Робърт Лъдлъм
Превъзходството на Борн (32)

32.

— Още не! — изрева Джейсън Борн, когато стените от другата страна на покритата с теменуги и рози градина се взриви на парчета. — Ще ти кажа кога — добави спокойно, хванал кръглия микрофон в свободната си ръка.

Убиецът издаде глух звук, подобен на грухтене. Инстинктът да убива при него беше равен на инстинкта да оцелее, след трясъка на експлозията той беше на ръба на лудостта — като акула, усетила миризмата на кръв. Единствено цевта на оръжието го възпираше от диво нападение. Той беше все още човек и бе по-добре да живее, отколкото да предизвика смъртта вследствие на своя грешка. Но кога, кога? Нервният тик се върна на лицето на Алкът Прайс; долната му устна затрепери, когато истеричните викове на паникьосаните тичащи хора изпълниха градината. Ръцете на убиеца затрепериха и той погледна Делта на светлината на далечните пламъци.

— Дори не си го помисляй — каза мъжът от „Медуза“. — Само едно движение, и си мъртъв. Поне малко ме познаваш и ти е ясно, че милост от мен не може да се очаква. Когато ти кажа, тръгваш напред. Не по-рано. — Без предупреждение Борн постави микрофона пред устата си и щракна ключ. Когато заговори, гласът му проехтя злокобно над градината; беше още по-заканителен заради ледените, нетърпящи възражение нотки.

— Вие, от военноморските сили. Скрийте се и не се намесвайте. Това не е ваша битка. Не умирайте заради хората, които са ви наели. За тях вие сте боклук. Вие сте лесно заменими, също като мен. Тук няма закони, нито територия, която да се защитава, нито честта на страната ви е в опасност. Единственото нещо, за което сте тук, е да защитавате убийците вътре. Единствената разлика между нас е, че мене вече ме използваха, а сега искат да ме убият, защото аз знам какво са направили. Не умирайте за тези хора, те не го заслужават. Ще стрелям срещу вас само ако се наложи, ако нямам друг избор. Но с мен е един човек, с когото такова споразумение е невъзможно…

Отекна стрелба, която отнесе високоговорителя от стената. Делта беше готов; бе го предвидил. Един от безликите, безименни манипулатори беше дал заповедта си и нейното изпълнение започна. Той бръкна в сака си и извади трийсет и осем сантиметрово устройство за изстрелване на капсула със сълзотворен газ. То можеше да разбие дебело стъкло от двайсет и пет метра разстояние. Той се прицели и натисна спусъка. На около трийсетина метра от тях огромен прозорец се пръсна на парчета и мъглата от сълзотворния газ обгърна вътрешността на стаята. Видя бягащите фигури зад счупеното стъкло. Лампи и полилеи изведнъж угаснаха и на тяхно място бяха запалени огромни прожектори, разположени по ъглите на къщата. Всичко наоколо се обля с ослепителна бяла светлина. Клоните на върбата, до която се намираха, щяха да привлекат много погледи и цеви на оръжия, така че нямаше никакъв шанс да очаква прекратяване на стрелбата. С остатъка от разума си проумя, че всъщност не искаше да убива тези деца, наети да изпълняват заповедите на параноици и манипулатори — много такива неща беше видял да стават в Сайгон. Искаше единствено живота на онези вътре, в къщата, и щеше да го получи. Джейсън Борн не можеше да бъде елиминиран. Бяха му отнели всичко, което му бе скъпо в тоя живот, и личните му сметки с тях щяха да бъдат уредени. За човека от „Медуза“ решението беше взето — той бе кукла, задвижена от конците на яростта, а извън тази ярост животът му бе безсмислен.

— Ето оръжието ти, майоре — каза истинският Джейсън Борн. — Но моето е насочено към теб, не го забравяй.

Убиецът едновременно грабна оръжието и свали превръзката от устата си, кашляйки и плюейки, когато нова огнестрелна вълна помете листа и клони от дърветата покрай оградата.

— Малката ти лекция нямаше кой знае какъв резултат, нали?

