Патриша Корнуел
Военна морга (10)

9.

Управлението на Центъра по сертифицирана съдебномедицинска експертиза в Кеймбридж, или военната морга, както беше официално известно, се помещаваше на най-горния етаж, а аз вече бях установила, че трудно мога да обясня на хората къде да ме намерят в кръглата сграда.

Най-доброто, което постигах в нередките случаи, когато бях там, беше да препоръчам на посетителите да слязат от асансьора на седмия етаж, да тръгнат вляво и да потърсят номер 111. Само една врата по-нататък е от 101, но за да проумееш, че 101 е стаята с най-малкия номер на този етаж, а 111 — с най-големия, се изисква въображение. Следователно, кабинетът ми би бил разположен в ъгъла на дълъг коридор, ако имаше ъгли и дълги коридори, но тук нямаше такива. Горе имаше само един голям кръг с шест кабинета, голяма конферентна зала, лаборатория за разпознаване на гласа, библиотека, стая за почивка, а в средата беше бункерът без прозорци, където Луси реши да сложи компютъра и лабораторията за оспорвани документи.

Минах покрай офиса на Марино и спрях пред стая 111, обозначена от него като ЦЕНТКОМ — от Централно командване. Убедена бях, че Марино е стигнал до това претенциозно съкращение не защото ме възприема като свой командир, а по-скоро понеже беше започнал да смята, че е постигнал по-висш патриотизъм — почти като религиозно призвание. Преклонението му пред всичко, свързано с военните, беше ново. Само още една от многото му парадоксални реакции, сякаш Питър Роко Марино се нуждаеше от поредния абсурд, за да дефинира своето непоследователно, конфликтно его.

„Трябва да спра да му се ядосвам“ — казах си и отключих тежката врата с покритие от титанов окис. Не беше толкова лош и не беше направил нищо ужасно. Беше предсказуем и не би трябвало да съм ни най-малко изненадана. Кой, в крайна сметка, го разбираше по-добре от мен? Марино не беше Розетският камък на Бейон, Ню Джърси, където израснал като уличен побойник, станал боксьор, а след това и ченге. Ключът към него не беше дори в безполезния му алкохолизиран баща. Марино можеше да бъде обяснен най-вече чрез майка си и чрез детската си любов Дорис, сега негова бивша съпруга. И двете жени били привидно хрисими и раболепни, но не и безобидни. Ни най-малко.

Натиснах клавишите, за да включа енергоспестяващите лампи, вградени в подпорите на стъкления геодезичен купол, който ми напомняше за Бъкминстър Фулър^[1] всеки път, когато вдигнех поглед нагоре. Ако все още беше между живите, прочутият архитект и изобретател би одобрил моята сграда, а навярно и мен, но не поради слабостта си към нездрав raison d’etre — житейски смисъл, макар че при сегашното положение на нещата и аз бих могла да споделя с него някои истини. Не бях съгласна например с убеждението му, че технологията ще ни спаси. Очевидно тя не ни правеше цивилизовани; всъщност имах основание да вярвам точно в обратното.

Спрях на металносивия килим до вратата, сякаш очаквах разрешение да вляза, или пък се колебаех, понеже като приемах това място, ставаше възможен животът, който би било по-добре да отложа поне с две години. Ако бях искрена, щях да кажа „да отложа с години“. Помнех първите си дни в „Уолтър Рийд“. Вършех си работата в една претъпкана стая без прозорци в Централата на съдебномедицинските служби към Въоръжените сили, когато Бригс влезе, без да почука, и хвърли на бюрото ми голям сив плик с печат „Секретно“.

Четвърти декември 1987 г. Помнех го така живо, че можех да опиша как бях облечена, какво беше времето навън и какво ядох. Онзи ден пуших много, а привечер си поръчах няколко скоча, защото бях разстроена и ужасена. Казусът на всички казуси, а от Министерството на отбраната искаха мен. Избрали бяха мен, сред толкова други. Или по-точно, Бригс ме беше избрал. До пролетта на следващата година бях освободена от ангажиментите си към Военновъздушните сили, но не заради добро поведение; тръгвах си по-рано по преценка на администрацията на Рейгън при определени условия — позорни условия, които и сега ме караха да се свивам болезнено. А тази кръгова постройка, в която се намирах в момента, сигурно беше кармично предопределение. Нищо не беше приключвало или започвало в живота ми. Далечното беше непосредствено до мен. Някак си всичко оставаше неизменно.

