Патриша Уилсън
В плен на страстта (4)

Четвърта глава

Точно след час Ейприл излезе от стаята си, облечена в светлосин костюм. Тя тъкмо слизаше по стълбата към долния етаж, когато откъм кабинета си се зададе Михалис. Той се спря и впери поглед в нея, от който й се зави свят. Струваше й се чиста лудост да прекара часове близо до този огромен и силен мъж. Носеше сив костюм, бяла риза и червена вратовръзка. Странно, но лицето му излъчваше ведро спокойствие и тя се смути, без да знае защо. Може би защото грешеше и той не беше тиранин и престъпник по душа…

— Тръгваме веднага, ако сте готова — подкани я Михалис. — И не забравяйте, че би било неразумно да скачате от колата в движение — предупреди я той и отвори вратата на колата.

— Напълно съзнавам положението си — увери го тя. — Взех да се примирявам…

— Съмнявам се — измърмори Михалис и запали двигателя.

— И аз ли ще присъствам на срещата ви?

— Не, разбира се. Току-виж партньорите ми взели присърце историята на малка чаровница като вас и решили да ви помогнат.

— Не вярвам, особено ако са такива като вас. Пък и нали съм никоя…

— Вие, госпожице Стюарт, сте най-голямата неприятност, която ми се е случвало да преживея.

— О, вие още нищо не сте видели!

— Ето, значи с право възнамерявах да ви заключа.

— В колата?! — удиви се Ейприл и си представи как ще се развика и ще привлече вниманието на минувачите.

— Имам си едно тайно местенце — зловещо отвърна той и Ейприл инстинктивно посегна да отвори вратата, но тя се оказа заключена.

— Искам да сляза!

— При тази скорост?! Страхувам се, че е невъзможно — презрително отговори Михалис. — Ако продължавате да предприемате рисковани действия, можете сериозно да пострадате, да се обезобразите за цял живот дори. Тогава как ще съблазнявате богати мъже?

— Просто искам да си ида вкъщи — прошепна тя. В очите й напираха сълзи, макар рядко да си позволяваше да плаче.

— Така и ще стане — обеща й той, — но кога — това ще реша аз. Ако ми бяхте обещала това, което поисках от вас, щяхте да обикаляте по магазините и изобщо да прекарате приятен ден.

— А вие бихте ли ми повярвали?

— Мисля, че да, макар да сте доста особена…

— Ами вие? Да не би да не сте особняк! А и без друго хубавите магазини сигурно са прекалено скъпи за мен.

— Щях да ви дам пари — увери я Михалис. — Знам, че не сте богата.

— Не ми трябват вашите пари! И ничии други — додаде рязко тя и се изчерви от обида. — Нямате представа колко сте жалък, парадирайки с богатството си!

— Опитвах се да бъда любезен — каза Михалис и гневно я погледна, но тя не сведе очи.

— Заблуждавате се! Мислите, че всички хора са като вас. Парите не са всичко за мен.

— Не и според Петрос — отбеляза той ехидно. След тази последна обида Ейприл реши да не му проговаря повече. Явно Михалис и за миг не се бе усъмнил в думите на брат си. Но нима му приличаше на прелъстителка? Не се стърпя и зададе въпроса си на глас:

— Приличам ли ви на прелъстителка?

— Не — мрачно отговори той, без да отделя поглед от пътя пред себе си. — Изглеждате ми доста невинна, макар да сте своенравна и твърдоглава. Аз обаче не мога да си позволя да рискувам. Идната седмица ще обявим годежа на Петрос. Годеницата му ще дойде на острова заедно с родителите си и всичко трябва да мине без усложнения.

