Джоан Роулинг
Вакантен пост (6)

Петък

Тялото на Бари Феърбрадър бе пренесено в погребалната кантора. Дълбоките черни срезове в белия скалп, наподобяващи дирята на кънки върху леда, бяха скрити под буйната му черна четина. Облечено наново в официалната риза и панталона, които Бари си беше сложил за вечерята по случай годишнината, сега тялото му лежеше изстинало, восъчно и празно под звуците на тиха музика в едва осветената зала за поклонения. С помощта на дискретен грим бяха придали жизненоподобен блясък на кожата му. Човек почти оставаше с чувството, че го гледа как спи — но не съвсем.

В навечерието на погребението двамата му братя, вдовицата му и четирите им деца отидоха да се сбогуват за последно с покойника. Мери почти до последния момент не можа да реши дали да даде на децата възможност да видят тленните останки на татко им. Деклън беше чувствително момче и страдаше често от кошмари. Но така, както нерешителността продължаваше да я тресе с все сила, в петък следобед се получи неочакван обрат.

Колин Уол, по прякор Гнездото, обяви, че и той възнамерява да се сбогува с покойния Бари. Това вече дойде съвсем отгоре на Мери, която обикновено бе сговорчива и неконфликтна. Още при разговора с Теса по телефона гласът й премина във фалцет; после пак се разплака и допълни, че не желаела ни най-малко покрай Бари да се точи дълга опашка от поклонници, че предпочитала всичко да остане в рамките на един семеен ритуал… Преливащата от извинения Теса й обяви, че напълно я разбира, и пое върху себе си отговорността да обясни всичко на Колин, който пък се оттегли в покрусено, обидено мълчание.

Искал просто да остане насаме с покойника и да отдаде безмълвна почит на човека, който заемал уникално място в живота му. Колин бе изливал в ухото на Бари истини и тайни, които с никого друг не бе споделял, а кафявите очички на Бари, светнали като на червеношийка, не бяха преставали да го гледат с топлота и съчувствие. Бари бе най-близкият приятел в живота на Колин и бе създал у него изживяване за мъжка дружба, каквото нито бе познавал до преместването си в Пагфърд, нито надали повече щеше да срещне. Самият факт, че Колин — вечният, в собствените му очи, аутсайдер и чешит, възприемащ живота единствено като ежедневна битка за съществувание — бе успял да завърже дружба с веселия и популярен вечен оптимист Бари, се равняваше на едно малко чудо. Така че Колин прегърна плътно към себе си малкото останало му достойнство, закле се никога да не се сърди за това на Мери и прекара остатъка от деня в медитиране на тема: колко неминуемо изненадан и обиден щеше да е Бари, ако научеше за проявеното от жена му отношение.

 

 

На пет километра извън Пагфърд, в привлекателна селска къщичка, известна като „Ковачницата“, Гавин Хюс се мъчеше да се отърси от нарастващата меланхолия. Преди известно време му беше позвънила Мери и с натежал от сълзи глас му бе споделила какви идеи били дали децата за утрешното опело. Как Шевон отгледала от семка слънчоглед, който щяла да отреже и да го положи върху ковчега. Как и четирите деца написали писма, които щели да сложат вътре в ковчега при баща им. Как и Мери дори написала едно и щяла да го пъхне в джоба на ризата на Бари, да е до сърцето му.

Още с полагането на слушалката на Гавин му се прищя да повърне. Не го интересуваха нито детските писма, нито старателно отглежданият слънчоглед, но мислите му все натам се насочваха, докато предъвкваше сам лазанята си върху кухненската маса.

Черният костюм в голям найлонов плик от химическото чистене висеше като неканен гост в спалнята му. А гордостта му, че Мери му бе оказала огромна чест, като го бе посочила публично като един от най-близките хора на популярния Бари, отдавна бе отстъпила място на ужаса. И още не стигнал до миенето на чинията и приборите си на умивалника, Гавин бе вече на мнение, че с най-голямо удоволствие би пропуснал цялата дандания около погребението. А пък мисълта да се поклони пред трупа на приятеля си изобщо не му беше минала и надали някога можеше да му мине през ума.

Предната вечер се бяха сдърпали неприятно с Кей и оттогава не бяха си проговорили. Всичко започна оттам, че Кей попита Гавин дали би желал да го придружи на погребението.

