Бари Айслър
Рейн-Сан: Заложник на съдбата (29)

29.

Докс караше откраднатата от Тревън хонда на изток към Юниън Стейшън. Оттам Кейт можеше да се качи на Червената линия и да се прибере вкъщи за нула време.

Беше му адски неприятно, че се налага да я пренесе до колата със сака, но Тревън имаше право, нямаше смисъл да рискуват момичето да се досети къде са го държали. Всъщност по-малко го смущаваше вероятността Кей да изтича в полицията, отколкото това, че тя ще се измъчва, ако не го стори. По-добре да не й дава такава възможност и да й спести угризенията.

Най-много го смути готовността, с която Кей му позволи да го направи. Той й свали слушалките и каза: „Миличка, не съм спокоен да чакам оня торбалан да се върне. Той просто е прекалено непредвидим за моя вкус. Затова, с твое разрешение, сега ще те закарам вкъщи“.

Тя го погледна в очите, достатъчно умна, за да потърси лъжа, достатъчно доверчива, за да пожелае да повярва, че няма такава, достатъчно проницателна, за да види, че наистина няма такава. После кимна и отвърна: „Добре“. И толкова. Докс я изнесе със сака, отвори ципа в багажника, затръшна капака и потегли, като избра обиколен път с много мостове и подземни паркинги.

Шофираше близо час, когато мобилният му телефон иззвъня. Той вдигна.

— Да.

Гласът на Тревън.

— Върнаха се. Камъните са истински.

— Е, това е добра новина. Какво става с нашия приятел?

— Не знам. В момента твоят приятел е насаме с него. Опитва се да го разубеди, струва ми се.

Това не му прозвуча добре.

— Да го разубеди ли?

— Не знам какво да ти кажа. Помоли ме да изляза и да ти се обадя от обществен телефон. И да ти съобщя, че ще се срещнем според уговорката веднага щом тримата успеем да стигнем там.

Докс се надяваше, че ще са наистина трима. Ако Рейн не успееше да го „разубеди“, най-вероятно щяха да са двама. Или един.

— Добре, благодаря, че ми съобщи. До скоро.

Той затвори и приключи обиколката на Дюкомън Стрийт, пуста задънена улица на няколко преки от Юниън Стейшън, където паркира пред издънената телена мрежа на един изоставен склад. Слезе с чантата на Кей и се огледа, примижавайки от яркото слънце и жегата. Някой беше написал „Излизащи тежкотоварни автомобили — паркирането забранено“ с вече избелял червен спрей върху закованите с дъски врати на сградата, но сред бурените, растящи в цепнатините на уличната настилка, и боклуците, трупащи се край разнебитената товарна платформа, едва ли някой щеше да му направи забележка.

Докс заобиколи отзад при багажника и го отвори. Кей стисна клепачи и вдигна ръка, за да заслони потното си лице от внезапно нахлулата светлина.

Момичето боязливо примижа към него.

— Наистина ли ще ме пуснеш?

Докс се зачуди дали е в състояние да се почувства по-отвратително. Никога повече нямаше да се захване с такова нещо, каквито и да бяха залозите. Никога.

Протегна ръка.

— Обещавам ти. И съжалявам, пътуването беше дълго, разбирам защо може да си се усъмнила в мене. Плюс това вътре трябва да е било страшно горещо.

Кей се позабави, после пое ръката му, седна в багажника и се огледа наоколо.

— Намираме се на няколко преки от Юниън Стейшън, но както виждаш, не сме в най-безопасния квартал. Ако не възразяваш, просто ще те последвам с колата, докато извървиш тия няколко преки, за да се уверя, че всичко е наред.

Тя се опря на ръката му и излезе от багажника. И отново се огледа.

— Добре.

Все още държеше дланта му. Докс стисна нейната за миг и я пусна.

— Знам, че е доста неубедително при тия обстоятелства, обаче се извинявам за това, което ти причинихме — каза той. — Не биваше да допускам да ме въвлекат в тая история. Сбърках и искрено съжалявам.

— Благодаря ти — отвърна Кей.

Грамадният снайперист засрамено поклати глава.

— Ти няма за какво да ми благодариш. Постъпих ужасно с тебе.

Тя го погледна.

— Знаех, че няма да ми направиш нищо лошо. Ти беше причината да не ме е страх.

Което само влоши нещата още повече.

— Мисля, че това не е нищо особено.

— За мен е.

— Миличка, чувала ли си за така наречения Стокхолмски синдром? — нежно попита той.

