Робърт Лъдлъм
Превъзходството на Борн (17)

17.

Кетрин Стейпълс настоя нейният гост да вземе още едно мартини с водка, като отказа за себе си, тъй като чашата й беше пълна до половина.

— Но тя е наполовина празна — каза трийсет и две годишният американски аташе, като се усмихна нервно и отстрани кичур коса от челото си. — Глупаво е от моя страна, Кетрин — добави той, — но не мога да забравя, че ти видя онези снимки. Остави това, че спаси кариерата ми, а вероятно и живота ми. Всичко е в проклетите снимки.

— Не ги видя никой освен инспектор Балантайн.

— Но ти ги видя.

— Достатъчно възрастна съм, за да ти бъда майка.

— Това усложнява нещата. Гледам те и се чувствам толкова засрамен, толкова опорочен.

— Бившият ми съпруг, където и да е той сега, веднъж ми каза, че няма абсолютно нищо, което да се смята за порочно при една интимна среща. Подозирам, че имаше определен мотив, за да го каже, но и аз съм на неговото мнение. Избий си го от главата, Джон.

— Ще се постарая. — Направи знак на келнера за второ мартини. — След твоето обаждане днес следобед се почувствах ужасно. Помислих, че се е разкрило още нещо. Последните двайсет и четири часа бяха период на вакуум.

— Бил си тежко и коварно дрогиран. Не си отговорен, разбира се. Съжалявам. Трябваше да ти кажа, но това нямаше нищо общо с нашата предишна работа.

— Ако ми беше казала, бих могъл да изработя заплатата си за последните пет часа.

— Забравих, това беше жестоко от моя страна. Извинявай.

— Приемам. Ти си чудесно момиче, Кетрин.

— Деградиралият ти морал ме кара да ме харесваш.

— Не бъди толкова сигурна.

— Тогава не си поръчвай пето мартини.

— Това е само второто.

— Малко ласкателство не се отразява зле никому.

Засмяха се тихо. Келнерът се върна с питието на Джон Нелсън; той му благодари и се обърна към Стейпълс.

— Ласкателствата не ми донесоха безплатен обяд в „Плюм“. Това място е извън моята среда.

— Извън моята също, но не и за жителите на Отава. Ще бъдеш вписан в списъка на изключително важните посетители. Всъщност ти си такъв.

— Благодаря. Никой не ми го беше казвал. — Нелсън замълча и погледна Стейпълс през стъклото на чашата си. Постави я на масата и заговори отново: — Какво има, Кетрин? Защо съм толкова важен за теб?

— Защото се нуждая от помощта ти.

— Ще направя всичко, което е по силите ми.

— Не бързай, Джони. Водата е дълбока и самата аз мога да се удавя.

— Ако някой заслужава да му хвърля спасително въже, това си ти. Да оставим дребните проблеми на нашите две страни, те са в съседство и имат афинитет една към друга. Стоим на една и съща страна. Как мога да ти помогна?

— Мари Сен Жак… Уеб — каза Кетрин, наблюдавайки лицето му.

Нелсън премигна, очите му блуждаеха безцелно.

— Нищо — каза той. — Името не ми говори нищо.

— Добре, да опитаме с Реймънд Хавиланд.

— О, това е друг варел с маринована херинга. — Аташето разтвори широко очи и поклати глава. — Всички го одумваме. Не е стъпвал в консулството, нито се е обаждал на нашия шеф. Все пак Хавиланд е труднодостъпен, има някакво метафизично присъствие в този брани. Той е от стара коза яре и вероятно е в дъното на цялата далавера.

— Тогава сигурно знаете, че с течение на годините вашият аристократичен посланик е бил замесен в преговори на доста по-високо ниво от дипломатическите.

— Никой не го изрича гласно, но само наивните възприемат позата му на непукист.

— Имаш набито око, Джони.

— Просто съм наблюдателен. Каква е връзката между име, което знам, и друго, за което не съм чувал?

— Бих искала да разбера. Имаш ли някаква представа защо Хавиланд е тук? Да си чул някакви слухове?

— Нямам представа защо е тук, но зная, че няма да го намерите в никой от хотелите.

— Предполагам, че има богати приятели.

— Сигурен съм, че има, но и при тях няма да го намерите.

— Къде тогава?

— Консулството тайно нае къща във „Виктория Пийк“ и допълнителен контингент морски пехотинци е бил изпратен от Хаваите с цел охрана. Никой от нас не знаеше за това допреди няколко дни, когато стана един тъп инцидент. Двама моряци обядвали в „Уанчай“ и единият от тях платил сметката с временен чек, издаден от банка в Хонконг. Управителят се заинатил и не искал да го приеме. Момчето казало, че нито той, нито неговият приятел имат време за осребряване и че чекът е съвсем редовен. Защо управителят не се обадел в консулството, за да говори с военния аташе.

