Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Låt den rätte komma in, 2004 (Пълни авторски права)
- Превод отшведски
- Росица Цветанова, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 20гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- filthy(2015 г.)
Издание:
Йон Айвиде Линдквист. Покани ме да вляза
Шведска, първо издание
Превод: Росица Цветанова
Редактор: София Бранц
Коректор: Нели Германова
Художник на корицата: Стефан Касъров
ИК „Колибри“, 2010 г.
ISBN: 978-954-529-764-9
История
- —Добавяне
Събота
7 ноември
На път към татко. Знаеше наизуст всичките завои, беше минавал този маршрут… колко пъти? Сам може би едва десет или дванайсет, но заедно с майка си още трийсет най-малко. Родителите му се разведоха окончателно, когато беше на четири, но Оскар ходеше при баща си през уикендите и ваканциите.
От три години му се позволяваше да пътува сам. Този път майка му дори не го заведе до Техническия институт, откъдето тръгваха автобусите. Вече беше голямо момче: в портфейла си имаше собствен талон за метрото.
Всъщност портфейлът му служеше само за да има къде да държи купените билети, но сега разполагаше и с двайсет крони за бонбони например, а и бележките от Ели.
Оскар зачопли лепенката на дланта си. Не искаше повече да се срещат. Беше отвратителна. Случилото се в мазето сякаш…
Тя показа истинското си лице.
В нея имаше нещо… Ужасно. Всичко онова, от което човек трябва да се пази. Височини, огън, стъкла в тревата, змии. Всичко, от което майка му го предпазваше с цената на много усилия.
Може би точно затова не беше ги запознал. Майка му щеше да разпознае опасността, щеше да му забрани да я доближава. Да доближава Ели.
Автобусът се отклони от магистралата, насочи се към Спилешбуда. Това беше единственият автобус, който отиваше до остров Родмансьо, та затова се налагаше да лъкатуши през всички възможни селца. Подминаха планинския пейзаж от натрупани греди пред дъскорезницата в Спилешбуда, направиха остър завой и за малко да залитнат надолу по склона.
В петък вечер той не чака Ели. Напротив — взе си шейната и отиде да се пързаля сам на Призрачния склон. Майка му се възпротиви, защото беше настинал и не ходи на училище този ден, но той й каза, че е по-добре.
Прекоси Китайския парк с шейната на рамо. Призрачният склон започваше на стотина метра след последните лампи — сто метра тъмна гора. Снегът скърцаше под краката му. Гората леко шумолеше, сякаш дишаше. Лунната светлина се процеждаше през дърветата, а между тях се криеха, олюляваха се безлики сенки.
Стигна до мястото, където пътят рязко се спускаше към залива Кварнвикен, и седна на шейната. Призрачната къща изглеждаше като черна стена на склона, като забрана: Няма да идваш тук по тъмно. Това е нашето място. Искаш ли да играеш тук, ще трябва да играеш с нас.
Долу в ниското мъждукаха тук-там светлинките на яхтения клуб на Кварнвикен. Оскар се приплъзна напред, наклонът го дръпна и шейната полетя. Той стисна здраво кормилото, идеше му да затвори очи, но не смееше — да не би да изхвърчи по стръмното към Призрачната къща.
Летеше надолу, ракета от нерви и напрегнати мускули. По-бързо, по-бързо! Призрачната къща протягаше безформени заснежени ръце, които искаха да му грабнат шапката, да го пернат по лицето.
Долу се вряза в невидима мрежа, която се опъна по него, но скоростта му беше твърде висока, тя се скъса и той прелетя.
В Кварнвикен светлинките мъждукаха. Остана да седи на шейната, загледан към мястото, където предишната сутрин се беше бил с Йони. Обърна се. Призрачната къща беше грозна ламаринена съборетина.
Повлече шейната обратно нагоре. Спусна се. Пак се качи. Пак се спусна. Не можеше да спре. И се пързаляше. Не престана, докато лицето му не се превърна в ледена маска.
Тогава се прибра вкъщи.
Тази нощ спа само четири-пет часа, страхуваше се да не дойде Ели. В такъв случай щеше да се принуди да говори с нея, да направи нещо. Да я отблъсне. Затова заспа в автобуса за Нортеле и се събуди чак когато пристигнаха. В автобуса за Родмансьо се стараеше да остане буден, измисли си игра, в която се опитваше да си спомни ковкото се може повече от пътя.
Сега там ще се появи жълта къща с вятърна мелница на ливадата.
Покрай прозореца мина жълта къща със заснежени крила на вятърната мелница. И така нататък. В Спилешбуда в автобуса се качи момиче. Оскар се вкопчи в дръжката на облегалката пред себе си. Малко му заприлича на Ели. Разбира се, не беше тя. Момичето седна няколко седалки пред него. Той се взря в тила му.
Каква е тя?
Тази мисъл му дойде още в мазето, докато събираше бутилките и бършеше кръвта по ръката си с парцал от общото помещение: да не е вампир? Това обясняваше много неща.
Тя никога не се появяваше през деня.
Можеше да вижда в тъмното, беше го забелязал.
А и начинът, по който говореше, кубчето, гъвкавостта й, неща, които сто на сто можеше да имат естествено обяснение… но като се добавяше как облиза кръвта му от пода, а и онова, от което настръхваше, щом си спомнеше:
Може ли да вляза? Кажи ми да вляза.
Нуждаеше се от покана, за да влезе в стаята му, в леглото му. И той я покани. Вампира. Съществото, което се храни с човешка кръв. Ели. На никого не можеше да разкаже за нея. Никой не би му повярвал. А и да му повярва някой, какво от това?
Оскар си представи тълпа хора с остри дървени колове в ръце. Минават през порталния свод в Блакеберг, мястото, където с Ели се бяха прегърнали. Сега се страхуваше от нея и не желаеше повече да я вижда, но и такова нещо не би могъл да допусне.
