Джоан Роулинг
Вакантен пост (9)

II

Пагфърдската адвокатска кантора „Едуард Колинс енд Ко“ се помещаваше на горния етаж на долепена тухлена къща, на чийто приземен етаж имаше магазин за оптика. Създадената от покойния Едуард Колинс фирма се състоеше от двама души: Гавин Хюс — щатен съдружник, с един-единствен прозорец в офиса си, и Майлс Молисън — съсобственик, с два прозореца. Имаха и обща секретарка — двайсет и осем годишна, неомъжена, с неособена външност, но с хубава фигура. Шона се смееше прекалено дълго на всички шеги на Майлс, а към Гавин се отнасяше с покровителство, което граничеше с обидното.

В един часа в петъка след погребението на Бари Феърбрадър Майлс почука на вратата на Гавин и влезе, без да дочака да го поканят. Завари съдружника си загледан през опръсканото от дъжда стъкло в тъмносивия небосвод.

— Ще прескоча да хапна някъде наблизо — рече Майлс. — Ако Люси Бевън случайно подрани, бъди така добър да й кажеш, че ще се върна в два. Шона излезе.

— Ще й кажа — отвърна Гавин.

— Да не е станало нещо?

— Мери се обади. Появила се някаква спънка със застраховката „Живот“ на Бари. Има нужда от моята помощ.

— Нали ще се оправиш сам? Или ме изчакай да се върна в два.

Майлс навлече балтона си, изтича надолу по стръмното стълбище и тръгна забързано към площада по измитата от дъжда уличка. Кратковременното разкъсване на облачността позволи на слънцето да огрее лъсналия паметник на загиналите във войните и провесените кошници. Пресичайки делово площада по посока на „Молисън енд Лоу“, Майлс изпита прилив на атавистична гордост по адрес на тази истинска пагфърдска институция, на този класически търговски център; гордост, която, вместо да отслабва заради обичайната близост, напротив — все повече се задълбочаваше и зрееше.

Майлс отвори входната врата и звънчето издрънча. Налице бе нещо като обеден час „пик“ — на щанда чакаха на опашка осем души, а Хауърд, в търговската си ливрея, с бляскащи по ловджийската шапка изкуствени рибарски мухи, бе отприщил дар словото си докрай.

— … и четвъртинка черни маслинки за теб, Розмари. Нещо друго? Нищо друго за Розмари… Всичко осем лири шейсет и два пенса — смятай го за кръгло осем лири, скъпа, в името на нашето дългогодишно плодотворно познанство…

Кикот и благодарности; стърженето и звучното затваряне на касовото чекмедже.

— Ха, кого виждам? Моя адвокат, който е дошъл да ме навести — прогърмя Хауърд, смигна и взе да се радва на Майлс над главите на опашката. — Изчакайте ме отзад в офиса, ако обичате, сър, а аз обещавам да не кажа в това време нищо подсъдно пред госпожа Хаусън…

Майлс се усмихна на дамите на средна възраст, които му отвърнаха с възторжени кимания. Висок, с гъста, късо подстригана побеляваща коса, с прикрито от тъмния балтон шкембе, Майлс бе сравнително привлекателно допълнение към ръчно месените печива и местните сирена. Проправи си внимателно път между отрупаните с вкусотии масички и се спря пред голямата арка, избита между гастронома и бившия магазин за обувки, която за пръв път бе лишена от найлоновото си покривало. На две опрени едно в друго точно под арката рекламни пана Морийн (Майлс разпозна почерка й) бе написала: Вход забранен. Предстоящо откриване… „Медният чайник“. Майлс надникна в почистеното празно помещение, което в най-скоро време щеше да се превърне в най-новото и най-хубавото пагфърдско кафе: стените бяха измазани и боядисани, а подът беше постлан с лакирано черно дюшеме.

Промъкна се покрай щанда, приплъзна се покрай Морийн, която работеше на резачката за колбаси, с което й даде повод да се изсмее дрезгаво и палаво, после се приведе и влезе в неприветливата задна стаичка. Ежедневният брой на Морийниния „Дейли Мейл“ я чакаше сгънат върху гетинаксовата масичка; палтата на Хауърд и Морийн висяха на куки, а врата водеше към ухаещата на изкуствена лавандула тоалетна. Майлс окачи балтона си и придърпа към масата вехт стол.

Хауърд се появи минута-две по-късно с две отрупани със специалитети чинии.

— Значи, твърдо се спряхте на „Медният чайник“, а? — попита Майлс.

— Ами тя, Мо, държи на името — отвърна Хауърд и постави едната чиния пред сина си.

После излезе с тромавата си походка, върна се с две бутилки бира и затвори с пета вратата, така че лишената от прозорец стая се обви в полумрак, прогонван единствено от мъждукащата провиснала крушка. Хауърд изпъшка силно и седна. По телефона в късния им сутрешен разговор бе спазвал конспиративен тон, а сега принуди Майлс да изчака още няколко секунди, през които отвори едната бирена капачка.

— Уол подаде формулярите си — каза най-сетне и му подаде бутилката.

— Аха — каза Майлс.

— Решил съм да обявя краен срок. Две седмици, считано от днес, за внасяне на кандидатурите.

