Патриша Уилсън
В плен на страстта (5)

Пета глава

Мерцедесът рязко взе завоя и спря пред къщата. Веднага щом видя колата му, Ейприл започна да го вика по име, но Михалис не я чуваше. Вятърът и дъждът бяха прекалено силни, а и той явно бързаше. Слезе от колата само по риза, която прогизна, преди да е направил и крачка към къщата.

Ейприл не би издържала още дълго време, докато открие, че тя пак е изчезнала. Събра сили и отново го извика, този път още по-силно и отчаяно:

— Михалис! Михалис!

Той се спря, обърна се и се взря в тъмнината. Когато най-сетне се втурна към нея, Ейприл с ужас усети, че кракът й се подхлъзва. Мократа й коса беше полепнала на кичури по лицето, ръцете й бяха измръзнали и вече не я слушаха. А под нея се чуваше как морето беснее.

Михалис стигна до ръба на скалата, хвърли се на земята и сграбчи Ейприл.

— Михалис! Михалис! — Лицето му беше толкова близо, но тя не можеше да спре да повтаря името му.

— Тихо, държа те здраво — успокои я той. — Не мърдай и не се отпускай! Внимателно пусни тревата и се хвани за мен.

Дъждът се изливаше върху тях и Ейприл бе като парализирана от страх. Едно погрешно движение и щеше да полети надолу. Трябваше да положи огромни усилия на волята, за да пусне тревата. Тогава Михалис я улови под мишниците и я стисна с такава сила, че тя изохка от болка.

— Сега се хвани с двете си ръце за врата ми и се дръж здраво — нареди й той и полека започна да я тегли нагоре, докато тя легна на мократа трева на върха на скалата. Ейприл припадна от изтощение, но на Михалис и през ум не му мина да я остави. Наведе се над нея, свести я и я вдигна на крака.

— Ах ти, глупаче! — промърмори той, като я хвана за раменете и я разтърси. Очите му блестяха, а гневът му беше толкова голям, че в момента беше способен на убийство. — Съвсем малко да се бях забавил и щеше вече да си мъртва!

Ейприл не можеше да се съвземе от уплахата си. Стояха мълчаливо, вперили поглед един в друг, а дъждът се изливаше върху тях, по косите им, по лицата им. Мократа риза на Михалис, изкаляна и позеленяла от тревата, беше прилепнала към тялото му, но в този миг никой не мислеше за състоянието на дрехите си. Ейприл трепереше и едва се държеше на краката си, а в очите на Михалис проблясваха яростни искри. Той хвана мокрото й лице със силните си ръце и Ейприл не можеше да направи нищо друго, освен да му отвърне с безпомощен поглед.

— Ако бях забравил подозренията си, ако не бях се върнал…

Той не довърши изречението си, приближи лицето й до своето и улови устните й в жестока изгаряща целувка. Не знаеше, че Ейприл плаче. Сълзите й се смесваха с дъждовните капки, стичаха се по бузите й и мокреха и неговите страни. Двамата се бяха вкопчили един в друг, сякаш бяха смъртни врагове, борещи се на живот и смърт. Вцепенена, Ейприл даже не усети, че той пусна лицето й и я прегърна.

— Сега щеше да лежиш долу на скалите — прошепна Михалис, докато челата им почти се допираха, — безжизнена, обезобразена…

— Моля те, недей! — промълви тя разтреперана в обятията му, неспособна дори да мисли.

Той се взря в очите й и едва сега откри, че са пълни със сълзи. Наведе се и започна отново да я целува, бавно и страстно. Целувката я стопли, прогони уплахата й и Ейприл престана да трепери. Михалис я притискаше все по-силно и по-силно към себе си, докато мокрите им тела почти се сляха в едно. Едва когато той най-сетне отметна глава, тя осъзна, че е обвила ръце около врата му и се притиска с всички сили към него. В прегръдките му се чувстваше в безопасност, само там не се страхуваше от нищо.

— Да се прибираме — каза той внезапно и Ейприл се опита да го последва, но остра болка прониза глезена й.

— Навехнала съм си крака.