— Почти ми става жал за Петрос. С брат като вас…

— Не сте права! Те двамата се познават от деца. Преди вие да се набъркате в живота му, той беше готов на всичко заради нея. Сега обаче явно мисли повече за вас. Мога да го разбера, но вие не сте подходяща. Не сте жената, от която той има нужда. Ако се ожени за вас, няма да мине много време и ще осъзнае, че е допуснал фатална грешка, като е разбил сърцето на онова мило момиче. Тя ще бъде посрамена пред всичките си роднини и приятели, а в моето семейство ще започнат безконечни спорове и раздори. Добре познавам брат си и нищо не е в състояние да ме убеди, че вие сте жертвата в случая. Той говореше за вас с толкова страст, а вече и сам се убедих, че не бихте се спрели пред нищо, за да постигнете целта си.

— Тогава не виждам какво друго можем да си кажем.

— Така е наистина.

Къщата се намираше в едно от богаташките предградия на Атина и изглеждаше точно така, както би могло да се очаква, че ще изглежда убежището на милионер като него. По улиците наоколо не се виждаше жива душа. Това, разбира се, беше чиста случайност, но Ейприл вече си бе внушила, че няма нещо непосилно за Михалис. Стига да пожелаеше, той вероятно би могъл да наложи дори комендантски час в квартала.

Тя прояви достатъчно разум да не се опитва да прави сцени на улицата, а и думите му в колата бяха убили всяко желание за съпротива у нея. Когато той й отвори вратата на колата, Ейприл просто слезе и се отправи унило към къщата. Капаците на всички прозорци бяха плътно затворени и поради това фасадата имаше по-скоро суров и отблъскващ вид, което още повече я потисна. Значи тук щеше да я заключи Михалис…

Атмосферата вътре в къщата обаче не беше нито мрачна, нито потискаща. Влязоха в обширно фоайе с бяла стълба, която водеше към втория етаж. Но Михалис не тръгна нагоре, а въведе Ейприл в салона долу. Всички стени бяха покрити до тавана с библиотечни рафтове от светло дърво, а подът бе застлан с огромен килим в свежи тонове, канапето и фотьойлите пък бяха от матовобяла кожа. Скъпи картини, цветя, статуетки и пластики допълваха изисканата обстановка.

В стаята проникваше достатъчно светлина, защото капаците на прозорците бяха решетести, без от това да изглеждат по-малко здрави.

— Защо сте сигурен, че като ме оставите, няма да отворя някой прозорец и да избягам? — подразни го Ейприл.

— Защото кепенците на всички прозорци в къщата са здраво заключени. Не си правете труда да опитвате.

Михалис прекоси салона и влезе в малка също декорирана с вкус трапезария с кухня в съседство. Започна да отваря разни шкафове и да проверява съдържанието им.

— Има предостатъчно неща за пиене — сковано съобщи той най-сетне, — но няма мляко. Ако ви потрябва за чая, в бюфета има малко сухо мляко.

После той тръгна към втория етаж и Ейприл примирено го последва. Апатията й обаче изчезна, когато надникна в спалнята, където веднага забеляза следи от женско присъствие. В банята също беше пълно с вещи, необходими за тоалета на една жена. Но и тук капаците на прозорците бяха плътно затворени.

— Защо не отворите прозорците поне тук горе? — раздразнено попита Ейприл. — Няма да скоча, високо е и ще се пребия.

— Като нищо ще го направите! Във всеки случай поне ще успеете да привлечете вниманието на минувачите.

— Ами дори и да не ги отворите, хората от съседната къща сигурно ще чуят писъците ми и ще се притекат на помощ.

— Съседната къща е необитаема. Този квартал е доста скъп за повечето хора — обясни Михалис.

— Но вие не живеете сам тук…

— Къщата е моя собственост. Но вие сте права — тук наистина живее една жена. В момента тя не е в града.

— О, любовница — презрително процеди Ейприл. — Виждам, че на вас ви е позволено това, което забранявате на другите. Мен ще ме затворите тук, заради въображаемата ми връзка с Петрос, докато вие спокойно се забавлявате…

— Никой нямаше да ви затваря, ако си бяхте стояла в Англия! — гневно я прекъсна той. — Вече ви обясних как стоят нещата. Колкото до мен, аз няма скоро да се женя, а и жената, за която става въпрос, не се домогва до парите ми. Има ги предостатъчно.

