Робърт Лъдлъм
Превъзходството на Борн (21)

21.

Моторният катер пореше водната повърхност с оглушителен шум. Дъждът продължаваше да се излива във вид на порой. Двучленният екипаж изгребваше водата, която непрестанно се насъбираше по планширите, докато сивокосият капитан от китайско-португалски произход се взираше през големите стъкла на кабината в очакване на тъмните очертания на острова. Борн и Д’Анжу застанаха от двете му страни; Французина завика силно, за да бъде чут:

— Какво според вас е разстоянието до брега?

— Триста метра, плюс-минус десет или двайсет — отговори капитанът.

— Време е да запалим светлината. Къде е?

— В шкафа под вас. Вдясно. След още сто и петдесет метра ще трябва да спра. В такова време поемаме голям риск, ако се приближим много до скалите.

— Но ние трябва да слезем на брега! — извика Французина. — Това е заповед. Казах ви вече!

— Да, но пропуснахте да ми кажете, че ще има такъв порой, такава буря. Ще се прехвърлите на малката лодка. Моторът й е мощен, тя ще ви закара дотам.

— Merde! — изруга Д’Анжу, отвори шкафа и измъкна прожектора. — Това значи още сто метра.

— С нея е по-бавно, но ще стигнете.

— Къде, на дъното ли?

— Да обърна ли катера и да потегля обратно към Макао?

— И да попаднем на патрулите? Да ни отнесат главите? Когато ви се плаща, за да закарате някого на определено място, вършете си работата докрай.

— Още сто метра, не повече.

Д’Анжу кимна мрачно и вдигна прожектора на височината на гърдите си. Натисна един бутон от задната му страна и за момент кабината се освети от тъмносиня светкавица. След секунди същият сигнал бе повторен от брега на острова.

— Виждате ли, mon capitaine, ако не бяхме дошли за тази среща, нещастната ви гемия щеше да бъде надупчена като решето.

— Днес следобед „нещастната гемия“ ви харесваше много!

— Беше вчера следобед. Сега е един и половина на следващата сутрин и вече знам какво си мислите. Приближете се възможно най-близо. И запомнете, че няма да получите остатъка от сумата, ако ви няма, когато се върнем.

— Ами ако ви вземат парите и ви убият? — попита капитанът, докато въртеше кормилото. — Тогава какво да правя?!

— Вие сте трогателен — каза Борн.

— Не се безпокойте — отвърна Д’Анжу. — Намираме се в самите Божии ръце, а може би на още по-добро място.

— Вземете прожектора тогава — неохотно каза капитанът. — Вероятно ще ви потрябва, а и каква полза ще имам от вас, ако се разбиете в скалите.

— Вашата загриженост ме смущава — каза Д’Анжу, взе прожектора и кимна на Джейсън. — Ще трябва да се запознаем с лодката и мотора.

— Моторът е покрит с дебел плат. Не го включвайте, преди да сте във водата!

— А откъде можем да бъдем сигурни, че ще тръгне? — попита Борн.

— Ще тръгне, защото трябва да си получа парите.

Пътуването към брега ги измокри до кости. И двамата се бяха хванали здраво — Борн за страничните бордове, Д’Анжу едновременно за руля и кърмата, за да не падне във водата. Минаха покрай рибен пасаж и след малко металният корпус задра в скалите. Французина обърна руля надясно и натисна дросела до максимум.

Странният тъмносин сигнал дойде още веднъж от брега. Д’Анжу изви лодката в посоката, от която дойде той, и след минути носът удари в пясък. Борн скочи от лодката, грабна въжето и я придърпа към брега. Нададе сподавен вик, стреснат от внезапно появилия се до него човек, който също хвана въжето.

— Четири ръце са по-силни от две — извика непознатият азиатец. Английският му бе с американски акцент.

— Вие ли сте връзката? — изкрещя Джейсън, като се чудеше дали шумът от прибоя и дъждът не бяха притъпили слуха му.

— Каква е тази глупава дума? — извика човекът. — Аз съм просто приятел.

Пет минути по-късно, след като завързаха лодката, тримата мъже закрачиха през гъстата гора, която скоро премина в ниски храсталаци. „Приятелят“ беше построил примитивен навес от насмолено корабно платно. Малък огън гореше под него, без да се вижда отникъде, освен от посоката, от която идваха; брезентът го обграждаше от три страни. Борн и Д’Анжу бяха премръзнали от проливния дъжд и вятъра, така че топлината беше добре дошла. Те седнаха около огъня, кръстосаха краката си и Французина се обърна към униформения китаец.