— Ами! В никакъв случай — отвърнал бе Гавин, преди да успее да се възпре.

И по изражението на лицето й веднага си даде сметка какво всъщност бе чула тя: Ами! В никакъв случай! Хората ще си помислят, че сме семейна двойка. Ами! В никакъв случай! За какво си ми? И макар че това съответстваше абсолютно на чувствата му, опита се да се измъкне, блъфирайки.

— Ама ти изобщо не го познаваше, нали така? Появата ти би се възприела като доста необичайна, нали разбираш?

Кей обаче му се беше нахвърлила с всичка сила: опита се да го принуди да й признае истинските си чувства и как си представя бъдещето за двама им. Отблъснал бе атаката й с целия си наличен арсенал: правеше се ту на неразбиращ, ту на хлъзгав, ту на педант, съзнавайки прекрасно как можеш да притъпиш и най-емоционалния въпрос с привидното търсене на прецизност. Най-накрая тя се видя принудена да го изгони от дома си; той си тръгна, но си даваше сметка, че все още не всичко е свършено. Чак пък толкова големи надежди не биваше да храни. Отражението му в кухненския прозорец изглеждаше измъчено и многострадално; откраднатото бъдеще на Бари се бе надвесило като огромна скала над собствения му живот; чувстваше се неадекватен и виновен, но независимо от това си мечтаеше Кей да вземе да се върне в Лондон.

 

 

Над Пагфърд настъпи нощта, а в „Старият дом на свещеника“ Парминдер Джаванда оглеждаше гардероба си и се чудеше какво да си облече за сбогуването с Бари. Имаше няколко тъмни рокли и костюми, всеки един от които можеше да свърши работа, но тя не спираше да мести погледа си напред-назад по тръбата със закачалките, затънала в своята нерешителност.

Облечи си сари. Напук на Шърли Молисън. Вземи да отидеш в сари!

Глупави мисли — не само глупави, но и луди, грешни — а още по-лошото бе, че й минаваха през ума с гласа на Бари. Бари не беше вече между живите; вече близо пет дена скърбеше дълбоко по него, а ето че утре предстои да го предадат на майката земя. Тази перспектива никак не се харесваше на Парминдер. Открай време не понасяше мисълта за погребения — да заровиш цялото тяло под земята, да го оставиш бавно да изгнива, да го прояждат гниди и мухи. Сикхите постъпват другояче: изгарят покойника и разпръскват праха му по бързо течащи води.

Остави очите си да се разхождат по окачените дрехи, но саритата, които бе обличала за семейни сватби и събирания в Бирмингам, сякаш не преставаха да я зоват. Откъде този странен мерак да се облече в сари? В него имаше някакъв нетипичен за нея ексхибиционизъм. Протегна се и пипна с пръсти гънките на любимата й одежда — тъмносиня и златна. Облече го за последно за новогодишното парти във Феърбрадърови, когато Бари взе да я учи как да танцува джайв. Експериментът се бе оказал доста несполучлив, най-вече заради това, че самият той не знаеше какво точно прави, но тя помнеше, че се бе смяла както никога друг път през живота си — неконтролируемо, лудо, така както бе виждала да се смеят пияни жени.

Сарито е елегантна и женствена дреха, умееща да прикрива закръглените форми на средната възраст; майката на Парминдер, която беше на осемдесет и две години, и досега се обличаше само със сари. Самата Парминдер обаче нямаше нужда от маскировъчните му свойства: беше точно толкова слаба, колко бе и на двайсет години. Но все пак извади дългия, тъмен плат и го разстла върху халата си, остави го да гали босите й нозе и огледа фината бродерия по цялата му дължина. Обличането му щеше да е равносилно на шега, която само двамата с Бари можеха да оценят, подобно на къщата с кравешкия вид и всички онези смешни забележки на Бари по адрес на Хауърд, споделени на връщане от безкрайните свадливи заседания на общинския съвет.

Парминдер усещаше огромната тежест върху гръдния си кош, но нима Гуру Грантх Сахиб не призоваваше приятелите и роднините на покойника да не изявяват своята скръб, а да се радват на това, че обичаният от тях човек се е събрал отново с Бог? Мъчейки се да задържи издайническите сълзи, Парминдер взе да нашепва киртан сохила — вечерната молитва:

Приятелю, послушай ме — сега е най-удачният момент да служиш на светиите.

