Йон Айвиде Линдквист
Покани ме да вляза (17)

Неделя
8 ноември (вечер/нощ)

Часът е осем и половина, неделя вечер.

По същото време, когато линейката с Виргиния и Лаке минава по моста Транебергсбрун, когато стокхолмският полицейски началник показва снимка на журналистите, когато Ели си избира рокля от гардероба на майката на Оскар, когато Томи си изцежда лепило в найлоново пликче и дълбоко вдишва приятното упоение и забравата, когато една катерица — първото живо същество от четиринайсет часа насам — вижда Хокан Бенгтсон, Стафан, един от тези, които са го издирвали, тъкмо налива чай.

Още не е забелязал, че липсва парченце от най-предната част на чучура, и доста от чая се излива на масата. Той измърморва и навежда повече чайника, чаят се изплисква и капачето на чайника пада в чашата. Врял чай пръсва по ръцете му и той тръшва чайника, отпуска ръце и започва да си казва наум еврейската азбука, за да се успокои и да не запрати чайника в стената.

Алеф, бет, гѝмел, да̀лет…

 

 

Ивон влезе в кухнята, видя Стафан наведен над мивката със затворени очи.

— Какво има?

Той поклати глава.

— Нищо.

… ла̀мед, мем, нун, са̀мех…

— Кисел ли си?

— Не.

… коф, реш, шин, таф. Така. Спокойно.

Той отвори очи, посочи чайника.

— Ужасен чайник.

— Не върши ли работа?

— Не, той… подлива.

— Никога не съм забелязвала.

— Обаче е факт.

— Е, едва ли чайникът ти е крив.

Стафан сви устни, протегна изгорената си ръка към Ивон и направи жест, изразяващ: Мир. Шалом. Млъкни.

— Ивон. В момента изпитвам… невероятно желание да те ударя. Така че, моля те, не говори повече.

Ивон отстъпи назад. Отчасти бе подготвена за подобно нещо. Отпъждаше подозрението, но чувстваше, че зад благочестивата си фасада Стафан крие потискан гняв.

Тя скръсти ръце, издиша и вдиша няколко пъти, а той стоеше неподвижно, втренчен в чашата с падналото в нея капаче. После Ивон попита:

— Често ли го правиш?

— Кое?

— Да удряш. Когато не ти изнася.

— Някога да съм те удрял?

— Не, но каза…

— Казах. И ти ме послуша. Сега всичко е наред.

— Ами ако не те бях послушала?

Сега Стафан изглеждаше напълно спокоен и Ивон се отпусна, свали ръце. Той ги взе в своите, целуна ги нежно.

— Ивон… Хората трябва да се слушат.

Наляха чая и го изпиха в хола. Стафан реши да подари на Ивон нов чайник. Тя попита за издирването в гората Юдарнскуген и той й разказа. Ивон всячески се опитваше да държи разговора далеч от темата, но най-накрая се стигна до неизбежния въпрос.

— Къде е Томи?

— А… не знам.

— Не знаеш ли? Ивон…

— Ами у някой приятел.

— Хм. Кога ще се прибере?

— Не, мисля че… май щеше да преспи. Там.

— Там?

— Да, у…

Ивон запрехвърля в главата си онези приятели на Томи, чиито имена знаеше. Не искаше да излезе, че не знае къде ще нощува синът й. Стафан много държеше на родителската отговорност.

— … у Робата.

— Робата? Това ли е най-близкият му приятел?

— Да, вероятно.

— Робата кой?

— … Алгрен, защо? Да не би да го…

— Не, просто си мислех.

Стафан взе лъжицата си, почука по чашата. Крехък звън. Той кимна.

— Хубаво. Не, чуй ме… мисля, че трябва да се обадим на този Роба и да помолим Томи да се прибере за малко. Искам да говоря с него.

— Нямам номера.

— Добре де… Алгрен. Сигурно знаеш къде живее? Ще го намерим в телефонния указател.

Стафан стана от дивана, а Ивон прехапа долната си устна, усещаше как реди лабиринт, от който все по-трудно можеше да излезе. Той взе указателя с местните телефони и застана насред хола, разлисти го, забъбри:

— Алгрен, Алгрен… Хм. На коя улица живее?

— Ъъ… улица Бьорнсон.

— Бьорнсон… не. Там няма Алгрен. Но има един тук, на улица Ибсен. Възможно ли е да е той?

Тъй като Ивон не отговори, Стафан заби пръст в страницата и заяви:

— Мисля все пак да пробвам с този. Сигурно Роберт му е името, а?

— Стафан…

— Да?

— Обещах му да не казвам.

— Сега вече нищо не разбирам.

— На Томи. Обещах му да не казвам… къде е.

— Значи не е у Робата?

— Не.

— Къде е тогава?

— Ами… обещах му.

Стафан остави указателя на масичката и седна до Ивон на дивана. Тя отпи глътка чай и задържа чашата пред лицето си, сякаш да се скрие, а Стафан я чакаше. Когато оставяше чашата върху чинийката, забеляза, че ръцете й трепереха. Той сложи ръка на коляното й.

— Ивон… Трябва да разбереш, че…

— Обещах.

— Искам само да говоря с него. Прости ми, Ивон, но смятам, че точно този тип неспособност да се заемаш с проблемите своевременно е причината… да се случват. Моят опит, що се отнася до младежите, показва, че колкото по-бързо се реагира на действията им, толкова по-голям е шансът да… Например някой пристрастен към хероина. Ако се реагира, докато все още е, да кажем, на хашиш…

— Томи не се занимава с такива неща.

— Абсолютно сигурна ли си?

Настъпи мълчание. Ивон знаеше, че с всяка секунда отговор „да“ на въпроса му все повече се обезсмисляше. Тик-так. Вече бе отговорила с „не“, без да произнесе нито дума. А и Томи беше странен понякога. Когато се прибереше. Нещо в очите му. Да не би…

Стафан се облегна на дивана, знаеше, че битката е спечелена. Сега чакаше само условията.

Очите на Ивон потърсиха нещо на масата.

— Какво има?

— Цигарите ми, ти…

— В кухнята. Ивон…

— Да. Да. Само че не ходи при него сега.

— Добре. Ти решаваш. Ако мислиш…

— Ами утре сутринта. Преди да отиде на училище. Обещай ми. Че няма да отидеш сега.

— Обещавам. Е, и кое е това тайно място?

Ивон му разказа.

След това отиде в кухнята и запали цигара, издуха дима през отворения прозорец. Изпуши още една, вече без да обръща внимание къде отива пушекът. Стафан влезе в кухнята и демонстративно махна с ръка, за да прогони дима, попита къде е ключът за мазето. Тя отвърна, че е забравила, но вероятно ще си спомни утре сутринта.

Ако се държи подобаващо.

* * *

Щом Ели си тръгна, Оскар се върна на кухненската маса и погледна отворените вестници. Главоболието му бе понамаляло с избистрянето на общата картина.

Ели му обясни, че онзи е заразѐн. Нещо повече. Заразата била единственият му живот. Мозъкът му бил мъртъв и го водела заразата. Насам, при него — при Ели.

Каза му, помоли го да не предприема нищо. Щял да замине утре — веднага щом мръкне, а Оскар, естествено, попита защо не още сега, тази нощ.

Защото… не може.

Защо? Аз ще ти помогна.

Оскар, не е възможно. Твърде слаб съм.

Как така? Нали…

Просто така.

Тогава Оскар разбра, че той е причината за изтощението му. Заради изтеклата в антрето кръв. Ако онзи хванеше Ели, щеше да е по вина на Оскар.

Дрехите!

Оскар стана толкова рязко, че столът му падна.

Торбичката с окървавените дрехи на Ели беше останала на килима до дивана, ризата се подаваше навън. Той я натика вътре. Ръкавът беше като влажна гъба, набута го по-дълбоко, завърза торбичката и… Спря, погледна ръката, с която беше докоснал ризата.

Раната от ножа беше хванала коричка, но сега леко се бе отворила.

… кръвта… той не искаше кръвна клетва… дали… сега съм заразен?

Отиде механично до входната врата с торбата в ръка, ослуша се за движение във входа. Нищо не се чуваше и Оскар отиде горе до шахтата за боклук, отвори капака. Протегна ръка над отвора, задържа я така, торбата се клатеше в тъмнината.

Студено течение лъхаше в шахтата, охлади неподвижната му ръка, стиснала найлоновия възел на торбата. Тя се белееше на фона на черните груби стени на шахтата. Пуснеше ли я, торбичката нямаше да отлети нагоре. Щеше да падне. Гравитацията щеше да я дръпне надолу. Към чувала за боклук.

След няколко дни боклукчийският камион щеше да го вдигне. Идваше рано сутрин. Мигащите оранжеви светлини щяха да заиграят по тавана на Оскар горе-долу по същото време, когато той се събуждаше, и той щеше да лежи в леглото си, да слуша бръмченето, мачкането и смилането на боклуците. Може би щеше да стане и да погледа хората с гащеризони, които мятаха чувалите с отработени движения, натискаха копчето. Челюстите на боклукчийския камион щяха да се затворят, а мъжете да скочат в кабината и да продължат към съседния вход.

Това винаги му даваше чувство на… топлина. Беше на сигурно място в стаята си. Всичко беше наред. А може би изпитваше и копнеж. Да е там, с тези хора, в камиона. Да се качи в слабо осветената кабина, да отпътува…

Пусни! Трябва да я пусна.

Пръстите му стискаха със сетни сили торбичката. Ръката го заболя от продължителното протягане. Усети студ. Пусна.

Торбичката зашумоля, застърга по стените, половин секунда тишина, свободно падане, после тупване в чувала.

Ще ти помогна.

Отново погледна ръката си. Ръката, която щеше да помогне. Ръката, която…

Ще убия някого. Ще се върна, ще взема ножа, после ще изляза и ще убия някого. Йони. Ще му прережа гърлото, ще събера кръвта и ще я занеса на Ели. Какво значение има, така или иначе съм заразен и скоро ще…

Краката му се подкосиха и той се подпря на ръба на шахтата, за да не падне. Беше си го помислил. Наистина. Не беше като играта с дървото. За миг наистина бе решил да го направи.

