Йон Айвиде Линдквист
Покани ме да вляза (11)

Четвъртък
5 ноември

Краката на Морган замръзваха. Студовете, започнали приблизително с появата на подводницата, ставаха все по-люти през изминалата седмица. Той обожаваше старите си каубойски ботуши, но нямаше как да ги носи с дебели чорапи. Освен това едната подметка беше пробита. Разбира се, винаги можеше да си купи китайски за стотачка, но по-добре да мръзне, отколкото такъв боклук.

Беше девет и половина сутринта и той се прибираше към вкъщи от метрото. Беше ходил до склада в Улвсунда да види дали не търсят работна ръка, та да изкара няколко стотачки, но бизнесът не вървял. И тази година никакви зимни ботуши. Пи кафе с момчетата в офиса им, претъпкан с кутии резервни части и календари с мацки, после взе метрото обратно.

Лари се появи откъм високите блокове и както обикновено имаше вид на човек, над когото е надвиснала смъртна присъда.

— Здравей, старче! — извика Морган.

Лари кимна отсечено, сякаш от сутринта си е знаел, че ще види Морган тук, и се приближи.

— Здрасти. Как е?

— Краката ми са замръзнали, колата е в автоморгата, работа няма и се прибирам да ям разтворима супа. При теб?

Лари продължи в посока към улица Бьорнсон по парковата алея.

— Ами мисля да отида до болницата да навестя Херберт. Ще дойдеш ли?

— Пооправил ли се е?

— Хм, не, май си е както преди.

— Не, без мен. Потискат ме тия работи. Последния път си мислеше, че съм майка му, искаше да му разкажа приказка.

— И ти?

— Естествено. „Златокоска и трите мечета“. Ама днес не. Не съм в настроение.

Продължиха напред по алеята. Когато Морган видя дебелите ръкавици на Лари, осъзна, че ръцете му замръзват, и с известно затруднение ги напъха в тесните джобове на дънките си. Видя се мостът, където Йоке бе изчезнал.

Може би за да предотврати разговор на тази тема, Лари каза:

— Чете ли сутрешния вестник? Сега пък Фелдин^[1] твърди, че руснаците имали ядрено оръжие на подводницата.

— А какво си е мислел, че имат? Прашки ли?

— Не, но… цяла седмица вече е там. Представи си да беше гръмнала.

— Не се тревожи. Знаят си работата руснаците.

— Ще извиняваш, но не съм комунист…

— Че аз да не би да съм?

— Да, да. А за кои гласува последния път? Народната партия?

— Във всеки случай не съм се клел във вярност на Москва.

И преди бяха водили този разговор. Сега го повтаряха, за да не се налага да гледат, за да не мислят за онова, докато наближаваха свода на моста. Обаче млъкнаха, когато влязоха под него, и спряха. Всеки беше сметнал, че другият бе спрял първи. Взираха се в купчините листа, които се бяха превърнали в преспи, от вида им и двамата изпитаха неприятно чувство. Лари поклати глава.

— Какво ще правим, да му се не види?

Морган мушна ръце по-дълбоко в джобовете си, затропа с крака да ги постопли.

— Единствен Йоста може да предприеме нещо.

Вдигнаха очи към жилището му. Нямаше пердета, мръсни стъкла.

Лари подаде на Морган кутия цигари. Той си взе, Лари също, запалиха. Пушиха мълчаливо, загледани в преспите. След малко младежки гласове ги изтръгнаха от размислите им.

Откъм училището се зададоха деца, които носеха кънки и каски, водеше ги мъж с военен вид. Децата почти маршируваха в колона на около метър разстояние едно от друго. Подминаха Морган и Лари под моста. Морган кимна на едно момче, което познаваше.

— На война ли отивате?

Детето поклати глава, понечи да каже нещо, но продължи напред, за да не изостане. Маршируваха към болницата, сигурно имаха спортен полуден или нещо подобно. Морган стъпка фаса си, сви ръце във фуния и извика:

— Въздушно нападение! Укрий се!

Лари се изсмя, угаси цигарата.

— Леле, още ли има такива? Сигурно изисква и якетата им в коридора да са строени мирно. Та няма ли да дойдеш?

— Не. Днес не ми се ходи. Ама ако побързаш, може да се присъединиш към колоната.

— До скоро.

— До скоро.

Разделиха се под моста. Лари тръгна бавно подир децата, а Морган се качи по стъпалата. Вече целият трепереше от студ. Все пак супата на прах не беше чак толкова лоша, ако я направиш с мляко.

* * *

Оскар вървеше до класната. Имаше нужда да поговори с някого и не можеше да се сети за друг. Все пак би си сменил групата, ако имаше избор. Йони и Мике никога не избираха разходката, когато имаха спортен полуден, но днес се присъединиха. Сутринта си шушукаха нещо, поглеждаха към него.

Така че Оскар вървеше с класната. Дори не знаеше дали търси закрила, или изпитва необходимост да поговори с възрастен.

С Ели ходеха вече пети ден. Срещаха се всяка вечер, навън. На майка си казваше, че е с Юхан.

Снощи Ели отново дойде през прозореца. Дълго лежаха будни, разказваха си истории, щом единият приключеше, другият подхващаше. След това спаха прегърнати, а на сутринта я нямаше.

В джоба на панталона си заедно с другото, вече разпарцаливено от четене листче, сега имаше ново. Беше го намерил на бюрото си тази сутрин, когато се стягаше за училище.

ТРЯБВА ДА ВЪРВЯ. СМЪРТ ЧАКА МЕ, АКО ОСТАНА ТУК. ТВОЯ — ЕЛИ

Знаеше, че цитатът е от „Ромео и Жулиета“. Ели му бе казала, че написаното на първото листче беше оттам, и Оскар взе книгата от училищната библиотека. Много му хареса, макар да имаше думи, чийто смисъл не разбираше. Да носиш този бледосинкав цвят на девствениците. Ели разбираше ли ги всичките тези думи?

Йони, Мике и момичетата вървяха на двайсетина метра зад Оскар и учителката. Подминаха Китайския парк, където няколко деца от детската градина се пързаляха с шейни и цепеха въздуха с писъците си. Оскар ритна буца сняг и започна тихо:

— Мари-Луис?

— Да?

— Човек как разбира, че е влюбен?

— Ох! Ами…

Учителката бръкна в джобовете на палтото си, хвърли бегъл поглед към небето. Да не беше се замислила за онзи, дето на няколко пъти идва да я чака след училище. Оскар не го хареса. Видя му се някак гаден.

— Сигурно е различно, но… бих казала, когато знаеш… или поне си доста убеден, че искаш да си с този човек завинаги.

— И не можеш без него?

— Да. Точно така. Двама, които не могат един без друг… май това е любовта.

— Като Ромео и Жулиета.

— Да, и колкото е по-трудно… гледал си филма?

— Четох книгата.

Учителката го погледна и му се усмихна с усмивката, която Оскар винаги бе обичал, но точно в този момент тя го смути. Побърза да попита:

— Ами ако са две момчета?

— Тогава са приятели. И това е вид обич. Или мислиш за… да, момчетата също могат да се обичат по този начин.

— И как става?

Учителката сниши глас.

— Ами няма нищо лошо в това, но… ако държиш, може да поговорим друг път.

Изминаха няколко метра в мълчание, стигнаха до склона към залива Кварнвикен. Призрачния склон. Учителката вдиша дълбоко студения въздух с мирис на борова гора. После каза:

— Това е съюз. Независимо дали са момчета или момичета, двама души влизат в един вид съюз и… стават като едно цяло, така да се каже. Така го усещат.

Оскар кимна. Чу гласовете на момичетата да се приближават. След миг щяха да му отнемат класната, както ставаше обикновено. Доближи се до нея:

— Може ли човек да бъде… едновременно момче и момиче? Или нито едното, нито другото?

— Не. Не и хората. Някои животни, които…

Мишел дотича при тях, извика с писклив глас:

— Мари-Луис! Йони ми пъхна сняг във врата!

Бяха преполовили склона. След малко всички момичета бяха при тях и се оплакваха от Йони и Мике.

