това.

— Може да почерпи.

— Така по става. Тогава, ако ще и рак да има — сви рамене Морган. — Не възразявам.

Лаке погледна Лари и Йоке. Те кимнаха. Той стана, отиде до масата на самотника.

— Здравей.

Човекът вдигна очи към него. Погледът му беше замъглен. Чашата на масата стоеше почти празна. Лаке се подпря на отсрещния стол и се приведе.

— Дали не би искал… да дойдеш при нас?

Онзи поклати глава и махна вяло, сякаш го пъдеше:

— Не. Мерси. Седни де!

Лаке дръпна стола и седна. Мъжът допи чашата си и повика келнера.

— Ще пиеш ли нещо? Аз черпя.

— Добре тогава. Каквото ти ще пиеш.

Лаке не искаше да произнася думата „уиски“, понеже му се струваше нагло да подсказва на някого да почерпи с нещо толкова скъпо, но човекът само кимна и щом келнерът дойде, вдигна два пръста с V-знак, сочейки Лаке. Лаке се облегна назад. Откога ли не беше пил уиски в заведение? От три години? Минимум.

Мъжът не прояви желание да започне разговор, така че Лаке се поокашля и поде:

— Доста застудя.

— Да.

— Ще вземе и сняг да завали.

— Мм.

Уискито пристигна и за момент отпадна нуждата от разговор. Лаке си взе чашата и усети как погледите на тайфата прогарят гърба му. Вдигна я.

— Ами наздраве. И благодаря.

— Наздраве.

— Тук някъде ли живееш?

Онзи зарея поглед в пространството, сякаш се замисли по въпроса, който досега не беше му хрумвал. Лаке не знаеше дали поклащането на главата му беше отговор, или част от някакъв вътрешен диалог.

Той отпи още една глътка, прецени, че не отговореше ли и на следващия му въпрос, значи иска да бъде оставен на мира, не му се разговаря с никого. Тогава Лаке щеше да вземе чашата си и да се върне при останалите. Беше направил всичко, което учтивостта повелява при почерпка. Надяваше се мъжът да не отговори.

— Хм. А с какво се занимаваш?

— Аз… — непознатият сбърчи вежди, пусна нервна усмивка, после си възвърна предишния израз на лицето. — Помагам малко.

— А… И с какво?

Някакво просветление сякаш блесна зад прозрачната пелена на погледа му и очите им се срещнаха. Лаке усети леко пробождане ниско в гърба, сякаш черна мравка го бе ухапала над опашния прешлен.

Мъжът разтърка очи, измъкна няколко стотачки, остави ги на масата и стана.

— Извинявай, трябва…

— Да. Благодаря за уискито — Лаке вдигна чашата си към него, но той вече отиваше към закачалката, свали несръчно палтото си и излезе.

Лаке остана да седи с гръб към тайфата, загледан в малката купчинка банкноти. Пет стотачки. Чаша уиски струваше шейсет, а този да беше изпил пет, най-много шест.

Лаке погледна крадешком встрани. Келнерът беше зает да взема поръчката на възрастна двойка, единствените, които щяха да вечерят. На ставане от стола Лаке бързо смачка една стотачка и си я пъхна в джоба, после тръгна към обичайната им маса.

Насред път се сети, върна се, изля остатъка от чашата на мъжа в своята и я взе със себе си.

Много успешна вечер.

* * *

— Но нали ще дават „Музикотрошачките“!

— Да, ще си дойда.

— Започва след… половин час.

— Знам.

— Сега пък къде ще ходиш?

— Само ще изляза за малко.

— Добре, не си длъжен да гледаш „Музикотрошачките“. Мога и сама. Щом толкова ти е важно да излезеш.

— Ама не, ще се прибера след малко.

— Ясно. Тогава да не бързам да топля палачинките.

— Не, защо… след малко си идвам.

Оскар вътрешно се разкъсваше. „Музикотрошачките“ бяха един от телевизионните празници за него и майка му. Тя беше направила палачинки с плънка от скариди, за да хапват пред екрана. Знаеше, че я разочарова, като излиза сега, вместо да чака заедно с нея.

Само че беше гледал през прозореца, откакто се стъмни, и току-що видя как съседката от другия вход излезе и тръгна към детската площадка. Незабавно се дръпна от прозореца. За да не й хрумне, че той…

Изчака да минат пет минути, преди да се облече и да излезе. Не си взе шапка.

 

 

Не я видя на площадката, сигурно се беше сгушила на катерушката като вчера. Щорите на прозорците им бяха спуснати, но вътре в апартамента светеше. Освен в банята, черен квадрат.

Оскар седна на бордюра на пясъчника и зачака. Сякаш дебнеше животинка да изпълзи от бърлогата си. Смяташе да поседи съвсем малко. Ако момичето не се появи, ще се прибере все едно нищо не е станало.

Той извади кубчето на Рубик и се заигра, колкото да има занимание. Беше му омръзнало да се съобразява само с онова липсващо квадратче в ъгъла и размести цялото кубче, за да започне отначало.

Студеният въздух усилваше щракането, звучеше като малка машинка. С крайчеца на окото си Оскар забеляза как момичето се надигна на катерушката. Той продължи да върти, започна нова едноцветна страна. Съседката не помръдваше. Оскар усети леко безпокойство, но продължи да не й обръща внимание.