Четирийсет и пет минути след тръгването от Нортеле пристигнаха в Сьодешвик. Оскар дръпна въженцето и отпред при шофьора дрънна камбанка. Автобусът спря точно пред магазина и той се принуди да изчака някаква слизаща бабичка, която разпозна, но не знаеше името й.
Баща му го чакаше, кимна на бабичката и я поздрави с изхъмкване. Оскар слезе от автобуса, за миг застана неподвижно пред баща си. През изминалата седмица се бяха случили неща, които го караха да се чувства голям. Не пораснал, но по-голям. Обаче усещането му се изпари, щом се изправи пред баща си.
Според майката на Оскар татко му бил инфантилен. Незрял, безотговорен. Е, споменаваше и добрите му страни, но това не пропускаше никога. Че е незрял.
Обаче за Оскар баща му беше най-чудесният от възрастните и момчето се хвърли в прегръдката на големите му разперени ръце.
Баща му миришеше по-различно от всички останали в града. Окъсаната му непропусклива грейка, закопчана с велкро, винаги излъчваше една и съща смесица от миризми на дървесина, боя, метал и най-вече машинно масло. Това бяха съставките, но Оскар не ги възприемаше по този начин. Беше чисто и просто „миризмата на татко“. Обичаше я и вдиша дълбоко през носа, притиснал лице в гърдите на баща си.
— Е, здравей.
— Здрасти, тате.
— Пътуването добре ли мина?
— Не, бутнахме лос.
— О. Лоша работа.
— Шегувам се.
— Аха, ясно. Ама спомням си веднъж…
Тръгнаха към магазина и баща му заразказва как един път прегазил лос с камион. Оскар беше чувал историята и преди, затова се оглеждаше наоколо и леко си припяваше.
Магазинът в Сьодешвик изглеждаше западнал, както винаги. С табелите и флагчетата, оставени да чакат следващото лято, сега приличаше на грамаден павилион за сладолед. Навесът отзад, където се продаваха градински сечива, мебели, почвени смеси и тем подобни, беше прибран за зимния сезон.
През лятото населението на Сьодешвик нарастваше четирикратно. Целият район надолу към залива на Нортеле, остров Логарьо, гъмжеше от летни вили и почивни станции и макар пощенските кутии по пътя за Логарьо да висяха в две редици по трийсет, на пощальона почти никога не се налагаше да ги проверява по това време на годината. Никакви хора, никаква поща.
Баща му завърши историята за лоса точно когато стигнаха до мотопеда.
— … та се принудих да го цапардосам с един железен лост, който ми служеше за отваряне на сандъци и тем подобни. Точно между очите. Той потрепна ей така и… Не беше особено приятно.
— Ами да.
Оскар кацна на багажника на мотопеда и подви крака. Баща му бръкна в джоба на жилетката си, извади плетена вълнена шапка.
— Вземи. Да не ти продуха ушите.
— Не, имам си.
Оскар измъкна собствената си шапка и си я сложи. Баща му пъхна другата обратно в джоба.
— Ами ти? Да не ти продуха ушите.
Баща му се разсмя.
— Не, свикнал съм.
Оскар го знаеше, просто се пошегува. Не можеше да си спомни някога да бе виждал баща си с вълнена шапка. Щом настанеше лют мраз и задухаха ветрове, в краен случай можеше да си сложи ушанката от меча кожа, която наричаше „наследството“, иначе не.
Баща му запали мотопеда и той изрева като резачка. Извика нещо за празния ход и включи на първа. Триколката подскочи и Оскар за малко да падне назад, баща му извика „газ“ и потеглиха.
Втора. Трета. Мотопедът набираше скорост през селото. Оскар седеше на раздрънкания багажник. Чувстваше се като крал на всички земни кралства, би могъл да се носи така вечно.
* * *
Единият лекар му беше обяснил. Изпаренията, които бе вдишал, разяли гласните струни и вероятно никога вече нямаше да говори нормално. Нова операция би могла да възстанови способността донякъде да артикулира гласни, но тъй като езикът и устните му също бяха сериозно пострадали, изискваха се допълнителни операции, за да се възобнови способността да произнася съгласни.
Като бивш учител по шведски Хокан не можеше да не се възхити от самата идея да се създаде човешки говор по хирургичен път.
Той знаеше доста за фонемите и други лингвистични компоненти, общи за много култури. Никога обаче не се бе замислял над самите инструменти на езика — небцето, устните, езика, гласните струни. Че може да се извае със скалпел говорът, както скулптурите на Роден от къс мрамор.
Но беше безсмислено. Той нямаше намерение да говори. Освен това подозираше, че лекарят не току-тъй му обяснява всичко. Определяха го като склонен към самоубийство, следователно беше важно да му внушат някаква линейна представа за времето. Да му върнат усещането за живота като стремеж, мечта за бъдещи победи.
Не са познали.
Можеше да си представи живота само в името на Ели. Иначе не. По нищо не личеше обаче Ели да има нужда от него.
От друга страна, как ли би могла да го открие тук?
По върховете на дърветата пред прозореца си съдеше, че се намира нависоко. Пък и го охраняваха зорко. Освен лекарите и сестрите наблизо винаги имаше и поне един полицай. Ели не би могла да се добере до него, нито той до нея. Искаше му се да избяга, да я намери за последен път. Но как?
Операцията на гърлото му върна способността да диша, нямаше нужда да го държат на респиратор. Но не можеше да се храни по нормалния начин (и този въпрос щеше да се реши, увери го лекарят). С периферното си зрение постоянно долавяше полюшването на банката. Ако откачи системата, сигурно ще се задейства някоя аларма, а и едва виждаше. Немислимо беше да избяга.
Пластичен хирург му трансплантира парче кожа от гърба за клепач, та можеше да затваря око.
Затвори го.
Вратата на стаята се открехна. Хайде пак. Разпозна гласа. Същия като предишните пъти.