Гореше. Чувстваше се като трескав. Тялото го наболяваше, искаше да си легне. Веднага.

Заразен съм. Ще стана вампир.

Едва заслиза по стълбите, с едната ръка — незаразената — се хвана за парапета. Успя да се прибере в апартамента, в стаята си, легна и се взря в тапета. Гората. Една от фигурките му побърза да се появи, погледна го в очите. Малкото джудже. Той го погали с пръст и в главата му изплува невероятно глупава мисъл.

Утре съм на училище.

А не беше си написал едно домашно. За Африка. Трябваше да стане, да се настани на бюрото си, да светне лампата и да отвори атласа. Да намери някакви безсмислени наименования и да ги напише по пунктираните линии.

Това би трябвало да направи. Бавно погали шапката на джуджето. После почука.

Е.Л.И.

Никакъв отговор. Сигурно е навън и — прави това, което правим ние — такива като нас.

Зави се презглава. Втрисаше го. Опита да си го представи. Как ще бъде. Да живее вечно. Да се страхуват от него, да го мразят. Ели нямаше да го мрази. Ако са заедно…

Опита да си го представи, взе да си фантазира. След малко входната врата се отключи и майка му се прибра.

* * *

Тлъстини.

Томи се взираше тъпо в снимката. Мацката притискаше гърдите си с ръце и те се издуваха като два балона, устните й бяха издадени като за целувка. Беше като ненормална. Томи мислеше да си бие една, но май му имаше нещо на мозъка, понеже мацката му се видя като чудовище.

Неестествено бавно затвори списанието, пъхна го под седалката на дивана. Всяко движение изискваше мисловно усилие. Надрусан. Здравата се беше надрусал с лепило. И това му се струваше хубаво. Светът не съществуваше. Само това помещение, в което се намираше, а отвън… разлюляна пустиня.

Стафан.

Опита се да мисли за него. Не стана. Изплъзваше му се. Представяше си само онзи мукавен полицай, поставен в пощата. В естествени размери. Да плаши крадците.

Да оберем ли пощата?

Не, тъп ли си, нали картоненото ченге е там!

Мукавеният полицай доби лицето на Стафан и Томи се изхили. Наказан. Да пази пощата. Дали нямаше и някакъв надпис върху картонения пич, какъв беше?

Престъплението излиза скъпо. Не. Полицията те вижда. Не. Какво, по дяволите, беше? Внимавай! Аз съм шампион по стрелба с пистолет!

Томи прихна. Продължи да се смее. Целият се тресеше и му се струваше, че голата крушка на тавана се полюлява напред-назад в такт със смеха му. Смя се и на това. Внимавай! Картонен полицай! С картонен пищов! И картонена тиква!

В главата му се почука. Някой искаше да влезе в пощата.

Картоненият полицай наостря уши. В пощата има двеста мукави. Свали предпазителя. Бум-бум.

Чук. Чук. Чук.

Бум.

… Стафан… майка, по дяволите…

Томи се скова. Помъчи се да мисли. Не стана. В главата си имаше само дрипав облак. После се успокои. Може да беше Робата. Или Ласе. Или пък Стафан. От мукава.

Полицай мукавен, от картон манекен.

Томи прочисти гърлото си и едва си завъртя езика да попита:

— Кой е?

— Аз.

Разпозна гласа, но не се сещаше чий е. Във всеки случай не беше Стафан. Не беше картоненият татко.

Татко Барба. Стига вече!

— И кой си ти?

— Може ли да отвориш?

— Пощата затвори за днес. Ела пак след пет години.

— Имам пари.

— Хартиени пари?

— Да.

— Хубаво тогава.

Стана от дивана. Бавно-бавно. Очертанията на нещата наоколо не искаха да стоят мирно. Главата му беше пълна с олово.

Бетонен похлупак.

Остана на място няколко секунди, олюля се. Циментовият под се клатеше като в сън надясно, наляво, същинска стая с криви огледала. Тръгна напред, крачка по крачка, вдигна райбера, отвори. Отвън стоеше онова момиче. Дружката на Оскар. Томи я зяпна, нищо не разбираше.

Слънце и море.

Момичето беше само по тънка рокля. Жълта на бели точки, които приковаха погледа му и той се опита да ги разгледа, но те започваха да танцуват, да се движат, чак му прилоша. Тя беше двайсетина сантиметра по-ниска от него.

Сладка като… като лятото.

— Да не би изведнъж да е станало лято? — попита той.

Момичето наклони глава.

— А?

— Не, облечена си с… как беше думата… плажна рокля.

— Да.

Томи кимна, доволен, задето беше нацелил думата. Какво каза тя? Пари? Аха. Оскар май спомена, че…

— Искаш… да купиш нещо?

— Да.

— Какво?

— Може ли да вляза?

— Да, да.

— Кажи го де: че ме каниш да вляза.

Томи направи палячовски жест. Видя как ръката му бавно се пренесе, дрогирана риба, плуваща над пода.

— Влез. Добре дошла в… нашия местен филиал.

Не можеше да стои изправен. Подът го теглеше. Той се обърна, строполи се на дивана. Тя влезе, затвори вратата, сложи райбера. Виждаше я като някакво гигантско пиле, изхили се на гледката. Пилето седна на фотьойла.

— Какво има?

— Мм, не, аз само… толкова си… жълта.

— Аха.

Тя скръсти ръце върху малка чантичка в скута си. Не беше видял да я носи. Не. Не беше чантичка. По-скоро… несесер. Томи го загледа. Човек вижда чанта. Чуди се какво има вътре.

— Какво носиш в… това нещо?

— Пари.

— Много ясно.

Не. Това е съмнително. Тук има нещо гнило.

— И какво ще купуваш?

Гостенката дръпна ципа на несесера и извади хилядарка. Още една. И още една. Три хиляди. Банкнотите изглеждаха абсурдно големи в малките й ръчички, когато тя се наведе и ги сложи на пода.

Томи прихна:

— Какво е това?

— Три хиляди.

— Да. И к’во?

— За теб.

— Хм.

— Да.

— Сигурно са някакви тъпи… пари за монополи?

— Не.

— Не ли?

— Не.

— И за какво ми ги даваш?

— Защото искам да купя нещо от теб.

— Искаш да купиш нещо за три хи… а, не.

Томи протегна ръка, доколкото му беше възможно, докопа една банкнота. Опипа я, изшумоля с нея, вдигна я към светлината и видя, че има воден знак. С краля на картинката или каквото там беше. Истинска.

— Значи не се бъзикаш?

— Не.

Три хиляди. Мога… да замина някъде. Да прелетя до някое място.

Ами ако Стафан и майка му стоят там и… Томи усети главата си по-бистра. Цялата тая работа беше тотално щура, ама окей: три хиляди. Това си беше факт. Оставаше само въпросът…

— И какво искаш да купиш? За тия пари можеш да получиш…

— Кръв.

— Кръв?

— Да.

Томи изсумтя, поклати глава.

— Не, съжалявам. И в склада няма.

Момичето седеше неподвижно на фотьойла, гледаше го. Дори не се усмихна.

— Сериозно де — каза Томи. — Какво?

— Вземаш парите… ако ми дадеш малко кръв.

— Аз нямам.

— Имаш.

— Не.

— Да.

Започна да му се прояснява.

Какво, по дяволите…

— Ти… сериозно ли?

Момичето посочи хилядарките.

— Не е опасно.

— Ама… к’во… как?

Момичето пъхна ръка в несесера, извади нещо. Малка бяла пластмасова правоъгълна кутийка. Разтърси я. Тя издрънча. Томи видя какво е. Опаковка ножчета за бръснене. Тя я сложи в скута си, извади още нещо. Квадрат с телесен цвят. Голяма лепенка.

Ама това е абсурдно.

— Не, айде стига! Не схващаш ли, че… може просто да ти свия парите, а? Да си ги пъхна в джоба и да кажа: к’во? Три хиляди? Никога не съм ги виждал. Това са много пари, чаткаш ли? Откъде ги взе?

Момичето затвори очи, въздъхна. Когато ги отвори отново, вече не изглеждаше така дружелюбно.

— Искаш ли ги? Или не?

Тая не се шегува. Мътните да ме вземат, не се шегува. Не… не…

— Ама как, просто… храс и…

Момичето кимна.

Храс. Чакай малко. ЧАКАЙ малко сега… какво беше… свинете…

Той сбърчи вежди. Мисълта се блъскаше из главата му като гумена топка, хвърлена с всичка сила в стая, опитваше се да намери опора, да спре. И спря. Той си спомни. Зина. Погледна я в очите.

— А?…

— Да.

— Това е някаква шега, нали? Да се махаш! Айде! Сега искам да се разкараш.

— Имам едно заболяване. Нуждая се от кръв. Ще ти дам и още пари, ако искаш.

Тя бръкна в несесера, потърси, извади още две хилядарки, сложи ги на пода. Пет хиляди.

— Моля те!

Убиецът. Велингбю. Прерязано гърло. Ама какво, по дяволите… това момиченце…

— И за какво ти е… ама к’во… та ти си дете, ти…

— Страх ли те е?

— Не, нали… ти да не би да се страхуваш?

— Да.

— От какво?

— Да не би да кажеш „не“.

— Ми казвам не. Това е просто… бе я се стегни! Отивай си!

Момичето седеше кротко на фотьойла, мислеше. После кимна, стана и събра парите от пода, пъхна ги в несесера. Томи погледна мястото, където бяха лежали. Пет. Хиляди. Щракна райберът. Томи се извъртя по гръб.

— Ама… гърлото ли ще ми прережеш?

— Не, само ръката. Мъничко.

— И какво ще правиш с кръвта?

— Ще я пия.

— Сега?

— Да.

Мозъкът на Томи превключи на къси вълни и той все едно видя схемата на кръвообращението си като начертана под кожата му. Почувства, може би за пръв път в живота си, че има кръвообращение. Не отделни места, които кървят, а голямо пулсиращо дърво от вени, пълно с… колко?… четири-пет литра кръв.