— Напълно справедливо — отбеляза Майлс.

— Майка ти има чувството, че лицето, на име Прайс, все още не е изгубило интерес. Ти попита ли Сам дали има представа кой може да е това?

— Не съм.

Хауърд се почеса по гънката на шкембето, което така, както бе седнал върху скърцащия стол, бе стигнало току до коленете му.

— Между вас двамата всичко ли е наред?

Както винаги, Майлс бе във възторг от едва ли не екстрасенската интуиция на баща му.

— Не съвсем.

Пред майка си в никакъв случай нямаше да го признае, понеже все гледаше да не подклажда неспирната студена война между Шърли и Саманта, в която той бе и заложникът, и трофеят.

— Тя не одобрява идеята да се кандидатирам — поясни Майлс. Хауърд само вдигна вежди, а провисналата от долната му челюст кожа се полюляваше от дъвченето. — Абе прихванали са я нещо. Пак е изпаднала в едно от антипагфърдските си настроения.

Хауърд изобщо не бързаше да преглътне. После попи устни с книжна салфетка и се оригна.

— Веднъж да те изберем, и ще видиш колко бързо ще запее друга песен — каза. — Като се втурне в оня ми ти обществен живот, за който жените умират. Приемите в „Суитлъв Хаус“. Та тя точно там ще е във вихъра си.

Отпи пак от бирата и се почеса повторно по шкембето.

— Не мога да си го представя визуално тоя Прайс — върна се Майлс към съществения въпрос, — но нещо ми подсказва, че навремето детето му беше в един клас с Лекси в „Сейнт Томас“.

— Което ще рече, че е родом от „Фийлдс“, а това е най-важното — заключи Хауърд. — Родом от „Фийлдс“. А това може да се окаже в наша полза. Понеже ще разцепи гласовете в полза на „Фийлдс“ между него и Уол.

— Ъхъ — съгласи се Майлс. — Логично звучи.

Мисълта изобщо не му беше дошла на ума. Не можеше да се начуди на ефикасния бащин мозък.

— Майка ти вече се е свързала с жена му да изтегли формулярите от сайта ни и да му ги даде. Надявам се довечера да убедя майка ти да им се обади, да й каже, че разполагат с две седмици, и по този начин да го притисне да си разкрие картите.

— Значи, дотук имаме трима кандидати — каза Майлс. — Включително Колин Уол.

— Не съм чул за други. Не че изключвам възможността да се появи още някой, след като подробностите излязат на уебсайта ни. Но лично аз не се съмнявам в шансовете ни. Не се съмнявам. Обри се обади — добави Хауърд. В тона му винаги се появяваше лека добавъчна важност, когато наричаше Обри Фоли с малкото му име. — Има ли смисъл да уточнявам, че е плътно зад теб. Довечера се прибира. В момента бил в града.

Обикновено когато някой от Пагфърд кажеше „в града“, имаше предвид Ярвил. Хауърд и Шърли обаче подражаваха в употребата си на израза на самия Обри Фоли, като разбираха под това „в Лондон“.

— Подметна нещо да сме се съберели да си поприказваме. Евентуално за утре. Току-виж, поканил ни у тях. Сам много ще се поласкае.

Майлс току-що бе отхапал голям залък содена питка с пастет от черен дроб, но изрази съгласието си с категорично кимане. Мисълта, че Обри Фоли е „плътно зад него“, го радваше. Саманта може да се подиграва колкото си иска с предаността на родителите му към семейство Фоли, но това не му бе попречило да забележи, че в редките случаи, в които Саманта се изправяше лице в лице с Обри или Джулия, акцентът й леко се променяше, а поведението й ставаше забележително по-въздържано.

— И още нещо — каза Хауърд и пак се почеса по тумбака. — Сутринта получих имейл и от „Ярвил енд Дистрикт Газет“. Какви били възгледите ми по отношение на „Фийлдс“. В качеството ми на председател на общинския съвет.

— Ама сериозно ли? Пък аз си мислех, че Феърбрадър я е опекъл тая работа…

— Май нещо не му минава номерът, а? — отбеляза с огромно задоволство Хауърд. — Ще пуснат статията му, но искат някой да й възрази идната седмица. Да изрази противоположната страна. Ще ти бъда много благодарен, ако ми помогнеш. С разни юридически лафове и прочее.

— С удоволствие — рече Майлс. — Тъкмо ще повдигнем въпроса и за оная проклета клиника за наркоманите. По-добър аргумент в наша полза — здраве му кажи.

— Да… добра идея… чудесна направо.

От ентусиазъм бе преглътнал прекалено голяма хапка, та се наложи Майлс да го блъска по гърба, че да спре да кашля. Накрая, попивайки насълзени очи със салфетката, Хауърд успя да каже задъхано:

— Обри препоръчва окръжният съвет да отреже финансирането й от тяхна страна, а пък аз ще убедя нашите, че е крайно време да им прекратим наемателския договор за сградата. Така че предварителното повдигане на въпроса в печата може само да ни е от полза. Като си помислиш само колко пари и време сме налели в това проклето място без абсолютно никаква полза. И мога да го докажа с цифри и факти. — Хауърд звучно се оригна. — Пълно безобразие. Пардон.