Патриша Уилсън
В плен на страстта (2)

Втора глава

Веднага щом Михалис спря колата пред входа на къщата, Ейприл скочи и хукна да бяга. Не можеше да повярва, че всичко това се случва с нея. Откъде си беше втълпил Михалис всички тези глупости за тях с Петрос? Трябва да беше луд! През целия си живот Ейприл никога не се беше страхувала повече. Тичаше бързо, но скоро осъзна неприятната истина. Наоколо цареше пустош и непрогледен мрак. Портата се беше заключила автоматично след тях, но и без това Ейприл не би могла да намери пътя до нея в тази тъмнина. Чантата й беше останала в колата, а в нея бяха билетът й за връщане, паспортът й и малкото пари, които беше взела със себе си. Не можеше да се раздели и с куфарите си. Тя спря, обърна се и с ужас установи, че пробяганото разстояние всъщност никак не е голямо, а беше тичала колкото й държат краката. Можеше да види как Михалис Константинидис изважда куфарите й от колата и ги оставя на стъпалата пред къщата. Отчаяното й бягство сякаш изобщо не му беше направило впечатление.

В този момент входната врата се отвори и на прага се появи възрастен мъж, който изглеждаше прекалено стар и немощен, за да вдъхва страх. Може би той щеше да й помогне? Сигурно щеше да се ужаси, когато чуеше как иска да постъпи с нея този ненормален тип.

Тя се втурна с всички сили обратно. През това време Михалис не си беше направил труда поне да се огледа къде е отишла пленницата му. Това я вбеси. Явно беше толкова сигурен в себе си, че се смяташе за пълен господар на положението.

Останала без дъх, Ейприл стигна най-накрая до къщата. Михалис я погледна пренебрежително и продължи да говори със стареца.

— Помогнете ми! Моля ви, помогнете ми! — прекъсна разговора им Ейприл. — Този човек ме отвлече…

Тя гледаше развълнувано стареца право в очите, като очакваше той незабавно да реагира на отчаяната й молба. Лицето му обаче изразяваше пълно недоумение. Михалис му каза нещо на гръцки, той кимна, изгледа удивено младата жена, взе куфарите й и влезе в къщата.

— Георгиос не говори друг език освен гръцки, госпожице. Трудно ще ви бъде да го спечелите като съюзник, освен ако не решите да му обясните положението си с жестове. Но дори и тогава може да не ви вземе на сериозно.

Михалис Константинидис явно се забавляваше и подигравателната усмивка не слизаше от лицето му.

— Какво му казахте преди малко? — настървено го попита Ейприл.

— Силната ви възбуда естествено го учуди. Казах му, че искате чаша чай. Обясних му, че англичаните не издържат дълго без тази напитка.

Сега тя разбра защо Георгиос я изгледа така особено. Явно си имаше работа с хитър и безскрупулен човек. Михалис чисто и просто я беше изкарал луда.

— Не си мислете, че ще се измъкнете безнаказано след всичко това! — разгневи се Ейприл. — Няма да бъда ваша пленница задълго. Още на разсъмване изчезвам оттук.

— Поне сте достатъчно разумна, за да разберете, че е безсмислено да предприемате опити за бягство през нощта — похвали я Михалис. — Вече си представях как на сутринта ви намирам окъсана и изнемощяла нейде из гората.

Значи той спокойно щеше да заспи, знаейки, че навън една беззащитна жена се лута безпомощно в мрака на нощта!

— Върнах се, защото си забравих чантата — отвърна му високомерно Ейприл. — Идиотската ви порта изобщо не ще ме спре — мога да се катеря като котка.

— Не се ли казва „като маймуна“? Но както и да е, заповядайте вътре. Ако сериозно възнамерявате утре да стигнете до Атина, ще трябва добре да се наспите — и той с учтив жест й подаде чантата. Ейприл я грабна и се отправи към къщата, преди Михалис отново да стисне лакътя й в желязната си хватка.

— А сега наистина бих желала чаша чай, ако не възразявате — помоли Ейприл.

Хрумна й нещо. Ако Георгиос има съпруга, дали тя няма да говори английски…

— Георгиос вече приготвя чая, госпожице Стюарт. Като свърши, ще отнесе багажа ви в определената за вас стая. Ще имате време да разопаковате вещите си, докато София приготви вечерята. „Благодаря“ на гръцки е „ефкаристо“. Запомнете тази дума, ако искате да направите добро впечатление. София също не говори вашия език.