— Каква е тая болест?

Момичето не каза нищо, просто си стоеше с ръка на райбера, гледаше го и цялата схема от артерии и вени в тялото му внезапно заприлича на… месарските схеми за разфасоване. Той прогони мисълта, вместо това си помисли: Стани кръводарител. Двайсет и пет крони и сандвич със сирене. После каза:

— Дай тогава парите.

Момичето отвори ципа, пак извади банкнотите.

— Ако сега ти дам… три. И после още две?

— Да, да. Но нали схващаш, че мога да ти се нахвърля и да ги свия всичките?

— Не. Не можеш.

Тя му подаде три хилядарки, затиснати между показалеца и средния си пръст. Той вдигна всяка към светлината, установи, че са истински. После ги нави на руло, което стисна в лявата си ръка.

— Аха. И сега?

Момичето остави другите две хилядарки на фотьойла, клекна до дивана, извади опаковката ножчета от несесера, измъкна едно от тях.

И преди го е правила.

Завъртя ножчето, сякаш за да провери коя страна е по-остра. После го вдигна до лицето си. Малка демонстрация, която означаваше храс. Тя каза:

— Няма да издаваш на никого.

— Иначе?

— Няма да издаваш. На никого.

— Не — Томи изкриви око към протегнатата си ръка, към хилядарките на фотьойла. — А колко ще ми вземеш?

— Един литър.

— Това… много ли е?

— Да.

— Толкова, че да…

— Не. Нищо няма да ти стане.

— Нали ще се възстанови?

— Да.

Томи кимна. После зяпна в захлас как ножчето, лъскаво като малко огледалце, се доближи до кожата му. Сякаш се случваше с някой друг, на друго място. Виждаше само линии. Бузата на момичето, тъмната коса, бялата ръка, ножчето, което разчисти няколко тънки косъмчета и стигна целта си, за миг се спря върху издутата вена, малко по-тъмна от кожата наоколо.

Притисна се надолу, леко-леко. Едното ъгълче потъна в кожата, без да я пробие. После — ххрасс.

Томи рязко се дръпна, задъха се, стисна банкнотите по-силно с другата ръка. Нещо в главата му изпука, когато стегна чене и зъбите му изскърцаха. Кръвта бликна, заизтича на тласъци.

Ножчето падна и издрънча на пода, а момичето хвана ръката му с две ръце и притисна устни към свивката на лакътя.

Томи извърна глава, усещаше само топлите устни, езика на кожата си и пак си представи кръвообращението си, вените, по които тече кръвта му, бърза… към прореза.

Изтича ми кръвта.

Да. Болката се усили. Ръката му започна да се схваща; вече не усещаше устните, а само изсмукването и как кръвта му…

Изтича.

Уплаши се. Искаше да спре това. Много болеше. В очите му напираха сълзи, отвори уста да каже нещо… не можа. Не съществуваха думи, които… Изви свободната си ръка към устата, притисна свития си юмрук към устните. Усети рулото банкноти. Захапа го.

* * *

21:17, неделя вечер, Енгбюплан:

Забелязан е мъж пред фризьорския салон. Опрял лице и ръце на витрината. Изглежда изключително пиян. Петнайсет минути по-късно на мястото пристига полиция. По това време мъжът вече е изчезнал. По стъклото не се забелязват поражения, единствено следи от кал и пръст. В осветената витрина има снимки на момчета — фризьорски модели.

* * *

— Спиш ли?

— Не.

Полъх на парфюм и хладина, майката на Оскар влезе в стаята му, седна на ръба на леглото.

— Всичко наред ли е?

— О, да.

— Какво прави днес?

— Нищо особено.

— Видях вестниците. На масата в кухнята.

— Ъхъ. — Оскар се зави по-плътно с юргана, престори се, че се прозява.

— Спи ли ти се?

— Мм.

И вярно, и не. Беше уморен, чак главата му бучеше. Искаше само да се свие под юргана, да запечата всички входове и изходи и да не излиза преди… преди… Но да му се спи — не, не му се спеше. А и дали щеше да спи сега, след като е заразен?

Чу майка си да пита нещо за баща му, и каза „добре“, без да знае на какво отговаря. Тишина. После майка му въздъхна дълбоко.

— Миличък, какво ти е? Нещо да направя за теб?

— Не.

— Но какво ти е?

Оскар зарови лице във възглавницата, издиша и носът, устата, устните му се затоплиха и навлажниха. Не издържаше. Много му тежеше. Трябваше да сподели с някого. Измънка във възглавницата:

— … ааеъ…

— Какво каза?

Повдигна глава от възглавницата:

— Заразен съм.

Ръката на майка му го погали по главата, по врата, надолу по гърба и юрганът леко се изхлузи.

— В какъв смисъл зара… ама ти си с дрехите!

— Да, аз…

— Чакай. Топъл ли си? — тя допря студената си буза до челото му. — Та ти имаш температура. Стани! Трябва да се съблечеш и да си легнеш като хората. — Вдигна се от леглото, разтърси го лекичко за рамото. — Хайде! — Пое си въздух, замисли се. После смени тона: — Добре ли се обличаше у баща си?

— Даа. Не е от това.

— С шапка ли излизаше?

— Даа. Не е това.

— А какво е тогава?

Оскар пак притисна лице във възглавницата, прегърна я и каза:

— … еанааммир…

— Оскар, какво казваш?

— Ще стана вампир.

Пауза. Палтото на майка му изшумоля тихо, когато тя скръсти ръце на гърдите си.

— Оскар. Стани. Съблечи се. И пак ще си легнеш.

— Ще стана вампир.

Дишането на майка му. Остро, ядосано.

— Утре собственоръчно ще изхвърля всичките тези книги.

Издърпа юргана му. Той се надигна, съблече се бавно; избягваше да гледа към майка си. Пак си легна и тя го зави.

— Искаш ли нещо?

Той поклати глава.

— Да премерим ли темп…

Оскар поклати глава по-енергично. Погледна майка си. Тя се бе навела над леглото, опряла ръце на коленете си. Изучаващи, угрижени очи.

— Нещо да направя за теб?

— Не. Да.

— Какво?

— Не, нищо.

— Кажи де!

— Може ли… да ми разкажеш приказка?

На лицето на майка му се мярнаха мъка, радост, безпокойство, лека усмивка, угрижена бръчка. Буквално за секунда. После тя каза:

— Ами не знам приказки. Но… мога да ти прочета някоя, ако искаш. Ако имаме книга… — погледна към полицата над главата му.

— Не, няма нужда.

— Напротив, с удоволствие…

— Не. Не искам.

— Защо? Нали каза…

— Не. Не искам.

— Ами… да ти изпея ли нещо?

— Не!

Майка му сви обидено устни, после реши да не се сърди, понеже Оскар беше болен, каза му:

— Може да измисля някоя приказка, щом…

— Не, няма нужда. Спи ми се.

Тогава тя му пожела лека нощ и излезе от стаята. Оскар лежеше с широко отворени очи, гледаше към прозореца. Опита се да почувства дали… не се превръща. Не знаеше как би трябвало да се усеща. Ели. Как ли всъщност… е станал?

Разлъка.

Без мама, татко, училището… Йони, Томас…

С Ели. Вечно.

Чу как телевизорът в хола се включи, звукът бързо бе приглушен. Тихо дрънчене на кафеварката в кухнята. Палене на газовия котлон, подрънкване на чаша и чиния. Отваряне на шкаф.

Обичайните звуци. Беше ги чувал стотици пъти. Докривя му. Стана му ужасно мъчно.

* * *

Раните бяха заздравели. От драскотините по тялото на Виргиния останаха само леки белегчета, тук-там корички, още неопадали. Лаке галеше ръката й, притисната към тялото с кожен ремък, и под пръстите му се отрони още една коричка.

 

 

Виргиния се съпротивлява. Съпротивлява се диво, когато се свести и разбра какво се случва. Отскубна системата за кръвопреливане, крещя, рита.

Лаке не можеше да гледа как я усмиряват, тя сякаш беше станала съвсем друг човек. Слезе в закусвалнята и пи кафе. После още едно, и още едно. Когато взе да си налива трета чаша, касиерката с уморен глас отбеляза, че доливането е само веднъж. Тогава Лаке обясни, че няма пукната пара, че се чувства така, сякаш е на умиране, не би ли могла да направи изключение?

Би могла. Дори му отпусна едно засъхнало миникексче, и без това утре щяло да бъде за изхвърляне. Той изяде сладкиша със свито гърло, мислеше за условността на добрината и злината на хората. После излезе и изпуши предпоследната цигара от пакета, преди да се качи при Виргиния.

Бяха я закопчали с каиши.

Така ударила една от сестрите, че очилата й се счупили и едно стъкълце сцепило веждата й. Било невъзможно да я усмирят. Не смеели да й бият инжекция заради общото й състояние, затова й вързали ръцете с кожени ремъци — най-вече с цел, както казаха, „да не се нарани“.

Лаке стри коричката между пръстите си; прах като фин пигмент оцвети кожата му в червено. С крайчеца на окото забеляза кръвта в банката, закачена на стойка до леглото на Виргиния, тя капеше в пластмасово цилиндърче и продължаваше по катетъра в ръката й.

Първо провериха кръвната й група и й преляха кръв, а сега, след стабилизиране на състоянието й, я сложиха на система. Върху наполовина празната кръвна банка видя етикет с неразбираеми маркировки и едно голямо A. Кръвната група, разбира се.

Ааа… какво е това…

Кръвната група на Лаке беше B. Спомняше си как веднъж си бяха говорили за това с Виргиния, тя също беше B, та затова можеха… Да. Точно така го бяха казали. Че можеха да си даряват кръв, понеже имаха еднаква група. И неговата беше B, категорично.

Той стана, излезе в коридора.

Едва ли допускат подобни грешки.

Намери една сестра.