— Така — подхвана влезлият. — Казаха ми, че нямало скоро да проговориш. Жалко. Обаче нещо ми подсказва, че бихме могли да си поприказваме по някакъв начин, стига да ми помогнеш.
Хокан се опитваше да си припомни какво казва Платон в „Държавата“ за убийците и насилниците, как трябва да се постъпва с тях.
— Аха, значи вече можеш да мигаш. Чудесно. Виж сега, нека ти обясня малко по-ясно за какво става въпрос. Хрумна ми: да не би да смяташ, че няма да можем да те идентифицираме? Не, ще можем. Сигурно си спомняш, че ти носеше ръчен часовник. За късмет това е по-стар модел с инициалите на производителя, сериен номер и всичко останало. Ще го проверим до няколко дни по един или друг начин. Може би седмица. И не е само часовникът.
Ще те открием, бъди напълно сигурен.
Та така… Макс. Не знам защо, ми иде да те наричам Макс, само временно. Макс? Дали не би искал да ни помогнеш? Иначе ще се наложи да ти направим снимка, евентуално да я публикуваме в пресата и… ами разбираш. Работата ще стане… неприятна. Много по-лесно е да поговорим сега.
Имаше листче с морзовата азбука в джоба ти. Знаеш ли я? В такъв случай можем да общуваме с почукване.
Хокан отвори окото си и се вгледа в двете тъмни петна върху размазания бял овал, който представляваше лицето на мъжа. Онзи явно го изтълкува като поощрение да продължи.
— Този труп във водата. Ясно е, че не си го убил ти, нали? Според патоанатомите белезите от ухапване по шията му вероятно са причинени от дете. Получихме и сигнал, не мога да ти разкрия повече, но… смятам, че прикриваш някого. Така ли е? Вдигни ръка, ако съм прав.
Хокан затвори окото си. Полицаят въздъхна.
— Окей. В такъв случай ще действаме по обичайните методи. Нещо да имаш да ми кажеш, че си тръгвам?
Полицаят тъкмо ставаше от стола, когато Хокан повдигна ръка. Той седна отново. Хокан вдигна ръката си по-високо. И помаха.
Чао.
Полицаят изсумтя, изправи се и си тръгна.
* * *
Раните на Виргиния не се оказаха животозастрашаващи. Изписаха я от болницата в петък следобед с четиринайсет шева, голяма лепенка на шията и по-малка на бузата. Отхвърли предложението на Лаке да остане при нея, докато се възстанови.
В петък вечерта си легна с убеждението, че на следващата сутрин ще стане за работа. Не можеше да си позволи да остане вкъщи.
Но не успяваше да заспи. Мисълта за нападението я тормозеше непрестанно, не й даваше мира. Привиждаха й се черни сенки по тавана, които падат върху й. Шията я сърбеше под лепенката. Към два часа през нощта огладня, отиде в кухнята и отвори хладилника.
Почти й прималяваше от глад, но като отвори хладилника, установи, че не й се яде нищо. Все пак по навик сложи на масата в кухнята хляб, масло, кашкавал и мляко.
Направи си сандвич със сирене и си наля чаша мляко. После седна на масата и се взря в бялата течност, в кафявата филия с жълтото резенче кашкавал. Изпита отвращение. Отяде й се. Хвърли сандвича, млякото изля в мивката. В хладилника имаше половин бутилка бяло вино. Наля си чаша, вдигна я. Щом усети миризмата на виното, се отказа.
Наля си чаша чешмяна вода, чувстваше се потисната. Като я доближи до устата си, се поколеба. Вода поне може да пие, нали?… Да. Пи. Само че имаше вкус на… застояла. Сякаш цялата й свежест беше изчезнала и вкусът беше на блудкава утайка.
Отново си легна, въртя се още няколко часа, накрая заспа.
Когато се събуди, часовникът показваше десет и половина. Тя скочи от леглото и си навлече дрехите в полумрака на спалнята. Божичко. Трябваше да е в магазина в осем. Защо не й бяха звъннали?
А, не. Беше се събудила от звъна на телефона. Чу го в последния си сън, после секна. Ако не беше телефонът, още щеше да спи. Закопча си блузата и отиде до прозореца, вдигна щората.
Светлината я удари в лицето като юмрук. Залитна назад, изпусна шнура, щората шумно се свлече и остана накриво. Виргиния седна на леглото. Ивица светлина от прозореца падна върху голия й крак.
Хиляда иглички.
Сякаш някой завъртя кожата й в две посоки едновременно, болката обхвана цялата кожа.
Какво е това?
Дръпна си крака и обу чорапа. Отново го мръдна към светлината. По-добре. Само сто игли. Стана, за да тръгне за работа, пак седна.
Сигурно е някакъв… шок.
Когато вдигна щората, изпита неприятно чувство. Сякаш светлината бе тежка материя, която отблъскваше тялото й. Най-зле почувства очите си. Като че два пръста ги натиснаха с усилие да ги изтикат от очните ябълки. Още й смъдяха.
Потърка очи с длани, взе слънчевите си очила от шкафчето в банята и си ги сложи.
Преряза я глад, но само от мисълта за съдържанието на хладилника и бюфета загуби всякакво желание да закуси. Освен това нямаше време. Закъсняваше с близо три часа.
Излезе от апартамента, заключи вратата и слезе по стълбите колкото се може по-бързо. Чувстваше слабост. Може би не трябваше да ходи на работа. Както и да е. Оставаха само още четири часа работно време, а в събота тъкмо по това време започваха да прииждат клиентите.
Потънала в тези мисли, тя отвори вратата.
И пак тази светлина.
Очите я заболяха въпреки слънчевите очила, върху лицето и ръцете й се изля вряла вода. Изпищя. Прибра китки навътре в ръкавите на палтото, наведе лице към земята и забърза към магазина. Нямаше как да предпази тила и кожата под косата си и точно там гореше като огън. За щастие магазинът беше близо.