Оскар забави крачка, изостана малко. Обърна се. Йони и Мике бяха на върха на хълма. Махнаха му. Той не отвърна. Но намери клон отстрани до пътеката и започна да го кастри, докато вървеше.

Подмина Къщата на призраците, дала името и на склона. Гигантски склад със стени от гофрирана ламарина. Изглеждаше направо абсурдно сред дръвчетата. На стената откъм склона някой беше изписал големи букви със спрей:

КЪДЕ ТИ Е МОТОПЕДЪТ?

Момичетата и класната играеха на гоненица, тичаха по пътеката покрай водата. Той нямаше намерение да ги настига. Да, Йони и Мике бяха зад него. Стисна пръчката си още по-здраво, продължи да върви.

Времето беше приятно. Ледът беше стегнал преди няколко дни и стана толкова здрав, че групата с кънки отиде да се пързаля с господин Авила. Когато Йони и Мике заявиха, че искат да се включат в групата за разходка, Оскар се замисли дали да не изтича до вкъщи да си вземе кънките, за да смени групата. Само че не му бяха купували нови кънки от две години, едва ли щяха да му станат.

Освен това се страхуваше от леда.

Веднъж, когато беше малък, гостуваше на баща си в Сьодешвик и татко му отиде да нагледа мрежите за риба. Откъм пристана Оскар го видя как пропадна в леда и за един ужасяващ миг главата му изчезна. Оскар беше сам на кея и закрещя неистово за помощ. За щастие баща му носеше в джоба си клинове за лед, които използва, за да се измъкне, но оттогава Оскар не смееше да се подвизава по леда.

Някой го хвана за раменете.

Той побърза да извърне глава и видя, че госпожата и момичетата бяха изчезнали зад един завой. Йони подхвърли:

— Сега Прасчо ще се изкъпе.

Оскар стисна пръчката по-здраво, с двете ръце. Единственият му шанс. Те го помъкнаха надолу към леда.

— Прасчо смърди на лайна и трябва да се изкъпе.

— Пуснете ме!

— Ей сега. Спокойно. Ей сега ще те пуснем.

Стигнаха до леда. Нямаше нищо, за което да се хване. Влачеха го заднишком по езерото към дупката за гмуркане след сауна. Петите му оставяха двойна диря в снега. Между тях минаваше тоягата и тя оставяше по-плитка бразда.

В далечината видя малки фигурки да се движат по леда. Изкрещя. Извика за помощ.

— Пищи си. Може да успеят да те извадят от водата.

Дупката зееше черна на няколко крачки от тях. Оскар напрегна всичките си мускули и се замята, внезапно се изви настрани. Мике го изпусна. Оскар увисна в ръцете на Йони и замахна с тоягата към пищялите му; тя за малко да се изскубне от ръката му, когато дървото се удари в крака.

— Ааа, по дяволите!

Йони го изпусна и Оскар падна на леда. Изправи се накрай дупката, стисна клона с две ръце. Йони се държеше за пищяла.

— Скапан идиот! Аз ще те… — тръгна бавно към него, май не смееше да се засили, за да не падне и той самият във водата, като блъсне Оскар. Посочи тоягата. — Остави я, иначе ще те убия, ясно ли ти е?

Оскар стисна зъби. Когато Йони се доближи на малко повече от една ръка разстояние, той замахна с пръчката да го удари по рамото. Йони приклекна и тежкият край на клона го улучи над ухото. Йони полетя като кегла за боулинг, тупна на леда и ревна.

Тогава Мике, който бе останал на няколко крачки зад Йони, заотстъпва, вдигна ръце.

— Ама недей, само се шегувахме… нямаше да…

Оскар тръгна към него, размахваше тоягата с глухо свистене. Мике се обърна и хукна към сушата. Оскар спря, свали тоягата.

Йони се беше свил на кълбо, държеше се над ухото. Между пръстите му се стичаше кръв. Оскар искаше да го помоли за прошка. Не бе имал намерение да го наранява чак толкова. Той клекна до Йони, подпря се на тоягата, мислеше да каже „извинявай“, но преди да отвори уста, видя Йони.

Беше съвсем мъничък, свит като зародиш, хленчеше „ааа, ааа“, а тънка струйка кръв криволичеше към яката на якето му. Той бавно мърдаше глава напред-назад.

Оскар го гледаше учуден.

Тази кървяща дрипа на леда не можеше да му направи нищо. Не можеше да го удари, да го засегне, не. Той дори не беше в състояние да се защити.

Дали да не го ударя още няколко пъти, за да се укроти окончателно?

Оскар се изправи, облегна се на тоягата. Беше се поуспокоил и сега усети, че му се гади. Как можа? Йони сигурно е опасно ранен, щом толкова кърви. Ами ако му изтече кръвта? Оскар пак седна на леда, събу си едната обувка и свали вълнения чорап. Допълзя на колене до Йони, побутна го по ръката, с която се държеше за главата, и подпъхна чорапа.

— На. Вземи.

Йони сграбчи чорапа и го притисна към нараненото си ухо. Оскар погледна напред по леда. Видя да се приближава някой на кънки. Възрастен.

В далечината се чу писък. Писък на дете. Панически писък. Пронизителен вой, към който след секунди се примесиха други викове. Приближаващата се фигура спря. За миг остана неподвижна. После се извъртя и подкара обратно.

Оскар стоеше на колене до Йони, усещаше как снегът мокри коленете му. Йони стискаше очи, хленчеше през зъби. Оскар доближи лице до неговото.

— Можеш ли да ходиш?

Йони отвори уста да каже нещо, но избълва жълтеникавобяла течност, която изцапа снега. Малка част пръсна по ръката на Оскар. Той погледна лигавите капки, които се плъзнаха по ръката му, и сериозно се уплаши. Остави тоягата и хукна към сушата да повика помощ.

Детските писъци откъм болницата се бяха усилили. Затича се към тях.

* * *

Господин Авила, Фернандо Кристобал де Рейес-и-Авила обичаше да кара кънки. Да. Едно от нещата, които най-много ценеше в Швеция, бяха дългите зими. Участваше в ски маратона Васа вече десет години, а когато се случеше крайбрежните води да замръзнат, отиваше с колата до остров Гредьо всеки уикенд и караше към Сьодерарм, докъдето имаше лед.

От три години не бяха замръзвали, но тази ранна зима сега му вдъхваше надежда. Разбира се, замръзнеше ли, Гредьо щеше да загъмжи от ентусиасти с кънки, но това ставаше през деня. Фернандо Авила най-много обичаше да се пързаля нощем.

При цялото му уважение към маратона Васа, там човек се чувстваше като една от хиляди мравки в мравуняк, който е тръгнал да мигрира. Друго си беше върху ширния лед сам в лунна нощ. Фернандо Авила не беше никак ревностен католик, но в тези моменти наистина усещаше съществуването на Бог.

Ритмичното стържене на кънките, лунната светлина, придаваща на леда оловен блясък, безкрайният звезден свод, студеният вятър, които биеше в лицето му, вечност, дълбина и космос от всичките му страни. Животът не би могъл да бъде по-велик.

Малко момченце подръпна крачола му.

— Господине, пишка ми се.

Авила се събуди от ледените си сънища и се озърна, посочи му няколко дървета на брега, прострели клони чак над водата, като завеса.

— Можеш да отидеш ей там.

Детето изви очи към дърветата.

— На леда?

— Да. Какво толкова? Ще стане нов лед. Жълт.

Момченцето го изгледа сякаш беше побъркан, но се запъти към дърветата.

Авила се огледа, за да провери дали някои от по-големите не бяха се отдалечили твърде много от брега. Набра скорост да стигне до място, откъдето да има пълен обхват. Преброи децата. Точно така. Девет. Плюс онова, дето пикаеше. Десет.

Погледна в другата посока, към залива Кварнвикен, и се спря.

Там ставаше нещо. Няколко души се движеха към нещо подобно на дупка в леда, оградена с разпръснати дръвчета. Докато стоеше така и гледаше, групата се раздели и той видя, че единият държи някаква сопа.