— Не беше необходимо, Гама…

— Гама?! — възкликна Джейсън.

— Продължих известни традиции от твоето минало, Делта. Всъщност можех да използвам други имена, като Танго или Фокстрот — гръцкият не е толкова необходим. Него трябва да използват лидерите.

— Това е напълно безсмислен разговор. Искам да знам защо сме тук.

— Хей, човече! — каза китаецът и се намръщи. — Тоя тип е страшно напушен! Какво иска толкова?

— Искам да се върна в онази лодка, човече. Нямам никакво време за чай!

— Какво ще кажеш тогава за едно уиски? — попита служителят от китайската армия, като се пресегна зад себе си и извади бутилка скоч. — Ще трябва да пием без чаши, но не мисля, че сме заразноболни. Къпем се, мием си зъбите, спим с чисти курви — поне моето драгоценно и незаменимо правителство ни уверява, че са чисти.

— Кой, по дяволите, сте вие? — попита Джейсън Борн.

— Гама ще свърши работа, Еко успя да ме убеди. А колкото до това кой съм аз всъщност, ще го оставя на вашето въображение. Но като начало можете да опитате с УЮК — това е Университетът на Южна Калифорния, с по-нататъшно обучение в Бъркли и с всички протести през шейсетте — сигурно си ги спомняте.

— И бяхте част от онази тълпа?

— Не, разбира се! Аз бях достолепен консерватор от обществото на Джон Бирч, който искаше всички да бъдат разстреляни! Пълни глупаци, без никаква почит към моралните задължения на нацията си.

— Това е някакъв идиотски разговор.

— Приятелят ми Гама — прекъсна го Д’Анжу — е идеалният посредник. Той е абсолютно аморален и аз го уважавам за това.

— Вие се върнахте в Китай? В Народната република?

— Там бяха парите — призна служителят. — Всяко репресивно общество предлага страхотни възможности за желаещите да поемат малки рискове в името на репресираните. Попитайте комисарите в Москва и Източния блок. Разбира се, човек трябва да има контакти със Запада и да притежава известен талант, който може да бъде от полза на полковите водачи. За щастие аз съм отличен моряк, което дължа на свои приятели от Залива, които имаха яхти и малка моторница. Някой ден ще се върна там. Сан Франциско наистина ми харесва.

— Нека да се концентрираме върху онова, заради което Гама се е погрижил за тази приятна екскурзия в бурята. — Французина взе бутилката и отпи.

— То струва пари, Еко — каза китаецът.

— При теб кое не струва пари? Е, колко?

— Мога ли да говоря пред твоя приятел?

— Всичко каквото пожелаеш.

— Искаш информацията. Аз гарантирам за нея. Цената е хиляда американски долара.

— Това ли е?

— Достатъчно е — каза китаецът и взе бутилката скоч от Д’Анжу. — Вие сте двама, а моята патрулна лодка е на половин километър оттук, надолу в Южния залив. Екипажът ми смята, че имам тайна среща с наши тайни агенти от колонията.

— Аз искам информацията, ти я гарантираш. И за тези думи трябва да ти снеса хиляда долара без никаква борба, когато е съвсем възможно да държиш десетима здравеняци ей там, в храстите.

— Някои неща трябва да се приемат на доверие.

— Но не и когато плащам — отвърна Французина. — Няма да получиш и едно су, докато не разбера какво продаваш.

— Ти си французин до мозъка на костите си — каза Гама и поклати глава. — Е, добре, нещата засягат твоя ученик, онзи, който не следва вече господаря си, а вместо това вдига торбичката с трийсетте сребърника и още много покрай това.

— Убиецът?

— Плати му! — заповяда Борн, втренчен в китаеца.

Д’Анжу погледна към Джейсън и към човека, наречен Гама, след което вдигна пуловера си и разкопча мокрите панталони. Бръкна зад кръста си и извади оттам калъф. Отвори ципа му, една по една издърпа банкнотите и ги подаде на китаеца.

— Три хиляди за тази вечер и хиляда за новата информация.

— Започвайте — каза Борн.

— Той плати за нея — отвърна Гама. — Затова ще говоря на него.

— Говорете на когото си искате, от вас се иска само да говорите.

— Нашият общ познат в Гуанджоу — започна китайският военен. — Радиоговорителят от Първи щаб.

— Имали сме обща работа — каза предпазливо Французина.

