Джоан Роулинг
Вакантен пост (7)

I

Към девет сутринта по „Чърч Роу“ не бе останало свободно място за паркиране. По улицата се движеха и в двете посоки — поотделно, на двойки и на групички — облечени в тъмни дрехи опечалени, които се събираха като метални стружки върху магнит пред черквата „Архангел Михаил и Вси Светии“. Алеята до черковната врата се изпълни, после преля; изместените встрани се пръснаха сред гробовете в търсене на сигурни места, където да застанат между надгробните камъни, хем да не тъпчат върху заровените, хем да не са много далече от входа на черквата. Отсега беше ясно, че местата за сядане вътре няма да стигнат за всички желаещи да се сбогуват с Бари Феърбрадър.

Колегите му от банката, скупчили се около най-екстравагантната от гробниците на фамилията Суитлъв, се молеха височайшият представител на главното управление да си тръгне в най-скоро време заедно с безсъдържателните му светски приказки и нескопосни шеги. Лорен, Холи и Дженифър от гребната осморка се бяха отделили от родителите си и се бяха свили една до друга в сянката на мъхестия тис. Разнородната група на общинските съветници — купчинка плешиви глави и очила с дебели стъкла, тук-там по някоя черна сламена капела и огърлица от култивирани перли — водеше сериозен разговор насред алеята. Членовете на клубовете по скуош и голф се поздравяваха сдържано; стари състуденти се разпознаваха отдалече и постепенно се сближаваха, а помежду им щъкаше едва ли не цялото население на Пагфърд в най-официалните и най-траурните си тоалети. Из въздуха се носеше жуженето от тихи разговори; блещукаха наблюдателни и изчакващи лица.

Най-свястното палто на Теса Уол, от сив вълнен плат, толкова й беше отесняло около отворите за ръкавите, че не й позволяваше да вдигне ръце по-високо от гърдите си. Застанала до сина си от едната страна на черковната алея, тя разменяше тъжни усмивчици и помахваше на стари познати, като същевременно не преставаше да спори с Фатс през устни, чиито движения се надяваше да са невидими.

— За бога, Стю. Та той беше най-добрият приятел на баща ти. Поне веднъж в живота си прояви известно благоприличие.

— Добре де, що никой не ме предупреди, че ще трае толкова дълго, мама му стара. Нали ми обеща, че до единайсе и половина ще е свършило.

— Недей да псуваш. Казах, че ще тръгнем от „Архангел Михаил“ към единайсет и трийсет…

— А пък аз реших, че тогава ще свърши, нали? И си натупах среща с Арф.

— Длъжен си да дойдеш на самото погребение. Все пак баща ти е един от хората, които ще носят ковчега! Обади се на Арф и отложи срещата си за утре.

— Да, ама той утре е зает. Пък и не си нося мобифона. Гнездото ми е забранил да го нося на черква.

— Престани да наричаш баща си Гнездото! А на Арф можеш да се обадиш и от моя — бръкна в джоба си Теса.

— Не му помня наизуст номера — излъга най-хладнокръвно Фатс.

Предната вечер Теса и Колин вечеряха без Фатс, който беше отишъл с колелото си у Андрюви да работели заедно по някакво задание по английски. Така поне Фатс каза на майка си, а Теса се направи, че му вярва. И за нея беше по-изгодно Фатс да го няма, че да не разстройва Колин.

Добре поне, че си беше облякъл новия костюм, който му купи от Ярвил. Още в третия магазин й писна: каквото и да облечеше, приличаше на бостанско плашило с тромавата си, непохватна стойка, а тя по някое време се ядоса, че май нарочно го прави; че ако пожелаеше, можеше да изпълни костюма и с усещането, че му става.

— Шшшт! — изшътка му Теса превантивно.