— Да, това явно я поставя вън от подозрение. Но не бъдете толкова сигурен, едва ли тя ще има нещо против вашите пари да се прибавят към нейните.

— Значи вие мислите, че жените се интересуват от мен единствено заради богатството ми? — заплашително попита Михалис и се приближи към нея.

— Любовните ви истории не ме засягат. Единственото, което искам, е да се върна вкъщи. — Ейприл бързо отстъпи назад, защото видя в очите му да проблясва опасно пламъче и изведнъж осъзна, че са съвсем сами. По-добре да престане да го дразни и просто да се махне оттук, когато той излезе. В края на краищата, не можеше да няма начин да се измъкне оттук.

— Вие сте самото целомъдрие — сухо подхвърли Михалис. — Наистина не е зле да поддържате прилично разстояние между мен и себе си, защото ако непрекъснато ме предизвиквате, може да ме изкушите да ви покажа какво точно намират у мен жените.

Ейприл отново почувства как магнетичните му очи неудържимо привличат нейните и усети да я завладява странна омая. С върховно усилие тя се обърна и излезе от стаята, пламнала от смущение. Михалис я последва надолу по стълбите, но се насочи към входната врата.

— Трябва да излизам вече — каза той, погледна часовника си и пак се обърна към нея. — Може би малко ще закъснея за обяд и тъй като тук няма почти никаква храна, щом дойда, ще отидем в някой ресторант. Но запомнете, при най-малкия признак на неподчинение, се връщаме обратно и оставате гладна. Всичко зависи от вас.

След тази тирада той напусна къщата, като не пропусна да заключи вратата след себе си.

Ейприл веднага трескаво се залови за работа. Първо опита да отвори входната врата — оттам щеше да й е най-лесно да се озове на улицата. В едно от чекмеджетата в кухнята намери дълъг тънък нож, който се опита да използва като шперц. Въпреки многобройните й опити обаче ключалката не поддаде. А като си помисли човек колко лесно става по филмите!

Дали пък нямаше да се справи с ключалките на прозорците? За съжаление и те се оказаха не по-малко костелив орех. Ейприл опита да отвори един по един капаците на всички прозорци, но без никакъв успех. Захвърли ножа и отиде да търси ножица. Откри една, но и тя не й свърши никаква работа. Изглеждаше по-лесно да се избяга от затвор, отколкото от тази къща.

Вътре взе да става непоносимо горещо, но не беше възможно да отвори някой прозорец да се разхлади. Надникна през пролуките на кепенците и забеляза, че навън слънцето пече безмилостно.

Ейприл почувства, че се задушава. Дори й се стори, че изпитва клаустрофобия. Заснова от стая в стая, но навсякъде жегата беше непоносима. Под синия си костюм не носеше нищо и въпреки че беше съвсем сама, някак не й се искаше да разкопчава и едно-единствено копче. Но самата мисъл, че Михалис може внезапно да се върне и да я намери така, я възпираше. От това й стана още по-горещо.

В хладилника намери изстуден сок, но напитката я разхлади съвсем за малко. Ейприл се почувства безкрайно изтощена от напрежението и от жегата. Михалис изобщо не го беше грижа какво изпитва тя затворена в тази проклета къща, готова всеки момент да припадне.

Почувства се на границата на силите си. Почти се разплака, въпреки че бе под достойнството й. С ужас си помисли, че наистина е взела да привиква с мисълта за него, за високата му силна фигура, за черните му изгарящи очи и тъмната коса. Господи! Как можеше да понася някой да се отнася покровителствено с нея. Спомни си как й беше казал веднъж, че жертвите често се привързвали към мъчителите си. Не, подобно нещо не можеше да й се случи! Добре се познаваше.