Замахна с нея и другият падна. Дочу рев. Обърна се, провери групата си още веднъж, после се втурна към онези при залива. Единият вече тичаше към сушата.

Тогава чу писъка.

Пронизителен детски писък откъм неговата група. Спря така рязко, че изпод кънките му пръсна сняг. Беше разбрал, че онези при дупката бяха от по-големите деца. Може би Оскар. Ще се оправят. А в неговата трупа имаше малки.

Писъкът стана по-силен и докато обръщаше, за да побърза натам, чу и други гласове.

Cojones!

Само за миг ги остави и нещо се е случило. Дано не се е пропукал ледът. Бързаше с всичка сила, сняг летеше изпод кънките му. Вече виждаше, че няколко деца се бяха насъбрали и пищяха в хор, сякаш ги колят, други се втурнаха към тях. Видя и как някакъв възрастен се спускаше към водата откъм болницата.

След няколко мощни последни замаха се озова при децата и спря така рязко, че лед полетя към якетата им. Не разбираше. Всичките се бяха събрали при завесата от клони, гледаха нещо в леда и крещяха.

Плъзна се към тях.

— Какво има?

Едно от децата посочи надолу, някаква буца беше заседнала в леда. Приличаше на кафява замръзнала туфа трева с червена пукнатина от едната страна. Или на прегазен таралеж. Наведе се над буцата и видя, че беше глава. Замръзнала в леда глава, от която само темето и горната част на челото стърчаха над повърхността.

Момчето, което беше изпратил да пишка, седеше на леда на няколко метра разстояние и хлипаше.

— Ааа, аз я връхлетяааах…

Авила се изправи.

— Всички да се махат! Всички отиват на брега веднага!

Децата също изглеждаха смръзнати в леда, малките продължаваха да крещят. Той грабна свирката си и я наду мощно два пъти. Писъците спряха. Направи няколко крачки, за да застане зад децата и да ги избута към брега. Те не се възпротивиха. Остана само едно момче от пети клас, наведе се любопитно над буцата.

— Ти също!

Авила го повика с ръка. Като стигнаха до брега, каза на жената от болницата:

— Повикайте полиция. Линейка. Има човек, замръзнал в леда.

Жената хукна обратно към болницата. Авила преброи децата, едно липсваше. Момчето, което се бе натъкнало на главата, все още седеше на леда, закрило лице с ръце. Авила се плъзна до него и го повдигна. Детето се извъртя, прегърна го. Той го обхвана като нещо чупливо и го отнесе на брега.

* * *

— Може ли да се говори с него?

— Но той не говори.

— Не, но нали разбира какво му се казва.

— Вероятно, обаче…

— Само за миг.

През мъглата в окото си Хокан видя как някакъв в тъмни дрехи издърпа стол и седна до леглото му. Не можеше да различи лицето му, но най-вероятно беше залепил подобаваща неутрална физиономия.

През последните дни Хокан се бе унасял и изплувал от някакъв червен облак, насечен от тънки линии. Знаеше, че го бяха упоявали няколко пъти, оперираха го. Сега за първи път беше в пълно съзнание, но не знаеше колко дни бяха минали, откакто е тук.

Тази сутрин разучи новото си лице с действащата ръка. Цялото беше покрито с нещо като гумирана превръзка, но от очертанията под нея, които въпреки болката проследи с върховете на пръстите си, той разбра, че вече няма лице.

Хокан Бенгтсон не съществуваше. Останало бе само неизвестно тяло в болнично легло. Разбира се, щяха да успеят да го свържат с второто му убийство, но не и с предишния или сегашния му живот. С Ели.

— Как си?

Благодаря, добре, господин полицай. Прекрасно. Лицето ми изгаря като от напалм, но иначе всичко е наред.

— Да, разбирам, че не можеш да говориш, а можеш ли да кимнеш, ако чуваш какво казвам? Можеш ли?

Мога. Ама не искам.

Онзи до леглото въздъхна.

— Опитал си да се самоубиеш тук, значи не си съвсем… в безсъзнание. Не можеш ли да си помръднеш главата? А можеш ли да повдигнеш ръка, ако чуваш какво ти казвам? Можеш ли да си вдигнеш ръката?

Хокан изключи полицая и се замисли за онова място в Дантевия ад, където отиват след смъртта си достойните люде, които са живели преди Христа, така че не са приели кръщение. Опита да си го представи как изглежда.

— Бихме искали да знаем кой си, нали разбираш.

В кой ли кръг или небесна сфера е попаднал самият Данте след смъртта си…

Полицаят приближи стола с половин педя.

— Ще го разберем, бъди сигурен. Рано или късно. Можеш да ни спестиш време, като ни сътрудничиш.

Никой няма да ме потърси. Никой не ме познава. Опитайте.

Влезе медицинската сестра.

— Търсят ви по телефона.

Полицаят стана, отиде до вратата. Преди да излезе, се обърна.

— Веднага се връщам.

Сега мислите на Хокан се насочиха към наистина значимото. В кой кръг щеше да попадне той? Детеубиец. Седми кръг. От друга страна — в първия кръг. На прегрешилите от любов. Освен това и за содомитите има отделен кръг. Логично е да попадне там, където се отива за най-тежкото извършено престъпление.

Тоест, ако някой извърши нещо наистина ужасно, след това може да съгрешава колкото си иска, що се отнася до престъпленията, наказвани в по-горните кръгове. Така или иначе, няма как да стане по-зле. Както са онези престъпници в САЩ, дето ги осъждат на триста години затвор.

Отделните кръгове вървят спираловидно. Дяволска фуния. Цербер с опашката си. Хокан си представи разбойниците, злите жени, високомерните в тинята, в огнения дъжд, скиташе между тях, търсеше своето място.

Във всеки случай беше напълно сигурен в едно. Никога нямаше да попадне в най-долния кръг. Там, където грешниците са в ледено море, където самият Луцифер разкъсва Юда и Брут. Кръга на предателите.

Вратата се отвори пак с онзи странен премляскващ звук. Полицаят седна до леглото.

— Та така. Май са намерили още един при езерото в Блакеберг. Поне въжето е същото.

Не!

Тялото на Хокан трепна неволно, когато полицаят спомена Блакеберг. Полицаят кимна.

— Явно чуваш какво казвам. Чудесно. Значи можем да предположим, че живееш в западните предградия, а? Къде? Рокста? Велингбю? Блакеберг?

Той си спомни как се беше отървал от тялото на онзи при болницата. Постъпи небрежно. Оплеска работата.

— Добре. Сега те оставям за малко на спокойствие. Можеш да си помислиш дали искаш да ни съдействаш. Така за всички ще е най-добре. Нали?

Полицаят стана и излезе. Вместо него се появи медицинска сестра, седна на стол в стаята да го пази.

Хокан замята глава отчаяно, вдигна ръка и задърпа маркуча на респиратора. Сестрата скочи и я отскубна.

— Ще трябва да те вържем. Само още един път да го направиш, и ще те вържем. Разбираш ли? Ако не искаш да живееш — твоя работа, но докато си тук, наше задължение е да те поддържаме жив. Независимо какво си или не си извършил. Разбираш ли? И ще направим необходимото, за да изпълним задължението си, пък ако ще да те стегнем с каиши. Чуваш ли какво ти казвам? Най-добре за всички е да съдействаш.

Да съдействам. Да съдействам. Изведнъж всички искат да съдействам. За тях не съм човек. За тях съм случай. Ах, Боже мой! Ели, Ели! Помогни ми!

* * *

Оскар чу гласа на майка си още от стълбището. Говореше с някого по телефона и беше ядосана. С майката на Йони? Спря пред вратата и се заслуша.

— Ще ми се обаждат тук да ме питат къде съм сгрешила, да, така ще стане, и какво ще кажа? Че за съжаление синът ми няма баща и… ами покажи го тогава… не, не си… мисля, че ти трябва да говориш с него по въпроса.

Оскар отключи вратата и влезе в коридора. Майка му каза в слушалката:

— Ето го, прибра се — и се обърна към него. — Обадиха се от училището и аз… говори с баща си за това, защото аз… — и отново заговори в слушалката. — Сега ти… спокойна съм… лесно ти е на теб, седиш си там и…

Оскар отиде в стаята си, легна на леглото и запуши ушите си с ръце. Главата му пулсираше.