— Умно момче — прекъсна го Стейпълс.

— И глупаво консулство — каза Нелсън. — Военните си били отишли, а нашите хора по сигурността с тяхната мания за секретност не били включили в списъка контингента от „Виктория Пийк“. Управителят по-късно казал, че момчето показало две лични карти и изглеждало добро, така че той рискувал.

— И е постъпил правилно. Вероятно не би го направил, ако момчето се е държало иначе. Умни моряци.

— Държа се иначе. На следващата сутрин в консулството чете конско евангелие на казармен език и на достатъчно висок тон, за да го чуя в края на коридора, където се намира моят офис. Искаше да знае за какво, по дяволите, ги смятаме и защо висят в тази планина, след като цяла седмица вече не са регистрирани.

— Веднага цялото консулство разбра, че имаме празна къща в колонията.

— Ти го каза, Кетрин, не аз. Ще ти разкрия точно какви инструкции съдържаше меморандума към персонала. Той пристигна час след като момчето си отиде.

— И това, което ви инструктираха да казвате, се разминаваше с това, което вие смятате за истина?

— Естествено. Къщата във „Виктория Пийк“ е била наета за сигурността и удобството на правителствени служители и на представители на американски корпорации, дошли с цел бизнес.

— Глупости. Особено второто. Откога американските данъкоплатци проявяват интерес към дейността на „Дженеръл Мотърс“ или Ай Ти Ти?

— Вашингтон активно насърчава разрастването на търговията успоредно с приятелската ни политика към Народната република. Логично е. Искаме нещата да са по-леснодостъпни, а това място тук е претъпкано като самия ад.

— Звучи така, сякаш си го репетирал.

— Естествено. Казах ти онова, което съм инструктиран да говоря.

— А пък аз поразрових тук-там. Имам приятели горе във „Виктория Пийк“, които смятат, че околността ще продължава да се насища с части за охрана. Хавиланд е там, нали?

— Почти сигурно е.

— Почти?

— Една наша служителка искаше да получи някакви пари от посланика и попита шефа в кой хотел е отседнал. Казал й, че не е в хотел. Тогава в чия резиденция. Получила същия отговор. „Ще трябва да чакаме, докато той ни се обади“ — й казал шефът. Дойде да ми плаче на рамото, но заповедта беше твърда. Не се знаело къде е.

— Значи е горе, във „Виктория Пийк“ — заключи Стейпълс. — Настанил се е там и започнал операция по издирване.

— Може би на тази Уеб, на Мари Сен Не знам коя си?

— Сен Жак. Да.

— Искаш ли да ми разкажеш за нея?

— Не сега. Не искам и това ще е за твое добро. Ако аз съм права и някой заподозре, че си получил такава информация, ще те изпратят в Рейкявик по фланелка.

— Но ти ми каза, че не знаеш дали има такава връзка и би искала да разбереш.

— В смисъл, че не разбирам причините за нея, ако наистина съществува. Познавам историята само от едната й страна и в нея има празнини. Бих могла да греша. — Кетрин отпи малко от уискито си. — Виж, Джони — продължи тя, — само ти би могъл да решиш и ако откажеш, ще разбера. Искам да знам дали пребиваването на Хавиланд там, горе, има нещо общо с човек на име Дейвид Уеб и неговата жена Мари Сен Жак. Тя преподаваше икономика в Отава, преди да се омъжи.

— Канадка ли е?

— Да. Ще ти кажа защо искам да знам. Ако връзката е тук, трябва да действам по един начин, а ако не е, трябва да се завъртя на сто и осемдесет градуса и да поема друга стратегия. Ако се окаже, че е второто, мога да дам пълна гласност на нещата. Мога да използвам вестници, радио, телевизия — всичко, което може да помогне за залавянето на нейния съпруг.

— Което означава, че той е извън погледа на всички — намеси се аташето. — И само ти знаеш къде е тя.

— Както казах и преди, умът ти сече.

— Но ако е така — ако има връзка с Хавиланд, както мислиш ти…

— Нито дума. Да ти отговоря, значи да ти кажа повече, отколкото трябва да знаеш.

— Разбирам. Работата е деликатна. Чакай да помисля. — Нелсън надигна мартинито си, но вместо да отпие, го остави на масата. — Какво ще кажеш за анонимно обаждане, което съм получил?

— Какво по-точно?

— Разстроена канадка, която търси информация за изчезналия си съпруг.