Всичко ли беше предвидил Михалис? Всичко ли беше пресметнал? Не, той не можеше да знае, че изобщо не я е уплашил, а само я е разгневил и може би не предполага, че тя умее да се бори и никога не се е предавала. Може да се катери, да плува, така че ще успее да избяга. И ще отиде право в полицията. Не, това е глупаво. Михалис е богат, известен и влиятелен. В полицията едва ли някой говори английски и той ще ги залъже с някоя достоверна измишльотина. Разбира се, че ще повярват на него, а не на нея. Дори може да я арестуват, което ще е добре дошло за похитителя й. По-разумно ще е да отиде в британското посолство, оттам ще й помогнат да се върне в родината си. И тогава ще разкаже историята си на вестникарите.

За момент Ейприл възвърна увереността си, но веднага се сети за майка си и отново се разстрои. Как ли ще се чувства тя, когато научи какво е преживяла дъщеря й? Сигурно ще се самообвини, че не е проверила всичко както трябва, и към многобройните й грижи ще се прибави още една.

Ейприл така се беше замислила, че съвсем забрави закъде е тръгнала. Отново усети силната ръка на Михалис да хваща нейната и го чу да казва:

— Не вярвам Георгиос да сервира чая в кухнята, така че нека влезем в гостната, госпожице Стюарт.

Едва сега Ейприл забеляза, че цялата трепери от преживяния стрес. Беше изтощена и физически, и психически и повече не можеше да потиска умората си. Краката едва я държаха и когато Михалис я покани да седне, тя се строполи безжизнено в красивото, тапицирано с брокат, канапе.

А стаята, в която я бяха въвели, беше фантастична. Ейприл не се беше замисляла как ли ще изглежда къщата отвътре. След като се посъвзе обаче, тя се огледа и се видя обградена от безценни съкровища. Обстановката беше много изискана. Този човек трябва да беше ограбил някоя художествена галерия или най-малкото я беше купил и беше пренесъл експонатите в дома си. Нищо чудно, че е монтирал алармени инсталации из цялото имение.

Белите стени бяха идеален фон за поставените в позлатени рамки картини на Коро, Дега, Мане, Каналето. Мебелировката представляваше смесица от стилове, които обаче умело бяха съчетани в невероятна композиция. Лъснатият до блясък паркет бе застлан с китайски килими, а в ъгъла стоеше черен шкаф със снежнобели дръжки по вратите от китайски порцелан. При други обстоятелства Ейприл от все сърце би пожелала да остане тук дори само за да се полюбува на обстановката.

Тя тъкмо пресмяташе наум колко ли е струвало цялото това обзавеждане на собственика, когато Георгиос влезе с чая. Той се усмихна разбиращо и сложи таблата подчертано близо до Ейприл. Сигурно си мислеше, че тя ще се нахвърли на чая като обезумяла. Беше повярвал на господаря си и явно му беше безпрекословно предан. Така че от него едва ли можеше да се очаква помощ.

Ейприл не искаше да го разочарова и веднага посегна да си налее чай, но ръцете й така трепереха, че се отказа. Щом Георгиос излезе, Михалис отново заговори с плътния си глас, който толкова я плашеше:

— Госпожице, тук сте в пълна безопасност. Уверявам ви, че нищо лошо няма да ви се случи.

— Нима има нещо по-лошо от това, което вече ми се случи?!

— Да, понастоящем сте пленница, признавам го, но като оставим това настрана, тук ще се грижат добре за вас. Къщата е уединена, но затова пък е луксозно обзаведена.

— Отвличането е сериозно престъпление и не можем току-така да го „оставим настрана“ — с възмущение отбеляза Ейприл. — А за всяко престъпление е предвидено и наказание, което ще ви сполети много скоро.

— Едва ли ще ме сполети, преди да уредя годежа на Петрос. След това всичко ще си дойде на мястото.

— Вие ще сложите всичко на мястото му, така ли? Не само че ме отвлякохте, а искате насила да ожените и брат си, против собствената му воля.

— Защо мислите, че знаете всичко, госпожице Стюарт? Всичко това ви го е наговорил Петрос през страстните нощи, когато сте били заедно. Добре познавам брат си. Той ви е казал точно толкова, колкото е сметнал за нужно и нито дума повече. Мога да си представя какви ги е дрънкал в леглото.

