Джоан Роулинг
Вакантен пост (50)

XII

Преполовил ролката шоколадови бонбончета, Роби изведнъж изпита страхотна жажда. А Кристъл не му беше купила никакъв сок. Слезе от пейката и клекна в топлата трева, откъдето пак можеше да вижда очертанията й в храсталака заедно с оня непознат. И след малко се свлече по сипея и отиде при тях.

— Жаден съм — захленчи.

— Махай се, Роби! — кресна му Кристъл. — Отивай на пейката!

— Искам да пия!

— Да му еба… отивай на пейката, след малко ще ти дам нещо да пиеш! Изчезвай, Роби!

Разплаканото дете се изкатери по хлъзгавия бряг до пейката. Беше свикнал да не получава онова, което иска, и понеже по навик беше неизпълнителен заради своеволния начин, по който големите му налагаха своя гняв и правила, се беше научил да се възползва при всяка възможност и от най-дребните удоволствия.

Сега, ядосан на Кристъл, Роби заряза пейката и се поотдалечи по посока на пътя. По тротоара насреща му идваше мъж с черни очила.

(Гавин не можеше да се сети къде беше паркирал. Излезе с нервна крачка от Мери и тръгна право по „Чърч Роу“ и едва когато се изравни с къщата на Майлс и Саманта, си даде сметка, че е сбъркал посоката. Но понеже нямаше никакво желание пак да минава покрай Феърбрадърови, се насочи по заобиколен път към моста.

Забеляза омърляното с шоколад, неумито и непривлекателно дете и го подмина; щастието му беше разбито на парчета, та изведнъж му се прищя да отиде у Кей и да се гушне безмълвно в нея… тя поначало беше най-нежна с него точно когато се чувстваше най-нещастен — именно това го беше привлякло към нея от самото начало.)

Шумът на буйната река само засили жаждата на Роби. Поплака още малко, като в същото време смени посоката и се отдалечи от моста, минавайки покрай онова място, където се беше скрила Кристъл. Храстите вече се люлееха. Продължи нататък, жадуващ за нещо за пиене, докато откри дупката в дългия жив плет от лявата страна на пътя. Когато се изравни с отвора, видя игрището от другата му страна.

Роби се промуши през дупката и зяпна към зеления простор с разклонения кестен и футболните врати. Знаеше за какво служат, понеже братовчед му Дейн го беше учил в парка как да рита топка. Но толкова много зеленина за пръв път виждаше.

През полето вървеше жена със скръстени ръце и наведена глава.

(Саманта вървеше напосоки; идеше й само да върви, да върви, без значение накъде, стига да е колкото се може по-далече от „Чърч Роу“. Не преставаше да си задава куп въпроси, но на много малко от тях намираше отговорите; а единият от тези въпроси беше дали не прекали, като призна пред Майлс за онова тъпо, написано на пияна глава писмо, което беше изпратила, за да си отмъсти, и което сега й се струваше много по-неуместно…

Вдигна глава и погледът й срещна очите на Роби. Много пъти бе виждала през уикендите деца да се провират през дупката в живия плет да играят на поляната. И нейните дъщери го правеха, когато бяха по-малки.

Прехвърли се през заключената порта и се отдалечи от реката по посока на площада. Колкото и да се мъчеше да избяга, нямаше как да се отърси от обзелата я погнуса към самата себе си.)

Роби се върна през отвора в живия плет и тръгна по пътя подир бързо крачещата дама, но скоро я изгуби от поглед. Останалата му половин ролка се топеше в ръката му; не му се щеше да я остави, обаче жаждата го мъчеше. Кристъл сигурно е свършила. Обърна се и тръгна назад.

Стигна до първия гъсталак на брега, видя, че храстите вече не мърдат, и реши, че сега може да се приближи.

— Кристъл — викна я.

Но в храстите нямаше жива душа. Кристъл не беше там.

Роби се разрева и взе да вика с всички сили името й. Покатери се обратно по брега и се огледа с обезумял поглед наляво и надясно, но на пътя нямаше и помен от нея.

— Кристъл! — изкрещя.

Забързаната по отсрещния тротоар жена с къси сребристи коси му хвърли кратък поглед и се намръщи.

Шърли беше оставила Лекси в „Медният чайник“, където момичето явно се чувстваше добре, но на минаване през площада мярна Саманта — последният човек, с който би пожелала да се срещне в този момент, заради което се бе врътнала в обратната посока.

Воят и виковете на детето отекваха зад гърба й, но тя не намали ход. В джоба ръката й стискаше здраво „Епипена“. Няма да им позволи да я превърнат в мръсна шега. Ще си остане чиста и достойна за съчувствието им, като Мери Феърбрадър. Мощният й, опасен гняв не й позволяваше да мисли свързано: изпитваше единствено желанието да действа, да накаже, да сложи край.

Тъкмо преди стария каменен мост храстите вляво от пътя й леко потръпнаха. Погледна и окото й долови нещо безсрамно и нечестиво, което я тласна още по-силно към целта й.