Фатс изобщо не говореше, но към тях се приближаваше Колин, повел семейство Джаванда; в дълбоката си печал, изглежда, бе объркал ролята на носещ ковчега с тази на разпоредител, та се навърташе около портата и посрещаше новодошлите. Сарито на Парминдер я правеше да изглежда мрачна и неприветлива пред вървящите по петите й деца; в тъмния си костюм Викрам имаше вид на филмова звезда.

На няколко метра от вратата на черквата Саманта Молисън стоеше в очакване до съпруга си, хвърляше по някой поглед на яркото млечнобяло небе и се ядосваше, че толкова много слънчева светлина се губи над високата облачност. Отказваше да помръдне от твърдата настилка на алеята и не я интересуваше на колко възрастни дами им се налагаше да охладят глезените си, като я заобикалят по тревата; острите токчета на лачените й обувки току-виж потънали в меката пръст и се оцапали и окаляли.

Когато ги поздравяха разни познати, Майлс и Саманта отвръщаха най-любезно, но не разговаряха помежду си. Предната вечер се бяха скарали. Неколцина попитаха какво правят Лекси и Либи, които обикновено се прибираха за уикендите, но и двете момичета бяха останали да преспят у свои приятелки. Саманта много добре знаеше колко съжалява Майлс за отсъствието им; умираше да играе ролята на глава на семейство пред хората. Току-виж, помисли си с особено приятен изблик на бяс, я поканил с дъщерите им да позират на снимка за предизборните му листовки. Де да има този късмет — много хубаво ще му обясни какво точно мисли за идеята му.

Освен това долавяше и изненадата му от многолюдното присъствие, и съжалението му, че не играе централна роля в предстоящото опело; каква по-идеална възможност да започне потайно кампанията си за мястото на Бари в съвета пред толкова многобройна по неволя публика. Саманта си взе наум бележка да му подметне саркастично при първи подходящ случай за пропуснатата възможност.

— Гавин! — подвикна Майлс при вида на познатата руса, сплескана глава.

— А, Майлс! Здрасти. Здравей, Сам.

Новата черна вратовръзка на Гавин блестеше на фона на бялата му риза. Под светлите му очи личаха лилави торбички. Саманта се приведе напред на пръсти, така че всякакъв отказ от негова страна да я целуне по бузата и да вдъхне мускусния й парфюм щеше да е проява на невъзпитаност.

— Доста народ, какво ще кажете? — озърна се Гавин.

— Гавин е един от онези, които ще изнесат ковчега — съобщи Майлс на съпругата си по същия начин, по който би я уведомил, че някое малко, безперспективно детенце е получило безплатна книжка като награда за старанието си. Всъщност доста се бе изненадал, когато Гавин му се похвали, че са му оказали подобна чест. Майлс все хранеше някакви смътни надежди те двамата със Саманта да са сред привилегированите гости, обгърнати от аура на загадъчност и важност поради това, че бяха присъствали до смъртното му ложе. Много мило щеше да е, ако Мери — или някой неин много близък човек — го беше поканила да прочете откъса от Библията или да каже няколко думи като признание за важната роля, която бе изиграл в последните мигове от живота на Бари.

Саманта най-умишлено се престори на неизненадана от избора на Гавин:

— Вие бяхте доста близки с Бари, нали, Гав?

Гавин кимна. Чувстваше се изнервен и малко болен. Спа лошо, събуди се по никое време заради ужасните си сънища, в които първо изтърва ковчега и трупът на Бари се изсипа върху пода на черквата; после сънува, че се е успал и изпуснал погребението и при пристигането си в „Архангел Михаил и Вси Светии“ бе заварил насред гробището единствено Мери, която, побеляла и вбесена, му крещеше, че всичко е провалил.

— Изобщо нямам представа какво да правя — каза, озъртайки се, Гавин. — За пръв път ми е.

— Нищо особено, друже — успокои го Майлс. — Има само едно изискване, като се замислиш: да не изпуснеш нещо, хи-хи-хи.