Тя още веднъж отчаяно задърпа входната врата и това изцеди и последните й сили. Ако продължеше да упорства, нищо чудно Михалис да я намери паднала на пода в безсъзнание. Тогава се сети за нещо. Ако любовницата му имаше някакви по-леки дрехи в гардероба си, можеше да вземе някоя назаем.

Гардеробът в спалнята обаче се оказа празен. Нямаше нищо и в скрина, и в чекмеджетата на тоалетното шкафче. Уморена, Ейприл приседна за миг на леглото, сетне решително стана и затвори вратата. Съблече костюма и легна да си почине. Остана по фино дантелено бельо, но какво друго й оставаше да направи? Ще полежи така и щом чуе входната врата да се отваря, ще скочи бързо и ще се облече.

Ейприл се отпусна и скоро заспа.

 

 

Когато отвори очи, на вратата стоеше Михалис. За момент Ейприл не можа да се ориентира в обстановката, но изведнъж й просветна и тя осъзна какво става. Веднага сграбчи свободния край на покривката, върху която лежеше, и трескаво се опита да прикрие голотата си.

— Пред нищо не бихте се спрели, за да постигнете целта си! — измърмори Михалис. — Какво означава сега пък това — опит да ме съблазните или да ме умилостивите?

— Заспала съм — оправда се смутено Ейприл и още по-плътно се зави.

— А може би през цялото време сте се престрували — иронично подхвърли той. — Вече имах възможност да се убедя какво въздействие имате върху мъжете, госпожице Стюарт! Нямаше нужда толкова „да разголвате“ истината.

Ейприл изгаряше от срам и не смееше да го погледне. Беше ясно как изглежда в неговите очи.

— Аз… Аз наистина не исках да заспивам — прошепна тя, като отчаяно се мъчеше да отбегне погледа му. — Почувствах се уморена и… просто легнах да си почина малко.

— Фотьойлите в салона не се ли оказаха подходящи за целта? Да-а-а, би било още по-скандално да ви намеря полугола в гостната си — провлече Михалис подигравателно. — И какво очаквате да направя сега, госпожице? Да загубя самоконтрол, да се хвърля в леглото и да се любя с вас, така ли?

— Беше ми горещо! — не издържа Ейприл и избухна в плач. — Щях да умра от задух, а жегата… жегата беше непоносима!

Михалис постоя известно време, без да сваля поглед от нея, и лицето му постепенно загуби присмехулния си израз. Пристъпи крачка, но нерешително спря и измърмори нещо под нос на родния си език.

— Теос! Забравил съм да включа климатичната инсталация! Изобщо не ми дойде наум.

Излезе от стаята и след няколко секунди полъхна хлад от климатизаторите. Но на Ейприл вече й беше все едно — тя седеше на леглото и хлипаше. Това последно унижение й дойде прекалено много. Плачеше без глас, но сълзите се стичаха по лицето й и от безсилие и срам й идеше да потъне вдън земя. Остана да седи загърната в покривката на леглото, унило отпуснала глава върху свитите си колене. Толкова й се искаше да си отиде вкъщи, че й идеше да завие от отчаяние и да не спре, докато той не се съгласи да я пусне. Михалис до такава степен я бе сломил духом, че вече нямаше сила да отговаря на обидите му.

— Прости ми, скъпа, наистина бях жесток към теб — чу го тя да казва, макар че не бе усетила кога е влязъл отново. Той приседна до нея на леглото и Ейприл инстинктивно се отдръпна.

— Не се страхувай — рече Михалис меко. — Няма да ти причиня болка. Да съм го правил някога досега?

— А кой ме заключи тук? Едва не се задуших! — вдигна тя разплаканите си очи и видя лицето му съвсем близо до своето.

— Признавам, не помислих колко горещо става тук по обяд. Аз съм свикнал с горещината, но вие изглежда винаги сте живели при по-умерен климат. Съжалявам — сви той рамене, — бях прекалено зает да споря с теб, вместо да съобразя това толкова просто нещо.

Ейприл понечи да отклони очи, но той неочаквано я хвана за брадичката и обърна лицето й към себе си.