Най-крещящият знак за шестмесечното ми отсъствие от поста, на който пак щях да се върна, беше административният офис на Брайс в съседство — уютно претъпкан, докато моят си оставаше празен и потискащ. При мен цареше усещане за изоставеност и запуснатост. Малката конферентна маса от матова стомана беше празна. Върху нея нямаше дори саксия с цвете, а във всяко обитавано от мен място винаги имаше растения. Орхидеи, гардении, сукуленти, интериорни дървета — арека или сагова палма. Обичах живота и уханията. Но от онова, което бях донесла, когато се пренесох тук, не беше останало нищо. Бяха ги удавили с прекомерно поливане или отровили с торове. Дадох подробни инструкции на Брайс и три месеца, за да съсипе всичко. Трябваха му по-малко от два.

На бюрото ми буквално нямаше нищо; едно дъговидно модулно работно място, конструирано от двайсет и две милиметрова черна ламинирана стомана и класьор от същия материал с чекмеджета и открити рафтове между огромния прозорец с изглед към река Чарлз и хоризонта над Бостън. Плотът от черен гранит зад стола „Аерон“ обрамчваше стената и приютяваше моята система за лазерна микродисекция „Лайка“, свързаните с нея видеодисплеи и аксесоари, а до тях — вярната ми резервна „Лайка“ за ежедневна употреба, един по-обикновен микроскоп, който можех да управлявам без нужда от софтуер или семинар. Нямаше кой знае какво друго. Никъде не се виждаха папки с дела, смъртни актове или документи, които да разглеждам или подписвам. Само някои лични вещи. Реших, че не е хубаво кабинетът ми да е толкова съвършен и безупречен. По-добре щеше да е, ако имаше малко боклук. Може би не друго, а видът на празното ми работно място ме накара да се почувствам така смазана. Когато поставих писмото на Ерика Донахю в пластмасов джоб, осъзнах защо оценявам света, който бързаше да се избави от хартията. Обичах да виждам врага си, планините, които трябваше да покоря, и намирах утеха в многото приятели.

Заключих писмото в един шкаф. Изведнъж Луси се появи като призрак с огромен лабораторен халат, който носеше, защото беше топъл, защото можеше да се скрие под него, а и заради големите джобове. С широкия халат изглеждаше измамно безобидна и много по-млада — някъде около трийсетте, както се изразяваше тя, но за мен Луси винаги щеше да си остане малко момиченце. Чудех се дали майките изпитват същото към дъщерите си, дори когато самите те вече бяха майки, или, в случая с Луси — въоръжени и опасни.

Навярно в колана на спортния й панталон беше затъкнат пистолет. Осъзнавах колко себично съм щастлива, че е у дома. Отново беше в живота ми, не във Флорида, не и с хора, които трябваше да полагам усилие да харесвам. Един от тях беше манхатънският прокурор Джейми Бъргър. Гледах Луси, моето сурогатно и единствено дете, което сега влезе в кабинета ми, и не можех да не призная, че няма да й го кажа. Радвах се, че с Джейми обявиха раздялата си. Затова и не попитах нищо.

— Бентън още ли е с теб?

— На телефона е. — Тя затвори вратата след себе си.

— С кого разговаря по това време?

Луси взе един стол, седна с протегнати крака и кръстоса глезени.

— С неговите хора. — Сякаш държеше да подчертае, че той разговаря с колеги от „Маклийн“.

Но имаше и нещо друго. Ан и Марино бяха в болницата и се готвеха да сканират. Защо му беше на Бентън да разговаря с тях, или с някой друг в „Маклийн“?

— Значи тогава тук сме само ние тримата — натъртих. — Като изключим Рон, разбира се. Но ако държиш вратата да е затворена, предполагам, че няма проблеми. — Това беше моят начин да й подскажа, че прекомерната й мнителност не е останала незабелязана и че бих предпочела да ми даде някакви обяснения. Бих искала да ми обясни защо смята за нужно да бъде уклончива, ако не и откровено да ме лъже — мен, нейната леля, почти майка, а сега и неин шеф.