Момичешкият смях на Майлс контрастираше необичайно с плътния му говор. Нито Гавин, нито Саманта намериха за необходимо да се усмихнат. Из човешката маса стърчеше Колин Уол. С едрото си непохватно тяло и с високото буцесто чело винаги напомняше на Саманта чудовището на Франкенщайн.

— А, ето къде си бил, Гавин — каза Колин. — Според мен е време да се строим на тротоара, тъй като всеки момент ще пристигнат.

— Слушам — отвърна Гавин с облекчение, че се намери някой да го задейства.

— Колин — каза Майлс и кимна.

— А, здрасти — рече смутено Колин, преди да се извърне и да си запробива отново път през тълпата опечалени.

Малко след това настъпи нова малка суматоха, при което Саманта чу мощния глас на Хауърд:

— Извинявайте… пардон… търсим си семейството…

Тълпата се разтваряше пред шкембето му и в един момент се появи и самият Хауърд — огромен в лодена си от гладко кадифе. В дирята му подскачаха главите и на Шърли и Морийн — Шърли строго спретната в тъмносиньо, Морийн кльощава като черна врана, с шапка с черна воалетка.

— Здравейте, здравейте — поздрави Хауърд и целуна Саманта плътно и по двете бузи. — Как си, Сами?

Отговорът й потъна във всеобщото неловко тътрене на крака, когато всички се заоттегляха заднешком от алеята; в същото време всеки гледаше дискретно да заеме възможно най-удобната позиция, особено онези, които вече си бяха окупирали местенце близо до самия вход на черквата. При това разцепване на тълпата на две, познати физиономии се очертаха като зрънцата на разчупен нар. Саманта забеляза семейство Джаванда — лица с цвят на кафе сред всичката суроватка: красивият до абсурдност Викрам в тъмния му костюм; Парминдер в сари (Това пък кому е нужно? Не си ли дава тя сметка, че така играе по свирката на такива като Хауърд и Шърли?), а до нея — трътлестата малка Теса Уол в сиво палто, от което всеки миг можеха да се разхвърчат копчета.

По алеята към черквата бавно се придвижваха Мери Феърбрадър и децата. Мери беше ужасно бледа и като че бе отслабнала с няколко килограма. Възможно ли беше да е изгубила толкова много тегло само за шест дни? Държеше с една ръка една от близначките, с другата бе прегърнала най-малкия, а най-отзад вървеше първородният им син Фъргъс. Погледът й бе прикован право напред, а меките й устни бяха здраво стиснати. След Мери и децата идеха други членове на рода; процесията мина през прага и бе погълната от мрачната вътрешност на черквата.

Всички останали се насочиха едновременно към вратата, при което се получи непристойно стълпотворение. Молисънови се оказаха сбутани току до семейство Джаванда.

— След вас, господин Джаванда, сър, след вас… — избоботи Хауърд и протегна ръка да даде път на хирурга.

Но в същото време така разположи едрото си тяло, че никой друг да не се възползва от възможността да го изпревари, и влезе непосредствено след Викрам, като остави двете семейства да се източат подир тях.

Централният проход на „Архангел Михаил и Вси Светии“ бе изцяло застлан с тъмносиня пътека. По сводестия таван блещукаха златни звезди; провисналите лампи се отразяваха в многобройните медни паметни плочи. Стъклописите бяха със сложен дизайн и зашеметяващи краски. По средата на нефа, от дясната му страна, самият архангел Михаил, в сребърни рицарски доспехи, гледаше отвисоко от най-големия прозорец. Небесносините криле израстваха направо от раменете му; с една ръка държеше вдигнат меч, а с другата — златни везни. С един от обутите му в сандали нозе бе застъпил гърчещия се сатана с прилепови крила, който беше тъмносив на цвят и се мъчеше да се изправи. Лицето на архангела изразяваше пълно спокойствие.