— Ще ми простиш ли?

— Кой ви позволява да правите с мен каквото си поискате? — изхлипа тя.

— Вече на няколко пъти се опитвах да бъда любезен с теб — отвърна Михалис и избърса сълзите й.

— Не, вие не желаете да разберете как се чувствам! Никаква любезност не може да компенсира униженията, на които ме подложихте. Ако просто ме бяхте качили на самолета, сега нямаше да ви се налага да се правите на любезен. Нямам никакво желание да се омъжвам за Петрос, за един лъжец!

Той болезнено стисна брадичката й и гласът му отново стана груб:

— Не искам да говорим за Петрос! Всеки път, когато споменеш името му, се сещам, че ти не си прекрасното и прелестно създание, което виждат очите ми. Никога повече не споменавай името му! Няма смисъл да лъжеш, ти не си плод на въображението ми. Ти си пред мен жива, красива, съблазнителна и аз съм сигурен, че дори и само за миг да проявя невнимание, веднага ще избягаш при него.

— Няма да го направя!

— Надявам се този път да казваш истината — злобно процеди той, — защото даже и да избягаш, няма начин да не те открия на острова и тогава ще се отнеса към теб по съвсем различен начин. Ето така!

И Михалис я хвана за косата, дръпна я силно и приближи лицето й към себе си. Ейприл диво се съпротивляваше, но той я държеше здраво. Устните му покриха нейните в необуздано страстна целувка, която я остави без дъх. Зави й се свят и от паметта й избледняха всички други целувки. Тя с всички сили се съпротивляваше, но усилията й останаха напразни. Той разтвори устните й и проникна толкова дълбоко, че на нея не й остана нищо друго, освен да се остави в ръцете му, като само тихо скимтеше. Когато той се отдръпна и огледа изранените й устни, Ейприл не можа да откъсне очи от него. Беше като хипнотизирана.

— Това май е по-доброто решение на въпроса, вместо непрестанно да те следя — замислено рече той. — Брат ми не би взел жена, която вече е била моя.

— Ще те… Ще те убия! — задъха се от гняв Ейприл, но Михалис се разсмя и отново хвана лицето й.

— Не ме изкушавай да ти покажа какво удоволствие бих могъл да ти доставя! Няма да ми е трудно да го сторя, а тъй като имаш опит в тази област, удоволствието ще бъде взаимно.

Михалис пусна лицето й, стана и я изгледа с пламнали очи. Ейприл изведнъж осъзна, че покривката се е свлякла и тя стои полугола и трепереща пред него.

— Облечи се — нареди й той. — И не забравяй какво ти казах! Внимавай — тук не е Англия!

Михалис излезе и Ейприл се опита да размърда отмалелите си крака. Не беше очаквала сексуално насилие, въпреки че и преди той се бе държал грубо. Едва ли би се поколебал да изпълни заплахите си, особено след тази умопомрачителна целувка. Ейприл не беше сигурна докога ще има сили да се съпротивлява. Затова реши на всяка цена да рискува още днес, когато отидат на ресторант. Беше достатъчно да извика за помощ и всичко щеше да свърши. Ейприл се облече и слезе на долния етаж. Ефектът от целувката бе преминал в едва сдържан гняв.

Михалис беше в кухнята и когато тя влезе при него, той й заговори така, сякаш нищо не се беше случило:

— Приготвям обяда — весело съобщи той. — Донесох хляб, сирене, малко маслини и плодове. Купих и мляко за теб и едни страхотни бисквити с мед и бадеми. Ще се нахраним и след това си тръгваме към къщи.

— Защо ще ядем тук? — ледено попита Ейприл.

— Може би искам да остана насаме с теб — многозначително отвърна Михалис. — От друга страна бих могъл да предвидя колко неприятно би се получило, ако изведнъж решиш да се развикаш в претъпкания ресторант. Блюстителите на реда могат да ме задържат и през това време ти да избягаш.