— Зная. — Извади от джоба на халата си малък плик от тези, в които пазим уликите.

— Какво знаеш?

— Че Ан и Марино са в „Маклийн“, понеже искаш магнитен резонанс. Бентън ми каза. Ти защо не си с тях?

— Не им трябвам, пък и с нищо няма да им помогна. Магнитният резонанс не е моя специалност. — Във военната морга в Доувър нямаше магнитнорезонансен скенер. Смяташе се, че труповете там са жертви при бойни действия и имат метал в телата си. — Реших, че е по-добре да се погрижа за някои неща тук, а когато вече зная какво търся, ще започна аутопсията.

— Като се замисля, бих казала, че това е малко ограничен поглед към нещата — унесено произнесе Луси, без да откъсва зелените си очи от мен. — Навремето правеше аутопсията и знаеше какво търсиш. Сега търсиш само потвърждение на нещо, което вече знаеш; като средство да събереш улики.

— Не е точно така. И сега се случват изненади. Какво има в тази кутия?

— Като стана дума… — Тя плъзна по гладката повърхност на моето странно чисто бюро малка бяла кутийка. — Можеш да го извадиш и без ръкавици. Но внимавай.

В кутията върху памучна подложка имаше нещо, което приличаше на крило от насекомо, най-вероятно муха.

— Хайде, докосни го — окуражи ме Луси и се наведе напред с грейнало от вълнение лице, сякаш ме гледаше как разопаковам подарък.

Усетих твърдия скелет от жици и тънката прозрачна мембрана от нещо като пластмаса.

— Изкуствено. Любопитно. Какво всъщност е това и откъде го намери?

— Нали си чувала за светия Граал на малките летящи роботи?

— Признавам, че нищо не ми говори това.

— Години наред експерименти. Милиони и милиони долари, похарчени за изграждането на съвършения летящ робот.

— Не съм запозната. Всъщност, не разбирам какво имаш предвид.

— Снабдена с микрокамери и трансмитери за тайно наблюдение, всъщност за проследяване на хора. Или за улавяне на химикали, експлозиви или биологично опасни отпадъци. Експериментите са проведени в Харвард, Масачузетския технологичен институт, Бъркли и на още няколко места тук и зад океана — дори преди киборгите, преди насекомите с вградени микроелектромеханични системи, роботите с интерфейс на насекоми. Същите насекоми, които впоследствие започнаха да вредят на други живи организми — костенурки, делфини. Не е от звездните моменти на Агенцията за авангардни проекти към Министерството на отбраната, мен ако питаш.

Оставих крилото върху памучния тампон.

— Откъде имаш това нещо?

— Разтревожена съм.

— И двете сме разтревожени.

— Тази сутрин Марино го отнесе в идентификационната — Луси говореше за мъртвия мъж от Нортънс Удс, — а аз исках да му кажа за записващата система в слушалките, затова слязох по стълбите. Той снемаше отпечатъци от тялото и забелязах нещо, което ми заприлича на крило от муха, закачило се в яката на якето на момчето заедно с други боклуци — кал и мъртви листа, полепнали по него, когато е паднал на земята.

— И което не са разместили от спешна помощ, когато са разкопчали якето му — изкоментирах аз.

— Очевидно не. Беше закачено на кожената яка.

Държах лупа в чекмеджето на бюрото си. Включих настолната лампа; под ярката светлина увеличеното крило вече не изглеждаше естествено. Онова, което на пръв поглед приличаше на основа на крилото — там, където то се прикрепя към тялото, всъщност представляваше извита кукичка, а жилките, които пронизваха ципата, бяха блестящи жици.