Щом влезе вътре, паренето и болката бързо отшумяха. Повечето от прозорците бяха закрити с рекламни пана и фолио, за да не се развалят стоките. Тя свали слънчевите очила. Очите все пак я понаболяваха, сигурно от слънчевата светлина, която се процеждаше между рекламите по прозорците. Прибра очилата в джоба си и тръгна към офиса.
Ленарт, управителят на магазина и неин началник, беше зает да попълва някакви книжа, но вдигна очи, когато тя влезе. Виргиния очакваше упрек, а той каза:
— Здравей, как си?
— Ами… добре.
— Не е ли по-разумно да си останеш вкъщи, да се посъвземеш?
— Не, мислех…
— Нямаше нужда. Лотен пое касата днес. Аз ти се обадих, но като не вдигна…
— А няма ли нищо друго за вършене?
— Провери при Берит на щанда за месо. И, Виргиния…
— Да?
— Ами много е неприятно случилото се. Не знам какво да кажа, но… съчувствам ти. Ако искаш да отсъстваш известно време, само кажи.
Виргиния не проумяваше. Ленарт не беше човек, дето гледа благосклонно на отпуските по болест и проявява разбиране към чуждите проблеми. Беше нещо съвсем неприсъщо за него да изразява лично съпричастие. Вероятно му изглеждаше съвсем окаяна с подутата си буза и лепенките.
— Благодаря — рече тя. — Ще го имам предвид. — И отиде на щанда за месо.
Мина покрай касите, за да поздрави Лотен. На нейната каса чакаха петима души и Виргиния се замисли дали да не отвори все пак още една. Но може би Ленарт изобщо не я искаше на каса в този вид.
Когато мина покрай огрелия от слънцето прозорец зад касите, онова чувство се върна. Лицето й пламна, очите я заболяха. Не както на пряката светлина на улицата, но неприятно. Не можеше да издържи тук.
Лотен я забеляза и й помаха между двама клиенти.
— Здравей, прочетох… Как си?
Виргиния завъртя китка: горе-долу.
Прочела?
Издърпа по един брой на „Свенска Дагбладет“ и „Дагнес Нюхетер“, отнесе ги на щанда за месо и прегледа набързо заглавията на първите страници. Там нямаше нищо. Чак пък да пишат за нея.
Щандът за месо се намираше в най-далечната част на магазина, до млечните продукти; разположението им беше стратегическо — хората трябваше да минат през целия магазин, за да стигнат до тях. Виргиния спря пред рафтовете с консерви. Втрисаше я от глад. Разгледа внимателно всички етикети.
Домати на кубчета, гъби, миди, риба тон, равиоли, биренки, грахова супа… нищо. От всичко й се гадеше.
Берит я видя и й помаха от щанда за месо. Веднага щом Виргиния отиде при нея, тя я прегърна и внимателно докосна лепенката на бузата й.
— Уф! Горката.
— Не, аз съм…
Добре?
Оттегли се в малкия склад зад щанда. Оставеше ли Берит да набере скорост, щеше да се заниже дълга тирада за човешкото страдание изобщо и злобата на днешното общество в частност.
Виргиния седна на стол между везната и вратата на хладилното помещение. Мястото беше само няколко квадратни метра, но най-приятното в магазина. Тук не проникваше слънчева светлина. Прелисти вестниците и откри кратко съобщение в раздел „В страната“ на „Дагенс Нюхетер“:
Жена нападната в Блакеберг
Петдесетгодишна жена бе нападната и ранена в четвъртък късно вечерта в стокхолмското предградие Блакеберг. След намесата на случаен минувач извършителката, младо момиче, избягала от местопрестъплението. Причините за нападението са неизвестни. Полицията разследва евентуална връзка с други нападения в западните покрайнини през изминалите седмици. Нараняванията на петдесетгодишната жена се окачествяват като леки.
Виргиния остави вестника. Колко странно е да четеш такива думи за себе си. „Петдесетгодишна жена“, „случаен минувач“, „леки наранявания“. А колко много неща остават скрити зад тези думи.
„Евентуална връзка“. Да, та нали Лаке беше убеден, че я е нападнало същото дете, което е убило Йоке. Чак си прехапа езика да не го спомене в болницата, когато една полицайка и лекарят за пореден път огледаха раните й в петък сутринта.
Щеше да го съобщи, но първо искаше да предупреди Йоста, реши, че той ще погледне с други очи на всичко сега, когато и Виргиния бе пострадала.
Чу шумолене и се огледа. Отначало дори не разбра, че тя самата трепереше толкова силно, та вестникът в ръката й така шумоли. Остави вестниците на полицата над работните престилки и отиде при Берит.
— Да ти помогна ли нещо?
— Ох, защо, мила, сигурна ли си?
— Да, по-добре да съм заета с работа.
— А, ясно. Ами тогава зареди скаридите. Претегли по половин килограм в торбичка. Но наистина ли?…
Виргиния кимна и се върна в склада. Сложи си бяла престилка и шапчица, извади от фризера кашон скариди, надяна на ръката си найлоново пликче и започна да тегли. Гребваше от кашона с пликчето на ръката си, пълнеше в торбички и теглеше на везната. Скучна механична работа, дясната й ръка замръзна още на четвъртата торбичка. Но поне беше заета и същевременно размишляваше.
През нощта в болницата Лаке каза нещо наистина странно: че детето, което я бе нападнало, не било човек. Имало зъби и нокти на хищник.
Разбира се, Виргиния не обърна внимание, отдаде го на пиянска халюцинация.
Не си спомняше кой знае какво от нападението. За едно обаче беше сигурна: скочилото отгоре й същество бе твърде леко за възрастен, едва ли не и за дете. В такъв случай беше много малко дете. Пет-шестгодишно. Спомняше си как се изправи с това нещо на гърба. После всичко й тънеше в мрак до момента, когато се събуди в апартамента си, наобиколена от всичките старчета без Йоста.