— По-скоро заслужаваш да те тикнат в затвора! — гневно възкликна Ейприл, ядосана, че поредният й план е осуетен.

— О, аз съм прекалено известен, богат и влиятелен и това не би могло да се случи — спокойно отвърна Михалис. — Но теб могат да те задържат и да те отведат в едно заведение, където постоянно ще бъдеш под контрол, докато те освидетелстват. А това никак не би ми било приятно. Но хайде да сядаме на масата — покани я той. — Обядът е готов, дори съм направил чай за теб, скъпа.

— Не ме наричай „скъпа“! — троснато отвърна Ейприл.

— Защо, не ти ли харесва?

— Няма нужда да лицемерничиш. Но все пак ти не си всесилен, а и това твое високомерие…

Чашата, която Михалис беше надигнал, така и не стигна до устата му.

— Сега какво, отново ли ме предизвикваш? Май трябва да ти дам урок… — цинично се изсмя Михалис. — Вече ти казах, че така бих решил всички проблеми. След това ще те заведа на острова и ще ти позволя да се срещаш с когото искаш. Достатъчно е да обявя, че вече си била моя и всичко ще бъде наред.

Ейприл болезнено се сви и забрави дръзкото си поведение. Ръцете й така трепереха, че едва не разля чая. Забила поглед в чинията, тя не смееше да помръдне.

— Хайде, яж — мило я подкани Михалис. — И не се страхувай, правя любов само с тези, които го желаят.

Стана и широко разтвори прозорците.

— Нима не те е страх, че може да се разкрещя и някой от улицата да чуе? — подхвърли Ейприл, когато се посъвзе от смущението си.

— Една целувка и пак ще се умълчиш — рече Михалис, седна и продължи обяда си. — Сега вече ме познаваш по-добре. Хайде, храни се, че имам много работа и искам да се приберем по светло.

Този път Ейприл се подчини, без да роптае. Положението се беше променило. Той беше намерил сигурен начин да предотврати всяко нейно неподчинение. Тя се върна мислено в имението и си спомни за скалистия морски бряг и колко трудно би й било да стигне до пясъчната ивица. Явно започваше да се поддава на истерията, защото й хрумна, че плажът сигурно е миниран. Във всеки случай други възможности за бягство не й оставаха и тя беше длъжна да опита този последен вариант. И то още призори! Той беше заплаха за нея, която от ден на ден ставаше по-осезаема. Устните й още пазеха усещането за страстната му целувка. Някак си започваше да се влияе прекалено много от този мъж.

 

 

Когато на следващата сутрин Ейприл се събуди, небето беше покрито с оловносиви облаци и денят изобщо не изглеждаше подходящ за бягство. Не й се ставаше. Дълго остана будна в леглото. Спомни си вчерашния ден. Обратният път от Атина не беше изминат в неловко мълчание, както тя беше очаквала. Бяха си говорили с Михалис, като че ли се познаваха отдавна.

Той й разказа за страната си, за Древна Гърция и нейните съкровища, за Пътя на поклонниците, части от който са се запазили и до днес.

— Всеки е можел да върви по този път — обясни й той. — Не е имало никаква дискриминация. Единственото изискване е било този, който стигне до храма за поклонение, да се помоли на гръцки. Както и да не разкрива на другите какви чудеса е видял там.

— И какво е имало в този храм? — заинтригува се Ейприл.

— Каквото и да е било, едва ли би впечатлило съвременния човек — засмя се Михалис. — Всяка мистерия, лишена от ореола на тайнствеността, престава да бъде такава.

След кратка пауза Михалис я погледна и смени темата.

— Ейприл, обещай ми повече да не се опитваш да бягаш — помоли я тихо той.

— Не, не мога да ти обещая такова нещо — отвърна тя и цялата се напрегна, въпреки че допреди миг бе седяла спокойно на седалката.

Михалис не каза нищо, но приятелският разговор секна. И те двамата се оказаха отново там, откъдето беше започнало всичко — похитителят и жертвата му продължиха да пътуват във враждебно мълчание.