— Изобщо не съм се надявал да има. Истината е, че те искат теб, не мен. Нали виждаш, сега аз съм напълно заменяем. Това беше техният план от самото начало. Аз те доставям и умирам. Жена ми умира заедно с мен. Ние знаем прекалено много. Тя също разбра кои са те — нямаше как да не разбере, защото беше стръвта. Замесен си в кървав план, майоре. Или просто помагаш да се осъществи. Мегабомба, която може да издуха целия Далечен изток, ако по-нормални мозъци в Тайван не изолират и смачкат побърканите ти клиенти. А на мен не ми пука вече. Играйте си проклетите игри и се самовзривявайте. Аз искам само да вляза в тази къща.

Моряците нападнаха стената, тичайки напред с вдигнати пушки за стрелба. Делта извади втория пластичен експлозив от сака и настрои миниатюрния брояч за десет секунди, след което хвърли пакета колкото се може по-надалеч към задната стена на градината, далеч от пазачите.

— Напред! — нареди той на десантчика и го блъсна с цевта на пистолета. — Ти си пред мен! По тази пътека към къщата.

— Дай ми едно от онези! Дай ми експлозив!

— Надали ще ти дам.

— Но, Господи, ти ми обеща!

— Или тогава съм те излъгал, или сега съм променил решението си.

— Защо? Какво те интересува?

— Интересува ме. Не знаех, че наоколо ще има толкова много деца. С едно от тези неща можеш да убиеш наведнъж десет от тях и да осакатиш много повече.

— Малко късно е да се правиш на шибан християнин!

— Аз знам кого искам да пипна и кого не, не ми трябват дечица в сини пижамки. Искам онези гадове вътре в…

Експлозията дойде от около двайсет метра откъм задната част на двора. Дървета и пръст, саксии с цветя, храсти — всичко полетя към небето; калейдоскоп от зелени, жълти и кафяви цветове в облаците от сив дим, осветен от ярките прожектори.

— Напред! — викна Борн. — Към края на оградата. Тя е на около двайсет метра от къщата и там има двукрила врата… — Затвори очи с гняв, след като нова канонада, която сякаш нямаше край, дойде от задната част на градината. „Те са деца. В слепия си страх стрелят по въображаеми демони, но нямат мишени. И няма да се вслушат.“

Друга група моряци, този път водени явно от опитен офицер, заеха пространството пред къщата и на равно разстояние един от друг залегнаха на земята и запълзяха напред. Манипулаторите бяха повикали своята преторианска гвардия. Така да бъде! Делта отново бръкна в сака и извади две ръчни запалителни бомби, които беше купил в Монкок. Бяха подобни на гранати — върхът им беше изтумбен, но покрит с тежък слой пластмаса. Надолу продължаваше петнайсетсантиметрова дръжка, която позволяваше бомбата да се хвърли по-далеч и с по-голяма точност. Майсторлъкът беше в точността на хвърлянето и прецизното нагласяване на времето. Когато пластмасата се махнеше, обвивката на самата бомба можеше да се залепи за всяка повърхност с помощта на адхезив, активиран от въздуха, и избухването на химикала да обгърне всичко в пламъци. От премахването на пластмасовия слой до експлозията имаше петнайсет секунди. Стените на къщата пред тях бяха в традиционния викториански стил, над ниския каменен перваз, който обграждаше цялата къща, започваше облицовка от застъпващи се дъски. Джейсън блъсна убиеца в един розов храст, отдели пластмасовия слой и хвърли бомбата нагоре и вляво от френските прозорци на около десет метра от тях. Тя се залепи за дървото. Оставаше само да чакат. Огънят откъм моряците намаля, почти затихна.

Стената на къщата се взриви. Зад огромната дупка се откри официална викторианска спалня, обзаведена с двойно легло и елегантна английска мебел. Пламъците се разпространиха мигновено; огнени езици плъзнаха във всички посоки.

Беше дадена нова заповед и стрелбата се поднови, куршуми разравяха земята на мястото на предишната експлозия, накъдето бяха тръгнали морските пехотинци. Чуваха се гневни команди и контракоманди, произнасяни в паника.