Хауърд спря, щом се изравни с архангел Михаил, и посочи на свитата си да заемат пейката вляво; Викрам тръгна надясно по противоположната редица. Застаналият твърдо на тъмносинята пътека Хауърд изчака да се източат покрай него и останалите Молисънови с Морийн, а специално на Парминдер каза:

— Лоша работа. Това с Бари. Ужасен шок.

— Да — отвърна му тя, изпълнена с омраза.

— Винаги съм имал чувството, че тези рокли са страшно удобни. Прав ли съм? — добави и кимна по посока на сарито й.

Тя не отговори, а зае мястото си до Джасвант. И Хауърд седна, но така, че да образува с тялото си мощна тапа, покрай която никой друг не можеше да се промъкне по редицата им.

Шърли бе приковала благоприлично поглед в коленете си и бе сплела пръсти явно за молитва, но всъщност размишляваше върху кратката размяна за сарито между Хауърд и Парминдер. Шърли принадлежеше към онази част на Пагфърд, която негласно съжаляваше, че „Старият дом на свещеника“, построен много, много отдавна, за да приютява консервативен англикански викарий с тлъсти бакенбарди и прислужничка с колосана престилка, сега се обитаваше от семейство индуси (Шърли така и не бе успяла да схване точно към коя религия принадлежи семейство Джаванда). Но бе стопроцентово убедена, че ако двамата с Хауърд попаднат в храма, джамията или каквото му викат там на мястото, в което Джавандите се молят, несъмнено щяха да ги накарат да си покрият главите, да си събуят обувките и кой знае какво още, за да не стане скандал. А същото време никой не пречеше на Парминдер да се перчи по сари в черквата им. Не че Парминдер си нямаше нормални дрехи — напротив, всеки ден ходеше с тях на работа. Ако нещо я жегваше, то бе тъкмо този двоен стандарт — липсата на всякакъв усет, че може би проявява неуважение към тяхната религия, а оттам — и към самия Бари Феърбрадър, към когото уж хранела най-топли чувства.

Шърли разплете пръстите на ръцете си, вдигна глава и посвети цялото си внимание на облеклото на онези, които минаваха покрай нея, а така също и на размера и броя на донесените венци. Едни от тях бяха облегнати върху парапета за приемане на причастието. Откри с поглед поднесения от съвета, парите за който бяха събрани по нейна и на Хауърд инициатива. Беше голям, кръгъл, традиционен венец от бели и сини цветя — цветовете на герба на Пагфърд. Но и техните цветя, и всички останали венци бяха засенчени от лодъчно весло в естествена големина, изработено от бронзови хризантеми, поднесено от момичешкия екипаж.

Сухвиндер се извърна на мястото си да види Лорен, чиято майка — собственичка на цветарски магазин, бе изплела веслото; искаше с мимика да й каже, че го е харесала, но не успя да открие момичето в гъстата тълпа. Сухвиндер бе обзета от скръбна гордост, че е от тях, особено след като забеляза как прииждащите си го сочеха едни на други, преди да заемат местата си. Парите бяха дали пет от осемте момичета в екипажа. Лорен вече бе разказала на Сухвиндер как успяла през обедната почивка да издири Кристъл Уидън и се подложила на подигравките на приятелките на Кристъл, които седели на ниския зид до магазинчето за вестници и пушели. Лорен попитала Кристъл дали не желае да се включи, Кристъл рекла: „Абе включи ме там“, но после никакви пари не дала, затова и името й липсваше върху картичката. А доколкото можеше да види Сухвиндер, Кристъл не бе дошла и на погребението.

Сухвиндер усещаше вътрешностите си като оловни, но постоянната болка от лявата й ръка, съчетана с пронизващите я остри стрели, щом я мръднеше, неутрализираха чувството за тежест, пък и заплашително гледащият я Фатс Уол с черния му костюм не се виждаше никакъв. Погледите им не се бяха срещнали през краткия престой на двете семейства в черковния двор; очевидно родителското присъствие му действаше въздържащо по същия начин, по който понякога му се отразяваше и присъствието на Андрю Прайс.