— Въглеродна смес, вероятно, а всяко крило е снабдено с петнайсет кукички; наистина удивително — описа Луси това, което и аз виждах в момента. — Само по себе си крилото е активна полимерна рамка. Тя реагира на електрически сигнали и така крилата, които се сгъват като ветрило, пърхат много бързо, като на истинска муха. Исторически погледнато, летящите роботи са се издигали вертикално като хеликоптери и са политали като ангели. Това се превръща в един от основните дефекти в конструкцията им. Както и микромеханиката — нуждата да са автономни, но не и обемни — с други думи, вдъхновени от биологията, така че да имат нужната сила да се носят наоколо свободно, независимо от средата.

— Вдъхновени от биологията, като концептуалните изобретения на Да Винчи. — Чудех се дали си спомня изложбата, на която я бях завела в Лондон, и дали е забелязала плаката във всекидневната на мъртвеца. Разбира се, че го е забелязала. Луси забелязва всичко.

— Плакатът над кушетката — каза тя.

— Да, видях го.

— На един от видеоклиповете, когато слага каишката на кучето. Доколко показателно е това?

— Не съм сигурна защо трябва да е показателно.

— Е, аз имах възможността да изгледам записите по-внимателно от теб. — Типично за Луси. Нюансите, които разпознавах така категорично, както долавях неуловимите изменения в тъканта под микроскопа. — От същата изложба е — ти ме заведе на нея в „Кортуолд“. С дата от същото лято — спокойно каза тя, сякаш имаше нещо предвид. — Може да сме били там с него, ако и той е ходил, разбира се.

Това беше. Това имаше предвид Луси. Някаква връзка между мъртвеца и нас.

— Фактът, че има плаката, не означава, че е бил там — продължи тя. — Осъзнавам го. Във всеки случай, няма да издържи в съда — добави Луси с нотка на ирония, сякаш хвърляше камъни в градината на Джейми Бъргър, прокурорът, с когото все повече подозирах, че вече не поддържа връзка.

— Луси, имаш ли някаква представа кой е мъжът?

— Просто си помислих, че е странно съвпадение, ако е бил в онази галерия заедно с нас. Разбира се, не твърдя подобно нещо. Ни най-малко.

Всъщност не мислеше точно така. Виждах го в погледа й, долавях го в гласа й. Подозираше, че той може да е бил там едновременно с нас. Как беше възможно да стигне до подобно заключение по отношение на мъртвец, чието име не знаехме?

— Нали не разбиваш пак чужди компютърни системи? — Говорех направо, сякаш я питах дали пуши или пие, или може би за някакъв друг вреден за здравето й навик.

На няколко пъти вече ми мина през ум, че Луси би могла да намери начин тайно да проследи записаните видеофайлове до нечий компютър или сървър, независимо от местоположението му. За нея защитната стена, а и каквито и да било други защитни мерки, не бяха нещо повече от знак за ограничение на скоростта.

— Аз не съм хакер — отвърна тя простичко.

Казах си, че това не е отговор, но предпочетох да премълча.

— Само съвпадението ми се стори необичайно — той да е бил в Кортуолд заедно с нас — продължи Луси. — А си мисля, че най-вероятно има плаката, понеже някак си е свързан с изложбата. Сега може да се купят. Проверих. Но кой би си взел такъв, ако той или някой негов близък не е ходил?

— По онова време би трябвало да е дете, освен ако не е доста по-възрастен, отколкото изглежда. — Държах да подчертая това. — Беше през лятото на 2001 г.

Спомних си, че стрелките на часовника му бяха пет часа напред и съвпадаха с времето в тази част на света. Часовникът беше сверен съобразно времевата зона на Великобритания, а изложбата беше в Лондон. Това не доказваше нищо. „Съгласуваност, но не и достатъчна убедителност на уликите“, казах си.

— Изложбата беше точно от онези, които един малък буден изобретател би харесал — продължи Луси.

— Също като теб — отвърнах. — Мисля, че я обиколи четири пъти. Купи и лекциите на компактдиск: беше очарована.

— Ама че идея. Едно малко момче в галерията по времето, когато и ние сме били там.

— Казваш го, сякаш е факт. — Не бях склонна да се откажа от подобна мисъл.

— И почти десетилетие по-късно аз съм тук, ти си тук, а това мъртво тяло също е тук. Говори ми за шестте ръкостискания.

Бях изненадана, че се позовава на нещо, което и на мен ми беше минало през ума. Първо лондонската изложба, а сега и голямата мрежа, която всички ние изграждахме чрез взаимосвързаността на живота си.

