Джоан Роулинг
Вакантен пост (46)

VIII

На Саманта така й се пикаеше, че нямаше как да не излезе по някое време от стаята за гости. В банята така се нагълта със студена вода от чешмата, че взе да й се повдига, взе два парацетамола от шкафчето над умивалника и се завря под душа.

Облече се, без да се погледне в огледалото. През цялото време се ослушваше да прецени по някой шум къде в момента се намира Майлс, но къщата беше абсолютно притихнала. Сигурно е закарал Лекси нанякъде, да я махне от пияната й, похотлива майка — похитителка на малолетни…

(— В един клас беше с Лекси! — изсъска й Майлс, след като останаха сами в спалнята им.

А тя само го изчака да се отмести от вратата, че да я отвори рязко и да хукне към гостната стая.)

Повдигането и огорчението я заливаха на редуващи се вълни. Искаше й се да забрави, да е била изгубила съзнание, но не й излизаше от главата образът на оня младеж, когато му се нахвърли… и все още усещаше притиснатото о нея тяло — слабо, младо…

Ако се беше случило с Викрам Джаванда, все щеше да се измъкне с известно достойнство… Но сега имаше нужда от кафе. Не може да стои в тая баня до безкрай. Но на извръщане към вратата се мерна в огледалото и смелостта насмалко да я зареже. Лицето й бе подпухнало, клепачите — клепнали, а бръчките по лицето й бяха станали още по-дълбоки от притеснението и обезводняването.

Божичко, какво ли си е помислил за мен…

В кухнята завари вече седналия Майлс. Без изобщо да го погледне, се запъти право към шкафа с кафето. Но не успя дори дръжката да хване, когато той я изпревари:

— Тука има малко.

— Благодаря — измърмори и си наля от кафеварката, като избягваше да срещне погледа му.

— Изпратих Лекси у нашите — каза Майлс. — Налага се да си поговорим.

Саманта седна на другия стол.

— Говори — рече му.

— Говори! Само това ли можеш да кажеш?

— Ти каза, че искаш да си поговорим.

— Снощи — подхвана Майлс, — на рождения ден на баща ми, тръгнах да те търся и те заварих да се натискаш с шестнайсетгодишен…

— Е, все пак е на шестнайсет — вметна Саманта. — Извън закрилата на закона. Поне един плюс.

Гледаше я втрещен.

— И ти намираш това за смешно? Ако ти мен ме беше заварила толкова пиян, че да не съзнавам…

— Много добре съзнавах — уточни Саманта.

Категорично отказваше да се прави на Шърли — да покрива всичко с дантелената покривчица на учтивата фикция. Държеше да е откровена, а освен това желаеше да пробие дебелия слой самодоволство, през което вече не можеше да види оня млад мъж, в който навремето се беше влюбила.

— Кое по-точно съзнаваше? — попита Майлс.

Толкова очебийно очакваше от нея смут и разкаяние, че тя насмалко да избухне в смях.

— Осъзнавах, че се целувам с него — каза.

Той не откъсваше очи от нея, а смелостта й постепенно се изпари, тъй като знаеше какво ще последва.

— Ами ако те беше заварила Лекси?

Саманта нямаше отговор на този въпрос. Мисълта, че Лекси може да научи за станалото, щеше да я накара да побегне и никога да не се върне… ами ако младежът й каже? Нали са били съученици. Не биваше да забравя що за място е Пагфърд…

— Какво, по дяволите, ти става? — попита Майлс.

— Чувствам се… нещастна — отговори Саманта.

— Защо? — И веднага добави: — Заради магазина ли? Това ли те мъчи?

— Донякъде. Писна ми да живея в Пагфърд. Писна ми да живея покрай родителите ти. А понякога — изрече бавно — ми писва и от това, да се събуждам до теб.

Но той, вместо да се вбеси, най-спокойно я запита:

— Какво искаш да кажеш? Че вече не ме обичаш ли?

— Не знам — отвърна Саманта.

Така, с разкопчано най-горно копче на ризата, й се видя позаслабнал. И си даде сметка, че отдавна не беше мяркала познатия й и уязвим човек, който обитаваше застаряващото тяло на отсрещната страна на масата. При това той още ме желае, зачуди се сама на себе си, като се сети за сбръчканото лице в огледалото горе.

— Но през онази нощ, когато почина Бари Феърбрадър, се радвах, че още си жив. Май сънувах, че си умрял, а като се събудих, само аз си знам колко се зарадвах, като те чух да дишаш.

— И само… само толкова ли имаш да ми кажеш? Че се радваш, задето съм жив?

Явно, беше сбъркала, като реши, че не се е ядосал. Изглежда, е бил изпаднал в шок.

— Нищо друго ли няма да кажеш? Насвиркваш се на рождения ден на баща ми…

— По-добре ли щеше да е, ако не беше на партито на проклетия ти баща? — кресна тя, припламнала от неговия гняв. — Това ли ти е на теб мъката? Че те изложих пред мама и тате?

— Целуваше се с шестнайсетгодишен младеж…

— Който може би ще се окаже първият от цяла поредица! — продължи да крещи Саманта, а когато стана и тресна чашата си в мивката, дръжката остана в ръката й. — Абе ти не разбираш ли какво ти говоря? Писна ми! Мразя шибания ни живот, мразя и шибаните ти родители…

— … но нямаш нищо против да плащат за образованието на децата…

— … мразя това, че пред очите ми се превръщаш в копие на баща си…

— … глупости на квадрат. Просто не желаеш да съм щастлив, щом ти не си…

— … а през това време моят мил съпруг пет пари да не дава какво ми е…

— … толкова много неща можеш да вършиш, ама ти е по-лесно да седиш из къщи и да страдаш…

— … нямам ни най-малкото намерение да се застоявам повече вкъщи, Майлс…

— … недей да очакваш от мен да ти се извинявам, че се занимавам с обществена дейност…

— … казах ти го вече и държа на думите си: и на малкия му пръст не можеш да се качиш!

— Какво? — подскочи той и столът му падна, а Саманта се отправи към кухненската врата.

— Много добре ме чу — викна. — Както писах в писмото си, и на малкия пръст на Бари Феърбрадър не можеш да стъпиш. Той беше искрен човек.

— В кое твое писмо?

— Онова — каза тя задъхано с ръка върху дръжката, — което изпратих. Прекалих с пиенето една вечер, която ти прекара на телефона с майка си. И ако искаш да знаеш — отвори тя вратата, — изобщо не гласувах за теб.

Изражението му я разстрои. В преддверието обу първите обувки, които й попаднаха — чифт сабо — и изхвърча през вратата, преди той да успее да я спре.