Затвори поредната готова торбичка, взе следващата, сипа вътре няколко шепи. Четиристотин и трийсет грама. Още седем скариди. Петстотин и десет.
От нас да мине.
Погледна ръцете си, които работеха независимо от мозъка й. Ръце. С дълги нокти. Остри зъби. Какво е това? Лаке го каза направо. Вампир. Тогава Виргиния се изхили, но леко, за да не й се отвори раната на бузата. Лаке изобщо не се усмихна.
— Ти не го видя.
— Но, Лаке… те не съществуват.
— Тогава какво е било?
— Дете. С развинтено въображение.
— И си е пуснало нокти? Изпилило си е зъбите? Бих искал да видя зъболекаря, който…
— Беше тъмно. Ти беше пиян…
— Беше тъмно. И бях пиян. Но знам какво видях.
Кожата под лепенката на шията й пареше и болеше. Тя изхлузи найлоновото пликче от ръката си и я сложи върху лепенката. Беше леденостудена, подейства й добре. Само че се чувстваше много изнемощяла, краката й сякаш се подкосяваха.
Реши да свърши с този кашон и да се прибере. Нямаше да издържи. По-добре да си почине през уикенда и със сигурност ще е наред в понеделник. Сложи си пликчето и ядно продължи. Мразеше да боледува.
Остра болка в показалеца. По дяволите. Така ти се пада, като се разсейваш. Беше се убола в замразените скариди. Свали пликчето и погледна показалеца си. Малка раничка, която кървеше.
Механично пъхна пръста в устата си да изсмуче кръвта.
Усещане за топло, лековито, вкусно от мястото, където върхът на пръста й се допираше до езика, то нарастваше. Засмука по-силно. Устата й се изпълни с концентрирана смесица от приятни вкусове. По тялото й премина тръпка на удоволствие. Смучеше ли, смучеше, отдаде се на насладата, докато осъзна какво прави.
Измъкна пръста от устата си и го погледна. Беше мокър от слюнката, кръвта се процеждаше и се разреждаше като акварел във вода. Погледна скаридите в кашона. Стотици заледени светлорозови телца. И очи. Черни точици сред бялото и розовото, звездно небе наобратно. Пред очите й затанцуваха фигури, съзвездия.
Земята се завъртя около оста си и някой я удари по тила. Пред очите й се появи бяла повърхност с паяжини в ъглите. Разбра, че лежи на пода, но нямаше сили да се надигне.
В далечината чу гласа на Берит:
— Боже мой… Виргиния…
* * *
Йони обичаше да се навърта около големия си брат. Поне докато гадните му приятели ги нямаше. Джими движеше с някакви от Рокста и Йони доста се страхуваше от тях. Една вечер преди години дойдоха в техния двор да търсят батко му, но не искаха да се качат и да позвънят. Когато Йони им обясни, че той не си е вкъщи, казаха да му предаде съобщение.
— Светни брат си, че ако не цъфне с кинти до понеделник, ще му стегнем тиквата в менгеме… знаеш ли к’во е?… окей… и ще въртим ей така, докато кинтите му се посипят от очите. Можеш ли да му предадеш? Добре. Казваш се Йони, а? Чао, Йони.
Йони предаде съобщението и Джими кимна, каза му, че знае. После от портмонето на майка им изчезнаха пари и тя направо пощуря.
Напоследък Джими не се задържаше вкъщи. Като че ли нямаше място за него след появата на най-малката сестричка. Йони вече имаше две по-малки братчета и май не им трябваха повече деца. Обаче майка им срещна някакъв и… ето резултата.
Поне Йони и Джими бяха от един баща. Сега работеше на нефтена сонда в Норвегия и не само плащаше доста голяма издръжка, а дори притуряше отгоре да компенсира за по-раншните години. Майка им го благославяше, да, дори на няколко пъти плака за него, когато беше пияна. Твърдеше, че такъв мъж никога вече няма да намери. За първи път, откак Йони се помнеше, вкъщи не се говореше непрестанно за безпаричие.
Седяха в пицарията на площада в Блакеберг. Сутринта Джими се вясна вкъщи, двамата с майка им се издокараха, той взе Йони и излязоха. Джими поръси пицата си с подправките, нави я, хвана голямото руло в ръка и започна да яде. Йони ядеше пицата си по обичайния начин и реши следващия път, когато не е с брат си, да опита като него.
Както дъвчеше, Джими кимна към превръзката на ухото му.
— Кофти работа.
— Да.
— Боли ли?
— А, не.
— Мама вика, че край. Нямало да чуваш с това ухо.
— Ами. Не знаеха. Може да се оправи.
— Хм. Та добре ли те разбрах? Значи оня просто хванал някакъв тъп клон и те халосал по главата?
— Ъхъ.
— Да му се не види. И? К’во смяташ да правиш?
— Не знам.
— Нужда от помощ?
— … Хм, не.
— А? Щото да викна няколко приятелчета и ще му разкажем играта.
Йони откъсна от пицата си голямо парче със скариди, любимата му част, налапа го и задъвка. Не. Не искаше да въвлича и бандата на Джими, можеше съвсем да прецакат нещата. И все пак се усмихна при мисълта как Оскар щеше да напълни гащите, ако Йони се появи в двора му с Джими и примерно онези от Рокста. Поклати глава.
Джими остави в чинията навитата на руло пица и погледна Йони в очите.
— Добре, но ще ти кажа нещо. Ако само още веднъж, значи… — изпука пръсти и сви юмрук. — Ти си ми брат, няма някакъв тъпак да идва и… Само още веднъж да е посегнал, и изобщо няма да те питам. Ще го науча аз него. Окей?
Джими протегна свития си юмрук през масата. Йони сви своя и ги удариха. Готино чувство. Че го е грижа. Джими кимна.