По-късно, по време на вечерята, телефонът иззвъня. Ейприл не можа да разбере нищо от целия разговор, но усети студенина и ярост в гласа на Михалис. Явно някой се опитваше да спори с него, защото накрая той гневно затвори телефона.

— Обади се твоят любовник — осведоми я Михалис. — Пита за теб. Искаше да знае защо още не си на острова. Между другото, не мислиш ли, че малко късно се е сетил за теб? Човек би очаквал от него да е по-нетърпелив, да се тревожи… Казах му, че не си пристигнала. А той заплаши, че ще отиде до Англия да те вземе.

Ейприл го погледна недоумяващо.

— Не се притеснявай. Няма да отиде, защото му забраних.

— Ами ако не се подчини? — кипна Ейприл. Вече не можеше да понася как този човек не зачита достойнството на другите.

— Никой от семейството не смее да нарушава моите заповеди — изскърца той със зъби. — Тук е Гърция и аз съм главата на семейство Константинидис. Тук не се сключват неподходящи бракове. Петрос може да ме заплашва, но нищо няма да направи.

Тази сутрин Ейприл откри, че вече няма сили и желание да се бори. Когато закуси, тя слезе на долния етаж. Там я очакваше Михалис, а това не предвещаваше нищо добро.

— Днес следобед ще трябва да изляза — ледено съобщи той. — Ще ми отнеме малко време, но работата ми е неотложна. Не забравяй, че навсякъде е инсталирана алармена система. Опасно е да се мъчиш да прекъснеш кабелите. Не се отдалечавай от къщата, защото може да излезе буря.

Ейприл не отговори. Михалис само я изгледа навъсено и се прибра в кабинета си. Беше гневен, защото без съмнение бизнесът му страдаше от цялата тази история. Ейприл знаеше, че вече няма смисъл да го моли за нищо. Беше длъжна отново да опита късмета си, когато той излезе. Кой знае, Михалис можеше повече и да не напусне къщата. Не беше останал и помен от благоразположението му след телефонния разговор с Петрос. За щастие, беше удържал на думата си и й беше върнал паспорта и другите вещи, макар да бе изпълнен с подозрения.

Веднага щом свърши с обяда, той излезе. Щом чу мерцедеса отвън да потегля, Ейприл се втурна към стаята си, взе си чантата, облече един пуловер и хукна надолу по стълбите. На входната врата я блъсна вятърът, но тя продължи бързо към скалите. Но когато стигна там, не се осмели дори да погледне морето — прекрасно знаеше как ще изглежда то. Но нямаше избор, трябваше да опита. Обърна се с гръб към морето, наведе се и протегна единия си крак надолу над бездната, търсейки опора. Ръцете й се впиха в мекия мъх по канарата и тя бавно заслиза надолу.

Бурята се изви внезапно. За броени минути заваля като из ведро. Бе мокра до кости. Небето причерня и само светкавици страховито прорязваха тъмата. Струи дъжд обливаха скалите и стана опасно хлъзгаво. Ейприл се опита да продължи да слиза, но се подхлъзна и разбра, че ако се помръдне от скалната тераса, на която бе стъпила, тя също ще се намокри и вече няма да има сигурна опора. Държеше се здраво за туфите трева, растящи върху торфа, но те всеки миг заплашваха да се отскубнат из корен.

Точно в този момент Ейприл се реши да погледне надолу. Под нея морето кипеше и се разбиваше в скалите. Бездната сякаш чакаше да я погълне, разтворила остри назъбени челюсти. Беше попаднала в капан. Всяко нейно движение можеше да й струва живота.

Нямаше го Михалис да я спаси. Георгиос и София навярно мислеха, че си е в стаята и едва ли биха я потърсили. Никой в този миг не знаеше къде е.

Ейприл отчаяно се вкопчи в жилавите треви. Не смееше да помръдне ни ръка, ни крак. Този път бе предприела нещо, което наистина не бе по силите й.