Късно предната вечер анонимният й кибермъчител й бе пратил черно-бяла снимка на голо дете от викторианската епоха, цялото обрасло в меки тъмни косми. Видя я и я изтри, докато се обличаше за погребението.

Кога за последен път бе изпитала щастие? Убедена бе, че в някакъв предишен живот, дълго преди някой да й загрухти, бе седяла най-спокойно в същата тази черква в продължение на години; че беше пяла вдъхновено химни по Коледа, Великден и празника по случай края на жътвата. Открай време си харесваше архангел Михаил с красивото му женствено прерафаелитско лице и златистите му къдрици… но днес за пръв път го бе видяла по друг начин, настъпил някак си небрежно гърчещия се тъмен дявол — и това му необезпокоявано изражение й се бе сторило злокобно и арогантно.

Пейките бяха пренаселени. Прашният въздух се оживяваше от приглушения тропот, отекващите стъпки и тихото шумолене на закъснелите, които се точеха покрай задната стена на черквата и запълваха местата за правостоящи вляво. Неколцина оптимисти пристъпиха на пръсти по нефа, дано случайно открият някое незаето местенце по претъпканите редици. Хауърд обаче остана непоклатим и невъзмутим до момента, в който Шърли не го потупа по рамото и му прошепна: Обри и Джулия!

При което Хауърд се извърна масивно и размаха листовката с програмата да привлече вниманието на семейство Фоли. Те се придвижиха делово по застланата пътека: Обри — висок, слаб и олисяващ в тъмния си костюм, Джулия — със светлорижата си коса, прибрана на шиньон на тила. Отблагодариха се с усмивки на Хауърд, който лашна останалите по редицата да се посместят, че да остане предостатъчно място за двамата Фоли.

Така смачкаха Саманта между Майлс и Морийн, че от едната страна в тялото й се заби острата тазобедрена става на Морийн, а от другата — ключовете в джоба на Майлс. Опита се, вбесена, да си отвоюва поне още сантиметър-два пространство, но нито Майлс, нито Морийн имаха накъде да помръднат, така че й се наложи да впери поглед право пред себе си и за отмъщение да насочи мислите си към Викрам, който през месеца, откакто не го бе виждала, не бе загубил и грам от своя сексапил. Хубостта му бе тъй отявлена, тъй неоспорима, че буквално можеше да те влуди и да те накара да се смееш на глас. С тези дълги крака и широки плещи, с този плосък корем там, където ризата му влизаше под панталона, с тези тъмни очи с гъстите им черни мигли той направо приличаше на някой бог в сравнение с другите пагфърдски мъже — безобразно отпуснати, бледи и затлъстели. Но щом Майлс се приведе, за да си размени прошепнати любезности с Джулия Фоли, ключовете му пак се забиха болезнено в горната част на бедрото на Саманта, а тя си представи как Викрам разкъсва тъмносинята копринена рокля, с която беше дошла, като във фантазията си дори забрави да си облече блузката в същия цвят, която прикриваше дълбоката цепка между гърдите й…

Вентилите на органа изскърцаха и настъпи тишина, нарушавана само от тихо, но упорито шумолене. Присъстващите извърнаха глави: по пътеката внасяха ковчега.

А носещите го бяха така неумело подбрани, че направо бяха комични: братята на Бари бяха по метър и шейсет и осем, а най-отзад стърчеше Колин Уол със своите метър и осемдесет и осем, с което задният край на ковчега бе значително по-навирен от предния. А самият ковчег не бе от полиран махагон, а изплетен от върбови клони.

Ебаси и кошницата за пикник!, възмути се наум Хауърд.

Изненада се прокрадна за миг и по много други лица, покрай които мина върбовият кош, макар да имаше и някои, които бяха предварително уведомени. Понеже Мери бе споменала пред Теса (а тя, на свой ред — на Парминдер), че именно Фъргъс, най-големият син на Бари, настоял на върбата, която била самовъзстановяващ се, бързо растящ — тоест екологичен материал. Фъргъс беше страстен привърженик на всичко зелено и екологично издържано.