— И защо се е обадила тъкмо на теб? Тя добре познава тези среди. Защо не на самия консул?

— Не е бил там. Аз съм отговорил вместо него.

— Не искам да разбивам мечтите ти за слава, Джони, но все още не си негов заместник.

— Права си. Освен това всеки би могъл да провери телефонния номератор и да разбере, че никога не съм получавал такова обаждане.

Стейпълс се наведе напред.

— Ако наистина искаш да излъжеш, има друг начин. При това всичко е взето от реалността. Случило се е и никой не може да твърди обратното.

— Какво е то?

— Една жена те е спряла на Гардън Роуд, когато си напускал консулството. Не ти е казала много, но достатъчно, за да те обезпокои. Не е дошла с теб, защото е била изплашена. Силно разтревожена жена, търсеща своя изчезнал съпруг американец. Дори би могъл да я опишеш.

— Започни с описанието й.

 

Седейки пред бюрото на Макалистър, Лин Уенцзу четеше от отворения си бележник, а заместник-секретарят го слушаше.

— Макар че й дават различно описание, разликите са минимални. Стегната назад коса, покрита с шапка, липса на грим, сандали, които да намалят ръста й — това е тя.

— И е твърдяла, че не помни името на някой, който би могъл да е неин втори братовчед?

— Втори братовчед по майчина линия. Хрумване, изсмукано от пръстите, но достатъчно конкретно, за да ни насочи. Според жената на рецепцията е била доста объркана. Носила е чанта, очевидно имитация на „Гучи“, и жената я е взела за някаква селянка от провинцията. Твърде наивно.

— Разпознала е името на някого — каза Макалистър.

— Ако е така, защо не е поискала да го види? При тези обстоятелства не би губила излишно време.

— Вероятно е предположила, че сме вдигнали тревога, и не е искала да рискува да бъде разпозната.

— Не мисля, че това би я изплашило, Едуард. С целия си опит, с всичко, което знае, би могла да бъде много убедителна.

— С онова, което си мисли, че знае, Лин. Не е могла да бъде сигурна в нищо. Била е предпазлива от страх да не направи погрешен ход. Става дума за съпруга й. Видях ги заедно и трябва да ти кажа, че тя трепери над него. Боже, та тя открадна пет милиона долара просто защото смяташе, че собствените му хора са го измамили.

— Тя е направила това?

— Хавиланд ви обясни всичко. Направи го и изчезна. И кой би надигнал глас срещу това? Тя постави Вашингтон точно в положението, в което искаше. Изплашен и почервенял от срам.

— Колкото повече научавам за нея, толкова повече й се възхищавам.

— Възхищавай й се колкото искаш, но я намери.

— Като стана дума за посланика, къде е той?

— Обядва с канадския представител.

— Всичко ли ще му каже?

— Не, ще го помоли за съдействие. Ще се свърже веднага с Лондон. Оттам канадският представител ще бъде инструктиран да направи всичко, което Хавиланд поиска от него. Всичко е уредено.

— Посланикът сигурно е много изнервен, нали?

— До крайна степен. Трябва да се върне всеки момент, дори вече закъснява. — Телефонът иззвъня и Макалистър го вдигна. — Да?… Не, не е тук. Кой?… Да, разбира се, ще му кажа. — Заместник-секретарят на Държавния департамент покри слушалката с ръка и се обърна към майора. — Нашият генерален консул се обажда. Искам да кажа, американският.

— Случило се е нещо — каза Лин и скочи от стола си.

— Да, мистър Луис, говорите с Макалистър. Искам да ви кажа колко високо оценяваме всичко, сър. Консулството беше крайно отзивчиво.

Внезапно вратата се отвори и Хавиланд влетя в стаята.

— Американският генерален консул се обажда, господин посланик. Струва ми се, че търси вас.

— Сега не е момент за проклетите му обедни партита!

— Един момент, мистър Луис. Посланикът пристигна току-що. — Макалистър протегна телефона към Хавиланд, който с бързи крачки се приближи до бюрото.

— Да, Джонатан, какво има? — Дългото му слабо тяло беше неподвижно, а очите му приковани в някаква незнайна точка вън в градината, която се виждаше през големия прозорец. Стоеше мълчаливо и слушаше. Накрая проговори:

— Благодаря ти, Джонатан, постъпил си правилно. Не съобщавай нищо на никого и ме изчакай, аз ще го взема оттам. — Хавиланд затвори и погледна последователно Лин и Макалистър. — Успехът ни се оказа измамен. Не канадското, а американското консулство.

— Не може да бъде — каза Макалистър. — Ставаше въпрос за Париж и улицата с нейните любими дървета, кленовите дървета, и оттам за кленовия лист. Канадският символ. Това е канадското консулство, не американското.