— Леко се отърва — отвърна й гневно Михалис. Не, това не беше всичко. Той беше я прегръщал, целувал, беше й спасил живота. Тя не бе треперила само от страх. За няколко секунди се беше почувствала почти като част от него и това чувство й беше харесало. А сега я плашеше.

— Съжалявам — пророни Ейприл, наведе глава и закуца напред, но Михалис мигом я взе на ръце и я понесе към къщата. Вятърът, още по-силен отпреди, навяваше дъжда в лицата им и Ейприл отново започна да трепери.

— Сега имаш нужда от един горещ душ — строго каза Михалис, когато я занесе в стаята й. — Като свършиш, ще дойда да ти прегледам глезена.

Той я пусна и си тръгна. На Ейприл обаче й се прииска да му каже поне една добра дума, да му обещае, че повече няма да прави номера, да му благодари.

— Майкъл — обърна се тя нежно към него.

— Не ме бъркай с брат ми! — извика той неочаквано и сбърчи гневно вежди. — Аз съм грък и се казвам Михалис. На Петрос можеш да му викаш както си искаш, но когато говориш с мен, не забравяй кой съм! — И той излезе от стаята, като затръшна вратата след себе си.

Докато стоеше под горещите струи на душа, Ейприл си мислеше, че споменът за преживяния страх никога няма да избледнее от паметта й. Ако Михалис не се беше върнал навреме, сега щеше да е мъртва. Мисълта за бягство беше обсебила съзнанието й още от самото пристигане тук, но сега реши, че трябва да сложи край на тези рисковани опити.

Облече си пеньоара и седна на леглото да си подсуши косата. Как ли щеше да се отнася Михалис с нея отсега нататък? Навярно ще я изпрати вкъщи. Всъщност никой не излезе победител от битката помежду им — тя най-сетне беше осъзнала, че е невъзможно да му се изплъзне, а той не можеше повече да я задържа, защото по този начин се нагърбваше с отговорност, която беше прекалено голяма дори за него. Утре сигурно щеше да я закара до Атина и да я качи на самолета.

Михалис полудяваше всеки път, когато я чуеше да споменава името на брат му, така че Ейприл се закле да не го произнася повече пред него. Сега съжаляваше, че не се е примирила с пленничеството си още от самото начало — във всеки случай би било по-безопасно.

Когато Михалис влезе, преоблечен във всекидневните си дрехи, тя все така седеше на леглото. Косата й почти беше изсъхнала и падаше на кафяви вълни по раменете.

— Изпий това! — подаде й чаша коняк и не сне поглед от нея, докато тя не го изпи послушно до дъно. — Дай сега да ти прегледам крака.

Предишната Ейприл би отказала, но тази се подчини и вдигна крака си, като леко потръпваше от болка, докато внимателните пръсти на Михалис опипваха навехнатия глезен. Той коленичи на пода и тя забеляза, че е донесъл със себе си бинт и някакво бурканче, но реши да не задава въпроси. Каквото и да правеше, щеше да си мълчи и да търпи. От предизвикателното й поведение не беше останала и следа и в този момент й се искаше просто да престане да му създава неприятности.

— Взех го от София — обясни й Михалис. — До сутринта ще ти мине или поне така твърдят.

Ейприл се наведе и погледна тъмните му ръце, които умело превързваха глезена й. Той свърши, изправи се и грижливо затвори буркана. После влезе в банята да си измие ръцете. На Ейприл й се прииска да поговори с него, но прояви достатъчно благоразумие и не го направи. А така й се искаше! Искаше й се да му се усмихне и да види как и неговото лице се озарява от ослепителна усмивка. Това се случваше толкова рядко, но случеше ли се, той се променяше до неузнаваемост.

От банята обаче Михалис се отправи към вратата, като се спря само за момент, колкото да й каже:

— Ако искаш, ще ти донесат вечерята тук. Така няма излишно да натоварваш глезена си, а и ще имаш време да се съвземеш от шока. Мисля, че ще е най-добре още сега да си легнеш.

— Моля те, не си отивай просто така — развълнувано прошепна Ейприл. — Аз… още не съм ти благодарила за това, че ме спаси и… И исках да те уверя, че повече няма да се опитвам да бягам.

Михалис я погледна в очите, в които се четеше искрена молба, и като никога лицето му не придоби обичайния си ехиден израз.