— Знаейки за нашата среща тук, аз презаредих с гориво при Зухай Ши малко след десет и половина. Там имаше съобщение за мен, в което се казваше, че трябва да се свържа с него. Каза ми, че имало някакво обаждане, препратено през Пекин, с неидентифициран код за Нефритената кула. Обаждането е било за Су Янг…

Д’Анжу се наклони напред и постави ръце на земята.

— Тази свиня!

— Кой е той? — бързо попита Борн.

— Предполага се, че е шеф на разузнаването за операции, свързани с Макао — отговори Французина. — Но би продал и майка си в някой бардак, ако цената е добра. В настоящия момент той е пътят към моя бивш възпитаник. Моят Юда!

— Който внезапно бил призован в Пекин — прекъсна го човекът, наречен Гама.

— Вие сигурен ли сте в това? — попита Джейсън.

— Нашият общ познат е сигурен — каза китаецът, все още гледайки към Д’Анжу. — Помощник на Су е отишъл в Първи щаб, за да провери всички утрешни полети от Кай Так за Пекин. С всички пълномощия, получени оттам, той запазил по едно място за всеки полет. Когато служител на щаба поискал лично потвърждение от Су, неговият помощник казал, че той е заминал за Макао по спешна работа. Кой има спешна работа в Макао в полунощ? Всичко е затворено.

— Освен казината — обади се Борн. — Пета маса. Казиното „Кам Пек“. Напълно контролирано развитие.

— Запазените места за всеки полет — каза Французина, — означават, че Су не е сигурен кога ще се свърже с убиеца.

— Но е сигурен, че рано или късно ще се свърже. — Джейсън погледна към китаеца. — Закарайте ни до Пекин. На летището за най-ранния полет. Ще станете богат, обещавам ви.

— Делта, ти си луд! — извика Д’Анжу. — И дума не може да става!

— Защо? Никой няма да ни търси там, а в града се разхождат всякакви: французи, англичани, италианци, американци — Бог знае какви още. И двамата имаме паспорти, с които ще стигнем дотам.

— Бъди разумен — примоли се Еко. — Веднага ще попаднем в мрежите им. С това, което знаем, ако бъдем забелязани на неподходящо място при най-малко съмнителните обстоятелства, ще бъдем убити на място. След като се върне тук, той все някъде ще се покаже и може би това е само въпрос на дни.

— Няколко дни са много за мен — хладно каза Борн. — На два пъти се разминах с творението ти. Не мога да си го позволя трети път.

— Смяташ, че е възможно да го хванеш в Китай?

— Там той най-малко ще очаква капани.

— Лудост! Ти си се побъркал!

— Уредете всичко — нареди Джейсън на китайския военнослужещ. — За първия полет от Кай Так. Когато получа билетите, ще дам петдесет хиляди американски долара на този, който ми ги донесе. Изпратете някой, на когото се доверявате.

— Петдесет хиляди?… — Мъжът, наречен Гама, се втренчи в Борн.

 

Небето над Пекин бе покрито с мараня, прахът, носен от вятъра, образуваше златистокафяви прозрачни облачета на фона на слънцето. Летището, както всички други международни летища, беше огромно и ако нещо го отличаваше от другите, това беше грамадният купол на чакалнята и хотелът в съседство. Независимо от съвременния дизайн навсякъде се долавяше чувство за функционалност и отсъствие на радващи окото неща. Това летище трябваше да бъде ценено заради ползата, която допринася, не заради красотата му.

Борн и Д’Анжу минаха през митницата без никакви проблеми, като за това им помогна китайският, който те говореха свободно. Хората от охраната се отнесоха с любезност и почти не погледнаха малкото багаж; бяха по-любопитни към езиковите им способности. Те обмениха хиляда долара и получиха повече от две хиляди юана. Борн свали очилата, които беше купил във Вашингтон от приятеля си Кактус.

— Едно нещо ме учудва — каза Французина, докато стояха пред електронното табло с полетите за следващите три часа. — Защо той трябва да пристигне с обикновен пътнически самолет? Предполага се, че който му плаща, има на разположение специален военен или правителствен самолет.

— Защото и за тези самолети трябва да се даде отчет — каза Борн. — А това би направило пристигането твърде очевидно. Твоят ученик трябва да дойде като турист или бизнесмен и да започне почтително да се свързва със своите работодатели.

— Лудост! Кажи ми, Делта, ако го хванеш — прибавям, че това е едно голямо „ако“, защото възможностите му са изключителни, — ако го хванеш, имаш ли представа как ще го измъкнеш от Китай?