Делта спря поглед върху войник, който се появи между храстите, като собственото му оръжие бе притиснато в тила на убиеца. Извади трети експлозив, настрои таймера и хвърли бомбата далеч над храстите към страничната стена.

— Отиди там! — заповяда Джейсън и поведе убиеца към редицата храсти от лявата страна. Борн скочи след него, без да го изпуска от мерника. — Само още няколко минути и те пускам сам, майоре.

Четвъртата експлозия разруши метър и половина от страничната стена и сякаш очаквайки нападение отвън, моряците откриха огън по късовете хвърчащ камък. В далечината по улиците на „Виктория Пийк“ се разнесоха сирени като отговор на какофонията в градината на секретната къща. Делта извади последния си пакет пластичен експлозив и след като настрои таймера за деветдесет секунди, хвърли бомбата към ъгъла на задната стена, където нямаше хора. Това беше финалът на акцията; останалото беше суха математика. Той взе устройството за изстрелване на сълзотворен газ, постави нова капсула и каза на убиеца:

— Обърни се! — Британецът се подчини, виждайки цевта на Борн, насочена към главата си. Делта продължи: — Вземи това. Можеш да го държиш и с една ръка. Когато ти кажа, стреляй в камъка от дясната страна на френските врати. Газът ще заслепи повечето от моряците. Няма да могат да стрелят, така че не си хаби куршумите, защото нямаш чак толкова.

Убиецът отначало не отговори. Вдигна оръжието си на една линия с пистолета на Борн и се прицели.

— Сега сме един на един, мистър Оригинал — рече десантчикът. — Казах ти, че мога да понеса един куршум в главата, чакам го от години. Но си мисля, че идеята да не влизаме в тази къща няма да ти хареса. — Последва нов огън откъм моряците, смесен с рев от гласове. Делта стоеше в очакване на момента, когато убиецът ще се разконцентрира поне за част от секундата. Този момент не дойде. Вместо това десантчикът продължи с равен глас, без да изпуска от очи Джейсън: — Те сигурно очакват нападение, глупавите гъсоци. Но това няма да стане, ако ти си покрит, нали, мистър Оригинал?… Изпразни торбата с хитрини, Делта! Беше Делта, нали?

— Празен е. — Борн натисна спусъка на пистолета си. Убиецът направи същото. Не последва нищо.

— Тогава да проверим какво има тук — каза десантчикът и бавно протегна ръка към сака, закрепен на десния хълбок на Делта; очите им бяха приковани едни в други. Убиецът опипа грубия плат, като го стисна на няколко места. Бавно отдръпна ръката си. — Когато човек говори староанглийския, на който е написана Библията, думите му никога не звучат като лъжа, нали? С изключение на лъжесвидетелите, разбира се, но това е друга работа.

Петият пластичен експлозив разтърси земята, стреснатият убиец премига. Това беше достатъчно, ръката на Джейсън стовари тежкия автоматичен пистолет върху дясното слепоочие на десантчика.

— Копеле! — извика убиецът и падна на земята. Джейсън стъпи върху ръката му, докато той изпусна пистолета.

— Много бързаш да умреш, майоре — каза Борн.

Чу се шум от приближаващи се моряци. Групата, застанала до разрушената стена, беше получила заповед да нападне задната част на градината.

— Изобщо не се харесваш, нали? Но идеята беше добра. Да изпразня торбата с хитрините си. Крайно време е вече.

Борн свали сака и го изтръска. Съдържанието се изсипа на тревата, осветено от пламъците на втория етаж, които се разрастваха с всеки изминал момент. Имаше една запалителна бомба и един пластичен експлозив, а също и ръчен автоматичен пистолет МАК-10, който се нуждаеше единствено от пълнител. Той го прибра и сложи останалите три пълнителя в колана си. След това взе последната запалителна бомба, знаеше къде да я хвърли. Махна пластмасовата обвивка и я метна с цялата си сила към аркадата над входните врати. Тя се залепи за дървото. Моментът настъпи. Той взе устройството за изстрелване на сълзотворен газ, натисна спусъка и изпрати капсулата газ в каменната стена вдясно от вратите. Тя експлодира и като рикошира от стената, падна на земята. Пушекът плъзна мигом на талази, задушавайки хората, останали по-настрани. Те държаха в ръцете си оръжие, но вместо да стрелят, разтриваха подутите си очи и носове.