Парминдер също одобряваше върбовия ковчег много повече, отколкото яките дървени сандъци, в които повечето англичани заравяха покойниците си. Като гледаше как британските погребални агенти заковават капаците, баба й цял живот бе страдала от суеверен страх, че може да се озове затисната под нещо тежко и твърдо. Носещите поставиха ковчега върху застланата с брокат стойка и отстъпиха назад; синът на Бари, братята му и шуреят му се наместиха на предните пейки, а Колин се върна с подскачаща нагоре-надолу глава при семейството си.

В продължение на две разтреперани секунди Гавин бе обзет от колебание. Парминдер усети, че не му е ясно къде точно следва да отиде, при което не му оставаше друго, освен да се върне обратно по пътеката пред очите на триста души. Но, изглежда, Мери му бе направила някакъв знак, понеже той, пламнал от притеснение, се шмугна и приседна до майката на Бари на първия ред. Парминдер бе разговаряла с Гавин един-единствен път, когато се бе наложило да го лекува от хламидия. Оттогава той избягваше да среща погледа й.

Аз съм възкресението и животът; който вярва в Мене, и да умре, ще оживее. И всеки, който живее и вярва в Мене, няма да умре вовеки…

Свещеникът май не се вълнуваше от смисъла на леещите се от устата му слова, а само от собственото си изпълнение, което бе напевно-ритмично. Стилът му бе познат на Парминдер — години наред бе присъствала на коледните песнопения с другите родители от „Сейнт Томас“. Дългото им запознанство обаче не я беше примирило с бледоликия войнствен архангел, който се блещеше отгоре й, нито с всичката тази тъмна ламперия, твърдите пейки, несвойствения олтар с обсипания със скъпоценни камъни златен кръст, нито с протяжните химни, които й се струваха смразяващи и разстройващи.

Затова отклони вниманието си от самоцелното припяване на свещеника и пак се замисли за баща си. Видяла го бе през кухненския прозорец — паднал по лице, оставил транзистора да дъни от покрива на заешката къщурка. Лежал бе там най-малко два часа — време, през което тя с майка й и сестрите й браузваха онлайн каталога на „Топ-шоп“. И досега усещаше бащиното рамо под нагрятата от слънцето риза и как го разтърсваше: Татиии, татиии…

Разпръснаха праха на Даршан над тъжната бирмингамска рекичка Рия. Парминдер и до днес помнеше матовия глинест цвят на повърхността й през онзи мрачен юнски ден и дирята от бели и сиви прашинки, които отнасяше със себе си.

Органът се пробуди с въздишка и Парминдер, заедно с всички останали, се изправи. Мярна за миг златисторижите тилове на Ниъх и Шевон — и тя беше на техните години, когато й отнеха таткото. Някаква нежност заля Парминдер, една ужасна болка и объркано желание да ги прегърне и да им каже, че знае и че ги разбира…

Зората пукна като през първото утро…

Гавин усети, че пискливото гласче иде от техния ред — гласът на малкото синче на Бари още не беше мутирал. И знаеше, че молитвеният химн е бил подбран от Деклън. Поредният потискащ детайл от опелото, който Мери бе счела за необходимо да сподели с него.

А самото опело се бе оказало още по-страшно мъчение, отколкото беше предполагал. Струваше му се, че щеше да е доста по-добре, ако ковчегът беше дървен — през тънката плетка бе доловил ужасно, вътрешно усещане за положеното вътре тяло на Бари; материалната му тежест го беше шокирала. Всички тези самодоволно наблюдаващи минаването му по пътеката хора — даваха ли си изобщо сметка какво всъщност носи той?