— Пак ли си тук?

Той вдигна глава, престори се на изненадан, изчака няколко секунди и попита:

— И ти ли си пак тук?

Тя не отговори нищо и Оскар продължи да върти. Пръстите му бяха сковани. Трудно различаваше цветовете в мрака, затова гласеше само бялата страна, която се виждаше най-лесно.

— Защо седиш там?

— Ти защо си там?

— За да остана малко сама.

— И аз.

— Ами прибирай се.

— Ти се прибирай. Аз живея тук по-отдавна от теб.

Така й се пада. Завърши бялата страна и трудно можеше да продължи. Останалите цветове се сливаха в тъмносива маса. Продължи да върти наслуки.

Когато пак вдигна очи, тя беше стъпила на перилото и скочи долу. Стомахът му се обърна от тупването й на земята; ако той беше пробвал такъв скок, щеше да се натроши. Тя обаче се приземи меко като котка и се насочи право към него. Той се съсредоточи върху кубчето. Тя застана пред него.

— Какво е това?

Оскар я погледна, после кубчето, после отново нея.

— Това?

— Да.

— Не знаеш ли?

— Не.

— Кубчето на Рубик.

— Какво каза?

Оскар произнесе думите ясно:

— Куб-че-то на Ру-бик.

— Какво е това?

Той сви рамене.

— Играчка.

— Главоблъсканица?

— Да — Оскар й подаде кубчето. — Искаш ли да опиташ?

Тя го взе от ръката му, завъртя го, огледа всички страни. Оскар се изсмя. Приличаше му на маймуна, която разглежда някакъв плод.

— Не си ли виждала такова нещо?

— Не. Как се прави?

— Ето така…

Оскар взе кубчето и тя седна до него. Показа й как се върти, обясни й, че целта е да подреди всяка страна само в един цвят. Тя го взе и започна.

— Виждаш ли цветовете?

— Естествено.

Той я погледна крадешком, докато въртеше кубчето. Носеше същия розов пуловер като вчера и не му беше ясно как не замръзва. На него самия вече му беше студено от седенето на едно място, въпреки якето.

Естествено.

Освен това тя говореше странно. Като възрастна. Може би дори беше по-голяма от него, макар и тъй крехка? Тънката й бяла шия стърчеше от яката на полото и се извиваше в ясно очертана линия на брадичката. Като на манекен от витрина.

Но вятърът духна към Оскар, той преглътна и задиша през устата. Манекенът смърдеше.

Не се ли къпе?

Вонята обаче беше по-гадна от миризма на стара пот. По-скоро приличаше на миризмата, когато се маха превръзка на инфектирана рана. А косата й…

Когато се осмели да я разгледа по-внимателно, както се беше залисала с кубчето, забеляза, че косата й е мазна и сплъстена на кичури и фъндъци. Все едно беше омазана с лепило или… кал.

Докато я гледаше, вдиша през носа и за малко да повърне. Стана, отиде до люлките и седна там. Не можеше да остане близо до нея. На нея очевидно не й пукаше.

След малко той стана и пак се приближи; тя беше вглъбена в играта с кубчето.

— Виж, трябва да се прибирам.

— Мм.

— Кубчето…

Тя се сепна. Поколеба се за миг, после му го подаде, без да продума. Оскар го взе, погледна я и й го върна.

— Добре, вземи го. До утре.

Тя не го прие.

— Не.

— Защо?

— Утре може да ме няма тук.

— Тогава до вдругиден. Най-късно.

Тя се замисли. И взе кубчето.

— Благодаря. Може и утре да съм тук.

— Тук?

— Да.

— Окей. Чао.

— Чао.

Щом се извърна и я остави, Оскар пак чу лекото щракане на кубчето. Тя смяташе да остане тук с тънкия си пуловер. Майка й и татко й трябва да са… много особени, щом я оставят да излиза така. Ще вземе да си докара възпаление на пикочния мехур.

* * *

— Къде беше?

— Навън.

— Пиян си.

— Да.

— Нали решихме да спреш пиенето.

— Ти реши. Какво е това?

— Главоблъсканица. Знаеш, че ти вреди…

— Откъде е?

— Взех я за малко. Хокан, ти трябва…

— Че от кого?

— Хокан… Недей!

— Тогава ме зарадвай.

— Какво искаш?

— Позволи ми да те докосна.

— Добре. Но при едно условие.

— Не. Не, не! Това не.

— Утре. Налага се.

— Не. Никога повече. Как така „за малко“? Никога нищо не си вземала „за малко“. Какво е това всъщност?

— Главоблъсканица.

— Нямаш ли си достатъчно? Повече те е грижа за главоблъсканиците ти, отколкото за мен. Главоблъсканици. Гушканици. Главоблъсканици. От кого я взе? ОТ КОГО Я ВЗЕ, те питам!

— Хокан, стига…

— Толкова адски нещастен се чувствам.

— Помогни ми. Само още веднъж. После ще съм достатъчно силна да се справям сама.

— Да, точно там е работата.

— Не искаш да се справям сама.

— За какво ще съм ти после?

— Обичам те.

— Не е вярно.

— Напротив. По някакъв мой начин.

— Нищо подобно. Човек или обича, или не.

— Така ли?

— Да.

— Тогава не знам.