Джоан Роулинг
Вакантен пост (55)

II

В разхвърляната къщурка до реката, в която всички одеяла, тапицирани столове и протрити килимчета бяха вече прогизнали във вода, полицайката прояви безкрайно внимание и грижовност. Възрастната дама, чиято собственост бе къщата, донесе термофор и чаша врял чай, която Сухвиндер не можеше да поднесе към устата си, понеже трепереше като пневматичен чук. Но успяваше от време на време да даде по малко информация: своето име, името на Кристъл и името на удавеното дете, което в момента качваха в линейка. Човекът, който бе разхождал кучето си, се оказа малко глух; даваше показания пред полицията в съседната стая, а Сухвиндер ненавиждаше начина, по който тръбеше своето описание на събитията. Оставил беше кучето си завързано за едно дърво точно под прозореца й и то се скъсваше да вие.

После от полицията се обадиха на родителите й, те дойдоха и още с влизането си понеслата чисти дрехи Парминдер успя да събори масичката на възрастната дама и да строши едно от украшенията й. В тясната баня Парминдер погледна дълбокия мръсен срез по крака на Сухвиндер, откъдето по пухкавата постелка на пода капеха черни точки, и веднага писна на Викрам, който изказваше благодарности на висок глас към всички в преддверието, че трябва да закарат моментално Сухвиндер до болницата.

В колата тя повърна наново, а седналата до нея на задната седалка Парминдер я обърса, като през цялото време не преставаше да говори на висок глас с Викрам; баща й взе да се повтаря с изказвания от рода на „ще се наложи да й направим упойка“ и „тази рана без шевове няма да се размине“, а на задната седалка, до тресящата се и напъваща се да повръща Сухвиндер, Парминдер току кажеше: „Можело е да умреш. Можело е да умреш“.

Сухвиндер имаше чувството, че все още е под вода, или най-малкото — на място, където не може да диша. Опита се да проговори, дано я чуят.

— Кристъл знае ли, че то умря? — попита през тракащи зъби, та се наложи Парминдер да я накара да повтори няколко пъти въпроса си.

— Не знам — отвърна й най-после. — Но ти си можела да умреш, Джоли.

В болницата пак я накараха да се съблече, но този път майка й беше с нея зад паравана, а тя усети с прекалено голямо закъснение грешката си — едва след като видя изписания в очите на Парминдер ужас.

— Боже мили — рече и сграбчи ръката на Сухвиндер. — Божичко! Какво си си направила?

Сухвиндер нямаше думи, затова си позволи да изпадне в рев и неудържимо зъзнене, а в това време Викрам крещеше на всички, включително и на Парминдер, да я оставят на мира, но и да не се мотаят, по дяволите — тая рана трябва да се почисти, после да се зашие, да й дадат болкоуспокояващи и да мине през рентгена…

По едно време се озова на легло с по един родител от двете й страни, всеки хванал да гали по една от ръцете й. Вече се беше стоплила, усещаше се изтръпнала, но кракът беше престанал да я боли. Отвъд прозорците небето се беше стъмнило. Чу как майка й каза на баща й:

— Хауърд Молисън получил нов удар. Майлс ме молеше да отида.

— Ебаси и нахалството — рече Викрам.

Но за изненада на задрямващата Сухвиндер, повече не отвориха дума за Хауърд Молисън. Продължиха само да й галят ръцете и много скоро след това тя заспа.

В противоположния край на сградата, в занемарена на вид боядисана в синьо стая с аквариум в единия ъгъл, Майлс и Саманта седяха от двете страни на Шърли и чакаха вести от операционната. Майлс все още беше по домашните си чехли.

— Не мога да повярвам, че Парминдер Джаванда ми отказа — рече за енти път Майлс с дрезгав глас. Саманта стана, мина покрай Шърли и обгърна с две ръце Майлс, после го целуна по гъстата, взела да се прошарва леко коса и вдъхна познатия й аромат.

— Ни най-малко не се изненадвам — отвърна пискливо Шърли, сякаш някой я беше стиснал за гърлото. — Изобщо. Абсолютно възмутително.

От досегашния й живот и досегашните й убеждения само това й бе останало: възможността да напада познати цели. Шокът й беше отнел почти всичко друго: не знаеше вече нито в какво да вярва, нито на какво да се надява. Човекът на операционната маса не беше онзи, за който мислеше, че се е омъжила. Ох, защо не може да се върне сега към онова щастливо състояние на сигурност, преди да беше прочела оня отвратителен постинг…

Май ще е най-добре да закрие целия уебсайт. Изобщо да премахне форума. Иначе току-виж призракът се върнал и пак повторил това грозно нещо…

Идеше й на мига да се прибере и да изключи сайта; и в същото време да унищожи веднъж завинаги и оная спринцовка „Епипен“…

Той я видя… Знам, че я видя…

Макар че аз нямаше никога да го направя, ако трябва да съм честна. В никакъв случай. Просто бях разстроена. Но това не значи, че щях да посегна…

Ами ако Хауърд оцелее и първите му думи са: „Като ме видя, тя побягна от стаята. Но не викна веднага линейка. Ами се върна с една огромна игла…“.

Тогава ще кажа, че е получил увреждане на паметта, каза си предизвикателно Шърли.

А ако умре…

До нея Саманта прегръщаше Майлс. Шърли се подразни; та нали тя трябва да е в момента в центъра на вниманието; нима онзи, който се бори за живота си на горния етаж, не е нейният съпруг? Беше си пожелала да е като Мери Феърбрадър — обект на коткане и възхищение, трагична героиня. А не каквото ставаше в момента на практика…

— Шърли?

В стаята влезе забързана Рут Прайс, в сестринска униформа, с изписано по слабото й лице съчувствие.

— Току-що научих… и реших да дойда… ох, какъв ужас, Шърли. Страшно съжалявам.

— Рут, скъпа — изправи се Шърли и се остави да бъде прегърната. — Колко мило от твоя страна. Колко мило.

Приятно й стана да представи своята медицинска приятелка на Майлс и Саманта и да приеме пред очите им съчувствието й — да опита поне мъничко от вдовството така, както тя си го представя…

Рут обаче трябваше да се връща на работа, та на Шърли й се наложи да седне отново на пластмасовия си стол с неудобните си мисли.

— Ще се оправи — говореше тихичко Саманта на склонената върху рамото й глава на Майлс. — Убедена съм. И миналия път успя.

Шърли наблюдаваше как малките неонови рибки се стрелкат насам-натам из аквариума. На нея й трябваше миналото да промени; бъдещето бе празна страница.

— Някой сети ли се да се обади на Мо? — попита след време Майлс и обърса с опакото на едната ръка лицето си, а с другата стискаше бедрото на Саманта. — Мамо, дали да не…?

— Не — отвърна рязко Шърли. — Ще чакаме… докато се изясни положението.

Горе, в операционната, тялото на Хауърд Молисън преливаше извън краищата на масата. Широко разтвореният му гръден кош разкриваше на показ руините, останали след ръкоделието на Викрам Джаванда. Деветнайсет души се трудеха да ликвидират щетите, а машините, към които бе подкачен Хауърд, издаваха тихи, неумолими звуци, които потвърждаваха, че все още е жив.

Далече по-долу, в недрата на болницата, телцето на Роби Уидън лежеше замразено и бяло в моргата. Него никой не го беше съпроводил дотук и никой не му дойде на свиждане в хладилната му камера.