— Този път ти вярвам, защото утре те качвам на самолета за Англия. Знам, че рискувам да се свържеш с Петрос, но не мога непрекъснато да бъда около теб и да те спасявам. Някой ден просто може да закъснея. Така че утре си заминаваш вкъщи.

Ейприл не можеше повече да издържа тъмния му проницателен поглед и наведе глава. Михалис постоя малко, наблюдавайки я втренчено, сетне рече:

— Да не би да не искате да си отидете вкъщи, госпожице? Да не сте се привързала към похитителя си?

Ейприл тревожно прехапа устни, когато Михалис излезе от стаята й. В никакъв случай не бива да се привързва към него! Отчаяно се опита няколко пъти да убеди сама себе си, че с нетърпение очаква утрешния ден и завръщането си вкъщи, но без особен успех.

Когато София й донесе вечерята, на Ейприл никак не й се ядеше. Беше прекалено потисната. Утре напускаше Гърция и никога повече нямаше да се върне. Беше й тягостно, но все пак се опита да се ободри. Ще се постарае да забрави Михалис Константинидис и всичко свързано с него. И други мъже я бяха целували. А този беше обсебил мислите й поради простото обстоятелство, че противно на волята си, беше принудена да съжителства известно време с него.

Но образът му не изчезваше от съзнанието й. Нямаше смисъл да си повтаря, че и други са я целували.

Не го бяха правили по същия начин. Михалис беше проникнал прекалено дълбоко в душата й, за да го забрави лесно. Всичко преживяно с него беше като някакъв сън, от който тя нямаше желание да се събуди.

Беше късно посред нощ, когато той почука тихо на вратата. Ейприл тъкмо излизаше от банята и мислейки си, че е дошла София, извика: „Влез!“. Когато обаче видя Михалис на вратата, застина изненадана насред стаята и притеснено се загърна в пеньоара си.

— Мислех, че си заспала.

— Не, изглежда… Май не съм толкова уморена.

— Сигурно е от шока. Искаш ли да ти донеса нещо? Още един коняк?

— Не, благодаря.

— Как е кракът ти?

Тя го раздвижи и не почувства болка.

— Добре е, всъщност едва ли е било нещо сериозно.

— Леко се беше подул. Но пък този мехлем е почти вълшебен според София. Добре, ако нямаш нужда от нищо, тогава да те оставям да спиш…

Ейприл не можа да измисли какво да отговори. Искаше да се извини, но не намираше думи. Не можеше да направи нищо друго, освен да стои и да го гледа, омаяна от силното му излъчване. Познаваше лицето му така добре, сякаш се познаваха от години.

Той отвърна на погледа й и стисна устни. Изглеждаше объркана, уязвима, неспокойна, толкова различна от момичето, което беше посрещнал на летището! В очите й, все така невинни и ясни, сега се четеше отчаяние.

— Не ме гледай така! — изскърца със зъби Михалис. — Още усещам дъха ти върху устните ми, а и аз съм мъж със съвсем нормални мъжки желания.

Лицето на Ейприл цялото пламна и тя сведе очи. Тя също помнеше целувките му, уханието на кожата му, помнеше как брадата му я одраска, когато лицата им се допряха под проливния дъжд, помнеше силата, с която я притискаше към себе си.

— Теос! Кажи нещо, за бога! — извика той внезапно. — Утре ще те видя за последен път в живота си!

— Нека… Нека бъде така, както ти искаш — едва успя да промълви Ейприл. Думите му бяха нажежили атмосферата в стаята със страст, която беше почти агресивна. — Съжалявам, че изобщо дойдох в Гърция и мога да ти обещая, че никога няма да се опитам да се свържа с…

— Не споменавай името му! — прекъсна я Михалис, спусна се към нея и я хвана за ръцете, още преди да е довършила изречението си. — Не ми напомняй! Не искам да ми напомняш за връзката си с брат ми.

— Но защо не ми вярваш? — попита го тя с очи, изпълнени с горест, а той погали лицето й.