— Извинете…

Тя хвърли поглед на износените му дрехи и сдържано каза:

— Да?

— Такова. Виргиния… Виргиния Линдблад, която… тук приехте преди малко…

Сестрата кимна, вече изглеждаше едва ли не враждебна. Може да беше присъствала, когато…

— Ами само да питам… за кръвната група.

— Какво?

— Видях, че на банката пише A… но нейната не е A.

— Не ви разбирам.

— Ъъъ… имате ли секунда?

Сестрата се огледа. Може би да провери дали наблизо има някой, който да й помогне в случай на агресия, а може би да демонстрира, че бърза по по-важни задачи. Но все пак последва Лаке в стаята, където Виргиния лежеше със затворени очи, а кръвта капеше бавно по тръбичката. Той посочи банката.

— Ето. Това A. Означава ли…

— Кръвта е група A, да. Понастоящем изпитваме невероятна липса на кръводарители. Ако хората знаеха колко…

— Извинете. Да. Но B й е групата. Не е ли опасно…

— Да, опасно е. — Сестрата не беше открито враждебна, но видът й подсказваше, че не е Лаке този, който ще поставя под въпрос компетентността на персонала. Тя сви леко рамене: — Ако кръвната ти група е B. При тази пациентка не е. Нейната е AB.

— Но… на етикета пише A.

Сестрата въздъхна, заговори му като на дете, на което се обяснява, че няма живот на Луната:

— Хора с кръвна група AB приемат кръв от всички групи.

— Ами… ъъъ: значи си е сменила кръвната група.

Сестрата вдигна вежди. Детето настоява, че е било на Луната и е видяло да живеят там хора. Тя махна с ръка, сякаш преряза невидима нишка:

— Изключено. Няма такова нещо.

— Не, не. Тогава трябва да е сбъркала.

— Най-вероятно. А сега, ще ме извините, имам си друга работа.

Сестрата провери абоката в ръката на Виргиния, врътна нещо по системата и напусна стаята с енергична крачка, хвърляйки на Лаке поглед, с който казваше, че това са важни неща и Бог да му е на помощ, ако вземе да бърника.

Какво става, ако ти прелеят погрешна кръв? Несъвместимост.

Не. Сигурно Виргиния беше сбъркала.

Отиде в ъгъла на стаята, където имаше малък фотьойл и маса с изкуствено цвете. Седна, разгледа стаята. Голи стени, лъскав под. Луминесцентни лампи горе. Виргиния беше настанена на стоманено тръбно легло и завита с бледожълто одеяло с печат „Областна болница“.

Ето така ставало.

У Достоевски болестите и смъртта почти винаги са мръсни, окаяни. Прегазен от каляска, кал, тиф, окървавени носни кърпи. И прочее. Дявол да го вземе, дали не е за предпочитане? Пред бавното угасване в лъскава стерилност.

Лаке се облегна на фотьойла, затвори очи. Облегалката му идваше прекалено ниска, главата му падна назад. Смени позата, сложи ръка на подлакътника и подпря лице на китката си. Погледна изкуственото цвете. Сякаш го бяха сложили именно с цел да подчертаят, че тук няма живот, само ред и чистота.

Цветето остана пред погледа му, когато затвори очи. Превърна се в истинско, порасна, стана градина. Градината на къщата, която щяха да купят. Лаке стоеше там, загледан в розов храст с ярки червени цветове. Откъм къщата падна дълга човешка сянка. Слънцето бързо се сниши и тя порасна, удължи се, прекоси градината…

 

 

Той се сепна, събуди се. Дланта му беше мокра от слюнката, потекла от устата му, докато бе спал. Избърса устните си, млясна и понечи да вдигне глава. Не се получи. Вратът му се бе сковал. Той го насили да се изпъне, прешлените му изпукаха, спря.

Гледаха го широко отворени очи.

— Здравей! По… — и млъкна.

Виргиния лежеше по гръб, пристегната с коланите, с лице към него. Но то беше неподвижно. Никакъв знак за разпознаване, радост… нищо. Очите й не мигаха.

Мъртва! Тя е…

Лаке скочи от фотьойла и вратът му пак изпука. Хвърли се на колене до леглото, стисна стоманената тръба и доближи лице до нейното, сякаш искаше с присъствието си да й вдъхне живот, да го пробуди от дълбините.

— Ини! Чуваш ли ме?

Нищо. Но можеше да се закълне, че очите го гледаха, не бяха мъртви. Той се мъчеше да я намери в тях, с кукички дълбоко в този мрак на очите й да хване и да издърпа живота…

Зениците. Така ли изглеждат, когато…

Зениците й не бяха кръгли. Бяха изтеглени вертикално, удължени до остриета. Той изкриви лице, когато отново болка прониза врата му, вдигна ръка да го разтрие.

Тя затвори очи. Отново ги отвори. Сега беше предишната Виргиния.

Лаке зяпна глуповато, продължи по инерция да потрива врата си. Тя отвори уста с дървено изчаткване, попита:

— Боли ли те?

Лаке свали ръка от врата си, сякаш го беше хванала да върши нещо грозно.

— Не, само… помислих, че си…

— Прикована съм.

— Да, ти… малко се посби. Чакай да… — Лаке пропъхна ръце между преградите на леглото, за да разкопчае единия колан.

— Не.

— Какво?

— Недей.

Той се поколеба с ръка на ремъка.

— Защо, пак ли ще се сбиеш?

Виргиния притвори очи.

— Остави го така.

Той пусна колана, не знаеше какво да прави с ръцете си, след като бяха останали без работа. Лаке се завъртя на колене, издърпа малкия фотьойл до леглото с цената на ново болезнено пронизване във врата, тромаво се настани върху него.

Виргиния леко кимна.

— Обади ли се на Лена?

— Не. Но мога…

— Толкова по-добре.

— Не искаш ли да?…

— Не.

Настъпи мълчание. Типичното болнично мълчание, поради факта, че самата ситуация — единият в леглото, болен или ранен, другият до него здрав — е достатъчно красноречива. Думите стават кухи, излишни. Казва се само най-важното. Дълго се гледаха така. Казваха си това, което биха могли, без думи. После Виргиния отмести поглед, втренчи се в тавана.

— Трябва да ми помогнеш.

— Каквото пожелаеш.

Тя облиза устни, пое си дъх и изпусна въздуха в толкова дълбока и продължителна въздишка, сякаш изкара и скрити запаси от въздух. Погледна Лаке. Сякаш си вземаше последно сбогом с обичан човек и искаше да запечата образа му в паметта си. Навлажни устни една в друга и най-сетне промълви:

— Аз съм вампир.

Устните му понечиха да се разтеглят в иронична усмивка, устата да отговори с някакъв смешен коментар. Само че не се разтеглиха, коментарът се стопи, без да стигне до устните му. И той каза само:

— Не.

Потърка врата си, за да наруши напрежението, да прекъсне неподвижността, която превръщаше думите в истина. Виргиния продължи тихо, спокойно.

— Отидох у Йоста. За да го убия. Ако не беше станало… каквото стана… щях да го умъртвя. И после… да му изпия кръвта. Щях да го направя. Заради това отидох. И толкова. Разбираш ли?

Погледът на Лаке блуждаеше по стените на стаята, сякаш търсеше комара, който жужеше с мъчителен свистящ звук, този звук дразнеше мозъка му в тишината, пречеше му да мисли. Накрая се спря на луминесцентната лампа на тавана.

— Проклета лампа, как бръмчи.

Виргиния погледна към нея:

— Светлината не ми понася. Не мога да ям нищо. Мъчат ме ужасни мисли. Ще нараня някого. Теб. Не искам да живея.

Най-сетне нещо конкретно, на което можеше да отвърне.

— Не бива да говориш така — каза Лаке. — Ей! Не бива да говориш така. Чуваш ли ме?

— Не разбираш.

— Не, не разбирам. Но няма да умреш. Ти разбираш ли? Нали сега си тук, приказваш, та ти си… съвсем наред. — Стана от фотьойла, направи няколко безцелни крачки, махна с ръка. — Не бива… не бива да говориш така.

— Лаке… Лаке?

— Да!

— Знаеш. Че е вярно. Нали?

— Кое?

— Което ти казвам.

Лаке изсумтя, тръсна глава и потупа дрехите, джобовете си.

— Трябва да запаля. Това…

Намери смачкания пакет, запалката. Измъкна последната цигара, захапа я. После си спомни къде е. Извади цигарата от устата си.

— По дяволите, ще ме изхвърлят като мръсно коте, ако…

— Отвори прозореца.

— И да скоча ли?

Виргиния се усмихна. Лаке отиде до прозореца, отвори го широко и се наведе навън, доколкото можеше.

Сестрата, с която беше говорил, сигурно надушва дима и от миля разстояние. Запали цигарата и дръпна дълбоко, постара се да изпусне дима така, че да не се връща през прозореца, погледна нагоре към звездите. Зад гърба му Виргиния заговори отново.

— Беше онова дете. То ме зарази. А после… заразата се разрасна. Знам къде се е загнездила. В сърцето. Тя е в сърцето ми. Като рак. Не мога нищо да направя.

Лаке издиша облак дим. Гласът му проехтя между високите сгради наоколо.

— Глупости говориш сега. Та ти си… нормална.

— Полагам усилия. А и кръв ми преляха. Но може да изчезна. По всяко време. Тя ще надделее. Знам го. Усещам го. — Виргиния вдиша дълбоко няколко пъти, продължи. — Стоиш там. Гледам те. И ми иде… да те заръфам.

Дали заради схванатия врат, или по друга причина, но Лаке усети да го полазват тръпки. Изведнъж се почувства уязвим. Набързо угаси цигарата в стената, изстреля фаса с пръсти и той описа дъга във въздуха. Обърна се назад към стаята.

— Това е абсолютно безумно.

— Да. Но е вярно.

Лаке скръсти ръце на гърдите си. Попита с насилен смях:

— И какво искаш от мен тогава?

— Искам да… унищожиш сърцето ми.

— А? Ама как?

— Както и да е.

Лаке завъртя очи.