Ейприл неудържимо се изчерви. Единственото същество, което споделяше леглото й, беше нейното старо плюшено мече. А Михалис Константинидис говореше за нея като за някаква прочута прелъстителка.

— В думите ви няма и капчица истина! Въобразявате си всякакви глупости, като явно изхождате от собствения си опит. С Петрос бяхме само приятели.

От презрителния му поглед обаче разбра, че с това си поведение само повече ще го ядоса и затова опита друга тактика:

— Ясно ми е, че сте много богат. Но това не ви дава право да отвличате хора. Петрос може и да не разбере, че съм пристигнала, но в Англия аз имам семейство. Близките ми сигурно ще се зачудят какво става с мен и ще се обърнат към полицията.

— Защо им е да се обръщат към полицията? Те знаят, че сте на гости у свой приятел. Между другото, казахте ли им на кой остров живее той?

— Да! — Ейприл се надяваше отговорът й да прозвучи категорично и да не издаде незнанието си. Сигурно обаче смущението й по някакъв начин си беше проличало, защото Михалис се наведе напред на стола си, втренчи черните си очи в нея и я запита:

— И как се казва този остров, госпожице?

Като не получи никакъв отговор, той се засмя саркастично и самодоволно.

— Около Гърция има страшно много острови. Този, за който говорим, е частен и принадлежи на семейството ми — обясни Михалис. — Докато вездесъщата полиция претърси по-големите острови, Петрос ще е сгоден, а вие благополучно ще сте се завърнала в родината си.

— Но майка ви ще иска да узнае защо не съм пристигнала — тържествуващо извика Ейприл. — Тя лесно може да провери дали съм долетяла от Англия.

— Ще й кажа, че просто сте решила да останете в Атина. Тази ваша постъпка сигурно ще я засегне, но мисля, че ще преживее обидата.

— Моята майка обаче няма да можете да заблудите — прекъсна го Ейприл. — Тя ще очаква да й се обадя. Където и да отида, аз винаги й пращам картички.

— Липсата на картичка едва ли ще я разстрои много. В края на краищата, островът може да е толкова далеч от цивилизацията, че на него изобщо да няма поща. А преди да се обезпокои сериозно за вас, вие вече ще сте на път към къщи.

След кратка пауза Михалис кимна към чая и рече:

— Защо не пиете? Не искам Георгиос да си помисли, че е неспособен да задоволява прищевките ви — ще се засегне. Те двамата със София ще ви обслужват по време на престоя ви тук.

Ейприл направи нов опит да си налее чай, но ръцете й трепереха още по-силно отпреди. Михалис внезапно стана от мястото си, приближи се и без да обръща внимание на уплахата в очите й, взе чайника и напълни чашата й, като прибави и малко мляко.

Ейприл не очакваше такова внимание от негова страна и се обърка. Освен това отблизо той изглеждаше опасно привлекателен и ухаеше приятно — това вся допълнителен смут в душата й, но й вдъхна и смелост. Може би Михалис само се правеше на гаден и отвратителен тип? Дали да не опита да му обясни всичко?

— Трябва да разберете — започна тя тихо, — че ние с Пийт никога не сме били нищо повече от приятели. Освен това се виждахме съвсем кратко време.

— И мислите, че това ви извинява — стрелна я той с поглед и гневно присви очи. — Петрос е съвсем нормален мъж и с външност като вашата е било съвсем лесно да го съблазните — още първата нощ той е бил ваш.

— Ако е било така, не сме ли и двамата еднакво виновни? Защо обвинявате само мен? — Точно това Ейприл не биваше да казва, но тя просто не можеше да понася да я дискриминират като жена.

— Разбира се, че не извинявам и него — изскърца със зъби Михалис. — Той знае, че ме е ядосал, и още дълго ще продължи да изпитва гнева ми на гърба си. Но той ми е брат, а вие не сте ми никаква, за мен вие сте… никоя.

— Благодаря ви за оценката! — обиди се Ейприл, бутна чашата си и скочи. — Естествено, че имате право на собствено мнение, но в случая не сте прав. Вие ме отвлякохте и скоро целият свят ще научи какъв злодей сте. Тогава ще видите коя съм! Веднъж да се измъкна оттук…

— Това няма да стане скоро — прекъсна я той.