— Да не обръщаме внимание значи.

— Но защо? Какво се е случило?

— Един аташе на име Нелсън бил спрян на Гардън Роуд от някаква канадка, която се опитвала да открие съпруга си. Този Нелсън й предложил помощ, предложил й да я заведе в полицията, но тя не пожелала. Нито да отиде в полицията, нито да се върне с него до офиса му.

— Посочила ли е някакви причини? — попита Лин. — Първо иска помощ, а после я отказва.

— Просто е казала, че проблемът е личен. Нелсън я е описал като нервна и развълнувана. Представила се е като Мари Уеб и е казала, че може би съпругът й е дошъл до консулството да я търси. Помолила Нелсън да разпита наоколо и тя щяла да му се обади по-късно.

— Но това противоречи на предишното й изказване — запротестира Макалистър. — Тя ясно говореше за събитията от Париж и според мен ще направи опит да се свърже със служител от нейното правителство, от нейната страна. Канада.

— Защо упорстваш? — попита Хавиланд. — Просто искам да разбера защо си настроен да оспорваш фактите?

— Не знам. Нещо не е наред. Освен всичко друго майорът тук установи, че тя е отишла до канадското консулство.

— А! — Посланикът се обърна към майора от Специалния отдел.

— Човекът на рецепцията го потвърди. Описанието пасваше. Историята й била, че дала обещание на семейството да потърси далечен братовчед, на който обаче забравила името. Жената й дала списъка и тя го прочела.

— Намерила е някой, когото познава — прекъсна го заместник-секретарят. — Направила е контакт.

— Ето го тогава и вашият отговор — каза твърдо Хавиланд. — Тя е разбрала, че съпругът й не е отишъл на улицата с кленовите дървета, и се е отправила към другото вероятно място. Американското консулство.

— И си казва името, когато знае, че в цял Хонконг я търсят?

— Ако беше дала друго име, не би постигнала целта си — отговори посланикът.

— И двамата говорят френски. Би могла да използва френска дума като например toile. Означава „платно“.

— Знам какво означава, но мисля, че в момента гадаеш.

— Съпругът й би разбрал. Тя щеше да измисли нещо от този род.

— Господин посланик — намеси се Лин Уенцзу, като бавно отмести поглед от Макалистър. — Като чух думите ви към американския консул, че на никого не трябва да казва нищо, и сам разбирайки желанието ви за пълна тайна, предполагам, че мистър Луис не е уведомен за настоящата ситуация.

— Точно така, майоре.

— Тогава защо се обади на вас? Хората често се губят в Хонконг. Изчезнал съпруг или съпруга не е рядко срещано явление.

За момент върху лицето на Хавиланд се появи съмнение.

— Джонатан Луис и аз се познаваме от много време — каза той. В гласа му не се долавяше обикновеният авторитет. — Може би донякъде е бонвиван, но не е глупак. Ако беше, нямаше да е тук. И при конкретните обстоятелства, когато тази жена е спряла неговия аташе — е, той ме познава и си е направил някои заключения. — Дипломатът се обърна към Макалистър; когато продължи, авторитетният му тон бавно се върна. — Обади се на Луис, Едуард. Кажи му да намери Нелсън и да му каже, че ти искаш да говориш с него. Бих предпочел по-малко директен подход, но няма време. Искам да го разпиташ за всичко, което ти мине през ума. Аз ще слушам от телефона в твоя офис.

— Значи сте съгласен — каза заместник-секретарят. — Нещо не е наред.

— Да — отговори Хавиланд с поглед, отправен към Лин. — Майорът го откри, не аз. Въпросът не е в това, че Луис се обади на мен, а защо аташето се е обадил на него. Все пак една развълнувана жена му казва, че съпругът й липсва, но не иска да отиде нито в полицията, нито в консулството. Обикновено на такива хора не се гледа сериозно. Повърхностният контакт не би извикал необходимостта от намеса на главния консул. Обади се на Луис.

— Разбира се. Но кажете първо, добре ли мина срещата с канадския представител? Ще окаже ли съдействие?

— Отговорът на първия ти въпрос е „не“. Срещата не мина добре. Колкото за втория — той няма избор.

— Не разбирам.

Хавиланд въздъхна отегчено.