— Ясно. Нося ти нещо. — Той се наведе под масата и вдигна торбата, която разнасяше от сутринта. Извади от нея тънък албум за снимки. — Бащата намина миналата седмица. Пуснал си брада, едва го познах. Донесе това.
Джими подаде албума на брат си. Той си избърса пръстите със салфетка и го отвори.
Снимки на деца. На майка им. Може би десет години по-млада. И мъж, у когото разпозна баща си. Той люлееше децата на люлка. На едната снимка носеше твърде малка каубойска шапка. Джими, на около девет години, стоеше до него с пластмасова пушка в ръце и кисела физиономия. Малко момченце, явно Йони, седеше на земята и ги гледаше ококорено.
— Остави ми го до следващото идване. После ще си го вземе, каза, че е… уф, как го каза… „най-ценното ми нещо“ беше май. Помислих си, че може и на теб да ти е интересно.
Йони кимна, без да вдига очи от албума. Беше виждал баща си само два пъти, откакто ги напусна, тогава беше на четири. У дома имаха само една негова снимка, доста некачествена, там седеше с някакви хора. Това сега беше съвсем друго. Някак по̀ можеше да си го представи.
— Обаче виж какво. Да не го види мама. Бащата май го е свил, като са се развели, и ако тя го види… Абе човекът иска да си го запази, това е. Обещаваш ли? Не й го показвай.
Все още забил нос в албума, Йони сви юмрук и го протегна над масата. Джими се засмя и след миг той усети как кокалчетата му се допряха до неговите. Гаранция.
— Айде, после ще си го разглеждаш. На и торбата.
Джими му я подаде и Йони затвори албума с неохота, прибра го в нея. Джими беше привършил пицата си, облегна се назад и се потупа по корема.
— Е, как са женските?
* * *
Селото профучаваше покрай тях. Разринатият от колелата сняг летеше назад и пръскаше в лицето на Оскар. Той стискаше пръчката на въжето, извит странично, за да се спаси от снежната буря. Ските стържеха остро, пореха пръхкавата повърхност. Външната закачи оранжево светлоотразително колче край пътя. Той залитна, но запази равновесие.
Пътят към Логарьо и летните вили не беше разчистен. Мотопедът оставяше три дълбоки бразди в непокътнатата снежна покривка, а на пет метра зад него Оскар оставяше още две следи със ските. Той караше на зигзаг през отпечатъците от гумите на мотопеда, плъзгаше се на една ска като фигурист, летеше приклекнал.
А когато баща му се заспуска по дългия склон към стария кей и взе леко да намалява, скоростта на Оскар стана по-висока от тази на мотопеда, та се налагаше да позадържи внимателно, за да не разхлаби въжето. Иначе щеше да последва рязко дръпване, когато склонът станеше по-полегат и мотопедът набереше скорост.
Баща му стигна кея и изключи от скорост, после удари спирачката. Оскар още се носеше и за миг си помисли: пускаш въжето и продължаваш… Напред през кея право към черната вода. Но накрая направи рало и спря на няколко метра от края на кея.
Постоя така задъхан, гледаше водата край брега. Ако стегне лед, може да се ходи пеша до Ветьо на другия бряг. Или тук разчистваха леда? Оскар не си спомняше, защото от години не беше се случвал чак такъв студ.
Когато гостуваше на баща си през лятото, той имаше навика да лови херинга на този кей. На плувка със стръв. Попаднеше ли на пасаж, можеше да налови до няколко килограма с необходимото търпение, най-често обаче хващаше десет-петнайсет парчета. Колкото за вечеря за двамата, а малките рибки оставаха за котката.
Баща му се приближи.
— Добре стана, а?
— Ъхъ. Само дето ските затъват.
— Да, малко е пръхкав. Трябва да се утъпче. Да вземем например талашитена плоскост и да я вържем отзад за тежест. Ако пък седнеш отгоре да я притискаш…
— Искаш ли?
— Не, да оставим за утре. Стъмва се вече. По-добре да се прибираме и да се оправяме с патицата, ако искаме да вечеряме.
— Хайде.
Баща му зарея поглед над водата, за миг остана безмълвен.
— Виж, мислех си нещо.
— Да?
Започва се. Майката на Оскар каза, че категорично му е заръчала да поговори с него за случая с Йони. Всъщност и Оскар искаше да поговорят. Баща му беше на безопасно разстояние от тях, бездруго не можеше да се намеси. Баща му се поизкашля подготвително. Издиша поетия въздух. Погледна над водата. И каза:
— Ами не знам… ти имаш ли кънки?
— Не. Не ми стават.
— А? Не? Ако се заледи тази зима, а като гледам… добре е да имаш. Аз имам.
— Едва ли ще ми станат.
Баща му изсумтя или се позасмя.
— Да де… момчето на Йостен има някакви, дето са му умалели. Трийсет и девети. Ти кой номер носиш?
— Трийсет и осми.
— Ами с вълнени чорапи, нали… Ще го питам дали ще ти ги даде.
— Супер.
— Да. Аха. Ще си тръгваме ли?
Оскар кимна. Може би по-късно ще говорят. А това с кънките е хубаво. Ако баща му успее утре да ги вземе, Оскар ще може да си ги занесе в града.
Отиде с късите ски да хване въжето, дръпна се назад да опъне въжето, даде знак на баща си и той запали мотопеда. Изкачваха склона на първа. Мотопедът така ръмжеше, че стреснати врани се разхвърчаха от боровете.
Оскар се плъзгаше бавно нагоре, като на лифт, изправен, с изпънати крака. Не мислеше за нищо, само насочваше ските в проправените бразди, за да не затъват в снега. Докато напредваха към вкъщи, започна да се смрачава.
* * *
Лаке слизаше по стъпалата откъм площада с кутия шоколадови бонбони „Аладин“, втъкната под колана на панталона. Не обичаше да краде, но нямаше пари, а искаше да занесе нещо на Виргиния. Да можеше да й вземе и букет рози, но как ли се краде в цветарски магазин?