— Напротив, още утре сутринта ще стане — отсече Ейприл. — А сега повикайте слугата си да ме заведе до стаята ми, освен ако не възнамерявате да ме заключите в подземието.

— Казах ви вече, че ще се погрижим да се чувствате удобно — гневно й отвърна Михалис от другия край на стаята.

— Не, чувствам се като затворничка — възрази Ейприл, — макар че от двама ни, вие повече заслужавате да ви затворят. Не зная дали сте го правил и преди, но сега наистина вършите престъпление. Когато се измъкна оттук, името ви ще се появи на първите страници на всички английски вестници!

— Вестникарите няма да се заинтересуват от историята ви — ехидно отбеляза Михалис. — Не може да се получи сензация от преживелиците на такива дребни риби като вас.

— А какво ще кажете за корабните магнати — те достатъчно едри риби ли са? Колкото по-високо си се качил, толкова по-тежко падаш. — Ейприл изправи гордо глава и напусна стаята. „Ако Георгиос не се появи начаса — помисли си тя, — ще претърся цялата къща, но ще намеря багажа си. И дано никога повече да не видя този Михалис Константинидис!“.

Но в следващия момент очите й срещнаха неговите. Той я гледаше отвисоко с неприкрито раздразнение.

— Не се плашете, госпожице Стюарт, нямам намерение да ви убивам. Георгиос сигурно помага в кухнята, така че аз ще ви покажа стаята.

Как можеше този човек така да се преструва! Ту беше безскрупулен престъпник, ту — любезен домакин. Ако някой можеше да ги види в този момент, сигурно би си помислил, че Ейприл е дошла тук по собствена воля.

Докато тихо се изкачваше по витата стълба, тя забеляза, че и тук по стените са окачени прекрасни произведения на изкуството. Стъпалата бяха застлани с дебел килим, който заглушаваше стъпките им. Това щеше да улесни утрешното й бягство. Изведнъж се сети, че Михалис върви след нея и се ужаси от налудничавото си хрумване, че той може да прозре мислите й. Беше му разкрила намеренията си, но се съмняваше, че е взел думите й насериозно. Ще види той!

Ейприл едва се сдържа да не ахне от възторг, когато видя спалнята си. Стори й се самото съвършенство. Обзавеждането беше едновременно семпло и разкошно. Меката светлина в стаята разкриваше изящно съчетание от цветове — нежни нюанси на бледожълто и светлосиньо. Ейприл се захласна в благоговейно съзерцание.

— Банята ви е отсреща. — Гласът на Михалис прогони унеса й. — Вечерята ще бъде сервирана след половин час.

— Ще остана тук, но не си мислете, че ще играя ролята на почетен гост — обади се Ейприл.

— Вие сте мой гост, макар и не почетен — ехидно отвърна той. — Ще се видим на вечеря.

— Няма да вечерям! По-скоро бих умряла, но не бих седнала на една маса с вас.

— Няма да ви оставя да умрете от глад, госпожице — увери я Михалис. — Ще сядате на масата винаги в определения за хранене час. Присъствието ви тук ми е достатъчно неприятно, така че не ми създавайте допълнителни главоболия.

Останала сама, Ейприл се замисли какво да прави. Изобщо нямаше намерение да разопакова багажа си, нали се канеше скоро да се измъкне. Извади само нощницата и тоалетните си принадлежности и остави всичко друго както си беше. Утре нямаше да може да вземе и куфарите със себе си, но ще се върне за тях по-късно, с полиция при това.

Морето беше близо и в стаята се чуваше шумът на прибоя. Ейприл се приближи до прозореца, отвори го и шумът се усили. Луната вече се беше издигнала високо в небето и хвърляше сребристи отблясъци върху мастиленочерната повърхност на морето.

Ейприл излезе на малкия балкон и погледна надолу. Паркът се спускаше до ръба на канарата, в чието подножие се разбиваха вълните. От мястото си не можеше да види колко високи са скалите и има ли плаж под тях, но предположи, че в тази посока не се открива удобен път за бягство. Може би гората предлагаше по-добра възможност?

Някъде отдолу се хлопна врата и Ейприл видя Михалис да излиза от къщата. Той отиде до парапета, който ограждаше малката площадка пред входа, и се загледа в морето, пъхнал ръце в джобовете си. Ако се обърнеше и погледнеше нагоре, щеше да види силуета на Ейприл да се очертава на светлината от спалнята. Може би именно тя занимаваше мислите му в момента, защото изглеждаше угрижен и ядосан. След малко прокара ръка през косата си, завъртя се на пети и влезе обратно в къщата.