После бе дошъл онзи отвратителен момент, в който бе осъзнал, че никой не му пази място и че ще трябва да извърви обратно вече изминатия път под всички тези втренчени погледи, за да се скрие сред правостоящите най-отзад… а вместо това се видя принуден да седне на първия ред, ужасно оголен. Все едно седеше на първата седалка на влакче на ужасите и понасяше ударите на всеки ужасен завой и залитане.

Седнал там, само на метър-два от слънчогледа на Шевон — голям, колкото капак на тенджера посред огромен букет от жълти фрезии и хемерокалиси — изведнъж съжали, че не е дошъл с Кей; невероятно, но тъкмо това си помисли. Щеше да намери утеха в присъствието на някой, който е на негова страна; някой, който просто би му запазил място. Изобщо не си беше представил какво жалко копеле ще е, ако се появи сам.

Химнът свърши. Отпред излезе за кратко слово по-големият брат на Бари. Гавин направо не можеше да си представи откъде онзи намира сили да говори с трупа на Бари буквално в краката му под слънчогледа (отглеждан от семе в продължение на месеци); нито как може Мери да седи така смълчана, с приведена глава, очевидно загледана в сплетените в скута й ръце. И Гавин се напъна да си изгради и той активно свой вътрешен защитен вал, че да разреди ефекта от хвалебственото слово.

След малко ще вземе да разправя за това, как Бари се запознал с Мери, само първо да мине тая част за щастливото им детство, щуротиите им, давай, давай… карай по-живичко…

После ще сложат Бари обратно в катафалката и ще го откарат чак в Ярвил да го погребат в тамошното гробище, тъй като тесният гробищен парцел на „Архангел Михаил и Вси Светии“ бе обявен за напълнен докрай още преди цели двайсет години. И Гавин си представи как спускат в гроба плетения от върбови пръчки ковчег пред очите на цялата тази тълпа. В сравнение с това внасянето и изнасянето от черквата щяха да му се сторят детска играчка…

Една от близначките плачеше. С ъгълчето на окото си Гавин забеляза как Мери се пресегна и хвана дъщеря си за ръка.

Давай по-живо бе, мама ти стара. Моля ти се.

— Няма да излъжа, ако кажа, че Бари бе винаги наясно с целите, които преследваше — разправяше дрезгаво брат му. Вече бе предизвикал лек смях тук-там със спомените за детските лудории на Бари. Усещаше се колко напрегнат е гласът му. — Беше на двайсет и четири, когато отидохме в Ливърпул за последния ми ергенски запой. Още първата вечер излизаме от къмпинга и забиваме в първия пъб и кого, мислите, виждаме да обслужва бара? Една красива блондинка, студентка, дъщерята на кръчмаря, хванала се да му помага в съботната вечер. Бари се закотви на бара и цяла вечер не помръдна оттам: не спря да се мъчи да я заприказва, създаде й сума ти неприятности с баща й и се правеше, че няма представа кои са ония шумни пияндета в ъгъла.

Лек смях. Главата на Мери съвсем провисна; с двете си ръце държеше за ръка по едно от децата си, седнали от двете й страни.

— Едва се прибрахме в палатката и той ми обяви, че ще се ожени за нея. Чакай бе, викам си, идеята беше аз да се напия. — Ново сподавено хихикане. — И още на другата вечер Бари пак ни помъкна към същия пъб. А когато се прибрахме у дома, първата му работа бе да купи една пощенска картичка и да й я прати да го очаквала пак през следващия уикенд. Ожениха се точно година след като се запознаха, и мисля, че няма да сбъркам, ако кажа от името на всички, че Бари наистина се оказа ценител на хубавото. След време им се родиха четири красиви рожби — Фъргъс, Ниъх, Шевон и Деклън…