— Чрез Отава той ще ни снабди със списък на всички от неговия персонал, които са имали вземане-даване с Мари Сен Жак. С голямо нежелание. Това е съдействието, което е инструктиран да окаже, но беше дяволски раздразнен. Самият той е бил с нея на двудневен семинар преди четири години и твърдеше, че половината консулство е направило същото. Не че ги е запомнила, но те със сигурност си я спомнят. Тя е жена, която забелязваш, каза за нея той. Канадка, която е била напълно объркана от група американски задници — и забележете, той не изпитва никакви угризения при използването на тази дума, — забъркана в някаква налудничава операция, организирана от същите задници. Отново наблегна на думата. — Посланикът направи кратка пауза и се усмихна. — Беше много разведряващо. Не пестеше обидите, а на мен не са ми говорили така, откакто се помина скъпата ми съпруга. Имам нужда от подобно отношение.

— Но вие му казахте, че всичко това е за нейно добро, нали? Че трябва да я намерим, преди да я сполети някаква беда.

— Останах с впечатлението, че нашият канадски приятел има сериозни съмнения относно умствените ми способности. Обади се на Луис. Бог знае кога ще получим този списък. Сигурно ще го изпрати по влака от Отава до Ванкувър нашият кленов лист и оттам на товарен кораб до Хонконг, където пък ще се изгуби сред купищата писма в пощата. В същото време един аташе постъпва крайно странно.

— Срещал съм Джон Нелсън, сър — каза Лин. — Рус мъж, владее много добре китайски. Той е доста популярен сред хората в консулството.

— Изглежда, е нещо друго, майоре.

 

Нелсън затвори телефона. Ситни капчици пот бяха избили по челото му; избърса ги с опакото на ръката си, доволен, че се е справил добре. Беше му особено приятно, че обърна въпросите на Макалистър срещу самия него.

— Защо се почувствахте принуден да отидете при генералния консул?

— Мисля, че вашият въпрос дава отговор на това, мистър Макалистър. Почувствах, че се е случило нещо нередно, и реших, че консулът трябва да бъде уведомен.

— Но жената е отказала да отиде до полицията; дори е отказала да влезе в консулството.

— Както ви казах, имаше нещо нередно. Тя беше нервна и напрегната, но не беше просто плям-плям.

— Не беше какво?

— Беше напълно трезва, дори владееше чувствата си въпреки нейната тревога.

— Разбирам.

— Чудя се дали наистина разбирате, сър. Нямам представа какво ви е казал генералният консул, а и тези работи не ме интересуват, но съм готов да ви съдействам във всичко.

— Трябва да намерим тази жена, мистър Нелсън. Инструктиран съм да ви кажа, че съдействието ви в това отношение ще бъде изцяло във ваша полза.

— Ще направя всичко, което мога. Ако тя отново се свърже с мен, ще се опитам да организирам някаква среща, след което ще ви се обадя. Мисля, че постъпих правилно, като отидох при консула.

— Ще чакаме вашето обаждане.

 

— Той отклоняваше въпросите доста умело — каза Хавиланд, влизайки през вратата, следван от огромния Лин Уенцзу. — Съгласен ли сте, майоре?

— Да, и това значи, че ги е очаквал. Бил е подучен.

— Което означава, че някой го е подучил!

— Изобщо не трябваше да му се обаждаме — каза Макалистър тихо, като нервно разтриваше дясното си слепоочие. — Почти всичко, което каза, имаше за цел да провокира отговор от моя страна.

— Трябваше да му се обадим — настоя Хавиланд — дори само за да научим това.

— Той се владееше. А аз не.

— Не бихте могли да се държите иначе, Едуард — каза Лин. — Другата възможна реакция би била да го питате за собствените му мотиви. Което би било равносилно на заплаха.

— А за момента не желаем той да се чувства заплашен — съгласи се Хавиланд. — Той донася информация на някого и ние трябва да открием на кого.

— Значи все пак тя се е свързала с човек, на когото е разправила всичко. — Макалистър се облегна върху бюрото и стисна здраво ръце.

— В края на краищата ти излезе прав — каза посланикът, гледайки към заместник-секретаря. — Улица в Париж с любимите й кленови дървета. Неизбежното повторение. Всичко е ясно. Нелсън работи за някого от канадското консулство и който и да е този човек, той е във връзка с жената на Уеб.

Макалистър вдигна очи.

— Тогава Нелсън е глупак или глупак на квадрат. Сам признава, че знае или поне предполага, че има работа със строго поверителна информация, отнасяща се до съветник на президента. Да оставим, че от това следва незабавно уволнение, но би могъл да бъде изпратен в затвора за заговор срещу правителството.

— Той не е глупак, уверявам ви — каза Лин.

— Тогава или някой го принуждава да върши това против своята воля — най-вероятно е изнудван, — или му плащат добре, за да разбере дали има връзка между Мари Сен Жак и тази къща тук, във „Виктория Пийк“. — Хавиланд се намръщи и седна на стола зад бюрото.