Угрижен и ядосан! Това развесели Ейприл. В края на краищата какво беше очаквал той — хрисима пленница, която безропотно ще му се подчинява? Тя промени решението си. Ще отиде на вечеря и ще се позабавлява, като се опита съвсем да вбеси похитителя си. Може пък и да успее да го убеди да не се държи така идиотски. Във всеки случай нямаше смисъл да крои планове за бягство, докато не засити глада си.

Ейприл все още носеше дрехите, с които беше пътувала — блуза и пола в светложълто. Тя дълго се оглежда в голямото огледало. Жълтото й отиваше, както всъщност и повечето цветове, така че тя реши да не се преоблича. Обу си само други обувки — с висок ток — така повиши самочувствието си. Не че щеше да се изравни по височина с Михалис, но поне той вече нямаше да я гледа толкова отвисоко. Похитителят й изглеждаше огромен и силен като древен елински бог. „Скоро обаче ще му докажа, че не е толкова всесилен, колкото си мисли“ — закани се Ейприл.

Михалис не изрази изненада, когато тя се появи в гостната. Беше си налял питие и веднага предложи и на нея:

— Шери, госпожице Стюарт?

— Джин с тоник, моля.

На Ейприл не й се пиеше нищо, но реши да приеме от учтивост. Положението й изглеждаше абсурдно — отнасяха се с нея и като с пленница, и като с гостенка едновременно. Тя крадешком погледна любезния си домакин, но като видя, че той замислено я наблюдава, бързо отмести поглед.

— Променихте решението си, така ли?

— Гладна съм, а не намирам, че с нещо съм заслужила да се самонаказвам. — Ейприл вдигна глава и го изгледа спокойно. Тук, в собствения си дом, той не правеше неприятно впечатление, не я плашеше толкова. А може и да не изпълни докрай това, което бе намислил?

— Ястията на София ще ви харесат, сигурен съм.

Това си беше чиста лудост — похитителят и жертвата му да водят дружески разговор, сякаш нищо не се е случило! Седнаха на масата и Ейприл реши да изиграе и последния си коз:

— Вижте какво, господин Константинидис, гневът ми, предизвикан от неоправдано грубото ви отношение към мен, се поуталожи и сега съм готова да ви разкажа всичко за мен и Петрос. Мислите ли, че можем да поговорим?

— Да опитаме — отвърна Михалис и продължи да се храни, без да вдига поглед от чинията си.

— Всъщност аз не познавам много добре брат ви — започна тя. — Колежите ни в Англия бяха непосредствено един до друг, за студентите е обичайно да се събират и така ние с него случайно се запознахме. Никога не сме оставали насаме, винаги сме били в компанията на други хора. Между нас съществуваше само приятелство, нищо повече. Петрос беше забавен и… И ми допадаше, това е всичко. После той се върна в Гърция, известно време си писахме, но скоро престанахме. Изобщо не съм и очаквала някога отново да получа вест от него.

— А не ви ли се струва подозрително колко бързо приехте поканата на този толкова отдавнашен и, както твърдите, вече позабравен приятел? — запита я Михалис, докато Георгиос сервираше десерта. До този момент съзнанието на Ейприл беше изцяло погълнато от разговора и тя даже не забеляза, че е дошло време за десерта. А на всичкото отгоре тези негови черни очи я гледаха така изпитателно почти в упор.

— Просто… Просто така се случи — дойде най-сетне неубедителният й отговор.

— Странно обяснение — отбеляза събеседникът й и се наведе напред, за да й налее още вино.

— Истината е, че майка ми се омъжи повторно и на мен ми се искаше да се махна от къщи за малко — изплю камъчето Ейприл.

— Разбирам.

Глупости, нищо не разбираше. Тя щеше да продължи безразсъдно да му разкрива тайните си, когато забеляза невярващия му поглед. Напразно си хабеше нервите да му обяснява. Така че Ейприл млъкна и реши да не му проговаря повече.

— И какви точно бяха отношенията ви с брат ми?

Ейприл се възмути от тона, с който беше зададен този въпрос, но все пак отговори:

— Нали ви казах вече! Беше ми приятел. Приятел, когото при това не познавах много добре.