— Да, естествено. И не го изпитвам. Ако полицията беше разбила вратата на онази стая, нямаше да те защитя с тялото си, уверявам те.

Докс се усмихна. При други обстоятелства може би щеше да се възползва от възможността да коментира евентуалните плюсове от това Кей да се хвърли да го спасява, притиснала тяло в неговото.

— Е, сега взе, че разби илюзиите ми — подхвърли все пак той.

Кей се засмя — съвсем лекичко.

— Можеше да е много по-тежко за мен. Ти го направи по-леко. Все гледах онзи страшния, Ларисън, и си мислех: „Докс няма да му позволи“.

Той се зачуди дали си играе с него.

— Наистина ли си мислеше така?

Момичето кимна.

— Да.

Снайперистът заби поглед в земята.

— Радвам се, ако с нещо съм облекчил това изпитание. Но то пак си беше изпитание и аз имам вина за него. Повярвай ми, знам, че в момента се пръскаш от облекчение и благодарност, но по-късно? Всичко ще се уталожи. Ще осъзнаеш какво си преживяла. Не е шега да те държат за заложница.

— Говориш така, сякаш го знаеш от личен опит.

Докс се поколеба дали да й разкаже, после продължи.

— Не много отдавна ме отвлякоха едни хора. Няма да ти обяснявам какво ми правиха, само ще спомена, че включваше електрически шокове, многократно давене и заплахи за Неси. Тъй че, да, познато ми е това, с което ще трябва да се справиш през следващите дни и седмици. Ще ми се да можех да ти помогна с нещо, но не мога, освен пак да кажа, че съжалявам.

Тя повдигна вежди.

— Неси ли?

Докс поклати глава, осъзна, че не е трябвало да се шегува така, и реши да не задълбочава нещата.

— Няма значение.

Той й подаде чантата. Кей я взе.

— Какво ти е направил баща ми? — попита тя.

Снайперистът отново поклати глава.

— Не ми се говори за тия неща. Това изобщо не трябваше да има нещо общо с теб. Искам обаче да те питам нещо друго.

— Какво?

Докс погледна напукания асфалт, бодливата тел, всичко нагорещено под немигащото лосанджелиско слънце.

— Какви са плановете ти? Тъй де, за бъдещето? Екранни изкуства… филми ли искаш да снимаш?

Тя се усмихна.

— Да. Доста далече от работата на баща ми, а?

— Явно. Но се радвам. Обичам филмите. Кога ще мога да гледам някой твой?

— Не знам. Написах един сценарий, който според мен е страхотен. Но финансирането в наше време е адски трудно. Ще видим.

— Финансиране казваш, а?

Кей леко поклати глава, сякаш не разбираше намека му.

— Когато се прибереш, провери на дъното на чантата си — каза й той. — Там има шепа камъчета. Не изглеждат нищо особено, ама са диаманти. Не знам колко струват филмите и сигурно онова, което съм сложил вътре, няма да стигне за „Хари Потър“, но мисля, че ще ти помогне да започнеш.

Момичето го погледна.

— Сериозно ли говориш?

Докс престорено се намръщи.

— Да съм говорил несериозно през краткото време, откакто ме познаваш?

Тя продължи да го гледа, после безмълвно се приближи и го прегърна. Докс отговори на прегръдката, ала колебливо. Срамуваше се да приеме нейната благодарност и не му харесваше приятното усещане, което изпитваше. Носеше уилсъна отпред под колана си и сега оръжието беше между тях. Той си помисли, че това е подходяща метафора.

След малко Докс се отдръпна.

— Добре. Сега върви. Ще те последвам, за да се уверя, че си стигнала без премеждия до гарата. И ще чакам филма ти.

Кей се поколеба.

— Ще се видим ли някога пак?

Той поклати глава.

— В тебе се обажда Стокхолмският синдром.

— Глупости.

Докс се усмихна и се опита да не показва колко отвратително се чувства.

— Е, имам телефонния ти номер. Кой знае?

— Ще ми се обадиш ли някой ден? Не веднага. Просто… след като това започне да ми се струва нереално.

Той продължи да се усмихва.

— За мен би било удоволствие. — И по начина, по който се изрази, дори не я лъжеше.

Последва я до гарата, както обеща. Когато се увери, че е в безопасност, той я изпревари. Кей се обърна, погледна го и му се стори, че момичето се насочва към колата, затова Докс стисна зъби, вдигна ръка за сбогом и навлезе сред потока от автомобили. Видя я в огледалото, застанала на тротоара, сама, вперила очи в него. Отдавна не беше изпитвал такава тъга.