— Дайте ми един ден — продължи майорът от МИ-6. — Може би ще успея да открия този човек. Ако успея, ще го арестуваме, каквато и длъжност да изпълнява в консулството.

— Не — каза дипломатът, чиято тактика беше да използва скритите действия. — Давам ви време до осем часа тази вечер. Рисковано е, но ако можем да избегнем всички възможни конфликти, трябва да опитаме. Въздържаността е всичко. Опитайте, Лин. За Бога, опитайте.

— А след осем, господин посланик? Тогава какво?

— Тогава, майоре, ще заловим нашия хитър аташе и ще го накараме да говори. Бих предпочел да го използвам, без той да знае и без да се вдига шум, но залавянето на жената е по-важно. До осем часа, майор Лин.

— Ще направя всичко възможно.

— А ако грешим — продължи Хавиланд, сякаш Лин не беше отговорил, — ако този Нелсън е използван и не знае нищо, искам да се нарушат всички възможни правила. Не ме интересува как ще го направите и колко ще струват всички подкупи и боклуците, които трябва да си набавите, за да свършите работата. Искам камери, подслушване на телефоните, електронно наблюдение върху всеки от персонала на това консулство. Някой там знае къде е тя. Някой я укрива.

 

— Кетрин, Джон се обажда — каза Нелсън от уличния автомат на Албърт Роуд.

— Колко хубаво, че се обаждаш — бързо отговори Стейпълс. — Беше много изморителен следобед, но хайде тези дни да се срещнем и да пийнем по нещо. Ще ми бъде много приятно да те видя след толкова месеци и ще мога да чуя за Канбера. Но сега ми кажи едно нещо. Права ли бях за онова…

— Трябва да те видя, Кетрин.

— Поне намек?

— Трябва да те видя. Свободна ли си?

— След четирийсет и пет минути имам среща.

— Тогава по-късно, около пет. Има едно място в „Уанчай“ на Глоусестър, което се казва „Маймунското дърво“.

— Знам го. Ще бъда там.

Джон Нелсън затвори. Нямаше какво да прави, освен да се върне в офиса. След разговора със заместник-секретаря на Държавния департамент Едуард Макалистър той не можеше да отсъства цели три часа. Обстоятелствата не го позволяваха. Той знаеше, че Макалистър е прекарал седем години в Хонконг и се е върнал обратно само месеци преди неговото пристигане. Защо беше отново тук? Защо във „Виктория Пийк“ специално беше освободена къща и посланик Хавиланд се беше заселил там? И накрая защо Кетрин беше така изплашена? На нея той дължеше своя живот, но все пак трябваше да получи някои отговори. Трябваше да вземе решение.

 

Източниците на Лин Уенцзу се оказаха неизчерпаеми. Още първият го наведе на размисъл. Инспектор Балантайн както обикновено отговаряше на въпроса с въпрос. Беше влудяващо, тъй като трудността да разбереш дали прехваленият инспектор от Скотланд Ярд знае нещо относно обсъждания обект, нарастваше с всяка минута. В настоящия случай обектът беше американският аташе Джон Нелсън.

— Няколко пъти съм го виждал — беше казал Балантайн. — Русо момче. Говори вашето линго.

— Моето „линго“ ли?

— Ами да, малко от нас го владееха дори по време на опиумната война. Интересен период от историята, нали, майоре?

— Опиумната война ли? Аз ви говорех за аташето Джон Нелсън.

— О, има някаква връзка, така ли?

— С кое, инспекторе?

— С опиумната война.

— Ако имаше, той щеше да е на сто и петдесет години, а в това досие пише, че е на трийсет и две.

— Така ли? Толкова млад?

Но Балантайн беше направил няколко паузи, прекалено много, за да бъде Лин доволен. Независимо дали старото куче знаеше нещо, той нямаше да го разкрие.

Телефонът иззвъня; Лин бързо вдигна слушалката.

— Да?

— Нашият обект отиде до крайната спирка на зъбчатата железница и оттам взе такси за „Уанчай“. Сега е в кафенето „Маймунското дърво“. Аз съм с него. Държа го под око.

— Някой присъедини ли се към него?

— Не, но той поиска маса за двама.

— Идвам възможно най-бързо. Ако трябва да напуснеш мястото, ще се свържа по радиотелефона. Ти си в седма кола, нали?

— Седма кола, сър… чакайте! Към масата му отива някаква жена. Той става.

— Познаваш ли я?

— Много е тъмно. Не.

— Плати на келнера. Кажи му да забави поръчката. Аз идвам с нашата линейка.