— Защото си прекалено красива, за да си истинска — каза Михалис с горчивина. — Твърде млада и привлекателна си, за да повярвам в невинността, която излъчваш. Нещо повече, ти дойде тук заради един мъж, който не криеше, че е безумно влюбен в теб и аз зная поради какви причини. Пристигна в Гърция само с един самолетен билет и почти без нищо друго. Бягаше от станалия вече непоносим за теб живот и искрено се надяваше да останеш тук завинаги…

— Не е така, но мога ли да те разубедя? — прошепна Ейприл. — В края на краищата, има ли някакво значение…

— За мен може и да има — процеди през зъби Михалис.

— Но защо? Няма да промениш мнението си за мен, нали? Беше го съставил, още преди да си ме видял. Избрал си да вярваш на Петрос. Защо просто не продължиш да му вярваш?

— Аз и сега му вярвам. И въпреки всичко, това има значение за мен, макар че бих искал да нямаше. Аз самият те желая.

Ейприл потрепери и пребледня от неочакваните му думи. Знаеше, че е истина — Михалис не се шегуваше. Лицето му се беше изопнало, а в ъгълчето на устата му едно мускулче нервно потрепваше, издавайки усилията му да сдържа чувствата си. Тя вдигна глава и го погледна в очите. В тях сякаш се разгаряха черни пламъци, които я залюляха така, че й се зави свят.

Той започна да я милва и Ейприл изхлипа тихичко, отчасти от изтощение, отчасти от възбуда. Това беше достатъчно за Михалис, за да пренебрегне задръжките си. Бавно той я привлече към себе си, обви ръцете си около нея и жадно потърси устните й. Ейприл нямаше сили да се съпротивлява, въпреки че добре знаеше какво си мисли той за нея. Силните му ръце я обгърнаха и безмилостно я принудиха да сложи глава на рамото му, докато я целуваше като обезумял.

— Ти си създадена за любов, за прегръдки — едва чуто произнасяше той между целувките. — Лека като перце, нежна като коприна, с очи като звезди. Искам те! Желая те още сега!

Той разтвори устните й и тя изстена пред чувствения похотлив натиск на езика му. Някак потайно той започна да изследва топлината на устата й, после се върна, плъзна се по устните й, а след това се втурна обратно навътре, за да намери нейния език.

Ръцете й се стрелнаха и го обгърнаха, като се стегнаха в здрав обръч около кръста му. Пламъци пробягаха по тялото й, краката й омекнаха и тя се отпусна в прегръдките му. Той прекара ръка по гърба й и сподавено изръмжа от раздразнение, че дрехата й му пречи. С лекота разкопча пеньоара й и го запрати на земята, като отново я улови в обятията си. Устните му не се отделяха от нейните и тя чуваше как собственото й учестено дишане се смесва с неговото. Това беше лудост и грях, но огънят вече я обгръщаше. Тя искаше да изгори в него и отвръщаше на целувките му със същата необуздана страст.

Когато пръстите му отново зашариха по гърба й, сега покрит единствено от тънката й атлазена нощница, тя извика, ужасена от мощта на чувствата, които бликаха на вълни от неподозирани дълбини, и обливаха цялото й същество в огнени струи. Тя се изви назад като дъга и той притегли нетърпеливо тялото й, за да усети тя твърдото му мъжко желание. Тогава Ейприл започна да пропада в някаква черна пропаст. Светът наоколо престана да съществува, тя виждаше само огъня, предложен й от Михалис, и не усещаше нищо друго, освен силното му здраво тяло, с което заедно летяха надолу в бездна от кадифе.

— Отдай ми се, скъпа — дрезгаво прошепна той. Ейприл не беше в състояние да говори, беше като смазана, обгърната отвсякъде от нажежена тъма, в която потъваше все по-надълбоко и по-надълбоко. Не можеше да направи нищо повече, освен като в просъница да повтаря името му. Той я повдигна, докато пръстите на краката й вече не докосваха земята, завъртя се и тръгна с нея към леглото.