Втората запалителна бомба се взриви, като отнесе елегантната фасада над вратите. Пламъците пак лумнаха вътре в къщата и горящи парчета плат захвърчаха напосоки във въздуха. Моряците се разбягаха от мястото на оглушителната експлозия и попаднаха в облаците сълзотворен газ. Сега вече някои хвърлиха пушките и се втурнаха кой накъдето свари, като се блъскаха помежду си. Кашляйки от задушаване, търсеха облекчение по-надалеч от мястото.

Делта се изправи, стиснал автоматичния пистолет, и издърпа тялото на убиеца до себе си. Беше време да действа; хаосът беше пълен. Пълзящият газ пред френските врати се засмукваше от горещината на пламъците и скоро щеше да намалее достатъчно, за да може той да премине оттам. След като влезеше вътре, нямаше да се наложи да търси много. Водещите тайните операции щяха да останат вътре в къщата по две причини. Първата беше, че не можеха да определят броя на нападателите, така че рискуваха живота си и можеха да попаднат в плен, ако излязат навън. Втората причина беше от практическо естество. Документите трябваше да бъдат унищожени. Директиви, досиета, доклади за хода на операцията, допълнителни материали — всичко трябваше да бъде заличено. Сирените по улицата се приближаваха.

— Броенето започва — каза Борн и настрои таймера на пластичния експлозив. — Няма да ти го дам, но ще го използвам за доброто и на двама ни. Трийсет секунди, майор Алкът Прайс. — Джейсън хвърли пакета с всичка сила към предната стена.

— Оръжието ми! За Бога, дай ми оръжието!

— То е на земята. Под крака ми.

— Дай ми го и да тръгваме!

— Когато реша аз. Ако се опиташ да го вземеш преди това, следващото нещо, което ще видиш, е килията в Хонконгския гарнизон и — според описанията ти — примка от дебело въже и палач в непосредствена близост.

Убиецът вдигна очи в паника.

— Проклет лъжец! Ти ме излъга!

— Почти за всичко. А ти не постъпи ли по същия начин?

— Ти каза…

— Знам какво казах. Знам също защо си тук, а освен това вместо девет патрона имаш само три.

— Какво?

— Ти си част от плана ми, майоре. Когато те освободя, с твоето оръжие можеш да тръгнеш към портата или към онази дупка в стената — изборът е твой. Те ще се опитат да те спрат. Ти ще стреляш и докато вниманието им е приковано към теб, аз ще се промъкна вътре в къщата.

— Ти, копеле!

— Чувствата ми са раними, но при пълната им липса сега това няма никакво значение. Просто трябва да вляза вътре…

Последната експлозия изкорени едно дърво, което се стовари върху почти рухналата стена, разхвърчаха се парчета камък и в стената се образува едно голямо V.

— Сега! — изрева Делта и се изправи на крака.

— Добре, дай ми оръжието! Дай ми го!

Джейсън Борн изведнъж замръзна. Не можеше да помръдне — някакъв инстинкт го накара да забие коляно в гърлото на убиеца и онзи падна на една страна. В горящото фоайе зад френските врати се появи човек, закрил с кърпа лицето си, но това не можеше да скрие накуцването му. Накуцване! Мъжът с протезата бавно пристъпи напред и слезе по трите стъпала, след което закрещя към хората от охраната, които можеха да го чуят, да спрат огъня. Човекът нямаше нужда да показва лицето си, то беше известно на Делта. Беше лицето на врага. Гробище извън Париж. Александър Конклин беше дошъл да го убие.

— Дейвид! Аз съм Алекс! Спри това, което правиш! Спри! Аз съм, Дейвид! Тук съм, за да ти помогна!

— Тук си, за да ме убиеш! Както се опита в Париж и Ню Йорк! „Тредстоун 71“! Къса ти е паметта, копеле такова!

— А ти нямаш никаква памет, проклет да си! Ти стана Делта — това е, което те искаха от теб! Знам цялата история, Дейвид! Пристигнах тук, за да помогна! Всички сме тук! Мари, Мо Панов и аз! Мари е в безопасност!