 

— Кетрин, дължа ти толкова много и искам да ти помогна с каквото мога, но трябва да знам повече от онова, което ми каза.

— Има връзка, нали? Хавиланд и Мари Сен Жак.

— Няма да потвърдя това, не мога да го потвърдя — защото не съм говорил с Хавиланд. Но говорих с друг човек, човек, за когото съм слушал много — страхотен мозък, — но и той звучеше отчаяно както ти снощи.

— Снощи на отчаяна ли ти приличах? — попита Стейпълс, като прокара пръсти през прошарената си коса. — Не знаех.

— Е, хайде. Може би не самите думи, колкото начинът, по който говореше. Това беше под повърхността. Звучеше като мен, когато ми даде снимките. Повярвай ми, мога да различавам тези неща.

— Ти ми повярвай, Джони. Може би сме попаднали на нещо, до което никой от нас не е трябвало да се приближава, нещо, стоящо високо в облаците, за което нямам достатъчно знания, за да взема правилното решение.

— Но аз трябва да взема решение, Кетрин. — Нелсън се огледа за келнера. — Къде са проклетите питиета?

— Не съм толкова жадна.

— Аз съм. Дължа ти всичко, харесвам те и знам, че не би използвала онези снимки срещу мен, макар че това кара нещата да изглеждат още по-зле…

— Дадох ти всичко, каквото намерих, и заедно изгорихме негативите.

— Както виждаш, наистина съм ти задължен. Господи, детето беше на колко — на дванайсет години?

— Не си знаел това. Бил си дрогиран.

— Моят мост към забвението. Няма да стана външен министър, може би само министър на детското порно. Страхотно издигане!

— Всичко е свършило, а ти разиграваш мелодрами. Искам само да ми кажеш дали има връзка между Хавиланд и Мари Сен Жак, което мисля, че можеш да направиш. Защо ти е толкова трудно? Тогава ще знам какво да правя.

— Защото, ако ти кажа, ще трябва да се обадя на Хавиланд, че съм го направил.

— Тогава ми дай на разположение един час.

— Защо?

— Защото имам няколко снимки в моя сейф в консулството — излъга Стейпълс.

Нелсън подскочи от стола.

— О, Боже, не вярвам на това!

— Опитай се да разбереш, Джони. Всички понякога играем грубо, защото това е в интерес на хората, с които работим, на нашите страни, ако така ти харесва повече. Мари Сен Жак беше моя приятелка и продължава да е такава, а стойността на нейния живот е нула в очите на надути хора, които са провели тайна операция и са въвлекли нея и съпруга й. Използвали са ги и после са се опитали да ги убият! Искам да ти кажа нещо, Джони. Ненавиждам вашето ЦРУ, вашият Държавен департамент и неговия подотдел с великото име „Консулски операции“. Те не са копелета, те са глупави копелета. И ако усетя, че се крои някаква нова операция, която има за цел да използва отново тези двамата, хора, изтърпели толкова много болка, смятам да разбера защо и да действам съобразно отговора. Аз съм опитна, а те не са и съм достатъчно вбесена, за да искам да знам.

— О, Боже…

Келнерът пристигна с поръчката и докато Стейпълс му благодареше, погледът й беше привлечен от човек, застанал до телефонната кабина в коридора. Той ги наблюдаваше.

— Е, Джони, съгласен ли си, или не?

— Съгласен — прошепна Нелсън и потърси с ръка чашата.

— Къщата във „Виктория Пийк“?

— Да.

— Кой беше мъжът, с когото говори?

— Макалистър. Заместник-секретарят на Държавния департамент Макалистър.

— Мили Боже!

В коридора настъпи някакво раздвижване. Кетрин постави ръка пред очите си и леко извърна глава встрани, което разшири периферното й зрение. Влезе висок мъж, който се запъти към телефона на стената. Това можеше да бъде само един човек, в цял Хонконг нямаше друг като него. Беше Лин Уенцзу от Специалния отдел на военното разузнаване! Американците бяха завербували най-добрия, но за Мари и съпруга й по-лошо не можеше да бъде.

— Не си направил нищо лошо, Джони — каза Стейпълс, като се изправи от стола си. — Ще обсъдим въпроса по-надълго, но сега трябва да отида до тоалетната.

— Кетрин?

— Какво?

— Играта загрубя?

— Силно загрубя, скъпи.

Кетрин мина покрай смаления Лин, който се обърна след нея. Тя влезе в тоалетната, почака няколко секунди и излезе с други две жени, като продължи надолу по коридора и влезе в кухнята. Без да каже дума на стреснатите готвачи и келнери, тя намери изхода и изскочи навън. Изтича на Глоусестър Роуд и се впусна в търсене на телефон. Намери го и докато набираше номера, пъхна монета.