— Толкова си прекрасна — прошепнаха устните му. — Толкова крехка и топла! Искам да усетя мекотата на кадифената ти кожа до тялото си, да заровя лице в сиянието на косата ти…

Не й даде време да се опомни и здравия й разум да се обади. Внимателно я положи на леглото и се изправи за момент, колкото да съблече пуловера си. След това се отпусна до нея и се зае да развързва тънките връзки, които крепяха нощницата й. Лесно се справи и бързо дръпна ефирната материя надолу, разголвайки тялото й до кръста. В очите му се разгоря луда страст, когато погледът му попадна на малките й изящни гърди, присвоили си красотата на две свежи розови пъпки. Възбудата й беше толкова силна, че когато той ги докосна нежно, тя извика, разкъсвана от чувства. Зърната й набъбнаха, гърдите й се стегнаха, за да посрещнат ласките му. Тя усети тялото му върху себе си и шумно издиша. Михалис обхвана гърдите й с ръце, а устните му за пореден път се впиха в нейните. Той обаче нямаше търпение да открие прелестните потайности на тялото й. Обсипа гръдта й с целувки и лекичко захапа зърното й, при което тя извика от болка и наслада. Така той продължи да я затрупва с ласки, докато тя започна да хлипа в обятията му. Тогава я повдигна, сне от нея и последните й дрехи и пред очите му се разкри нежната й красота.

— Само ако и ти го желаеш — дрезгаво промълви той, докато поглъщаше с поглед тялото й.

Ейприл беше така преизпълнена със страст, че почти се ужасяваше от силата на неистовото си желание за нещо, което никога не бе познала, нито пък беше очаквала.

— Да! — най-сетне се отрони от устните й и Михалис се усмихна. Ейприл изобщо не разбра кога се е съблякъл. Не виждаше нищо друго пред себе си освен мощните му мускулести гърди и къдравите черни косъмчета по тях. Тя го искаше в себе си, искаше да усети тялото му, да го почувства. Протегна ръце, за да го докосне и зарови пръсти в дълбокия черен мъх на гърдите му, като нетърпеливо го притегли към себе си.

Михалис се засмя тихо, отпусна се отново върху нея и телата им потънаха в мекото легло.

— Сега, скъпа, сега — опита се той да я поуспокои. — Имай предвид обаче, че те желая диво, ожесточено и няма да бъда нежен, нито пък ще свършим бързо. Разбра ли ме какво искам да ти кажа?

Думите му я върнаха обратно на земята и върнаха разсъдъка й. Това предупреждение я накара да осъзнае колко сила има в тялото, което лежи върху нея, колко сила и непоколебимост. Ръката му се промуши между бедрата й в търсене на източника на нейната страст и Ейприл мигом се скова, обзета от внезапна паника. Той мислеше, че тя го е правила преди, и безрезервно вярваше на Петрос. Михалис усети реакцията й и погледна изненадан разширените й от ужас сиви очи.

— Какво ти стана? Уплаши ли се от нещо? За известно време тя просто загуби дар слово.

— Аз… не мога! Никога… не съм… — успя да промълви най-сетне и учудването на Михалис премина в гняв.

— Не си играй с мен! — процеди той през зъби с лице, изопнато от страст и ярост. — Та ти се разтапяше в ръцете ми преди малко!

— Не можех да го предотвратя — прошепна Ейприл. — Когато ме докосваш, просто ми премалява, но никога не съм била с мъж. Сега… ме е страх.

Той дълго време я гледа втренчено и се чуди дали да й повярва, докато ръцете му продължаваха да я галят. Ейприл лежеше със затворени очи и трепереше. След дълго колебание Михалис стана, метна нощницата върху нея и започна да се облича.

— Можеш да си отвориш очите — рязко процеди той, все още задъхан, но вече овладял чувствата си.

— Съжалявам — прошепна тя и Михалис се намръщи.

— Наистина жестоко ще съжаляваш, ако само за миг дори се усъмня, че нарочно ме разиграваш — заплаши я той. — Сега обаче не съм сигурен дали е така.

Той вдигна пеньоара й от пода, остави го на леглото до нея и продължи:

— Да се надяваме, че до утре глезенът ти ще е оздравял, защото отиваме на острова. Няма да видиш Англия, докато не ми се изясни цялата тази история.

— Ще ме водиш на острова?! — учуди се Ейприл и забрави за притеснението си. — Но там са Петрос и… семейството ти.

— Да — съгласи се той, — и Петрос е там. И един от вас двамата ще ми каже истината. Нямам време да плаваме дотам с ферибота, затова ще пътуваме с хеликоптер. С нетърпение очаквам да видя срещата ви.