Когато отиде в болницата, отначало му се стори, че всички, които търчаха наоколо, имат нещо общо с нараняването на Йони. Оказа се, че не е така. Днес за първи път през живота си видя мъртвец.

Майка му отвори вратата на стаята. Оскар свали ръце от ушите си.

— Баща ти иска да говори с теб.

Той допря слушалката до ухото си и чу далечен глас, който изреждаше монотонно наименования на фарове, скорости и посоки на вятъра. Изчака така, без да каже нищо. Майка му сбърчи вежди учудено. Оскар затули слушалката с длан и прошепна:

— Морската прогноза за времето.

Майка му отвори уста да каже нещо, но се ограничи с въздишка. Отиде в кухнята. Оскар седна на стола в коридора и заслуша прогнозата заедно с татко си.

Знаеше, че баща му се е съсредоточил в това, което съобщаваха по радиото, и нямаше смисъл да му говори. Морската прогноза беше свещена. Когато гостуваше на баща си, цялата дейност в къщата спираше в 16:45 и татко му сядаше до радиото, а разсеяният му поглед се рееше навън, сякаш да се увери дали казаното е вярно.

Баща му отдавна не плаваше, но навикът му беше останал.

Алмагрундет северозападен осем, довечера ще се смени със западен. Добра видимост. Оландски острови северозападен десет, предупреждение за силни ветрове вечерта. Добра видимост.

Така. Най-важното свърши.

— Здрасти, татко.

— О, тук ли си? Здравей. Тази нощ при нас ще духа силен вятър.

— Да, чух.

— Хм. Как си?

— Добре.

— Ами майка ти ми разказа за станалото с онзи Йони. Това съвсем не е добре.

— Не. Не особено.

— Каза, че е получил сътресение на мозъка.

— Да. Той повърна.

— Често става така в подобни случаи. Хари… да, нали го познаваш… веднъж лотът го удари по главата и после… да, лежеше и повръщаше като теле.

— Оправи ли се?

— Да, да, оправи се… е, почина тази пролет. Но това, разбира се, няма нищо общо. Не. Доста бързо се съвзе след удара.

— Добре.

— Да се надяваме, че и момчето ще се оправи.

— Да.

Радиото продължи с морските райони: Ботническия залив и всичко останало. На два-три пъти седя до баща си с атлас, проследяваше с пръст фаровете, щом ги чуеше. По едно време знаеше всичките тези места наизуст, поред, но вече ги бе забравил. Баща му се покашля.

— Та така де, с майка ти говорихме за… дали имаш желание да дойдеш на гости през уикенда.

— Мм.

— Ще си поговорим за това и за… всичко.

— Този уикенд?

— Да. Ако искаш.

— Добре. Но имам малко… да дойда в събота?

— Или петък вечер.

— Не, но… В събота сутрин.

— Ами няма проблем. Да извадя тогава от фризера една морска патица.

Оскар долепи уста до слушалката и каза тихо:

— Без сачми.

Баща му се разсмя.

Миналата есен, когато му беше на гости, Оскар си счупи зъб със сачма, останала в месото на птицата. На майка си каза, че е било камъче в картоф. Морските птици бяха най-вкусната храна за него, докато майка му смяташе, че е „ужасно жестоко“ да се стреля по беззащитните птици. Счупен зъб от самото оръжие на убийството би довел до забрана да припарва до такива ястия.

— Ще проверя още по-внимателно.

— Мотопедът в движение ли е?

— Да. Защо?

— Не, просто питам.

— Аха. Ами да, има доста сняг, може да направим едно кръгче.

— Хубаво.

— Значи до събота. Автобуса в десет ли ще хванеш?

— Да.

— Тогава ще дойда да те посрещна. С мотопеда. Колата нещо не е наред.

— Окей. Добре. Искаш ли да говориш с мама?

— Да… не… ти ще й кажеш, нали?

— Ъхъ. Чао, до скоро.

— Да. Чао.

Оскар затвори слушалката. За миг си представи как движат с мотопеда триколка. Правят кръгчета. Готино беше. Оскар си слагаше къси ски и връзваха за багажника въже с пръчка в другия край. Той я хващаше с две ръце и тръгваха да обикалят селото, все едно караше водни ски на сняг. Това и морската патица с желе от плодчета от офика. И само една вечер далеч от Ели.

Отиде в стаята и си приготви спортния екип и ножа, нямаше да се прибира преди срещата с нея. Имаше план. Докато си обличаше якето в коридора, майка му излезе от кухнята, бършеше оцапаните си с брашно ръце в престилката.

— И? Какво каза?

— Ще отида в събота.

— Аха. Ами за другото?

— Трябва да тръгвам за тренировката.

— Нищо ли не каза?

— Да, каза, но сега трябва да тичам.

— Къде?

— В закрития басейн.

— Кой закрит басейн?

— Онзи до училище. Малкия.

— Какво ще правиш там?

— Ще тренирам. Прибирам се в осем и половина. Или девет. Трябва да се видя с Юхан.

Майка му изглеждаше разтревожена, не знаеше какво да прави с брашнените си ръце, затова пъхна и двете в големия джоб отпред на престилката.

— Аха. Да. Да внимаваш. Да не се подхлъзнеш на басейна, знам ли. Взе ли си шапка?

— Да, да.

— Ами сложи си я. Като се изкъпеш. Навън е студено и ако косата ти е мокра…

Оскар пристъпи напред, целуна я леко по бузата, каза чао и тръгна. Когато излезе от входа, погледна крадешком към прозореца си. Майка му беше там, все още с ръце в големия джоб. Оскар помаха. Тя вдигна бавно едната си ръка и му отвърна.

Той плака половината път до басейна.

* * *

Тайфата се беше събрала на площадката пред вратата на Йоста. Лаке, Виргиния, Морган, Лари, Карлсон. Никой не се наемаше да натисне звънеца, понеже с това щеше да поеме и отговорността да изложи причината за посещението им. Още от стълбището се усещаше полъх от миризмата на Йоста. Урина. Морган сръчка Карлсон и измърмори нещо. Карлсон повдигна плетените наушници, които носеше вместо шапка, и попита:

— Какво?

— Не може ли да ги свалиш за малко. Изглеждаш като идиот.

— То си е твое мнение.

Все пак ги смъкна от ушите си, пъхна ги в джоба на палтото си и каза:

— Ти ще бъдеш, Лари. Нали ти си видял.

Лари въздъхна и позвъни. Отвътре се чу гневен вой и меко тупване, сякаш нещо падна на пода. Лари се покашля. Това не му харесваше. Чувстваше се като ченге с цялата тайфа зад гърба си, липсваха им само извадените пистолети. Откъм коридора се чуха провлачени стъпки, после глас:

— Какво стана, малката ми?

Вратата се отвори. Воня на котешка урина блъсна Лари в лицето като вълна и той се задави. На прага стоеше Йоста с износена риза, жилетка и папийонка. В едната му ръка се беше свила котка на оранжеви и бели райета.

— Да?

— Привет, Йоста, как си?

Очите на Йоста блуждаеха по групата на стълбищната площадка. Беше доста пиян.

— Добре.

— Така, значи, дошли сме тук, за да… знаеш ли какво се е случило?

— Не.

— Ами че намерили са Йоке. Днес.

— Така ли. Аха. Да.

— И в такъв случай трябва… да…

Лари извърна глава, търсеше подкрепа от делегацията си. Получи единствено насърчителен жест от Морган. Лари не понасяше да стои така отвън — като някакъв представител на властите, и да излага ултиматуми. Имаше само един начин, както и да се приемеше. Попита:

— Може ли да влезем?

Очакваше някакъв вид съпротива, на Йоста едва ли му се случваше редовно петима души да се появят просто така на вратата му. Той обаче кимна и отстъпи няколко крачки навътре в коридора, за да им направи път.