— Така и не свикнах — каза Луси. — Да видя някого, а после той да се окаже убит. Не че си го представям като момче в лондонската галерия; не че в спомените ми има лице на някакво дете. Но може да съм стояла до него или дори да съм говорила с него. После винаги е трудно да приемеш, че ако знаеш какво предстои, си могъл да промениш нечия съдба. Или своята собствена.

— Бентън ли ти съобщи, че мъжът от Нортънс Удс е убит, или го разбра от някого другиго?

— Обменихме мнения.

— И ти му каза за летящите роботи, докато обменяхте мнения в лабораторията ти преди малко. — Това не беше въпрос.

Убедена бях, че е казала на Бентън за роботизираното крило от муха и всичко останало, което е намерила; че той трябва да знае. Беше категорична днес в хеликоптера, че, освен мен, той е единственият, на когото може да се довери сега. Макар че не се чувствах обект на особено доверие от нейна страна. Долових, че пресява информацията и подбира какво да предложи, а аз предпочитах да не премълчава нищо. Предпочитах да не се опитва да се изплъзне или да ме заблуди. Но ако бях научила нещо за Луси, то беше, че пожеланията нямат власт над нея. Бих искала да съм с нея до края на дните си, но това в никакъв случай не би я накарало да промени поведението си. По никакъв начин не би повлияло на поведението и постъпките й.

Угасих лампата и й върнах малката бяла кутийка.

— „Летят като ангели“? Какво имаш предвид?

— Артистичните интерпретации на летящи ангели. Знам, че си виждала такива. — Луси посегна към купчината листчета за бележки и химикалката, спретнато подредени до телефона. — Телата им са вертикални, подобно на вертикалните реактивни раници, и за разлика от насекомите и птиците, чиито тела остават хоризонтални при полет. Миниатюрните роботи летят вертикално като ангели, и това е един от недостатъците им; както и размерите им. Решението е за мен като откриването на Светия Граал. Надхвърли най-добрите и най-смелите ми очаквания.

Тя забързано скицира нещо и ми го показа: детска рисунка, подобие на кръст, понесъл се по въздуха. После продължи:

— Ако ти е нужно насекомо като обикновената домашна муха, което буквално да се залепи като муха на стената, откъдето да извършва скрито наблюдение, то трябва да прилича на муха, а не на миниатюрно тяло с прикачени криле, което стои изправено. В случай че ми предстои среща в Иран с Ахмадинеджад и нещо прелети вертикално наоколо, и пак вертикално се приземи на перваза на прозореца като микро Тинкърбел, мисля, че ще го забележа и ще стана леко подозрителна.

— Ако ти предстоеше среща с Ахмадинеджад в Иран, бих била леко подозрителна по много причини. Но да забравим мотива, поради който върху якето на мой пациент има крило от едно от тези неща, и да приемем, че крилото е част от такъв механизъм… — започнах аз.

— Не е нужно да е част от механизъм за проследяване. Точно това се опитвам да ти подскажа. Именно то е Светият Граал за мен.

— Добре, както и да е — за какво би могло да е използвано?

— Довери се на въображението си — отвърна тя. — Бих ти съставила дълъг списък, но няма как да зная със сигурност; не и от едно крило, макар от пръв поглед да виждам няколко неща. За съжаление, не можах да открия останалото.

— Върху тялото, искаш да кажеш? Върху якето? Къде не си могла да го откриеш?

— На местопрестъплението.

— Ходила си до Нортънс Удс?

— Разбира се — каза тя. — Веднага щом осъзнах какво представлява крилото. Отидох право там.

— От часове сме заедно. — Напомних й, че би могла да ми каже по-рано. — Бяхме сами в пилотската кабина по целия път от Доувър.

— Интеркомът ми създава особено чувство. Дори когато съм сигурна, че е изключен, пак нямам усещането, че съм в безопасност. Не и ако става дума за нещо, което не мога да позволя друг да чуе. Марино не трябва да знае за това. — Тя посочи малката бяла кутийка с крилото.

— Защо?