Да натрупаш свещена печалба на този свят, за да живееш в покой и удобства в идния.

Животът става все по-кратък с всяка нощ и всеки ден.

Затова не забравяй: срещни се с гуруто и подреди делата си…

Легнала по гръб в тъмната стая, Сухвиндер чуваше какво правят всички останали членове на семейството й. Точно изпод нея идваше далечният ромон на телевизора, накъсван от приглушения смях на брат й и баща й, които гледаха комедийното шоу в петък вечер. През стълбищната площадка дочуваше и гласа на по-голямата си сестра, разговаряща по мобифона с някоя от многобройните си приятелки. Най-наблизо бе майка й, която потракваше и шумолеше из гардероба от другата страна на стената.

Сухвиндер бе спуснала пердетата на прозореца си, а долния процеп на вратата бе закрила с уплътнение под формата на дакел. Поради липсата на ключалка, кучето пречеше да се отвори докрай вратата и я предупреждаваше, ако някой влиза. Макар да бе сигурна, че никой нямаше да дойде. Тя е там, където трябва, и върши онова, което следва. Или поне те така си мислят.

Току-що бе изпълнила един от отвратителните си ежедневни ритуали: отворила бе страницата си във фейсбук и бе премахнала поредния пост от непознатия изпращач. Но след всяко блокиране на лицето, което я бомбардираше с тези послания, то сменяше профила си и пак пращаше. А тя не знаеше кога да очаква следващото. Днешното бе черно-бяло копие от цирков плакат от деветнайсети век.

La Vèritable Femme à Barbe, Miss Anne Jones Elliot.^[1]

Снимката беше на жена в дантелена рокля, с дълги черни коси и буйна брада и мустаци.

Беше убедена, че й ги праща Фатс Уол, макар да допускаше, че може и да е друг. Някой като Дейн Тъли и приятелите му например, които тихичко грухтяха като маймуни, щом тя почнеше да говори на английски. Но те щяха да се отнесат по същия начин и към всеки друг с нейния цвят на кожата; в „Уинтърдаун“ почти не се срещаха кафяви лица. Тези им действия я унизяваха и я караха да се чувства тъпа, а пък господин Гари изобщо не си правеше труда да ги спре. Преструваше се, че не ги чува или че до ушите му стига най-обикновен шумов фон. Нищо чудно и той да смяташе Сухвиндер Каур Джаванда за маймуна — космата маймуна.

Сухвиндер лежеше върху завивките и копнееше с цялата си душа да е мъртва. Ако можеше да се самоубие само с усилие на волята, щеше да го направи без капка колебание. Нали смъртта бе споходила господин Феърбрадър? Какво й пречи и нея да я сполети? И нямаше ли да е още по-хубаво, ако можеха да си разменят местата? Ниъх и Шевон щяха пак да си имат татко, а тя, Сухвиндер, просто щеше да престане да съществува: щеше да бъде изтрита напълно, начисто.

Усещаше самоотвращението си като костюм от коприва, от който всяка частица на тялото й я жилеше и пламтеше. Използваше цялата си воля във всеки отминаващ миг, за да търпи, да не помръдне; да не се втурне да извърши едното, единственото нещо, което би й помогнало. Трябваше да изчака всички да си легнат, преди да се задейства. Но това лежане й причиняваше агония: да чува собственото си дишане, да усеща безполезната тежест на грозното си и отвратително тяло върху леглото. Приятно й бе да си представя как се дави, как потъва в хладните зелени води и как бавно бива смачкана в нищото…

Великият хермафродит е застинал в покой…

Легнала в мрака, усети как срамът премина по тялото й като парещ обрив. За пръв път чу тази дума от устата на Фатс Уол в часа по математика в сряда. Но нямаше да може да я потърси в тълковния речник, понеже страдаше от дислексия. Не й се наложи обаче, след като той бе така добър да й я разясни.

Този космат мъж-жена…

А той е по-гаден и от Дейн Тъли, чиито подигравки поне са еднообразни. А злият език на Фатс Уол й поднасяше при всяка среща ново, специално сътворено за нея мъчение, срещу което тя не можеше да си запуши ушите. Всяка негова обида и подигравка прогаряше своя белег в паметта на Сухвиндер и се задържаше там по-трайно и от най-полезния факт. Ако я изпитаха по всички епитети, които беше й лепвал, щеше да изкара първата отлична оценка в живота си. Цици и так, Хермафродит, Брадатата тъпата.