— Ти чуваш ли се? Знаеш ли какво говориш? Та това е абсурдно. Как… да те наръгам с кол ли, какво?

— Да.

— Не, не и не. Не става. Измисли нещо друго. — Лаке се усмихна и поклати глава.

Виргиния го гледаше как крачи напред-назад в стаята със скръстени ръце. После кимна кротко:

— Добре.

Той отиде до нея, хвана ръката й. Беше му някак неестествено да е… вързана. Дори не можеше както трябва да обхване китката. Но поне ръката й беше топла, стисна неговата. С другата ръка я погали по бузата.

— Не искаш ли да те освободя?

— Не. Онова… може да се върне.

— Ще се оправиш. Ще ти мине. Та нали имам само теб! Искаш ли да ти кажа една тайна?

Без да пуска ръката й, той седна на фотьойла и заразказва. Каза й всичко. За пощенските марки, за лъва, Норвегия, парите. Къщичката, в която щяха да живеят. Червена къща. Понесе се в дълги мечтания как щеше да изглежда градината, какви цветя щяха да отглеждат и как можеше да сложат една маса на по-сенчестото, да седят там и…

По някое време от очите на Виргиния потекоха сълзи. Безмълвни прозрачни сълзи, които се стичаха по бузите й, мокреха възглавницата. Без хлипане, само сълзите, скъпоценните перли на скръбта… или радостта?

Лаке млъкна. Виргиния стисна силно ръката му.

После той излезе в коридора и къде с настояване, къде с молби успя да убеди персонала да сложат в стаята още едно легло. Намести го до леглото на Виргиния. Накрая угаси осветлението, съблече се и се пъхна под колосания чаршаф, потърси и намери ръката й.

Дълго останаха така, мълчаливи. После тя каза:

— Лаке… Обичам те.

А той не отговори. Остави думите да витаят във въздуха. Да се затворят в себе си и да растат, докато се превърнаха в голямо червено одеяло, което надвисна над стаята, спусна се върху него и го топли цяла нощ.

* * *

4:23, понеделник сутрин, Исландсторет.

Няколко души на улица Бьорнсон се събуждат от пронизителни писъци. Някой звъни в полицията, мисли, че е плач на бебе. Когато десет минути по-късно колата пристига на мястото, писъците са утихнали. Претърсват района и откриват мъртви котки. Някои от тях разчленени. Полицията записва имената и телефонните номера от нашийниците, за да извести стопаните им. Викат службата за улична хигиена да разчисти.

* * *

Половин час до изгрева.

Ели седи отпуснат на фотьойла в хола. Прекарал е у дома цялата нощ, целия ден. Опаковал е каквото има за опаковане.

Утре вечер, щом се стъмни, ще отиде да повика такси от уличен телефон. Не знае кой е номерът, но все някой ще му каже. Щом таксито пристигне, той ще натовари трите си кашона в багажника и ще каже на шофьора…

Накъде?

Ели затваря очи, опитва се да си представи място, което би си избрал.

Естествено, най-напред му изплува къщата, където бе живял с родителите си, с големите си братя и сестри. Нея обаче я няма. В покрайнините на Норшопинг, където се намираше, сега има кръгово движение. Потокът, където майка му плакнеше прането, е пресъхнал, обраснал е в зеленина, превърнал се е в долчинка до пътната канавка.

Ели има достатъчно пари. Може да каже на таксиметровия шофьор да го закара накъдето и да е, докъдето пада мрак. На север. На юг. Ще седне на задната седалка и ще му каже да кара на север за две хиляди крони. После ще слезе. Ще започне отначало. Ще намери някой, който…

Ели отмята глава и крещи към тавана:

— Не искам!

Прашните паяжини леко се полюшват от дъха му. Звукът замира в затворената стая. Ели вдига ръце до лицето си, притиска с пръсти клепачите. Усеща наближаващия изгрев като някакво безпокойство. Прошепва:

— Боже. Боже? Защо не може да имам нищо? Защо не може…

Този въпрос повтаря от години.

Защо не може да живея?

Защото трябваше да си мъртъв.

Един-единствен път след заразяването Ели срещна друг носител на заразата. Възрастна жена. Също толкова цинична и фалшива като мъжа с перуката. Тогава обаче получи отговор на друг въпрос, който го интересуваше.

— Много ли сме?

Жената поклати глава и заяви с театрално прискърбие:

— Не. Тъй малко сме, тъй малко…

— Защо?

— Защо ли? Ами защото повечето се самоубиват, разбира се. То е ясно. Толкова е тежко, охоох. — Тя размаха ръце и изписка: — Ооох, колко мъртъвци тежат на съвестта ми.

— Ние можем ли да умираме?

— Естествено. Само трябва да се запалим. Или да накараме хората да ни подпалят, за тях е такова удоволствие, правили са го във всички времена. Или… — тя забучи пръст в гърдите на Ели, над сърцето. — Тук. Тук се е загнездила, нали? А сега ми хрумва една чудесна идея…

И Ели избяга от поредната чудесна идея. Както и преди. Както и по-късно.

Той сложи ръка на сърцето си, усети бавните му удари. Може би защото беше дете. Може би затова не беше сложил край. Угризенията на съвестта му бяха по-слаби от желанието за живот.

Ели стана от фотьойла. Хокан нямаше да дойде тази нощ. Но преди да се затвори за почивка, искаше да види Томи. Дали се е съвзел. Не го беше заразил. Но искаше да е сигурен, че е добре — заради Оскар.

Ели угаси всички лампи и излезе от апартамента.

Щом стигна входа на Томи, само дръпна вратата за подземния етаж: преди време, когато слезе там с Оскар, той затисна с хартиено топче езичето, та вратата да не се заключва при затварянето. Влезе в коридора и вратата се тръшна зад него с тъп удар.

Спря, ослуша се. Нищо.

Никакъв звук от дишане на спящ, само онази постоянна миризма на разтворител, лепило. Измина коридора с бързи крачки, стигна до мазето на Томи, отвори вратата.

Празно.

Двайсет минути до изгрева.

* * *

Томи прекара нощта в някакъв унес от сън, полусън, кошмари. Не знаеше колко време бе изминало, когато най-сетне започна да се пробужда. Голата крушка в мазето светеше винаги еднакво. Може да се съмваше, да беше утро, ден. Може би беше време за училище. Не му пукаше.

Усети в устата си дъх на лепило. Огледа се сънено. На гърдите си откри две банкноти. Хилядарки. Сви ръка да ги вземе, усети болка в сгъвката. Видя там голямо парче лейкопласт, по средата му се беше просмукала малко кръв.

Не бяха ли… повече…

Завъртя се на дивана, затърси между възглавниците и намери навитите банкноти, които бе изпуснал през нощта. Още три хиляди. Разгъна банкнотите, прибави и тези от гърдите си, опипа пачката, зашумоля с нея. Пет хиляди. Можеше да прави каквото си поиска с тях.

Погледна лепенката, разсмя се. Адски добро заплащане, за да полежиш със затворени очи.

Адски добро заплащане, за да полежиш със затворени очи.

Кой го беше казал? Някой беше споменал, някой…

А, да. Сестрата на Тобе, как й беше името… Ингела? Тобе разправяше, че бутала за пари. Изкарвала по петстотин и коментарът му беше: „Адски добро заплащане, за да…“.

Само да си лежиш със затворени очи.

Томи стисна банкнотите в ръка, смачка ги. Беше платила, за да пие от кръвта му. Болест, така каза. Ама що за болест? Никога не бе чувал за нещо подобно. А имаш ли проблем, отиваш в болница, нали… Не слизаш в мазето с пет хиляди и…

Храсс.

А!

Томи се изправи на дивана, отви се.

Не може да бъде! Не, не! Вампири. Момичето с жълтата рокля сигурно по някакъв начин си мисли, че е… ами онзи? Ритуалният убиец… дето всички го търсят…

Томи подпря глава на ръцете си, банкнотите изшумоляха в ухото му. Не му се връзваше. Както и да е, сега се ужаси от момичето.

Тъкмо започна да се чуди дали все пак да не се качи в апартамента, макар и по това време, пък каквото ще да става, и чу как входната врата горе се отвори. Сърцето му затрепка като уплашено птиче и той се огледа наоколо.

Оръжие.

Единственото налично беше метлата. За миг се ухили.

Метла — чудесно оръжие срещу вампири.

Но си спомни, скочи и излезе от мазето, прибра парите в джоба на панталона си. Мълниеносно прекоси коридора и се мушна в скривалището в същия миг, когато вратата за мазето се отвори. Не посмя да заключи, за да не вдига шум.

Приклекна в мрака, дишаше възможно най-безшумно.

* * *

Ножчето за бръснене лъщеше на пода. Едното ъгълче беше кафеникаво, като от ръжда. Ели откъсна парче от корицата на някакво списание за мотоциклети, уви в него ножчето, прибра го в джоба си.

Томи го нямаше, което означаваше, че е жив. Тръгнал си е, прибрал се е вкъщи да спи и каквото ще да си е помислил, не знае къде живее Ели, така че…

Всичко е наред. Всичко е… върхът.

На стената беше подпряна метла с дълга дървена дръжка.

Ели я взе, счупи дръжката на коляното си в долния й край, почти до самата метла. Счупеното място беше ръбесто и остро. Остър кол, една ръка дълъг. Опря върха в гърдите си между две ребра. Точно където жената бе забила показалец.

Пое си дълбоко дъх, стисна дръжката и изпробва мислено идеята.

Давай! Давай!

Издиша, отпусна ръце. Пак затегна хватката. Натисна.

Стоя две минути с острието на сантиметър от сърцето си, стиснал здраво дръжката, когато бравата на мазето скръцна и вратата се отвори.

Той свали дървения кол от гърдите си, ослуша се. Бавни несигурни стъпки в коридора отвън, сякаш беше току-що проходило дете. Много голямо току-що проходило дете.

 

 

Томи чу стъпките и се замисли: кой?