— Лъжи! Мръсни трикове! Вие я убихте! Ти можеше да я убиеш още в Париж, но аз не те пуснах достатъчно близо! Държах те настрана!

— Дейвид, тя е жива! Мога да я доведа при теб! Сега!

— Пак лъжи! — Дейвид клекна и натисна спусъка на МАК-10, който поръси с куршуми вратата и фоайето зад нея, но по неясни за него причини те не поразиха човека. — Искаш да спра стрелбата, за да можеш да дадеш заповедите си, и аз ще бъда мъртъв! Не можеш да ме изработиш, екзекуторе! Аз ще вляза в къщата! Трябват ми тайните, мълчаливи хора, които са зад теб! Знам, че са там! — Борн грабна падналия убиец и го изправи на крака, като му подаде оръжието. — Искахте вашия Джейсън Борн, ето го! Пускам го на свобода между розите! Убийте го, докато аз избивам вас!

Почти напълно обезумял, десантчикът хукна през розовите храсти. Затича по пътеката, след което бързо се върна, когато видя, че в северния и южния край на стената се е струпала морската пехота. Ако се покажеше в източния край, щеше да бъде хванат между двете групи. Беше мъртъв, ако мръдне.

— Нямам повече време, Конклин — извика Борн.

Защо той не можеше да убие човека, който го беше предал? Натисни спусъка! Убий последния от „Тредстоун 71“! Какво го спираше?

Убиецът се хвърли през цветната леха и хвана с две ръце топлата цев на автоматичното оръжие на Борн, изви го надолу, и със своя собствен пистолет се прицели в Джейсън и стреля. Куршумът одраска челото на Борн и в сляпата си ярост той натисна спусъка на автоматичното оръжие, което обсипа земята с куршуми. Хвана и изскубна пистолета от ръката на англичанина. Слабата дясна ръка на убиеца не можеше да се опре на силата на Борн. Пистолетът гръмна, след като ръката на Борн го пое. Имитаторът падна назад върху тревата и очите му се обърнаха.

— Дейвид! За Бога! Изслушай ме…

— Тук няма Дейвид! — извика Джейсън с коляно, опряно в гърдите на убиеца. — Истинското ми име е Борн! Делта! Снейк Лейди, спомняш ли си?

— Трябва да говорим!

— Трябва да умрем! Започваме от теб! Хората вътре в къщата, които почерниха живота ми — те трябва да умрат! — Борн хвана за ревера убиеца и го изправи. — Повтарям ви! Ето го вашият Джейсън Борн! Той е изцяло ваш!

— Не стреляйте! Спрете огъня! — изрева Конклин към приближаващите се групи на военноморския контингент, а пред срутения портал спряха полицейски коли с включени сирени.

Човекът от „Медуза“ блъсна с рамо убиеца и го избута напред.

— Ето го! Ето вашата награда!

Последва взрив от изстрели и десантчикът се изтърколи на земята, за да избегне куршумите.

— Спрете! Не него! За Бога, не го убивайте! — викаше Конклин.

— Не него? — изрева Джейсън. — А само мен, нали? Само мен! Така ли, кучи сине? Сега ти умираш! Заради Мари, заради Еко, заради всички нас!

Той натисна спусъка, но отново куршумите не улучваха целта. Борн се извъртя назад и насочи смъртоносното оръжие към насъбралите се моряци. Изстреля няколко серии, като се придвижваше странично между розовите храсти. Отново цевта сочеше над главите им! Защо? Децата не можеха да го спрат. Трябваше да влезе в къщата сега! Нямаше повече време, нямаше. Сега беше моментът!

— Дейвид!

Женски глас. О, Господи, женски глас!

— Дейвид! Дейвид! Дейвид!!! — Жена с развяваща се пола излезе от къщата. Тя стигна до Конклин и го блъсна встрани. Застана сама на площадката. — Дейвид, това съм аз! Тук съм в безопасност! Всичко е наред, скъпи мой!

Друг мръсен номер, друга лъжа! Това беше някаква стара жена със сива коса!