Вече беше тъмно и малко се поколеба, когато стигна до училището. Огледа се, разчисти снега с крак и намери камък с големината на юмрук, който откърти от земята и пъхна в джоба си, стисна го в ръка. Не че разчиташе да му помогне срещу същество като видяното, но тежестта и студенината на камъка му вдъхнаха увереност.
Разпитите му по дворовете не дадоха резултат, само дето с недоволство го гледаха родителите, излезли да правят снежни човеци с децата си. Дърт пияница.
Чак когато отвори уста, за да говори с някаква жена, която тупаше килим, си даде сметка колко неестествено трябва да изглеждаше поведението му. Жената спря и се извърна към него с тупалката в ръка, вдигната като оръжие.
— Извинете — рече Лаке. — … Само да питам… търся едно момиченце.
— Е?
Да. Той самият се чу как прозвуча и стана още по-неуверен.
— Ами тя… изчезна. Дали някой не я е виждал тук?
— Ваше дете ли е?
— Не, но…
Заговори само няколко тийнейджъри, но вече не се допитваше до непознати. Не и хора, които поне не беше виждал наоколо. Срещна познати, обаче те не знаеха нищо. Който търси, намира, разбира се. Но поне да знаеше какво да търси.
Излезе на алеята към училището и хвърли поглед към моста на Йоке.
Вчерашните вестници раздухаха новината — най-вече заради ужасния начин, но който бе открито тялото. Някакъв си убит пияница не беше кой знае какво събитие, но най-подробно беше поднесена информация за присъствалите деца, за пожарникарите, които трябвало да разрежат леда, и т.н. Имаше и паспортна снимка на Йоке — приличаше най-малкото на сериен убиец.
Лаке продължи покрай мрачната тухлена фасада на училището, покрай високото и широко стълбище, то беше като вход на съдебна палата или на ада. На стената при най-долните стъпала беше напръскано със спрей „Айрън Мейдън“, каквото и да означаваше това. Сигурно някоя група.
Подмина паркинга и излезе на улица Бьорнсон. При други обстоятелства щеше да прекоси зад училището за по-пряко, но там беше… тъмно. Веднага можеше да си представи онова същество, сгушено в сенките. Вдигна очи към короните на високите борове отстрани на пътя. Тук-там по-тъмни петна в клоните. Вероятно птичи гнезда.
Не беше само видът на това същество, а и начинът, по който нападна. Евентуално, евентуално би могъл да приеме, че зъбите и ноктите имат някакво логично обяснение, ако не беше скокът от дървото. Той погледна нагоре, преди да отнесат Виргиния. Клонът, от който трябва да беше скочило съществото, се издигаше на около пет метра над земята.
Скок от пет метра право върху нечий гръб: ако добавеше и „акробат от цирка“ към останалото, за да получи „логично“ обяснение, може би, да. Но всичко накуп ставаше точно толкова абсурдно, колкото онова, дето бе казал на Виргиния, а после съжали за думите си.
Дявол да го вземе…
Извади кутията с шоколадови бонбони от панталона си. Да не би топлината на тялото му вече да е разтопила шоколада? Разклати кутията, за да провери. Не. Дрънчаха. Не бяха се слепнали. Продължи по улица Бьорнсон, покрай ИКА, с бонбоните в ръка.
ДОМАТИ НА КУБЧЕТА. ТРИ КОНСЕРВИ — 5 КРОНИ
Преди шест дни.
Пръстите му стискаха камъка в джоба. Погледна надписа, представи си как ръката на Виргиния се движи, за да оформи равните прави букви. Дано днес е останала у дома да се възстанови. Но напълно в неин стил би било да се затътри на работа дори преди кръвта да се е съсирила.
Като стигна до входа й, погледна нагоре към нейния прозорец. Тъмно. Дали не е при дъщеря си? Добре. Във всеки случай ще се качи да подпре кутията бонбони на бравата, ако не си е у дома. Във входа беше тъмно като в рог. Косата му се изправи.
Детето е тук.
Остана вцепенен няколко секунди, после се хвърли към светещата червена точица на ключа за лампата и го натисна с ръката, в която държеше кутията. Другата стискаше здраво камъка в джоба.
Откъм мазето се чу мекото щракване на релето и лампата светна. Нищо. Входът на Виргиния. Жълти бетонни стъпала с шарка като от повръщано. Дървени врати. Той въздъхна дълбоко и се заизкачва по стълбите.
Едва тогава усети колко бе уморен. Виргиния живееше на последния етаж, третия, и краката му се тътреха по стъпалата като тежки топузи. Надяваше се тя да си е у дома, да е добре, искаше му се да потъне в кожения й фотьойл и просто да си почине на мястото, за което в момента копнееше. Пусна камъка в джоба си и позвъни на вратата й. Изчака малко. Пак звънна.
Тъкмо започваше да наглася кутията върху бравата на вратата, и дочу тихи стъпки отвътре. Дръпна се назад. Стъпките спряха. Тя стоеше до вратата, от другата страна.
— Кой е?
Никога, никога преди не беше питала кой звъни. Натискаш звънеца, чуваш крачките й: троп, троп — и вратата се отваря. Влизай, влизай. Той се прокашля.
— Аз съм.
Пауза. Чуваше ли дишането й, или си въобразяваше?
— Какво искаш?
— Само да проверя как си.
Нова пауза.
— Не съм добре.
— Може ли да вляза?
Той чакаше. Стискаше кутията бонбони с две ръце като глупак. Чу се изщракване, когато завъртя секретната брава, дрънчене на ключове в другата заключалка. Още едно издрънчаване — откачи веригата на вратата. Натисна дръжката и вратата се отвори.
Той неволно отстъпи още назад, удари си кръста в ръба на парапета. Виргиния стоеше на прага. Приличаше на мъртвец.