Лари се поколеба за миг: вонята откъм апартамента беше непоносима, тежеше във въздуха като лепкав облак. Докато той се канеше, Лаке успя да влезе, последва го и Виргиния. Лаке погали зад ухото котката в ръцете на Йоста.

— Сладко коте. Как се казва?

— Тя. Тисба.

— Хубаво име. Имаш ли си и Пирам?

— Не.

Вмъкнаха се през вратата един по един, стараеха се да дишат през устата.

След няколко минути всички се бяха отказали от опитите да избегнат вонята, примириха се и привикнаха. Котките бяха избутани от дивана и фотьойла, донесоха столове от кухнята, извадиха водка, тоник грейпфрут и чаши и след кратък разговор на тема котки и времето Йоста каза:

— Значи са открили Йоке.

Лари гаврътна питието си. Всичко изглеждаше по-просто с топлината на алкохола в стомаха. Наля си нова чаша и отвърна:

— Да. Долу до болницата. Замръзнал в леда.

— В леда?

— Да. Днес там беше пълен цирк. Отидох да видя Херберт, не знам дали го познаваш, та… излизам от болницата и гледам — навсякъде ченгета, линейка, а след малко дойде и пожарната…

— Пожар ли стана?

— Не, но понеже трябваше да разбият леда около него. Е, тогава още не знаех, че е той, ама после, като го домъкнаха на брега, разпознах дрехите, защото лицето… нали беше заледено всичко, та не можеше да… но дрехите…

Йоста завъртя ръка, сякаш поглади голямо невидимо куче.

— Я почакай малко… той удавил ли се е… нищо не разбирам…

Лари отпи глътка, избърса си устата.

— Не. Точно това си мислеха ченгетата. Отначало. Доколкото схващам. Повече стояха със скръстени ръце, докато лекарите се занимаваха с някакво момче с разкървавена глава, така че…

Йоста поглади невидимото куче по-енергично, или напротив, се опита да го избута. Чашата му се разплиска и капна на килима.

— Ама… сега съвсем не мога… главата му кървяла…

Морган свали котката, която държеше в скута си, и си изтупа панталона.

— Това няма нищо общо. Хайде де, Лари.

— Да. Ама като го измъкнаха на брега… Разбрах, че е той. Виждаха се и някакви въжета, ей така. Завързани. И някакви камъни на въжетата. Тогава ченгетата скочиха като ужилени. Хукнаха да говорят по радиостанциите и да заграждат с ония техните ленти и да разпъждат хората като луди. Изведнъж адски много се обезпокоиха. Ами… просто някой го е удавил там.

Йоста се облегна на дивана, закри очи с ръце. Виргиния, която седеше между него и Лаке, го погали по коляното. Морган напълни чашата му с думите:

— Важното е, че са намерили Йоке. Искаш ли тоник грейпфрут? Ето. Откриха го и вече знаят, че е бил убит. Сега работата става по-друга.

Карлсон се покашля и се обади с авторитетен тон:

— А в шведското правосъдие има нещо, наречено…

— Затваряй си устата — прекъсна го Морган. — Тук може ли да се пуши?

Йоста кимна объркано. Докато Морган вадеше цигарите и запалката си, Лаке се наведе на дивана, за да гледа Йоста в очите.

— Йоста… Ти нали си видял как е станало. Полицията трябва да разбере.

— Да разбере? Как да разбере?

— Ами чисто и просто отиваш и разказваш какво си видял.

— Не… не.

В стаята настъпи мълчание.

Лаке въздъхна, наля си половин чаша водка и капна малко тоник грейпфрут, отпи голяма глътка и затвори очи, а изгарящият облак изпълни стомаха му. Не искаше да го кара насила.

Докато бяха в китайския, Карлсон дърдореше нещо за дълга на свидетеля и отговорността пред закона, но колкото и да му се искаше да пипнат извършителя, Лаке нямаше намерение да насочи ченгетата към приятел като някакъв доносник.

Котка на сиви петна го побутна с глава по пищяла. Вдигна я в скута си и я погали разсеяно по гърба. Пък и защо ли? Йоке е мъртъв, сега го знаеха със сигурност. Какво значение можеше да има всичко друго?

Морган стана и отиде до прозореца с чашата си в ръка.

— Тук ли стоеше? Като го видя?

— … Да.

Морган кимна, отпи.

— Хм, вече схващам. Всичко се вижда. Абе хубаво местенце. Красива гледка. Като изключим… гледката е красива.

По бузата на Лаке се стичаше сълза. Виргиния посегна и улови ръката му. Той отпи още една солидна глътка, за да прогори болката, която го разкъсваше.

Лари известно време гледа как котките шарят напосоки из стаята, после побарабани по чашата си и каза:

— Ами ако само им подхвърлим нещо? За мястото? Може да намерят отпечатъци и… каквото там намират.

Карлсон се усмихна.

— А как ще обясним откъде сме разбрали? Просто си знаем? Нали ще вземат да любопитстват как… от кого сме разбрали.

— Може и да се обадим анонимно. Само да съобщим.

Йоста измърмори нещо на дивана. Виргиния се приведе към него.

— Какво каза?

Йоста каза съвсем тихо, забил поглед в чашата си.

— Извинете ме. Но съм много уплашен. Не мога.

Морган се обърна към тях, махна с ръка.

— Добре тогава. Няма какво да го обсъждаме. — Хвърли строг поглед към Карлсон. — Все ще измислим нещо. Ще трябва да се оправим по друг начин. С рисунка, с обаждане, няма значение. Ще го измислим. — Той отиде при Йоста и побутна крака му със своя. — Чуй ме, Йоста, стегни се. Все някак ще се оправим. Успокой се. Йоста? Чуваш ли какво ти казвам? Ще се справим. Наздраве! — Протегна чашата си, чукна я в неговата и отпи. — Ще успеем. Нали?

* * *

Тъкмо се раздели с другите пред закрития басейн и пое към вкъщи, когато я чу откъм училището.

— Ссст. Оскар!

Стъпки надолу по стъпалата и тя се появи от сянката. Беше го чакала там. Значи е чула как се сбогува с другите и как те му говореха като на свой човек.

Тренировката мина добре. Той далеч не беше толкова безпомощен, колкото си мислеше, дори се представи по-добре от две-три други момчета, ходили вече няколко пъти. Безпокойството, че учителят ще го разпитва за случилото се днес на леда, се оказа неоправдано. Попита само: „Говори ли ти се за това?“, и когато Оскар поклати глава, той не настоя.

Басейнът беше друг свят, отделен от училището. Учителят не беше толкова строг, а останалите момчета не го закачаха. Всъщност Мике го нямаше. Дали сега не се бои от него? Тази мисъл го опияняваше.

Пресрещна Ели.

— Здрасти.

— Привет.

Сега и Ели използваше тази дума за поздрав. Тя носеше някаква несъразмерно голяма риза на карета и пак изглеждаше някак си… съсухрена. Кожата — суха, лицето — изпито. Оскар и снощи забеляза няколко бели кичура, сега бяха станали доста повече.

Когато беше здрава, Оскар я смяташе за най-сладкото момиче на света. Но в този й вид… просто на нищо не приличаше. Хората не изглеждат така. Като джуджета. Само че те не са толкова слаби, толкова… не, не приличаше дори на джуджетата. Беше й благодарен, че не се показа пред момчетата.

— Как е? — попита той.

— Горе-долу.

— Ще си играем ли?

— Много ясно.

Тръгнаха да се прибират рамо до рамо. Оскар имаше план. Щяха да сключат съюз. Ако го направят, Ели ще оздравее. Ще стане магия — като тези, за които четеше в книгите. А магията… тя наистина съществува. Поне донякъде съществува. Не се получава само при онези, които я отричат.

Влязоха в двора. Той докосна рамото й.

— Хайде да отидем в общото мазе.

— Ами… Добре.

Влязоха във входа на Ели и Оскар отключи вратата за сутерена.

— Ти нямаш ли ключ за тук? — попита той.

— Май нямам.

Вътре беше тъмно като в рог. Вратата зад тях се затръшна. Стояха един до друг, чуваха само дишането си. Оскар прошепна:

— Ели, знаеш ли. Днес… Йони и Мике искаха да ме хвърлят във водата. В една дупка в леда.

