Джоан Роулинг
Вакантен пост (52)

XIV

С отварянето на вратата на спалнята Шърли видя само двете празни легла. По законите на справедливостта, Хауърд трябваше още да спи; ще се наложи да го накара пак да си легне.

Но не чу никакъв шум нито от кухнята, нито от банята. И Шърли се притесни да не са се разминали, като се е прибрала по крайречния път. Нищо чудно да се е облякъл и да е тръгнал за работа; сигурно и в момента седят с Морийн в задната стаичка и обсъждат Шърли; той най-вероятно се кани да се разведе с нея и да се ожени за Морийн — така и така играта им свърши и няма смисъл повече да се крият.

Почти на бегом се втурна към всекидневната с намерението да позвъни в „Медният чайник“. Хауърд, по пижама, се бе проснал върху мокета.

Лицето му бе мораво и очите му бяха изскочили. От устните му се долавяше слабо хриптене. Едната му ръка драпаше по гръдния му кош. Горнището на пижамата му се беше набрало нагоре и Шърли видя тъкмо онова петно зачервена кожа с разчесана коричка, в което възнамеряваше да забие иглата.

В погледа на Хауърд се съдържаше няма молба.

Шърли се облещи от ужас и хукна от стаята. Първо скри „Епипена“ в кутията с бисквити; после го извади оттам и го навря зад готварските си книги.

Втурна се обратно във всекидневната, грабна телефона и набра 999.

— Ало, Пагфърд? За „Орбанк Котидж“ ли се обаждате? Нашите хора са на път към вас.

— Ох, благодаря ви. Слава богу — каза Шърли и насмалко да затвори, но се усети какво е казала и изпищя: — Не, не, тук не е „Орбанк Котидж“…

Но операторът беше прекъснал връзката, та й се наложи повторно да го набере. В паниката си успя да изпусне слушалката. На мокета до нея хриповете на Хауърд ставаха все по-слаби и по-слаби.

— Не сме „Орбанк Котидж“ — викна. — Обаждам се от „Евъртри Кресънт“ трийсет и шест. Съпругът ми получи сърдечен удар…