Не беше Стафан, нито Ласе, нито пък Робата. Някой, който е болен или носи нещо много тежко… Дядо Коледа! Запуши си устата да не се изсмее, като си представи Дядо Коледа на Дисни — Хо-хо-хо! Кажи „мама“! — да се тътри по коридора на мазето с гигантски чувал на гърба.

Устните му трепереха под дланта и той стисна зъби да не изтракат. Както клечеше, Томи се изтегли по-навътре с патешка стъпка. Усети гърбом ръба на ъгъла, в същия момент ивицата светлина от открехнатата врата се затъмни.

Дядо Коледа стоеше неподвижно между лампата и скривалището. Томи притисна ръката си с другата, за да не изкрещи, зачака вратата да се отвори.

 

 

Никакъв изход за бягство.

През пролуките на вратата се очерта тялото на Хокан, пресечено на ивици. Ели протегна кола колкото му стигаше ръката, побутна вратата. Тя се отвори на около педя и се опря в тялото на пътя й.

Ръка хвана ръба на вратата, дръпна я с такава сила, че тя изтрещя в стената, едната панта се откъсна. Вратата се наклони, върна се назад, увиснала само на една панта, удари рамото на този, който сега беше препречил касата на вратата.

Какво искаш от мен?

По нощницата, която му стигаше до коленете, все още личаха светлосини петна. Останалото беше мръсна карта от пръст, кал, лекета от нещо, което носът на Ели разпозна като животинска кръв, човешка кръв. Нощницата беше разкъсана на няколко места, в процепите се виждаше бяла кожа, набраздена от драскотини, които нямаше да зараснат.

Лицето му беше същото, безформено голо месо с едно-единствено червено око, като че боднато в него за забавление, черешката на гнилия сладкиш. Но устата зееше отворена.

Черна дупка в долната част на лицето. Нямаше устни пред зъбите, затова те стърчаха оголени: неравен бял венец, който правеше устната кухина още по-черна. Дупката се разшири, сви се, сякаш устата задъвка нещо, и каза:

— Еееии.

Кой знае дали беше „ей“, или „Ели“, но без участието на устните и езика. Ели насочи кола към сърцето на Хокан и го поздрави.

Какво искаш?

Жив мъртвец, Ели не знаеше нищо за тях. Нямаше представа дали съществуването на изчадието пред него се подчинява на същите закони като неговото. Дали е от значение да прониже сърцето му. Но Хокан стоеше пред вратата и от това следваше едно: трябваше му покана, за да влезе.

Окото на Хокан мърдаше нагоре-надолу по тялото на Ели, което изглеждаше толкова уязвимо с тънката жълта рокля. Ели би предпочел да има по-сигурна преграда между него и Хокан. Той посегна с кола по-близо до гърдите му.

Дали усеща нещо? Дачи изпитва страх?

Самият той изпита почти забравено усещане: страх от болка. Раните му заздравяваха наистина, но Хокан излъчваше толкова силна заплаха, че…

— Какво искаш?

Кух гъргорещ звук, изчадието изпусна въздух и капка жълтеникава слуз изтече от двойната дупка на мястото на някогашния нос. Въздишка? И после прекъслечно прошепване:

— Еееии — и едната му ръка трепна рязко, конвулсивно, бебешки движения… стисна непохватно нощницата за долния край, дръпна я нагоре.

Пенисът на Хокан стърчеше накриво, жаден за внимание, и Ели го погледна, корав, подут, нашарен от мрежа кръвоносни съдове и…

Как е възможно… да е бил така през цялото време.

— Еееии…

Ръката на Хокан задърпа рязко нагоре-надолу, нагоре-надолу, главичката се показваше и изчезваше като играчка на пружинка, а той издаваше някакъв звук на наслада или болка.

— Еее…

Ели се разсмя от облекчение.

Всичкото това — за да си бие чекия.

Ще стои тук, неспособен да помръдне, докато… докато…

Може ли да свърши? Ще стои тук цяла… цяла вечност.

Ели си представи една перверзна кукла, дето се навиваше с ключе: монах, чието расо се вдига и той започва да онанира, доколкото му стигне пружината.

шльок, шльок, шльок…

Ели се разсмя, беше така погълнат от налудничавия образ, че не забеляза как Хокан влезе непоканен. Не видя нищо, преди юмрукът, досега работил за невъзможната наслада, да се вдигне над главата му.

Ръката рязко замахна и свитият юмрук се стовари по ухото му със сила, способна да убие кон. Ударът попадна косо надолу и ухото на Ели се изви навътре толкова мощно, че кожата се пръсна и половината му ухо се откачи от главата, която полетя надолу и се тресна в цимента с глух трясък.

 

 

Щом Томи осъзна, че задаващото се по коридора нещо не беше на път към скривалището, той се осмели да свали ръце от устата си. Стоеше свит в ъгъла и се ослушваше, опитваше се да схване.

Гласът на момичето.

Какво искаш.

После смехът. И другият глас. Дори не звучеше като човешки. След това приглушени удари, шум на движещи се тела.

Сега вътре ставаше нещо като… разместване. Влачеха нещо по пода и Томи не възнамеряваше да проверява какво. Шумът обаче заглушаваше останалите възможни звуци, така че се изправи, тръгна пипнешком покрай стената и стигна до кашоните.

Сърцето му бумтеше като детско барабанче, ръцете му трепереха. Не смееше да светне със запалката и затвори очи, за да се концентрира, затърси с ръка отгоре.

Пръстите му хванаха намереното. Трофея на Стафан. Той го повдигна внимателно, претегли го в ръка. Ако хванеше фигурката за гърдите, каменната основа можеше да се използва за удар. Отвори очи и установи, че различава смътните очертания на сребърния стрелец.

Приятел. Мой малък приятел.

Притисна трофея към гърдите си и пак се дръпна в ъгъла, зачака всичко това най-сетне да приключи.

 

 

Нещо му правеха.

Докато изплуваше към повърхността на мрака, в който бе потънал, той усети как нещо се прави с тялото му далече над дълбината.

Силен натиск върху гърба, краката нагоре, назад и железни пръстени, стегнати на глезените му. Сега те, оковани, бяха зад главата му и гръбначният му стълб беше толкова изпънат, обтегнат, че щеше да се пречупи.

Ще се разпадна.

Главата му се превърна в съд, пълен със заслепяваща болка, някой прегъна тялото му, преви го и Ели помисли, че все още е в болков шок, защото очите му си върнаха зрението, а виждаха само жълта мъгла, а зад нея — голяма разлюляна сянка.

После го прониза студ. По тънката кожа между задните му части се търкаше леден къс. Нещо опитваше да проникне в него, първо с побутване, после на тласъци. Ели задиша тежко, роклята, закрила лицето му, се издуха встрани и той го видя.

Хокан го беше сграбчил. Единственото му око се взираше в разкрачените задни части на Ели. Ръцете стискаха глезените му. Краката на Ели бяха безжалостно прегънати, а коленете — приклещени към пода до раменете. Когато Хокан натисна по-силно, Ели чу как сухожилията отзад на бедрата му се късат като твърде затегнати струни.

— Неее!

Ели изрева в безформеното лице на Хокан, което не изразяваше никаква емоция. От устата му увисна лига, изтъни се и се скъса, падна на устните на момчето и той усети мъртвешки вкус. Разперените ръце на Ели бяха безжизнени като на парцалена кукла.

Нещо до пръстите му. Обло. Твърдо.

Съсредоточи се, напрегна се да си представи светлинно кълбо в черното всмукващо безумие. И видя себе си в кълбото. С кол в ръка.

Да.

Ели стисна дръжката на метлата, сключи пръсти около спасителната сламка, а Хокан продължаваше да блъска, да тласка, да търси възможност да проникне.

Острието. Острият връх трябва да е от нужната страна.

Изви глава към пръчката и видя, че острият връх е в посока на удара.

Шанс.

В безмълвието на мисловното си напрежение той си представи какво предстои. После го направи. Рязко вдигна кола от пода и го заби в лицето на Хокан с цялата си възможна сила.

Плъзна ръка край бедрото си и дръжката се превърна в стрела, която… спря на сантиметри от лицето на Хокан, защото поради положението на тялото си Ели не можеше да опъне повече ръката си.

Така че се провали.

За част от секундата успя да си помисли, че може би има силата да заповяда на тялото си да умре. Ако изключи всички…

В същия миг Хокан тласна пак, привел глава. С мекия звук на черпак, потопен в каша, дървеното острие се заби в окото му.

Той не изкрещя. Може би дори не го усети. Може би просто от изненада, че вече нищо не вижда, неволно изпусна глезените му. Въпреки болката от скъсаните сухожилия Ели се извъртя и ритна Хокан в гърдите.

Ходилото му се удари в кожата с мокро жвакане и Хокан залитна назад. Ели придърпа крака и се изправи на колене, вълна от студена болка разтърси гърба му. Хокан не беше повален, само беше паднал и сега се надигна като електрическа кукла в къщата на ужасите.

Стояха на колене един срещу друг.

Колът в окото на Хокан се изхлузваше на малки тласъци, като по секундомер, изпадна от окото му, претърколи се по пода и спря. От дупката изтече прозрачна течност — като поток от сълзи.

Никой от двамата не помръдна.

Течността от окото капеше по голото бедро на Хокан.

Ели концентрира сетните си сили в дясната ръка, сви юмрук. Рамото на Хокан трепна и той понечи пак да му се нахвърли, да продължи започнатото. Ели стовари юмрука си право в лявата сърдечна област.

Пречупиха се ребра и кожата хлътна за миг, разпъна се и се сцепи.

Хокан наведе глава да види това, което не можеше да види, когато Ели бръкна в гръдния му кош. Намери сърцето. Мека, студена маса. Неподвижна.

Мъртво е. Но трябва…

Ели смачка сърцето в ръката си. То се разпльока като мъртва медуза.

Хокан реагира, все едно на кожата му беше кацнала досадна муха — вдигна ръка, за да я махне, но преди да го хване за китката, Ели извади ръката си с провиснали от юмрука му парцали от сърцето.

Да се махам.