— Махни се от пътя ми или ще те убия! Ти си поредната измама!

— Дейвид, не ме ли чуваш?

— Виждам те! Ти си трик!

— Не, Дейвид!

— Името ми не е Дейвид!

— Недейте! — извика Мари и хукна към неколцината моряци, които бяха изпълзели от тревата, избягали далеч от разпръсналия се газ. Те се надигнаха на колене и взеха Борн под прицел. Мари застана между тях и Джейсън. — Малко ли му направихте досега? За Бога, някой да ги спре!

— И да загинем от ръката на този терорист? — извика глас от редицата до предната стена.

— Той не е това, което мислите! Хората вътре в тази къща го направиха такъв! Вие го чухте, няма да стреля срещу вас, ако и вие не стреляте!

— Той вече стреля — извика един офицер.

— Стойте мирно! — извика Конклин от площадката пред вратата. — Той е по-добър стрелец от който и да било тук! Гарантирам ви и ви предупреждавам!

— От теб нямам нужда! — изкрещя Борн и отправи нови изстрели към горящата стена на секретната къща.

Изведнъж убиецът се изправи и нападна моряка, който беше най-близо до него, момче без шапка, все още кашлящо от плъзналия газ. Убиецът грабна пушката му, като го изрита в главата, и стреля в следващия моряк, който падна назад и се хвана за стомаха. Десантчикът се обърна. Забеляза един морски офицер, хванал пистолет като този на Борн; застреля го във врата и грабна оръжието от падащото тяло. Спря за част от секундата, като преценяваше шансовете си. Делта гледаше, инстинктивно знаейки какво ще направи десантчикът, знаейки също, че планът му трябва да се осъществи.

Убиецът го направи. Изстрелваше откос след откос към редиците млади, неопитни войници, като тичаше зигзагообразно по тревния участък към високите храсти от лявата страна на Борн. Това беше единственият му път за бягство, бе най-слабо осветен и водеше към срутената задна стена.

— Спрете го! — изрева Конклин, като закуцука в същата посока! Но не стреляйте. Не го убивайте, за Бога!

— Глупости! — отвърна някой от групата до предната стена.

Убиецът продължаваше да напредва с остри криволичещи движения и оръжието му не спираше да бълва огън. Пълнителят се изпразни; той захвърли оръжието и извади своя пистолет, под чието прикритие трябваше да се добере до стената. Той беше вече там! Тъмнината зад него беше неговото спасение!

— Ах ти, педераст! — Това беше изпълненият с мъка глас на едно момче, но в него се чу смъртна закана. — Ти уби приятеля ми! Отнесе му лицето! Ще си платиш за това, мръснико!

Младият моряк изскочи напред и хукна към стената, където убиецът вече се катереше от вътрешната страна. Нов откос откъм убиеца улучи момчето в рамото; то падна на земята, превъртя се два пъти и изстреля четири откоса.

Това, което всички наоколо чуха, беше истеричният предсмъртен вик, последван от тежко тупване на земята. Майор Алкът Прайс, бивш десантчик от Кралския десантен батальон, лежеше по гръб с широко отворени очи и тяло, пълно с олово.

Борн тръгна напред с вдигнато оръжие. Мари изтича до края на площадката, разстоянието между тях беше не повече от десет стъпки.

— Дейвид, не го прави!

— Не съм Дейвид, лейди! Попитайте онзи куц измет, с него се познаваме от доста време. Махнете се от пътя ми! — Защо не можеше да я убие? Един изстрел, и беше свободен да направи това, което беше решил. Защо?

— Добре! — изкрещя Мари, олюлявайки се на мястото си. — Не си Дейвид, ти си Джейсън Борн! Ти си Делта! Ти си всичко, което искаш да бъдеш, но също си и мой! Ти си мой съпруг! — Откровението подейства като светкавица върху хората от охраната, които го чуха. Те насочиха оръжията си нагоре и загледаха сцената с учудване.

— Не те познавам!

— Гласът е моят собствен! Ти го знаеш, Джейсън!

— Мръсен трик! Ти си актриса! Лъжа! Правено е и преди!

— Ако изглеждам различно, то е заради теб, Джейсън Борн!