— Имам пари, американски пари, и то повече, отколкото мислиш. В подплатата на якето. На всяка цена трябва да го измъкна.

— На крилете на Пегас?

— Не, вероятно с полет на „Пан Ам“, като ние двамата ще трябва да помагаме на много болен приятел. Всъщност мисля, че ти ми даде тази идея по пътя за насам.

— Тогава съм стопроцентов олигофрен!

— Застани до прозореца — каза Борн. — След още дванайсет минути пристига следващият самолет от Кай Так. Ще отида да купя подарък за двама ни.

— Безумие — изсумтя Французина, като успя единствено да поклати уморено глава.

Джейсън се върна и посочи на Д’Анжу един ъгъл, откъдето се виждаха вратите на митническата проверка. Борн бръкна във вътрешния си джоб и извади дълга тънка кутийка с пъстра опаковка, каквито можеше да се видят във всички сувенирни магазини по света. Вътре върху филцова подплата имаше тънък месингов нож за разрязване на писма с китайски йероглифи по дръжката. Острието беше очевидно добре наточено.

— Вземи го — каза Джейсън. — Пъхни го в колана си.

— Къде е центърът на тежестта? — попита Еко, докато слагаше ножа под панталоните си.

— Близо до основата на дръжката. Месингът има необходимата маса. Пробождането ще е безотказно.

Бдението продължаваше. Самолетът, определен да пристигне в единайсет и половина, закъсня с повече от два часа. Накрая в далечината се появи накуцващ възрастен човек, който се подпираше на бастун.

— Ето го! — извика Д’Анжу, като посочи към фигурата, излизаща от вратите на митническата проверка.

— Този с бастуна? — попита Джейсън. — Накуцващият?

— Опърпаните му дрехи не могат да скрият широките рамене! — възкликна Еко. — Личи си, че сивата му коса е очевидна перука, а тъмните му очила са прекалено широки. И той е уморен като нас. Ти беше прав. Трябвало е да се озове на повикването, но е проявил небрежност.

— Защото „почивката е оръжие“, а той е забравил това правило?

— Да. Снощи Кай Так трябваше да даде своите жертви, но сметките му излязоха криви. Merde! Хонорарът му сигурно възлиза на стотици хиляди!

— Отива към хотела — каза Борн. — Стой тук, аз ще го проследя от разстояние. Ако те забележи, ще тръгне да бяга и ще го изпуснем.

— Но той ще те види!

— Вероятността е малка. Аз измислих цялата игра и пак аз ще го проследя. Не мърдай оттук. Ще се върна.

Носейки в ръка пътната си чанта и с походката на човек, изтощен от дългия полет, Джейсън се включи в потока от пристигащите пътници, поели към близкия хотел. Очите му следяха сивокосия мъж отпред. Бившият британски десантчик спря на два пъти и се обърна, като всеки път Борн също се обръщаше и се привеждаше, сякаш да пропъди досадно насекомо от крака си или да оправи дръжката на пътната си чанта. Тълпата пред регистратурата нарасна и Джейсън се нареди на опашката, като се стараеше да скрие присъствието си по всички възможни начини. Десантчикът се приближи към жената зад банката, показа й документите си и се подписа срещу вписаното си име. Тръгна надясно към асансьорите. Шест минути по-късно Борн се намери пред същата жена и заговори на китайски.

— Ni neng bang-zhu wo ma? — започна той, молейки я за помощ. — Пътуването ми беше съвсем неочаквано и няма къде да отседна. Търся място само за вечерта.

— Много добре говорите нашия език — каза жената и очите й с цвят на бадем го погледнаха с уважение. — Това е голяма чест за нас — добави учтиво. — Имате ли резервация?

— За съжаление, не. Всичко стана в последната минута, нали разбирате.

— Ще видя какво мога да направя. Но едва ли ще бъде много.

— Аз и не бих могъл да си позволя твърде много — каза срамежливо Джейсън. — Но имам приятел и можем да спим в едно легло, ако се налага.

Жената кимна и зарови в картотеката.

— Ето — каза тя. — Стая за един човек на втория етаж. Надявам се цената да отговаря на финансовите ви възможности…

— Ще я вземем — съгласи се Борн. — Между другото, преди пет минути на тази опашка забелязах човек, когото съм сигурен, че познавам. Мисля, че беше мой професор, когато учех в Англия. Със сива коса и бастун… Сигурен съм, че е той, и бих искал да му се обадя.