— Не би искала да знае нищо за него, повярвай ми. В много отношения то е само частица от нещо далеч по-голямо.

Увери ме, че Марино не знае нищо за посещението й в Нортънс Удс. Че няма и представа за малкото механично крило, нито за причините, които са я мотивирали да го насърчи и подкрепи в решението му да ме доведе по-рано у дома от Доувър, както и да се погрижи за сигурността ми, като ми осигури превоз с хеликоптера. Не била споменала нищо за това досега, продължи Луси, понеже в момента нямала доверие никому. Освен на Бентън. И на мен. И много внимавала къде какво говори. Всички би следвало да сме така внимателни.

— Освен ако мястото не е било прочистено. — Имаше предвид, изметено. Смяташе и кабинета ми за безопасно място. Иначе нямало да водим този разговор тук.

— Проверила си кабинета ми за подслушвателни устройства? — Не бях изненадана. Луси знаеше как да претърси някое място за скрити записващи устройства, понеже знаеше как да шпионира. Ключарят е най-добрият обирджия. — Мислиш, че някой може да се интересува и да шпионира кабинета ми?

— Не съм сигурна кой от какво се интересува и защо.

— Не и Марино — казах аз.

— Е, ако го беше направил той, сигурно щеше да сложи бебефон. Не, разбира се. Не се тревожа, че е направил подобно нещо. Притеснявам се само, че не може да си държи устата затворена — отвърна Луси. — Особено когато става дума за определени хора.

— В хеликоптера разговаряхме за ТООТО, а ти не се притесняваше от интеркома и Марино.

— Не е същото. Ни най-малко. Не е кой знае какво, ако Марино си развърже езика пред определени хора за някакъв робот в апартамента на това момче. Мнозина вече знаят за него, бъди сигурна. Но не мога да оставя Марино да се разприказва за моя малък приятел. — Луси хвърли поглед към бялата кутийка. — Макар че Марино няма да направи нищо от лоши подбуди. Той обаче не може да проумее определени неща за определени хора. Особено за генерал Бригс и капитан Авалон.

— Нямах представа, че знаеш нещо за нея. — Не бях споменавала София Авалон пред Луси.

— Джак я развеждаше наоколо, когато беше тук. Покани я на обяд, изобщо — целуваше униформения й задник. А той обикновено не се отнася така към хората, нито към Пентагона, освен ако в глупостта си не приеме, че някой е един от нас и затова е безопасен.

Изпитах облекчение, че Луси съзнава този факт, но не исках да насърчавам недоверието й към Марино. Ни най-малко. Двамата преживяха много и вече бяха приятели. Сближиха се отново, както навремето, когато тя беше дете и той я учеше да кара товарния му автомобил и да стреля, а тя дяволски му лазеше по нервите; чувствата им бяха взаимни. Беше наследила от мен влечението си към науките, но от него взе слабостта към полицейщината, както сама се изразяваше. По времето, когато беше трудно дете чудо, което знае всичко, той беше големият як детектив, който я заобичваше и намразваше точно толкова пъти, колкото и тя го беше обичала и мразила. Сега обаче бяха приятели и колеги. Каквото и да им костваше да запазят нещата такива. „Внимавай какво говориш — казах си. — Само мир да има.“

— Значи мога да разчитам, че Бригс не знае за това — посочих малката бяла кутийка върху бюрото си. — Нито капитан Авалон.

— Не виждам как би било възможно.

— Подслушва ли се кабинетът ми сега?

— Разговорът ни е съвършено поверителен — отвърна тя, но това не беше отговор.

— А Джак? Може би той знае за крилото? Е, ти, разбира се, не би му казала.

— Няма начин.

— Освен ако не му се е обадил някой, който се е интересувал от допълнителна информация. Или може би това е крилото?

— Искаш да кажеш, че убиецът може да се е обадил тук и да е попитал за липсващото крило? — попита Луси. — Наричам го така по ред причини, макар да не става дума за част от обичайния градински летящ робот. Би било глупаво. Би означавало, че този, който се е обадил, някак е свързан с убийството на мъжа.

— Нищо не можем да изключим. Случва се убийците да са глупави — отвърнах. — Ако са много отчаяни.