Космата, дебела, глупава. Проста и непохватна. Мързелива дори според собствената й майка, която ежедневно я заливаше с критики и упреци. Бавничка според баща й, чиято нежност на израза ни най-малко не смекчаваше пълната му липса на заинтересуваност. Какво му пречи да е снизходителен по отношение на слабите й оценки, след като си има Джасвант и Раджпал — пълни отличници.

— Горката Джоли — произнасяше мимоходом Викрам, докато й преглеждаше бележника.

И все пак предпочиташе бащиното безразличие пред майчиния гняв. Парминдер сякаш не можеше да си обясни, нито да възприеме факта, че е родила ненадарено дете. И посрещаше триумфално и най-малкия намек от някой учител, че Сухвиндер би могла да полага повече усилия.

— „Сухвиндер лесно се предава, а трябва да вярва повече в своите възможности.“ Чуваш ли, Сухвиндер? И учителката ти смята, че не се стараеш достатъчно!

По единствения предмет, по който Сухвиндер бе стигнала до второто ниво — информатиката, понеже Фатс Уол не беше в същия поток, та тя се осмеляваше сегиз-тогиз да вдигне ръка и да отговори на някой въпрос — Парминдер се бе изказала с пълно пренебрежение:

— Като знам по колко часа се мотаете из тоя интернет, очаквах да си стигнала вече до най-горното ниво.

На Сухвиндер изобщо не й бе минавало и през ум да спомене дори пред единия от родителите си за маймунското грухтене или за безконечните злобни изказвания на Стюарт Уол. Което щеше да е равносилно на признание, че и извън семейството се срещат хора, които я смятат за нестандартна и некадърна. На всичко отгоре Парминдер бе приятелка с майката на Стюарт Уол. Понякога Сухвиндер се чудеше защо Стюарт Уол не се стряска от връзката между майките им, но очевидно той не се притесняваше, че тя ще го издаде. За него тя бе отворена книга. Ясно му беше, че тя се бои, известна му бе и всяка най-лоша мисъл, която тя таеше относно себе си, и бе способен да артикулира всичко това за забавление на Андрю Прайс. По едно време взе да харесва Андрю Прайс, до момента, в който осъзна, че е непригодна да харесва когото и да било; и си даде сметка, че е смешна и странна.

Сухвиндер чу засилващите се гласове на баща й и Раджпал, които се качваха по стълбите. Смехът на Раджпал се извиси до кресчендо току пред вратата й.

— Късно стана — чу как извика майка й от спалнята. — Той трябваше вече да си е легнал, Викрам.

Гласът на Викрам се разнесе през вратата на Сухвиндер — съвсем наблизо, силен и топъл.

— Спиш ли, Джоли?

Този прякор, изпълнен с ирония, й беше останал от детството. На Джасвант викаха Джази, а на Сухвиндер — вечно хленчещото, нещастно, рядко усмихващо се бебе — Джоли, Веселушка.

— Не — викна в отговор Сухвиндер. — Току-що си легнах.

— Предполагам, че би ти било интересно да научиш, че брат ти…

Но стореното от Раджпал се изгуби сред шумния му протест и смеха му; чу как Викрам се отдалечава, продължавайки да се занася с Раджпал.

Сухвиндер зачака къщата да утихне. Вкопчила се бе в перспективата за единственото й утешение така, както би стискала спасителен пояс, и чакаше, чакаше всички да си легнат…

(И както чакаше, си спомни за онази неотдавнашна вечер, когато след края на тренировката цялата осморка се бе отправила в мрака към паркинга до канала. Човек толкова се уморяваше на тези тренировки. Болят те и ръцете, и коремните мускули, но болката бе приятна, чиста. След гребане винаги спеше хубаво. И точно тогава Кристъл, която вървеше най-отзад със Сухвиндер, я нарече тъпа факистанска кучка.

Ударът й дойде изневиделица. Поначало будалкането им бе съсредоточено върху господин Феърбрадър. Кристъл сигурно си мислеше, че говори смешки. Обичаше да използва „факинг“ вместо „много“ и като че не виждаше никаква разлика между двете прилагателни. И сега я нарече „факи“ така, както би я нарекла „заспа“ или „задръстена“. Сухвиндер усети как кожата на лицето й се смъкна и как в нещо парещо се смъкна в стомаха й.