— Ало?

— Мари, изчезвай от апартамента! Колата ми е в гараж на една пряка вдясно, когато излезеш от входа на сградата. Казва се „Минг“, ще видиш червена табела. Бъди там колкото се може по-бързо! Ще те посрещна. Бързай!

Кетрин Стейпълс спря такси.

 

— Името на жената е Стейпълс, Кетрин Стейпълс! — извика в слушалката Лин Уенцзу. — Направете справка чрез компютъра. Персоналът на консулството. Бързо! Искам адреса й, но бъдете сигурни, че е сегашният! — Челюстните мускули на майора потрепваха нервно, докато чакаше. Отговорът дойде и той издаде друга заповед. — Ако някоя от колите ни е в района, свържи се по радиотелефона и й нареди да тръгва. Ако не, изпрати незабавно друга. — Лин замълча, отново заслушан. — Американката — каза тихо той. — Ако бъде забелязана, да я заловят. Ние тръгваме веднага.

 

— Пета кола, отговорете! — повтори диспечерът по микрофона, държейки ръка върху ключа в долния десен ъгъл на командното табло. Стаята беше бяла и без прозорци — шумът от климатичната инсталация тих, но постоянен. На трите стени имаше редици свръхмодерна радио- и компютърна техника, подредена върху бели банки от гладка пластмасова материя. Това би могло да бъде електронна лаборатория на модерен център за медицински изследвания, но не беше. Беше съвсем друг център. Комуникационният център на МИ-6, Специален отдел, Хонконг.

— Пета кола отговаря! — чу се задъхан глас от говорителя.

— Тръгвайте веднага, вие сте най-близо. Стигнете до Олбъни Роуд; входът срещу Ботаническата градина е най-прекият път. — Той съобщи адреса на Кетрин Стейпълс и даде крайно нареждане. — Намерете американката и я заловете.

— Aiay — отговори агентът от Специалния отдел.

 

Мари се опита да запази спокойствие и да овладее реакциите си. Ситуацията беше нелепа. Но в същото време и крайно сериозна. Беше облякла пеньоара на Кетрин, в който приличаше на идиот. Беше взела горещ душ и още по-лошо, беше изпрала дрехите си в кухненската мивка. Сега съхнеха върху пластмасовите столове на балкона и бяха още влажни. Но тя трябваше да бяга.

Какво се беше случило? Кетрин не беше човек, който издава безапелационни команди. Хора като нея избягваха подобен подход, тъй като той само объркваше мислите при екстрена ситуация, а ситуацията беше такава. Движи се! Колко често Джейсън казваше това в Цюрих и Париж. Толкова пъти го беше чувала, че и сега думата я накара да се задейства.

Облече мокрите си дрехи, които прилепнаха по тялото й, и взе от килера на Стейпълс чифт пантофи. И те й убиваха, но поне бяха по-меки от сандалите й. Сега можеше да бяга, налагаше се да бяга.

Косата й! О, Боже, косата! Изтича до банята, където в порцеланов буркан Кетрин държеше фибите и шнолите си. За секунди прикрепи косата си, бързо влезе в малката дневна, намери шапката си и я нахлупи.

Чакането на асансьора беше безконечно. Според светещите цифри над вратите и двата асансьора се разхождаха между първия, третия и седмия етаж, без да се осмелят да припарят до деветия.

„При възможност избягвай асансьорите. Те са капани.“ Джейсън Борн, Цюрих.

Мари се огледа. Видя пожарния изход и се затича към него.

Задъхана, влетя в малкото фоайе, стремейки се да отблъсква погледите, отправени й от няколкото наематели, които излизаха навън. Тя не виждаше нищо, трябваше да се махне!

„Колата ми е в гараж една пряка вдясно от входа на сградата. Казва се «Минг».“ Вдясно ли беше? Или вляво? Вън на улицата тя се поколеба. Дясно или ляво? Опита се да помисли. Какво беше казала Кетрин? Дясно! Трябваше да тръгне надясно, това беше първото, което й дойде наум. Не й оставаше друго, освен да му се довери.

„Първата мисъл винаги е най-вярната, най-точната, защото впечатленията се съхраняват в главата ти като информацията в компютър. Главата ти е устроена така.“ Джейсън Борн, Париж.

Тя се затича. Левият й пантоф падна; наведе се да го вземе. Изведнъж една кола изскочи от портала на Ботаническата градина и пое по улицата със скоростта на ракета с топлинни сензори. Чу се изсвирване на гуми, колата описа полукръг и спря напряко на улицата. Отвътре изскочи човек, който се затича към нея.