Джоан Роулинг
Вакантен пост (56)

III

Андрю отказа да го откарат обратно до „Хилтоп Хаус“, така че в колата бяха само Теса и Фатс, при което Фатс заяви:

— Не ща да вървя у дома.

— Добре — отвърна Теса и подкара, като в същото време разговаряше по телефона с Колин: — Да, с мен е… Анди го намери. Прибираме се след малко… Да… Разбира се…

По лицето на Фатс се стичаха сълзи; тялото му не го слушаше; точно като в оня случай с топлата урина, дето се беше стекла по крака в чорапа му, когато Саймън Прайс го накара да се напикае. Топлите солени ручейчета преливаха по брадата върху гърдите му, където тропаха като дъждовни капки.

Не можеше да спре да си представя погребението. На малкото, дребно ковчеже. Не искаше да го правят току пред малкия. Дали бремето на умрялото дете ще се снеме някога от плещите му?

— Та ти, значи, избяга — отбеляза със студен глас Теса през сълзите му.

Вярно, че се беше молила да го намерят жив, но най-силното й чувство в момента бе на отвращение. Сълзите му ни най-малко не я размекваха. Нагледала се беше на мъжки сълзи. И част от нея дори се срамуваше, че в крайна сметка не е намерил сили у себе си да се хвърли в реката.

— Кристъл е заявила пред полицията, че двамата сте били в храстите. И сте оставили малкия съвсем сам, така ли?

Фатс не можеше дума да обели. Не можеше да повярва, че е толкова жестока. Нима не схваща тя опустошението, което вие в душата му, ужаса му, чувството на зараза?

— Дано поне си я забременил — каза Теса. — Да има някакъв смисъл в живота си.

При всеки следващ завой си мислеше, че тя го кара към дома им. Досега най-много се беше боял от Гнездото, но вече нямаше какво да избира между двамата си родители. Щеше му се да слезе от колата, но тя бе заключила всички врати.

В един момент тя наби неочаквано спирачките, колата поднесе и спря. Стиснал ръба на седалката, Фатс забеляза, че са на една от отбивките на ярвилската детелина. Уплаши се, че тя хей сега ще го изхвърли от колата, и извърна към нея подпухналото си лице.

— Родната ти майка — поде тя, гледайки го както никога досега, нито със съжаление, нито със загриженост, — беше четиринайсетгодишна. От онова, което ни бяха казали за нея, бяхме останали с впечатлението, че е доста умно момиче от средната класа. Категорично беше отказала да каже кой е баща ти. И никой не можеше да разбере дали се стреми да опази някое свое непълнолетно гадже, или крие нещо по-страшно. Всичко това ни беше съобщено за в случай, че впоследствие проявиш някакви умствени или физически затруднения. В случай — произнесе отчетливо, като учителка, наблягаща на подробност, която неминуемо ще се появи в следващия тест, — че се окажеш плод на кръвосмешение.

Отдръпна се като ударен назад. По-добре да го беше застреляла.

— Страшно много исках да те осиновим — каза тя. — Страшно. Но татко ти беше много зле. И все ми викаше: „Не мога. Страх ме е да не му направя нещо на бебето. Трябва първо да оздравея. Не мога и с болестта си да се боря, и с ново бебе“. Но аз така си бях навила да те осиновим, че го придумах да излъже пред „Социални грижи“, че е добре, и да се прави на щастлив и нормален. Донесохме те у дома. Ти беше съвсем дребничък, недоносен, а на петата нощ след като те взехме, татко ти се измъкнал от леглото, отишъл в гаража и пъхнал маркуч от ауспуха в купето, та да се самоубие, понеже бил убеден, че те е задушил. И насмалко да умре.

Така че можеш мен да виниш за лошото начало между теб и татко ти, както и да ме виниш за всичко лошо, случило се оттогава насам. Но едно ще ти кажа, Стюарт. Татко ти цял живот се бори с неща, които изобщо не е правил. Не очаквам от теб да разбереш каква смелост се изисква за това. Но — гласът й най-после се пречупи и той чу познатата му открай време своя майка — той те обича, Стюарт.

Не можа да се спре да не добави лъжата. Понеже тази вечер, за пръв път през живота си, Теса бе убедена, че това е една чистопробна лъжа и че всичко, което бе правила досега през живота си, убеждавайки се, че го върши за добро, не е било нищо, освен сляп егоизъм, създавал около нея пълно объркване. Но кой би понесъл да знае кои звезди са вече мъртви, попита се сама, примигвайки към нощното небе; и дали има някой, който би преживял мисълта, че не са само някои, а всички?

Завъртя ключа, включи нервно на първа и пак навлезе в движението по детелината.

— Не ща да ходя във „Фийлдс“ — каза с ужас в гласа Фатс.

— Не отиваме във „Фийлдс“ — отговори тя. — Карам те у дома.