— Какво? Какво каза?

Господин Феърбрадър се бе извъртял рязко с лице към Кристъл. За пръв път го виждаха толкова ядосан.

— Нищо не съм казала — отвърна Кристъл, полустресната, полупредизвикателна. — Занасях се само. И тя знае, че беше шега. Нали знаеш? — обърна се тя към Сухвиндер, която измърмори малодушно, че знаела.

— Да не съм те чул повече да използваш тази дума.

На всички им беше известно, че той имаше определена слабост към Кристъл. И че беше плащал от джоба си разходите й за някои от пътуванията им. И че никой не се смееше по-силно от него на шегите на Кристъл, а тя можеше да е много смешна.

Продължиха по пътя си, но всички бяха като попарени. Сухвиндер не смееше да погледне Кристъл; както винаги, изпитваше чувство за вина.

Почти бяха стигнали до микробуса, когато Кристъл й каза, но толкова тихо, че и господин Феърбрадър не можа да я чуе:

— На майтап го казах.

А Сухвиндер бързо отвърна:

— Знам.

— Хубаво. Из’ня’й.

Излезе като сдъвкано двусричие и Сухвиндер реши, че ще е тактично да се престори, че не го е чула. Но това не й попречи да се почувства някак си пречистена. Да възвърне достойнството си. И по пътя към Пагфърд поде за пръв път инициативата да изпеят песента — талисман на екипажа, като помоли Кристъл да почне с рап солото на Джей Зи.)

Бавно, ужасно бавно семейството се прибираше по леглата. Джасвант прекара цяла вечност да трака и блъска из банята. Сухвиндер изчака Джаз да свърши с пудренето си, родителите й да се наприказват в спалнята си, къщата да притихне.

Най-после можеше да действа в безопасност. Седна в леглото и от дупката в ухото на старото си плюшено зайче извади ножчето за бръснене. Откраднала го бе от запасите на Викрам в банята. Стана от леглото, намери опипом фенерчето на етажерката, взе и шепа хартиени салфетки и се оттегли в най-отдалечената част на стаята си — в малката кръгла ниша в ъгъла. Беше изчислила, че лъчът на фенерчето няма да пробие от тук през процепа под вратата. Седна и опря гръб в стената, нави ръкава на нощницата и разгледа на светлината на фенерчето белезите по ръката от последния си опит — все още видими, кръстосани и тъмни, но завяхващи. И като потръпна леко от страх, което й донесе благословено облекчение със своя тесен, непосредствен фокус, опря острието на половината път от лакътя и сряза плътта си.

Острата пареща болка и кръвта бликнаха мигновено; когато срезът стигна до самия лакът, притисна стиската салфетки към дългата рана, та да не капне и капка върху нощницата или по килима. След още една-две минути направи нови срезове, хоризонтални, напряко през първия, та се получи нещо като стълбичка; от време на време спираше да попие. Острието отвлече болката от пищящите й мисли и я видоизмени в животинско горене на нерви и кожа — облекчение и отдих след всеки срез.

Накрая обърса ножчето и огледа бъркотията, която бе създала — пресичащите се рани, кървящи и толкова силно болящи, че по бузите й течаха сълзи. Ако болката не я държеше будна, сигурно щеше да заспи; но изглежда, ще трябва да изчака десетина-двайсет минути кръвта от новите срезове да се съсири. Сви нозе, затвори мокри очи и се облегна о стената под прозореца.

Част от себеомразата й изтече с кръвта. Мислите й се отнесоха към Гая Бодън — новото момиче, което, необяснимо защо, си я беше харесало. С тази нейна красота и този лондонски акцент, Гая можеше да дружи с всеки друг, но тя най-редовно се лепваше към Сухвиндер и през обедната почивка, и в автобуса. Сухвиндер никак не можеше да си го обясни. Идеше й да вземе и да попита Гая на какво мисли, че си играе; нямаше ден, през който да не очакваше новото момиче да осъзнае, че Сухвиндер всъщност е космата и маймуноподобна, бавна и тъпа, заслужаваща единствено да й се присмиват, да й грухтят и да я обиждат. Несъмнено тя много скоро ще схване заблудата си и, както обикновено, ще остави Сухвиндер на разположение на отегченото съжаление на най-старите й приятелки — близначките Феърбрадър.