— Махни се от пътя ми или ще бъдеш убита!

— Ти ме научи в Париж! На улица „Риволи“, хотел „Морис“, будката за вестници на ъгъла! Не си ли спомняш? На първа страница беше моята снимка и цялата история от Цюрих! Когато напускахме хотела в Монпарнас, портиерът четеше вестника и моята снимка беше пред очите му. Беше толкова уплашен, че ме накара да избягам навън… Таксито! Спомняш ли си го? По пътя към Иси льо Молино, никога не мога да забравя това невъзможно име. „Смени си прическата, обърни косата назад“, ми каза ти. Попита ме дали имам молив за вежди и каза да ги удебеля. Това са твои думи, Джейсън! Бягахме, за да спасим живота си, и ти ме молеше да променя външния си вид, защото снимката ми беше из цяла Европа. Трябваше да се превърна в хамелеон, защото Джейсън Борн беше хамелеон. Трябваше да научи жена си на някои неща. Ето това направих и аз сега, Джейсън!

— Не! — извика Делта пронизително. Объркването го обхващаше и го запращаше в море от паника. Образите бяха същите! Улица „Риволи“, Монпарнас, таксито. „Изслушай ме. Аз съм хамелеон с името Каин и те уча на неща, които никога нямаше да ти кажа, ако не беше толкова необходимо. Мога да сменя цвета си, за да се слея с цвета на гората. Мога да премина безшумно през естествени и създадени от човека джунгли. Алфа, Браво, Чарли, Делта… Делта означава Чарли, а Чарли означава Каин. Аз съм смъртта. Трябва да ти кажа кой съм и след това да те загубя.“

— Ти си спомняш! — извика жената на Дейвид Уеб.

— Това е трик! Те са ти казали моите думи! Дали са ти пълни указания! Иска им се да ме спрат!

— Нищо не са ми дали! Нищо не искам от тях! Искам само мъжа си! Аз съм Мари!

— Ти си измама! Тя беше убита. — Делта натисна спусъка и в земята пред краката на Мари се появиха малки облачета. Войниците наоколо отново заеха позиции за стрелба.

— Не стреляйте! — извика Мари към тях с пламтящи от гняв очи и твърд глас. — Добре, Джейсън. Ако ти не ме познаваш, аз не искам да живея повече. По-просто от това не може и да бъде, скъпи мой. Една част от теб мисли, че аз не съм жива, затова твоят живот не струва вече нищо, защото не искаш да живееш без мен. Разбирам те много добре, защото и аз не мога да живея без теб. — Мари направи няколко крачки напред и застана неподвижно.

Делта вдигна автоматичното си оръжие; кръгообразният мерник и мушката съвпаднаха. Цевта беше насочена към сивата коса с бели кичури. показалецът му се стегна около спусъка. Изведнъж дясната му ръка неволно затрепери, след това и лявата. Смъртоносното оръжие се заклати бавно напред-назад, после заописва кръгови движения. Главата на Борн се разтърси, цялото му тяло затрепери.

Около стотина крачки оттам при кабината за пазача до главния вход настъпи объркване. Един човек се бореше да бъде пуснат вътре и двама моряци го държаха под мишниците.

— Пуснете ме да вляза, проклети глупаци! Аз съм неговият лекар! — Като напрегна сили, Морис Панов успя да се отскубне и хукна по поляната към светлината на прожекторите. Спря на двайсет стъпки от Борн.

Делта застена; Джейсън Борн разтреперан пусна оръжието на земята… и Дейвид Уеб падна на колене и зарида. Мари се затича към него.

— Не! — изкомандва Панов с тих, но настойчив глас. — Той трябва да дойде при теб. Трябва.

— Той има нужда от мен.

— Не по този начин. Той трябва да те познае. Дейвид трябва да те разпознае и да каже на тъмната си половина да го освободи. Ти не можеш да направиш това вместо него. Той трябва да го направи.

Тишина. Прожектори. Огън.

Като малко, напляскано момче Дейвид Уеб вдигна глава, сълзи се стичаха по бузите му. Бавно и с болка той се изправи на крака и се втурна в обятията на жена си.