Освен подутата буза лицето й беше цялото изринато, а очите й изглеждаха все едно имаше най-ужасен махмурлук. Склерите й бяха нашарени с мрежа от червени нишки, а зениците й почти не се виждаха. Тя кимна.
— Видът ми е ужасен.
— А, не. Просто… помислих… може ли да вляза?
— Не. Нямам сили.
— Ходи ли на лекар?
— Ще отида. Утре.
— Да. Ето, аз…
Подаде й кутията с бонбони, която през цялото време бе държал пред себе си като щит. Виргиния я прие.
— Благодаря.
— Нещо не бих ли могъл да…
— Не. Ще се оправя. Само трябва да си почина. Нямам сили да стоя права. Ще се чуем.
— Да. Аз ще…
Виргиния затвори вратата.
— … дойда утре.
Отново дрънчене на ключалки и вериги. Той остана навън, увесил ръце. После се приближи до вратата и долепи ухо. Чу да се отваря шкаф, бавни стъпки в апартамента.
Какво да правя?
Не беше негова работа да я принуждава да върши нещо, което не желае. Но ако зависеше от него, би я завел в болницата още сега. Ами добре. Реши да дойде пак утре сутринта. Няма ли подобрение, ще я заведе в болницата независимо дали тя иска, или не.
Лаке заслиза бавно по стъпалата. Толкова беше уморен. Когато стигна последната площадка преди външната врата, той седна на най-горното стъпало и подпря глава на ръцете си.
Аз съм… отговорен.
Светлината угасна. Гърлото му се сви и той рязко си пое дъх. Просто угасва автоматично. С таймер. Седнал в тъмното на стълбището, той извади внимателно камъка от джоба на палтото си, хвана го с две ръце, втренчил поглед в мрака.
Ела де, си каза. Ела.
* * *
Виргиния затръшна вратата пред умолителната физиономия на Лаке, заключи и сложи веригата. Не искаше той да я вижда. Нито някой друг. Коства й огромни усилия да произнесе няколкото думи с почти нормален вид.
Състоянието й бързо се влошаваше, след като се върна от ИКА. Лотен й помогна да се прибере и в своето замаяно състояние Виргиния просто се примири с болката от дневната светлина в лицето. По-късно вкъщи се погледна в огледалото и видя стотиците мехурчета по кожата на лицето си и външната част на дланите. Изгаряния.
Поспа няколко часа, събуди се след смрачаване. Тогава гладът се беше видоизменил в безпокойство. Пасажи истерично пляскащи бодливки се блъскаха в кръвообращението й. Не беше в състояние да лежи, да седи, да стои. Обикаляше неспирно из апартамента, чешеше се по тялото, взе студен душ, за да притъпи нервното чувство, което не я оставяше на мира. Нищо не помогна.
Беше неописуемо. Напомняше й за онзи път, когато на двайсет и две години получи известие, че баща й е паднал от покрива на вилата им и си е счупил врата. И тогава не я свърташе по същия начин, сякаш на земята нямаше нито едно местенце, където да поспре, където да не изпитва болка.
И сега беше същото, но по-лошо. Безпокойството, страхът не секваха и за миг. Блъскаха я из жилището, докато остана без сили, седна на стол и захлупи глава на кухненската маса. В отчаянието си взе две приспивателни и ги прокара с глътка бяло вино, което имаше вкус на помия.
Обикновено едно хапче й стигаше, за да заспи като труп. Сега обаче единственият ефект бе неприятно гадене и след пет минути повърна зелена слуз заедно с двете полуразтворени таблетки.
Продължи да броди наоколо, накъса един вестник на парченца, запълзя по пода и заскимтя от страх. Довлече се до кухнята, събори бутилката вино от масата, тя падна на пода и се строши пред очите й.
Взе едно от стъкълцата.
Не мислеше. Просто заби острието в дланта си и болката й се стори правилна и точна. Ятата бодливки се втурнаха към порязаното място. Потече кръв. Тя притисна длан към устните си и я облиза, засмука я и безпокойството отслабна. Заплака от облекчение и прободе ръката си на още едно място, продължи да смуче. Вкусът на кръвта се примеси с вкуса на сълзите.
Свита на кълбо на кухненския под, притиснала ръка до устата си, засмукала лакомо като новородено, което за първи път намира гърдата на майка си, тя се почувства спокойна за втори път през този ужасен ден.
След малко повече от половин час, откакто стана от пода, помете стъклата и сложи лейкопласт на ръката си, безпокойството й взе да се засилва отново. Точно тогава Лаке позвъни на вратата.
След като го отпрати и заключи, тя отиде в кухнята и прибра бонбоните в бюфета. Седна на стола и се помъчи да проумее. Безпокойството й пречеше да мисли. Скоро пак щеше да скочи на крак. Единственото, което знаеше със сигурност, бе че никой не биваше да остава при нея. Най-малкото Лаке. Щеше да го нарани. Заради това безпокойство.
Беше се разболяла от нещо. За болестите има лекарства.
Утре ще отиде на лекар, той ще я прегледа и ще каже: да, това е просто пристъп на еди-какво си. Трябва да вземате това и това няколко седмици. Ще се оправите.
Бродеше насам-натам из апартамента. Пак започваше да става непоносимо.
Удряше се по ръцете и краката, само че миниатюрните рибки отново се бяха събудили и нищо не помагаше. Знаеше какво трябва да направи. Изхлипа, страхуваше се от болката. Но тя беше краткотрайна, а облекчението — огромно.
Отиде до кухнята и взе острото ножче за плодове, върна се в хола и седна на дивана, опря острието от вътрешната страна на китката си.
Само за да изкара нощта. Утре ще потърси помощ. Очевидно не можеше да продължава по този начин. Да пие собствената си кръв. Много ясно. Трябваше да вземе мерки. Но засега…
Устата й се напълни със слюнка от предвкусването. Поряза се. Дълбоко.