— Не! Ти…

— Чакай. Знаеш ли какво направих? Носех клон, голям клон. Ударих Йони по главата и потече кръв. Получи мозъчно сътресение, закараха го в болница. Но не можаха да ме хвърлят във водата. Аз… го ударих.

Няколко секунди мълчание. После Ели каза:

— Оскар.

— Да?

— Браво.

Той протегна ръка към ключа за лампата, искаше да види лицето й. Светна. Тя го погледна право в очите и той забеляза зениците й. За част от секундата, преди да се адаптират към светлината, те приличаха на онези кристали, за които учеха по физика. Бяха… елипсовидни.

Като на гущерите. Не. На котките. Котките.

Ели премигна. Зениците й станаха като преди.

— Какво има?

— Нищо. Ела…

Оскар отиде до общото мазе и отвори вратата. Чувалът беше почти пълен, не го бяха изнасяли от известно време. Ели се шмугна до него и заровиха из боклука. Оскар намери торба с празни бутилки, които можеше да върне. Ели откри пластмасов меч, размаха го и попита:

— Ще проверим ли и в другия вход?

— Не, Томи и компания може да са там.

— Кои са те?

— Ами едни по-големи момчета, имат мазе, където… се събират вечер.

— Много ли са?

— Не, трима. Най-често само Томи.

— И са опасни?

Оскар сви рамене:

— Добре, дай да видим.

През Оскаровия вход стигнаха до входа на Томи. Там Оскар се поколеба. Ами ако са вътре? Ако видят Ели? Ако… може да се случи нещо, с което не би успял да се справи. Тя вдигна пластмасовия меч пред себе си:

— Какво има?

— Нищо.

Отключи вратата. Още щом влязоха в коридора, той чу музика откъм мазето им. Обърна се към нея и прошепна:

— Тук са! Ела.

Ели не помръдна. Душеше въздуха.

— На какво мирише?

Оскар се увери, че няма никакво движение в дъното на коридора, помириса въздуха. Не усети нищо различно от обичайните миризми в сутеренния етаж. Ели каза:

— Боя. Лепило.

Оскар пак помириса въздуха. Не надуши нищо, но знаеше какво е. Когато се обърна, за да я изведе оттам, видя, че тя човъркаше ключалката на вратата.

— Да си вървим. Какво правиш?

— А, само…

Докато отключваше входа към съседния коридор, пътя за отстъпление, вратата зад тях се затвори. Но с по-особен звук. Без щракване. Само метален удар. По пътя обратно разказа на Ели за дишането на лепило, как се замайваха момчетата след лепилото.

В другото мазе отново се почувства сигурен. Коленичи и започна да брои празните бутилки в торбата. Четиринайсет бирени и една от алкохол, нея нямаше да я вземат.

Когато вдигна очи, за да съобщи резултата на Ели, тя стоеше пред него, вдигнала меча като за нападение. Свикнал да му се стоварват неочаквани удари, Оскар леко потрепна. Но Ели измънка нещо, докосна рамото му с меча и заяви с гръден глас:

— С това те посвещавам в рицарско звание, победителю на Йони, рицар на Блакеберг и всички околни райони като Велингбю… ъъ…

— Рокста.

— Рокста.

— Може би Енгбю?

— Може би Енгбю.

Удряше леко рамото му при всяко ново име. Оскар извади ножа си от чантата, вдигна го и се провъзгласи за „рицар на може би Енгбю“. Искаше Ели да е Прекрасната девойка, която да спаси от Змея.

Само че тя предпочете да е страховито чудовище, което хапва прекрасните девойки за закуска, и трябваше да се бие с нея. Оскар остави ножа прибран в ножницата, докато се дуелираха, викаха и тичаха по коридорите. Посред играта в ключалката на вратата изстърга ключ.

Те се свиха в избеното помещение за хранителни продукти, където мястото едва стигаше да седят бедро до бедро, задъхани и безшумни. Чу се мъжки глас.

— Какво правите тук долу?

Оскар седеше притиснат до Ели. Вълнението го задушаваше. Човекът направи няколко крачки навътре от вратата.

— Къде сте се скрили?

Оскар и Ели притаиха дъх, защото мъжът се спря да се ослуша. После каза:

— Проклети хлапетии — и си тръгна.

Останаха в избеното помещение, да не би да се върне, после изпълзяха навън, подпряха се на дъсчената стена и се засмяха. След миг Ели легна на циментения под и се загледа към тавана. Оскар я побутна по крака.

— Уморена ли си?

— Да. Уморена.

Той извади ножа от канията, разгледа го. Беше тежък, красив. Внимателно притисна пръст в острието му, дръпна го. Малка червена точица. Направи го пак, по-силно. Погледна си пръста, на върха му имаше капка кръв. Но не, така не ставаше.

— Ели? Искаш ли да направим нещо?

Тя продължаваше да се взира в тавана.

— Какво?

— Искаш ли… да се свържем в съюз?

— Да.

Ако беше попитала „как“, той най-вероятно щеше да й разкаже какво бе намислил, преди да го направи. Тя обаче отвърна само с „да“. Беше съгласна на всичко. Оскар преглътна тежко, стисна острието в шепа, затвори очи и изтегли ножа. Остра пареща болка. Задъха се.

Направих ли го?

Отвори очи, разтвори длан. Да. На нея имаше тънка резка, кръвта бавно напираше: не както си беше представял, на тънка ивица, а на капчици като перлен низ, те се сляха в по-дебела и неравна линия, докато ги гледаше в захлас.

Ели вдигна глава.

— Какво правиш?

Оскар продължаваше да държи ръката пред лицето си, взираше се в нея:

— Много е лесно. Ели, никак не… — показа й кървящата си длан.

Тя се облещи. Заклати неистово глава и запълзя назад, далеч от ръката му.

— Не, Оскар…

— Какво има?

— Оскар, не.

— Почти не боли, никак.

Ели замря, вторачена в ръката му, не спираше да клати глава. В другата си ръка Оскар държеше ножа за острието и й го подаде откъм дръжката.

— Може само да си убодеш пръста. После ще смесим кръвта си. Ще сключим съюз.

Ели не взе ножа. Оскар го остави на пода, за да подложи здравата си ръка под раната, от която се застича кръв.

— Хайде де! Не искаш ли?

— Оскар… не. Ще се заразиш, ще…

— Изобщо не се усеща.

През лицето й сякаш мина призрачна сянка и така изкриви облика й, че Оскар забрави за кръвта, която покапа от ръката му на пода. Сега тя изглеждаше като чудовището, на което току-що се бе преструвала в играта им, и той отстъпи назад, а болката в ръката му се засилваше.

— Ели, какво…

Тя седна, сви колене под себе си, превъртя се на четири крака и впери поглед право в кървищата му ръка, пропълзя крачка към нея. Спря се, стисна зъби и изсъска:

— Махай се!

Очите на Оскар се насълзиха от страх.

— Ели, спри! Вече не играем. Стига!

Ели запълзя отново, спря се. Наложи си да извие глава, да я наведе към пода, извика:

— Върви си! Иначе ще умреш!

Оскар се изправи и заотстъпва. Спъна се в торбата с бутилки и тя падна и издрънча. Притисна се до стената, а Ели допълзя до кървавото петно от ръката му.

Още една бутилка падна на пода. Оскар стоеше притиснат до стената и гледаше Ели, която изплези език и заоблизва мръсния цимент там, където бе капала кръвта му.

Бутилката издрънча за последно и се спря, Ели ближеше пода. Когато вдигна глава към него, на носа й имаше сиво петно от мръсния цимент.

— Върви си… моля те… върви си…

Лицето й пак се разкриви от призрачната сянка, но преди тя да успее да вземе надмощие, Ели се изправи и хукна през коридора, отвори вратата към входа си и изчезна.

Оскар остана, стиснал здраво наранената си ръка. Кръвта се процеждаше между пръстите му. Отвори я, погледна раната. Беше станала по-дълбока от предвиденото, но не изглеждаше опасна, така му се стори. Кръвта даже вече се съсирваше.