Гавин вдишваше и издишваше внимателно, стараейки се да не слуша, и не преставаше да се чуди какво ли би казал собственият му брат по негов адрес при подобни обстоятелства. Понеже не можеше да се похвали с късмета на Бари: любовният му живот не се поддаваше на красиви описания. Така и не му се беше случило да влезе в пъб и да завари там идеалната жена — руса, усмихната и готова да му налее халбата. Напротив, имаше си Лиза, която от самото начало беше недоволна от него; седемте години ескалация във военните действия помежду им бяха приключили със случай на гонорея; после, почти без пауза, се беше появила Кей и се беше впила в него като агресивна и заплашваща го лепка…

Но така или иначе, ще трябва да й се обади по някое време, понеже надали ще има сили да се прибере в празната си къща след всичко това. Ще се разкрие докрай, ще й разкаже колко ужасно и стресиращо е минало погребението и как съжалява, че не е дошла с него. Това неминуемо ще компенсира всякакви обиди вследствие на разправията им. Не можеше да си представи да прекара сам нощта.

Два реда по-назад, Колин Уол хлипаше с кратки, но чуващи се стонове в голяма, мокра носна кърпа. Дланта на Теса почиваше върху бедрото му и нежно го стискаше. А мисълта й се занимаваше с Бари: степента, до която бе разчитала на помощта му по отношение на Колин; смехът му, който ги беше обединявал; безкрайната му духовна щедрост. И си го представяше ясно наум: нисък и зачервен, танцува джайв с Парминдер на последното им парти; имитира порицанията на Хауърд Молисън по адрес на „Фийлдс“; съветва тактично Колин — както само той умееше — да възприеме държането на Фатс като поведение на подрастващ, а не на социопат.

Теса се боеше как ли ще се отрази загубата на Бари Феърбрадър на мъжа до нея; плашеше я мисълта ще успеят ли двамата да се примирят с огромната му, незапълнима липса; плашеше я обетът, който Колин бе поел пред покойника и който нямаше как да изпълни, а и неспособността му да схване какво нищожество представлява в очите на Мери, която непрестанно се мъчи да заговори. А цялата й тревога и скръб бе пронизана, като от шавъркливо глистче, от обичайното й притеснение: Фатс; и дали ще успее да предотврати експлозията, ще съумее ли да го накара да дойде с тях на погребението или, съответно, как ще скрие от Колин, че не е дошъл — което, като се замислеше, май беше по-лесният вариант.

— Завършваме днешното опело с песен, избрана от дъщерите на Бари Ниъх и Шевон, която е имала дълбок смисъл както за тях двете, така и за татко им — обяви свещеникът.

Успя обаче с тона си да се разграничи лично от предстоящото събитие.

Чинелът така издрънча от скритите тонколони, че стресна паството. Чу се силен американски глас да казва „аха, аха“ и след това — рап монологът на Джей Зи:

Good girl gone bad —

Take three —

Action.

No clouds in my storms…

Let it rain, I hydroplane into fame

Comin ’down with the Dow Jones…

Доброто момиче станало лошо.

Трети дубъл.

Камера!

В моите бури облаци няма…

Нека вали, аз се плъзгам към славата

по повърхността на падащите борси.

Неколцина решиха, че е станала грешка: Хауърд и Шърли се спогледаха възмутено, но никой не натисна бутона „Стоп“, нито хукна по пътеката да се извинява. След това мощен, секси женски глас запя:

You had my heart

And we’ll never be worlds apart

Maybe in magazines

But you’ll still be my star…

Ти сърцето ми плени

и нищо няма да ни раздели,

каквото и да пише в пресата,

ти винаги ще си моята звезда.

Мъжете изнасяха плетения ковчег по пътеката, а подире им вървеше Мери с децата.

… Now that it’s raining more than ever

Know that we’ll still have each other

You can stand under my umbuh-rella

You can stand under my umbuh-rella

Така че нека си вали по-силно и от преди.

Ние ще сме заедно, аз и ти.

Скрий се под моя любим чадър.

Скрий се под моя любим чадър.

Паството се изнизваше бавно из черквата, полагайки специални усилия да не се движи в ритъм с песента.