— А, да, спомням си. — Жената отново прегледа картотеката. — Името е Уадсуорт, Джоузеф Уадсуорт. Триста двайсет и пета стая. Но може би грешите. Както е отбелязано, петролен експерт от Великобритания.

— О, явно съм сгрешил — каза Джейсън и засрамен поклати глава. Взе ключа за стаята.

 

— Можем да го хванем! Сега! — Борн стисна Д’Анжу за лакътя и го поведе напред към асансьорите в другия край на чакалнята.

— Сега? Толкова лесно? Толкова бързо? Невероятно!

— Напротив, съвсем вероятно е. В момента той мисли за други неща и трябва да не напуска прикритието си. Не може да се обади през централата и затова ще бъде в стаята си в очакване на позвъняване, което да му даде по-нататъшни инструкции. — Минаха през стъклената врата, огледаха се и тръгнаха наляво от регистратурата. Борн продължи да разсъждава на глас: — Планът на летище Кай Так не се осъществи, така че той трябва да помисли за друга възможност. Например собственото си елиминиране поради факта, че който е открил експлозивите под колата, е видял лицето му и го е разпознал — което е самата истина. Той ще настоява неговият клиент да бъде сам на уговорената среща, така че опасността да бъде сведена до минимум. Разговор на четири очи — това е, което ще иска. — Намериха стълба и се заизкачваха нагоре. — Що се отнася до дрехите му — продължи Делта от „Медуза“, — той ще ги смени. Не може да се появи нито в предишния си, нито в сегашния си вид. Трябва да се преобрази. — Стигнаха до третия етаж и с ръка върху дръжката на вратата, Джейсън се обърна към Д’Анжу. — Имаш думата ми, Еко, че в този момент твоето момче полага такива умствени усилия, с каквито би могло да се пребори на турнир с руски шахматист.

Джейсън бавно отвори вратата и предпазливо огледа коридора. Видя двама мъже в тъмни костюми, които се приближаваха към него, като се оплакваха от липсата на обслужване по стаите. Речта им беше английска. Стигнаха до вратата на своята стая и влязоха. Борн се обърна и даде знак на Д’Анжу да го последва. Тръгнаха по коридора, като гледаха номерата на стаите. …335, 333, 331 — точно в този коридор беше стаята и се намираше отляво.

Покрай тях минаха някакви гости на хотела, които разговаряха високо, ядосани, че трябва да пренасят багажа си сами, и се оглеждаха за номерата на своите стаи. …329, 327… 325. Стаята. Коридорът беше пуст. Зад вратата се чуваха звуци на ориенталска музика. Джейсън придърпа Д’Анжу назад и тихо му прошепна:

— Това е началото на края. Ще оставим чантите си тук. Аз ще разбия вратата, а ти ще бъдеш плътно зад мен. Ножът ти да бъде готов. Но искам да разбереш нещо — тук не трябва да има никаква грешка, — не го забивай, освен ако не е абсолютно необходимо. И го забий в крака му, не по-високо от кръста.

— Вярваш повече от мен в точния мерник на един възрастен човек.

— Надявам се, че няма да се наложи да разчитам на него. Тези врати са от кух шперплат, а твоят ученик има да мисли за много неща. Сега той мисли за стратегия, не за нас. Откъде можем да знаем, че е тук, а дори да знаем, как ще минем границата толкова бързо? Ще го хванем! Готов ли си?

— Както винаги — отговори Французина, сложи малкия си куфар на земята и измъкна от колана месинговия нож за писма. Подържа го в ръката си и разпери пръсти, за да определи центъра на тежестта.

Борн свали пътната чанта от рамото си и безшумно застана пред вратата на стая 325. Погледна към Д’Анжу. Еко кимна и Джейсън се хвърли напред, като удари с крак мястото под ключалката. Вратата падна цялата навътре, пантите изхвърчаха от силния удар. Борн скочи напред с няколко последователни кълба.

— Спри! — изрева Д’Анжу.

От вътрешната врата се появи сивокосият мъж, убиецът! Джейсън скочи на крака и се хвърли напред към него, сграбчи го за косата и силно го блъсна в рамката на вратата. Изведнъж Французина извика, ножът за писма профуча през стаята и се заби в стената.

— Делта! Не!

Борн застана неподвижно, а жертвата лежеше напълно безпомощна под тежестта му.

— Погледни! — извика Д’Анжу.

Джейсън се отдръпна бавно и ръцете му се отпуснаха. Той се взря в изпитото, сбръчкано лице на много стар човек с оредяла сива коса.