Погледна избледнялото петно на пода. После леко близна дланта си и плю.

* * *

Нощно осветление.

Утре сутринта ще му оперират устата и гърлото. Май се надяват нещо да им каже. Езикът му си беше на мястото, можеше да го движи по небцето. Вероятно ще може да говори отново, макар да нямаше устни. Само че не възнамеряваше.

Някаква жена, не знаеше дали полицай или сестра, седеше в ъгъла на няколко метра от него и четеше книга, пазеше го.

Дали полагат такива усилия винаги когато някой реши да се самоубие?

Ясно, че е особено ценен за тях, че очакват много от него. Сигурно изравят сега стари случаи, престъпления, чийто извършител можеше да е той. Този следобед дойде пореден полицай и му взе пръстови отпечатъци. Не оказа съпротива. Нямаше значение.

Може би отпечатъците щяха да го свържат с двете убийства във Векшо и Норшопинг. Направи опит да си припомни как беше станало, дали не бе оставил отпечатъци или други следи. Вероятно да.

Безпокоеше го единствено това, че тези хора можеше да стигнат някак и до Ели.

Хора…

 

 

Пускаха бележки в пощенската му кутия, заплашваха го.

Някой от пощата, който живееше в същия район, бе подшушнал на останалите съседи какъв вид пратки, какви филми получаваше.

След някой и друг месец го уволниха от училището. Нямаше начин такъв да работи с деца. Напусна без разправии, макар че вероятно можеше да оспори решението чрез профсъюза. Нали не беше правил нищо в училището, не беше чак толкова глупав.

След това кампанията срещу него набра сила и една нощ някой хвърли запалителна смес през прозореца на хола му. Той изхвърча на двора само по долни гащи, стоеше и гледаше как животът му се изпепелява.

Разследването се проточи във времето, затова и не получи никакви пари от застрахователната компания. Със скромните спестявания си купи билет за влака и нае стая във Векшо. Там започна да се самоунищожава.

Пропи се, изпадна дотам, че се наливаше с каквото докопа. Лосион против акне, денатуриран спирт. Крадеше нужното за направа на домашно вино и го изпиваше, преди да е готово.

Стараеше се да не се задържа вкъщи, някак си му се искаше „хората“ да го виждат как умира ден след ден.

Пиян губеше задръжки, пускаше ръка на млади момчета, биеха го, прибираха го в полицията. Държаха го по три дни в ареста, където си изповръщаше червата. Пускаха го. Продължаваше да пие.

Една вечер седеше на някаква пейка до игрище в парка с бутилка недоферментирало вино в найлонова торбичка. Тогава се появи Ели и седна до него. Хокан беше толкова пиян, че едва ли не мигновено сложи ръка на бедрото й. Ели не я отмести, хвана главата му с две ръце, извъртя я към себе си и му каза:

— Ти идваш с мен.

Хокан изломоти нещо за финансовото си положение, не можеше да си позволи такава красота в момента, но в по-добри времена…

Ели избута ръката му от бедрото си, наведе се да вземе бутилката му, изля я и обясни:

— Не ме разбираш. Слушай! Спираш да пиеш. Идваш с мен. Ще ми помагаш. Нуждая се от теб. Аз също ще ти помогна.

Подаде му ръка, Хокан я хвана и си тръгнаха.

Той спря да пие и пристъпи към изпълнение на задълженията си.

Ели му даде пари да си купи дрехи и да наеме друг апартамент. Той изпълни всичко, без да се замисля дали тя е „лоша“, „добра“ или нещо друго. Беше красива, а и му върна достойнството. В редки мигове го даряваше и с… милувка.

 

 

Книгата изшумоля, когато пазачката обърна нова страница. Вероятно някое евтино романче. В Платоновата „Държава“ стражарите са най-образовани. Само че това е Швеция през 1981-ва, тук по-скоро се чете Ян Гиу.

Мъртвецът във водата, човекът, когото беше удавил. Неправилно, разбира се. Трябваше да послуша Ели и да го зарови. Но трупът му не можеше да отведе следата до нея. Ще сметнат за нещо странно отпечатъка на шията му, но най-вероятно ще решат, че кръвта е изтекла във водата. Дрехите му бяха…

Пуловерът!

Пуловерът на Ели, който Хокан бе намерил върху тялото, когато отиде да го премахне. Трябваше да го прибере вкъщи, да го изгори, каквото и да е.

А го беше заврял под якето му.

Как ли ще го изтълкуват? Детски пуловер, оцапан с кръв. Дали някой е виждал Ели с него? Някой, който би могъл да го разпознае? Ако евентуално излезе снимка във вестника? Някой, когото е срещала, някой…

Оскар. Момчето от блока.

Хокан се размърда неспокойно в леглото. Пазачката остави книгата си и го погледна.

— Без глупости.

* * *

Ели пресече улица Бьорнсон и влезе в двора между девететажните блокове, два гиганта над сгушените триетажни блокчета наоколо. Навън нямаше жива душа, но прозорците на гимнастическия салон светеха; тя се приплъзна по аварийната стълба и надникна вътре.

От малък касетофон гърмеше музика. Жени на средна възраст топуркаха в такт с нея, та чак подът се тресеше. Ели се настани на металната стълба, подпря брадичка на коленете си и се загледа.

Много от жените бяха с наднормено тегло, а масивните им бюстове се друсаха под блузите като весели топки за боулинг. Жените подскачаха и тропаха, вдигаха колене и телесата им се тресяха в изпънатите анцузи. Обикаляха в кръг, пляскаха с ръце, пак подскачаха. А музиката не спираше. Топла кръв, изпълнена с кислород, захранваше жадните мускули.

Само че жените бяха прекалено много.

Ели скочи от аварийната стълба, приземи се меко върху замръзналата земя, заобиколи гимнастическия салон и спря пред закрития басейн.

Големите матирани стъкла хвърляха светли четириъгълници светлина на снега. Над всеки от големите прозорци имаше по един нисък и продълговат от обикновено стъкло. Ели подскочи и увисна на стряхата, надникна вътре. Басейнът беше празен. Водната повърхност блестеше на неоновата светлина. По нея се носеха няколко топки.

Плуване. Плискане. Игри.

Ели се олюля напред-назад, тъмно махало. Погледна топките, представи си ги как политат във въздуха, подхвърлят ги, смях, викове и пръски вода. Пусна се от покрива, падна и нарочно се приземи толкова тежко, че да я заболи, продължи през двора на училището към алеята в парка и спря под високо дърво до пътя. Тъмно. Никакви хора. Вдигна очи към короната на дървото на пет-шест метра над гладкия ствол. Изрита си обувките. Представи си новите си ръце, новите си крака.

Болката едва се усещаше, леко изтръпване, електрически ток през пръстите на ръцете и краката, когато се изтъниха и преобразуваха. Фалангите на пръстите й се издължиха с пукот, прокъсаха меката кожа и на върховете се образуваха дълги извити нокти. Същото стана и с пръстите на краката.

Ели подскочи на няколко метра височина и заби нокти в ствола, покатери се на дебел клон, надвиснал над пътеката. Обхвана го с ноктестите си крака и застина неподвижно.

Остра болка прободе корените на зъбите й, когато си представи как се изострят. Те се източиха, невидима пила ги изостри. Ели прехапа внимателно долната си устна, кожата почти се надупчи от извитите на полумесеци игли.

Оставаше й само да чака.

* * *

Наближаваше десет часът и температурата в стаята беше почти непоносима. Вече бяха изпили две бутилки, отвориха нова и всички бяха единодушни, че Йоста е адски свестен тип и добрината му не бива да остане невъзнаградена.

Единствена Виргиния внимаваше с алкохола, понеже щеше да става за работа рано сутринта. Изглежда, никой освен нея вече не усещаше вонята в стаята. Предишната задушна миризма на котешка урина и спарено сега се смесваше с цигарен дим, алкохолни изпарения и потта на шест тела.