Ели понечи да се изправи, краката не го държаха. Хокан махаше сляпо с ръце пред себе си, търсеше го. Ели легна по корем и запълзя към вратата, краката му се жулеха по цимента. Хокан изви глава по посока на шума, разпери ръце и докопа роклята, успя да откъсне единия ръкав, преди Ели да стигне до вратата и пак да се изправи на колене.

Хокан се надигна.

Ели разполагаше само със секунди, преди той да открие пътя до вратата. Опита се да заповяда на разкъсаните сухожилия да се излекуват достатъчно, за да може да стъпи, но когато Хокан стигна до вратата, само успя да се изправи, дращейки по стената.

Трески от грубите дъски деряха пръстите му, докато се хващаше за стената, за да не падне. Сега вече знаеше. Дори и без сърце и очи Хокан щеше да го преследва докато… докато…

Трябва… да го… да го унищожа.

Черна черта.

Отвесна черна черта пред очите му. Преди я нямаше там. Ели вече знаеше какво да направи.

— Еее…

Хокан се хвана за касата, после тялото му изпълзя навън от мазето, той размаха ръце да търси около себе си. Ели се притисна до стената, изчакваше мига.

Хокан излезе, направи няколко несигурни крачки, спря се точно пред него. Слушаше, душеше.

Ели се наведе напред, вдигна ръце, оттласна се от стената и се метна към Хокан да го събори.

Успя.

Хокан се олюля и залитна към вратата на скривалището. Процепът, който Ели бе видял като черна черта, се разшири, щом вратата се отвори навътре, и Хокан се строполи в мрака с все още търсещи ръце, в същия момент Ели падна на пода и изпълзя до вратата, успя да хване за долната част заключващото колело. Заключи вратата, изпълзя до мазето, взе кола и го пъхна в колелото да застопори механизма, та да не може да се отвори отвътре.

Продължи да концентрира енергиите на тялото си върху лечението и запълзя навън. Последва го диря от кръв, която течеше от ухото му. Докато стигне до вратата, вече бе дотолкова оздравял, че можа да се изправи. Натисна дръжката и изкатери стъпалата с нестабилни нозе.

Почивка Почивка Почивка

Отвори външната врата, лампата на входа светеше. Беше пребит, унизен и вече почти се развиделяваше.

Почивка Почивка Почивка

Но трябваше да го унищожи. Имаше само един сигурен начин. Огън. Той се запрепъва към изхода от двора, към единственото място, където знаеше, че може да намери.

* * *

7:34, понеделник сутрин, Блакеберг:

Алармата в супермаркет ИКА на улица Арвид Мьорне се задейства. Единайсет минути по-късно на мястото пристига полиция и намира счупена витрина. Очаква ги собственикът на магазина, който живее наблизо. Докладва, че през прозореца си е видял оттам да бяга някакво младо създание, тъмнокосо. Претърсват магазина, но не откриват нещо да е откраднато.

7:36 — изгрев.

* * *

Щорите в болницата бяха много по-качествени, по-плътни от нейните вкъщи. Само на едно място пластините бяха разкривени и пропускаха тънък лъч утринна светлина, която очертаваше прашносива резка на тъмния таван.

Виргиния лежеше изпъната и скована в леглото си, взираше се в сивата ивица, която потрепваше, щом полъх на вятъра разклатеше крилото на прозореца. Отразена слаба светлина. Само леко дразнене, песъчинка в окото.

Лаке подсмръкна и изсумтя в съседното легло. Дълго лежаха будни, говориха. Спомени най-вече. Към четири сутринта той най-сетне заспа, все така стиснал ръката й.

Наложи й се да я издърпа, когато час по-късно дойде сестра да й измери кръвното налягане, сметна го за задоволително и ги остави, хвърляйки умилен поглед към Лаке. Виргиния го бе чула как ги врънка да остане, причините, които изложи. Сигурно затова го гледаха с нежност.

Сега тя лежеше, сключила ръце на гърдите си, бореше се с порива на тялото… да се изключи. Да заспи едва ли би било точно казано. Веднага щом спреше да се концентрира съзнателно върху дишането, то също спираше. Тя обаче трябваше да остане будна.

Надяваше се да дойде някоя сестра, преди Лаке да се събуди. Да. Най-добре би било той да спи, докато всичко приключи.

Но тази надежда май беше прекалено смела.

* * *

Слънцето настигна Ели при порталната врата, нажежени клещи защипаха разкъсаното му ухо. Той инстинктивно отстъпи в сянката на арката, притисна трите пластмасови бутилки спирт за горене към гърдите си, сякаш и тях да предпази от слънцето.

На десет крачки разстояние се намираше неговият вход. На двайсет — входът на Оскар. А на трийсет крачки — на Томи.

Няма да стане.

Не. Ако беше здрав, силен, вероятно би дръзнал да се добере до входа на Оскар направо през светлинния поток, който се усилваше с всяка секунда. Но не и до входа на Томи. Не и сега.

Десет крачки. После нагоре по стълбите. Големият стълбищен прозорец. Ако се спъна. Ако слънцето…

Ели хукна.

Слънцето се нахвърли върху него като гладен лъв, впи зъби в гърба му. Едва не загуби равновесие, когато го нападна с яростната си сила. Природата го заплюваше с презрението си, задето се осмелява да се появи на дневна светлина макар и за миг.

Гърбът на Ели цвърчеше като попарен с вряло олио, когато стигна до входната врата и я дръпна рязко. За малко да припадне от болка, движеше се като замаян по стъпалата, слепешком: не смееше да отвори очи от страх да не се разтопят.

Изпусна една от бутилките, чу я да се търкаля надолу. Нищо не можеше да направи. С наведена глава, прегърнал с една ръка двете бутилки, с другата стиснал парапета, той изпълзя нагоре по стълбите до площадката. Още един етаж.

През прозореца слънцето го удари с лапата си по тила, врата, взе да го хапе по бедрата, прасците, петите, докато се качваше нагоре. Цял гореше. Само дето не лумваха огньове. Отвори вратата си, нахълта в приятния прохладен мрак. Затръшна я зад себе си. Но не беше съвсем тъмно.

Вратата на кухнята беше отворена, а там нямаше одеяла на прозорците. Все пак тази светлина беше по-слаба, по-сива от онази, на която току-що се бе изложил, и без да се поколебае, Ели пусна бутилките на пода, продължи пълзешком. Светлината почти гальовно раздра гърба му по пътя през коридора към банята, замириса на изгорено месо.

Никога повече няма да оздравея.

Протегна ръка, отвори вратата на банята и пропълзя в мрака. Разбута няколко пластмасови туби, затвори вратата, заключи я.

Преди да се вмъкне във ваната, успя да си помисли:

Не заключих външната врата.

Но беше твърде късно. Умората го надви веднага щом потъна във влажната тъма. Бездруго нямаше да му стигнат силите.

* * *

Томи седеше неподвижно, свит в ъгъла. Затаи дъх, докато ушите му забучаха, а чернилката пред очите му се нашари от звезден дъжд. Щом чу вратата на мазето да се затваря, той най-сетне посмя да изпусне въздуха, дъхът му отекна по бетонните стени, замря.

Беше абсолютно тихо. Мракът беше толкова плътен, сякаш имаше маса и тежест.

Размаха ръка пред очите си. Не видя нищо. Пипна лицето си, сякаш да се увери, че изобщо съществува. Да. Усети с пръстите си носа, устните. Като неистински. След допира изчезнаха.

Малката фигурка в другата му ръка сякаш беше по-жива, по-истинска от него самия. Притисна я здраво към гърдите си.

 

 

Седеше с наведена между коленете глава, затворени очи, запушени уши, за да не знае, да не чува какво става в клубното мазе. Според шума някой сякаш убиваше малкото момиче. Той не би могъл, не би посмял да се намеси, затова предпочете да загърби ставащото, да изчезне оттук.

Унесе се в спомени за баща си. Беше с него: на футболното игрище, в гората, в къпалнята „Ханаан“. Накрая избра онова прекарване на полето в Рокста, когато с баща му изпробваха самолетче с дистанционно, което той бе взел от свой колега.

Майка му също беше с тях, но после се отегчи да гледа как самолетчето кръжи във въздуха и се прибра. Томи и баща му продължиха, докато се стъмни и играчката се превърна в размазан силует на фона на порозовялото небе. Тогава си тръгнаха, ръка за ръка през гората.

И Томи потъна в онзи ден, глух за писъците, за безумието на няколко метра от него. Съществуваше единствено бясното бръмчене на самолетчето, топлината на голямата бащина ръка върху гърба му, докато той угрижено направляваше самолетчето на широки кръгове над полето и гробището.

По него време Томи никога не беше влизал в гробището; представяше си как хората там се лутат безсмислено между гробовете и леят големи лъскави сълзи като в комиксите, сълзите плющят по надгробните плочи. Това беше тогава. После татко му почина и Томи разбра, че гробищната печал рядко, съвсем рядко изглежда по този начин.

Запуши си ушите още по-силно и прогони всякакви подобни мисли. Представи си пътя през гората, миризмата на специалния бензин за самолетчето в малкия резервоар, представи си…

Свали си ръцете и погледна едва когато все пак чу звук на заключване. Никаква полза, скривалището се оказа по-тъмно от тъмнината под клепачите му. Спря да диша, докато не се чу още някакво издрънчаване, докато нещото там все още беше в мазето.

Последва далечният трясък на вратата, от който стените завибрираха, и той възстанови дишането си. Жив.

 

 

Размина ми се.

Какво точно беше нещото, Томи не знаеше, но така или иначе, беше му се разминало.

Той се изправи. Краката му се бяха схванали, когато тръгна опипом към вратата. Дланите му се бяха изпотили от страха и притискането на ушите, та за малко да изпусне статуетката.

Свободната му ръка откри колелото за заключване, завъртя го.

То тръгна и спря.

Какво е това…

Натисна по-силно, но колелото отказваше да помръдне повече. Томи пусна статуетката, за да натисне с двете си ръце, и тя падна на пода с приглушено туп.