Михалис излезе от стаята и Ейприл си облече нощницата. За сън обаче не можеше и да помисли. Огънят в нея още гореше, дори уплахата й не бе успяла да го потуши. Все още усещаше страстта в себе си, реална и осезаема. А утре ще трябва да се срещне със семейството му, ще трябва да се изправи пред Петрос и да го нарече лъжец в собствения му дом пред очите на Михалис, от чийто поглед нищо няма да убегне.

Ейприл обаче не можеше да си обясни как бе попаднала сред тези черни изгарящи пламъци? Имаше чувството, че последните няколко дни са продължили години, че цял живот е усещала силното присъствие на Михалис. Дори и със затворени очи тя го виждаше пред себе си и нямаше никакво намерение да го прогони от съзнанието си. Искаше той отново да я докосва, да възпламенява огъня в нея и това да продължава до безкрай, докато всичко в нея изгори и се превърне в пепел. Такова усещане не бе изпитвала никога по-рано.

 

 

На следващата сутрин седна до него в хеликоптера. Беше взела целия си багаж, защото след посещението на острова щяха да я закарат направо на атинското летище, след което веднъж завинаги щеше да прекрати взаимоотношенията си със семейство Константинидис.

Докато летяха над морето, Ейприл изтръпваше всеки път, когато под тях се появеше някой остров, понеже очакваше, че именно там ще се разиграе неприятната сцена. Тъкмо да разбере, че се е излъгала и да си отдъхне от напрежението, на хоризонта изникваше следващият остров и така страхът от предстоящото изпитание непрекъснато се наслагваше у нея. Тя не можеше да си представи как ще излезе от затрудненото положение. Оказваше се, че всъщност никога не е познавала Петрос. Там, където отиваше, всички щяха да й бъдат чужди, с изключение на Михалис. Сега нямаше към кого другиго да се обърне за подкрепа освен към него, към човека, който я беше отвлякъл, който я беше изолирал от останалия свят противно на волята й, който на всичкото отгоре не беше на нейна страна.

— Пристигнахме — каза внезапно той, хвана я за ръката и посочи някъде надолу.

Островът с нищо не се различаваше от тези, които вече бяха подминали. Беше само малко по-малък. Хеликоптерът летеше сравнително ниско и Ейприл не можеше да го обхване целия с поглед. Изглеждаше безлюден като някой тропически остров, отдалечен на стотици километри от цивилизацията. Виждаха се само покрити със зеленина хълмове и планини, обширни плажове, редуващи се с назъбени канари и никакви признаци на живот. Скоро обаче вертолетът се издигна по-високо и Ейприл най-сетне видя къщата.

Тя беше внушителна, изградена от често срещания на този остров камък със златист оттенък. Изглеждаше стара и малко неприветлива. Направиха едно кръгче над нея и Ейприл забеляза плувен басейн, морави, отрупани с цветя, и огромни дървета, пренесени тук вероятно преди много, много години. Всичко говореше за невиждано богатство, спокойствие и разкош.

— Ето това е крепостта на семейство Константинидис — рече Михалис. — От поколения насам това място е притежание на моя род.

— А защо не виждам селата? — попита Ейприл учудена, откривайки огромното несъответствие между разказите на Петрос и това, което виждаше.

— На острова няма села. Тук са само нашата къща, планините, морето и това е всичко.

— Но Петрос ми е разправял, че има села, църква…

— Навярно е искал да те предразположи да дойдеш тук. Във всеки случай ще му дадем възможност да се поправи само след няколко минути.

— Може и да го няма. — Ейприл се хвана за тази мисъл като удавник за сламка.

— Недей да храниш празни илюзии — навъсено я посъветва Михалис. — Той е там долу, скоро ще те посрещне и тогава ще разбера кой от двама ви ме е лъгал.

Нямаше нужда да я заплашва, тонът му беше достатъчно красноречив. Който и да беше лъжецът, когато го разкриеха, сигурно щеше да съжалява, че изобщо се е родил на този свят.

Във всеки случай Ейприл едва ли щеше да стане свидетел на някое мило семейно тържество.