Лаке и Йоста все още седяха от двете й страни на дивана, но и двамата пияни. Йоста милваше котка в скута си, разногледа котка, заради която Морган избухна в такъв неудържим смях, че си удари главата в масата и гаврътна едно питие чисто, за да потуши болката.

Лаке почти не говореше. Седеше, зареял поглед в пространството, а очите му плувнаха в алкохолни пари, после помътняха, накрая се замъглиха. От време на време устните му се помръдваха беззвучно, сякаш разговаряше с призрак.

Виргиния се изправи и отиде до прозореца.

— Става ли да отворя малко?

Йоста поклати глава.

— Котките… може… да скочат долу.

— Абе ще стоя тук да пазя.

Йоста продължи да клати глава автоматично и Виргиния отвори прозореца. Въздух! Тя вдиша жадно няколко глътки свеж въздух и веднага се почувства по-добре. Лаке, който бе започнал да се свлича настрани поради липсата на Виргиния като опора, се изправи внезапно и заяви на висок глас:

— Приятел! Истински… приятел!

Стаята отвърна с одобрително ломотене. Всички разбираха, че той говори за Йоке. Лаке се втренчи в празната чаша в ръката си и продължи:

— Имаш приятел… който никога не те е предавал. И това е безценно. Чувате ли? Безценно! Трябва да разберете, че ние с Йоке бяхме… ей така! — той сви ръка в здрав юмрук и го размаха пред лицето си. — Нищо не може да замени това. Нищо! Седите тука и гъгнете: „толкова свестен човек“, и прочее, но вие… вие сте просто кухи. Шушулки! Аз вече си нямам никого. Йоке… няма го. Никого. Така че не ми говорете за загуба, не ми говорете…

Виргиния го слушаше от прозореца. Отиде при него, за да му припомни за своето съществуване. Приклекна пред коленете му, потърси да срещне погледа му и каза:

— Лаке…

— Не. Не ми се навирай… „Лаке, Лаке“… просто е така! Нищо не схващаш. Ти си… безчувствена. Отиваш в града, хващаш си шофьор на ТИР или какъвто е там и го водиш вкъщи да те изчука. Такива ги вършиш. Мамка ти… цял автопарк тираджии са те оправили, нали! А приятелят… приятелят…

Виргиния се изправи с насълзени очи, зашлеви шамар на Лаке и избяга от жилището. Лаке се търкулна на дивана и се удари в рамото на Йоста. Той измънка:

— Прозорецът, прозорецът…

Морган го затвори с думите:

— Браво бе, Лаке. Добре го даваш. Едва ли ще я видиш пак.

Лаке се надигна, завлече се с омекналите си крака до Морган, който гледаше през прозореца.

— По дяволите, не исках…

— Ясно. Ама на нея го кажи.

Морган кимна надолу — Виргиния тъкмо излизаше от входа, тръгна към парка с бързи крачки и сведена глава. Лаке проумя какво беше казал. Последните думи отекнаха в главата му като ехо. Така ли й казах? Завъртя се и се втурна към вратата.

— Трябва да…

Морган кимна.

— Давай бързо. Поздрави я от мен.

Лаке хукна надолу по стълбите, доколкото успя с разтрепераните си крака. Мозаечните стъпала пъстрееха пред очите му, парапетът се плъзгаше толкова бързо, че започна да му пари на дланта. На едната площадка се подхлъзна, падна и болезнено си удари лакътя. Ръката му пламна и се скова. Той се вдигна и се запрепъва надолу по стълбите. Бързаше да спаси човешки живот. Своя.

 

 

Виргиния вървеше към парка, без да се обръща назад.

Хлипаше и подтичваше, сякаш искаше да избяга от сълзите. Те обаче я преследваха, пълнеха очите й, стичаха се по бузите й. Токчетата на обувките й дупчеха снега, чаткаха по асфалта на пътеката в парка; тя се обгърна с ръце.

Наоколо нямаше жива душа и тя се разхлипа, забързана към вкъщи, притисна ръце към корема си; болката й нарастваше отвътре като злобен ембрион.

Допусни някого по-близо и той ще те нарани.

С право поддържаше само краткотрайни връзки. Не пускай никого в живота си. Сближиш ли се, ще те нарани. Разчитай само на себе си. Можеш да понесеш болката, ако си сама. Ако нямаш надежда.

Ала за Лаке бе имала надежда. Нещата да се развият с времето. И после. Един ден. Какво? Приемаше храната и топлината й, но тя не означаваше нищо за него.

Вървеше приведена по алеята, превита от мъка. Сякаш имаше на гърба си някакъв демон и гой й нашепваше в ухото ужасии.

Вече не. Никога.

Тъкмо си помисли за демона и той скочи отгоре й.

На гърба й се стовари нещо тежко и тя падна безпомощно. Затисна буза в снега и сълзите по лицето й се вледениха. Нещо я притискаше към земята.

За миг наистина помисли, че демонът на мъката се е материализирал и я е нападнал. После усети разкъсващата болка в шията, остри зъби се забиха в гърлото й. Тя успя някак да се изправи, завъртя се, мъчеше се да се отърве от нещото на гърба си.

То ръфаше шията й, гърлото, кървава струя се стичаше между гърдите й. Тя нададе вой и се задърпа да го отърси от гърба си, с писък падна пак на снега.

Нещо твърдо й запуши устата. Ръка.

Нокти се забиха в меката плът на бузата й… дълбоко, още по-дълбоко, чак до костта.

Зъбите спряха да ръфат и се чу всмукващ звук, сякаш някой допиваше със сламка остатъка от питие в чашата. Нещо потече по окото й и тя не знаеше дали са сълзи, или кръв.

 

 

Когато Лаке излезе от блока, Виргиния беше тъмна фигура, която се движеше по алеята в посока към улица Арвид Мьорне. Гърдите го боляха от тичането по стълбите, а болката в лакътя го пронизваше в рамото. Но гой се затича. Бързаше да я настигне. Главата му започна да се избистря от свежия въздух, от страха да не я загуби — той го пришпорваше.

Щом стигна до завоя, където „пътеката на Йоке“, както бе започнал да я нарича, срещаше „пътеката на Виргиния“, той спря и пое дълбоко дъх, за да извика името й. Тя вървеше между дърветата само на петдесетина метра пред него.

Тъкмо щеше да извика, видя как някаква сянка падна от клона над Виргиния, стовари се върху нея и тя се свлече на земята. Викът му се стопи в хриптене и той отново хукна към нея. Искаше да изкрещи, но въздухът не му стигаше и за бяг, и за вик.

Пак се втурна.

Пред очите му Виргиния се изправи с нещо голямо на гърба, завъртя се като обезумяла гърбушка и падна.

Той нямаше никакъв план, никакви мисли. Нищо друго, освен да дотича и да махне това нещо от гърба й. Тя лежеше в снега отстрани до пътеката, а черното нещо я беше полазило.

Дотича и с всичка сила заби ритник право в черното. Кракът му се удари в нещо твърдо и той чу остро изпращяване като от пропукване на лед. Черното отхвърча от гърба на Виргиния и падна на снега до нея.

Виргиния не помръдваше, по снега тъмнееха петна. Черното седна на земята.

Дете.

Лаке стоеше, загледан в нежното личице на детето, обрамчено с черна коса. То се взря в него с огромни тъмни очи.

Детето застана на четири крака като котка, готова за скок. То отвори уста и Лаке видя остри зъби да блясват в мрака.

Така изминаха няколко задъхани мига. Детето остана в тази поза и Лаке забеляза, че пръстите му са нокти, очертаваха се ясно на снега.

Лицето на малкото създание се изкриви от болка, то се изправи на два крака и се понесе по посока на училището с дълги бързи прескоци. След секунди се скри в сенките и изчезна.

Лаке стоеше вцепенен и мигаше, за да предпази очите си от стичащата се в тях пот. После се хвърли към Виргиния, неподвижна на земята. Видя раната. Шията й беше разкъсана и черни струйки се стичаха към косата, към врата й. Той изхлузи якето си, съблече бързо пуловера, надипли ръкава и го притисна към раната.

— Виргиния! Виргиния! Скъпа, любима…

Най-сетне произнесе тези думи.