Той замря.

Странно прозвуча. Сякаш върху нещо меко.

Той клекна до вратата, за да завърти долното колело. Същото. Помръдна — и спря. Седна на пода. Опита се да мисли практично.

Баси, тука ли ще кисна сега?

В този стил.

Но го обзе онзи страх, който го мъчеше месеци след смъртта на баща му. Не го бе изпитвал оттогава, но сега, заключен в непрогледния мрак, той отново се появи. Любовта към татко му, превърнала се чрез смъртта в страх от него. От трупа му.

В гърлото му заседна буца, пръстите му се вкочаниха.

Мисли де! Мисли!

На една полица в другия край имаше свещи. Проблемът беше как да се добере до тях в тъмнината.

Идиот!

Плесна се звучно по челото, разсмя се. Нали има запалка! То каква полза, по дяволите, от свещите, ако няма с какво да ги запали?

Като оня пич с хиляда консерви и без отварачка. Умрял от глад насред храната.

Докато ровеше в джоба за запалката, си мислеше, че положението му далеч не е чак толкова безнадеждно. Нали рано или късно все някой ще слезе в мазето, мама, ако не друг, а сега поне да си светне, така де.

Извади запалката, светна.

За миг пламъкът заслепи привикналите му към мрака очи, но щом прогледна отново, забеляза, че не е сам.

Проснат на пода, точно в краката му лежеше…

… татко…

Изобщо не му хрумна, че баща му вече бе кремиран, когато на трепкащата светлинка от запалката видя лицето на трупа и то съвпадна с всичките му очаквания за евентуалния вид на човек, лежал под земята години.

… татко…

Той остро изкрещя право в пламъчето на запалката и го издуха, но миг преди това успя да види как главата на баща му трепна и…

… то е живо…

Съдържанието на червата му изтече в панталона с мокра експлозия, опръска задника му с топлина. Краката му се подкосиха, гръбнакът му се размекна и той се свлече, изпусна запалката и тя отскочи нанякъде по пода. Ръката му падна върху студените пръсти на крака на трупа. Остри нокти одраскаха дланта му, той продължи да реве:

Ох, татко! Не си ли си изрязал ноктите! — и взе да потупва и да гали студения крак като замръзнало кутре, което се нуждае от топлинка. Галеше го от глезена до бедрото, усети под кожата да се напрягат мускули и не спираше да реве и да вие като животно.

Пръстите му докоснаха метал. Статуетката. Беше паднала между краката на трупа. Хвана фигурката през гърдите, спря да крещи и за момент се съвзе.

Оръжие.

В тишината след писъка чу лепкав звук — трупът повдигна горната част на тялото си, и когато нещо студено докосна отгоре ръката му, Томи я дръпна, стисна още по-силно статуетката.

Това не е татко.

Не. Той се изтегли назад, по-далеч от трупа, а изпражненията се размазаха по задника му. За миг си помисли, че вижда в тъмното, когато слуховото му възприятие се превърна в зрително, той видя как трупът се изправи в тъмнината, жълтеникав контур, подобен на съзвездие.

Докато се отблъскваше с крака по пода и се плъзгаше назад към стената, тялото насреща му каза:

… аа…

И Томи видя…

Малко слонче, малко рисувано слонче, а ето го и (тууут) ГОЛЕМИЯ слон, те… хоп!… вдигат хоботи и с тръбен звук казват А, после идват Магнус, Брасе и Ева и запяват „Там! Е Тук! Където не…“^[1]

Не, как беше…

Трупът трябва да бе уцелил кашоните, понеже се чуха трясъци, дрънчене на падаща по земята аудиотехника и Томи се блъсна в стената, удари си главата и черепът му се изпълни с бял шум. През него долови шляпане на боси сковани ходила, които стъпваха по пода, търсеха го.

Тук. Е там. Където не си. Не. Да.

Точно така. Той не беше тук. Нямаше го, нямаше го и онова, което издаваше звуците. Значи си бяха само звуци. Чисто и просто нещо, което чуваш, докато гледаш тъмния рехав плат на тонколоните. Това изобщо не съществуваше.

Тук. Е там. Където не си.

Едва не го изпя на глас, но някакъв остатък от здрав разум му подсказа да не го прави. Белият шум заглъхваше, остави празно пространство, което постепенно се запълваше с мисли.

Лицето. Лицето.

Не искаше да мисли за него, не искаше да мисли за…

Имаше нещо в лицето, проблеснало на светлината от запалката.

Тялото се приближаваше. Не само че стъпките се чуваха по-близо, вече се тътреха по пода. Не — долавяше присъствието му като сянка, по-тъмна от мрака.

Прехапа долната си устна и усети вкус на кръв в устата си, стисна очи. Представи си как очите му изчезват като две…

Очи.

То няма очи.

Усети слаб полъх на лицето си, когато ръка замахна във въздуха.

Сляпо. То е сляпо.

Не беше сигурен, но безформеният израстък над раменете на това нещо нямаше очи.

Когато ръката отново се вдигна, Томи усети по бузата си въздушната вълна част от секундата преди да го докосне, успя да извие глава и пръстите едва допряха косата му. Томи се свлече по корем и запълзя по пода, гребеше с ръце пред себе си, сякаш плуваше.

Запалката, запалката…

Нещо се заби в бузата му. Щеше да повърне, когато осъзна, че това бе нокътят на мъртвеца, и веднага се претърколи, така че ръцете да не го намерят, когато го потърсят.

Тук. Е там. Където аз не съм.

Неволно изпръхтя. Опита се да го предотврати, не можа. От устата му пръсна слюнка, раздраното му от рев гърло се задави от смях или плач, той захълца, а ръцете му, два радарни лъча, продължаваха да се мятат по пода в търсене на може би, може би единственото му спасение от мрака, който искаше да го погълне.

Боже, помогни ми! Нека светлината на лика Ти… Боже… прости ми за онова в църквата, прости ми за… всичко! Боже! Винаги ще вярвам в Теб, всичко ще направя, само ми помогни… покажи ми запалката… Бъди приятел, Боже!

Нещо се случи.

В момента, в който Томи почувства ръката на нещото да опипва крака му, за миг помещението се окъпа в синьо-бяла светлина, като от светкавица на фотоапарат и в този миг Томи наистина видя съборените кашони, грапавата стена, прохода към хранилището.

Видя и запалката.

Беше само на метър от дясната му ръка и когато мракът отново го обгърна, местоположението й остана запечатано върху ретината му. Изтръгна крака си, посегна и сграбчи запалката, стисна я в юмрука си, скочи прав.

Без да се замисля дали не изисква твърде много, зареди в главата си нова молитва.

Нека да е сляпо, Боже! Нека да е сляпо. Боже! Нека да е…

Запали я. Светкавица, подобна на блесналата преди малко, последвана от жълтия пламък със синята му сърцевина.

Мъртвецът стоеше неподвижно, завъртя глава по посока на звука. Тръгна към него. Пламъчето потрепна, когато Томи се плъзна две крачки встрани и стигна до вратата. Мъртвецът се спря на мястото му отпреди три секунди.

Ако можеше да изпита радост, щеше да се зарадва. Но на слабата светлинка от запалката всичко стана безмилостно действително. Вече не беше възможно да избяга в някоя фантазия, че изобщо не се намира там, че това не се случва на него.

Беше затворен в звукоизолирано помещение заедно с нещо, от което най-много се страхуваше. Усети спазъм в корема, но нямаше какво повече да излезе. Освен леко пръцване — и мъртвецът отново завъртя глава към него.

Томи дръпна колелото и пламъчето на запалката трепна и пак угасна. Колелото не помръдна, но с крайчеца на окото успя да види как мъртвецът се насочва към него и се хвърли обратно към стената, където бе седял преди малко.

Изхлипа, подсмръкна.

Нека това да СВЪРШИ. Боже, нека това да свърши!

Отново големият слон, който вдигна шапка и каза с носовия си глас:

Това е финалъъът! Надуй тромпета, хобота, тууут! Това е финалът!

Полудявам, аз… това…

Разтърси глава, отново светна със запалката. На пода пред себе си видя статуетката. Наведе се, вдигна я и отскочи няколко крачки встрани, продължи към другата стена. Гледаше как мъртвецът тършува с ръце там, където току-що бе стоял.

Сляпа баба.

Запалката в едната ръка, статуетката в другата. Отвори уста да му кресне, но се чу само свистящо пошепване:

— Ела ми…

Нещото се ослуша, обърна се, тръгна към него.

Той вдигна трофея на Стафан като бухалка и когато онова се доближи на половин метър от него, го заби право в лицето му.

Подобно на перфектен наказателен удар във футбола, когато риташ и веднага усещаш, че… този удар е право в целта — по същия начин още при замахването Томи усети: да! — и когато острият ръб хлътна в слепоочието на мъртвеца със сила, която отекна в ръката му, триумфът вече го бе обзел. Той само намери потвърждението си, когато черепът се сцепи с трясък на строшен лед, студена течност опръска лицето на Томи и мъртвецът се строполи на земята.

Томи дишаше тежко. Гледаше тялото, проснато на пода.

Има ерекция.

Да. Членът му стърчеше като малък килнат надгробен камък, а Томи стоеше, гледаше и чакаше да клюмне. Но ерекцията не спадаше. Щеше да избухне в смях, ако не го болеше гърлото.

Пулсираща болка в палеца. Томи си погледна ръката. Пламъкът на запалката вече прогаряше кожата на пръста му, който държеше копчето натиснато. Той го дръпна инстинктивно. Но палецът му не се подчини. Остана закован конвулсивно върху щракалото.

Той извърна запалката да смени посоката на огънчето. Не му се оставаше на тъмно с това…

Движение.

Томи усети как нещо важно, нещо, което го правеше човешко същество, се заличи у него, когато мъртвецът пак вдигна глава и започна да се изправя.

Един слон минава с въздишка по тънка-тънка нишкааа!

Нишката се скъса. Слонът падна.

Томи удари отново. И отново.

След малко това започна да му се струва много весело.