Михалис се замисли. У Ейприл се появи искрица надежда — дали пък няма да реши да я пусне? Нямаше основание да я смята за безскрупулна прелъстителка. Тя беше обикновено момиче, което с труд си изкарва хляба, за разлика от жените, към които навярно я приравняваше.

Михалис се облегна на стола и я погледна със същия замислен поглед.

— Интересна история ми разказахте, госпожице — измърмори той. — Сега чуйте какво знам аз. Брат ми също твърди, че ви е срещнал в колежа, но си призна, че сте били нещо повече от приятели. Каза ми, че е живял във вашата квартира до края на престоя си в Англия.

— Не ви вярвам! Петрос никога не би казал подобно нещо, просто защото не е истина. Той никога не е идвал в квартирата ми, която впрочем е толкова малка, че е невъзможно в нея да живеят двама души.

— Не беше лесно да го накарам да си признае — зловещо подхвърли Михалис.

— С бой сте изтръгнал това от него?!

— Не, заплахите се оказаха достатъчно ефикасни. Както вероятно ви е известно, Петрос получава доста голяма издръжка…

— Той сам си изкарва парите!

— Не е така. Явява се на работа, когато му скимне, а и тогава обикновено успява да оплете конците във всяка сделка — поправи я Михалис. — Надявам се, като се ожени, да влезе в правия път — нали така се казваше на английски?

— Значи той е лъгал и мен, както и вас — промълви Ейприл замислено. — Петрос никога не е влизал в апартамента ми и никога не сме били… Не сме били…

— Любовници? Предполагам, че сте били, госпожице Стюарт. Мисля, че не отстъпвате на Петрос, що се отнася до лекотата, с която лъжете. Сигурно ви е било известно, че е богат. Каза ми, че не можел да живее без вас, затова ви бил поканил. И аз напълно го разбирам. Вие притежавате рядко срещана красота, озарена от ореола на невинността, но тя е измамна и всеки непредпазлив мъж би попаднал в капана ви. За щастие, аз успях да се намеся и да ви попреча да изпълните намеренията си. Ще си тръгнете оттук само когато аз пожелая.

— Не можете да бъдете абсолютно сигурен в преценката си. Защо поне за малко не се вслушате и в моите думи? — Ейприл не можеше да повярва, че Петрос е наговорил всички тези лъжи на брат си.

— И да съм имал някакви съмнения, с поведението си вие сама ми помогнахте да ги отхвърля — хладно отвърна Михалис. — Мислите ли, че е напълно в реда на нещата да долетите чак до Гърция, за да се срещнете с един не особено близък приятел, когото дори не сте виждала скоро?

— Да! — избухна Ейприл. — И не виждам нищо лошо в това.

— Жалко, госпожице! Ако държахте малко повече на благоприличието, сега нямаше да сте пленница.

— Няма да е задълго!

— Защо така бързате да се върнете в малкия си апартамент и отново да се захванете със западащия си бизнес? Или с нетърпение очаквате да видите майка си и новия си баща, който явно не ви е по вкуса?

— Не е вярно, той е прекрасен човек!

— Губите си времето, госпожице Стюарт. Аз знам каква е истината.

— И от кого сте я научил? От брат си. Ако поне мъничко го познавахте, нямаше да му вярвате така безрезервно. Не разбирате ли, той ви е излъгал!

— Някой от вас двамата наистина ме лъже — съгласи се Михалис. — Но кой? Петрос няма никаква изгода от това, докато вие можете много да спечелите.

— И какво мога да спечеля?

— Цяло състояние! Дял от богатството на рода Константинидис. Не сте първата, която е опитвала, но от всички досега вие имахте най-големи шансове с тази невинна физиономия. За жалост, номерът ви не мина. За утеха ще ви остане само споменът от Гърция.

— Какво съм видяла аз от Гърция? Летището и частното имение-затвор — горчиво пророни Ейприл. — Виждам, че разговорът ни е бил безполезен. Предупреждавам ви, със или без ваше разрешение, но утре си заминавам. И не се самозалъгвайте — накрая всички престъпници си получават заслуженото, независимо колко са богати.

Ейприл стана и се отправи към стаята си разгневена. Михалис съвсем я вбеси, когато се надигна от стола и се поклони вежливо на раздяла.