Джоан Роулинг
Вакантен пост (42)

IV

Мъглявото синьо небе се простираше като купол над Пагфърд и „Фийлдс“. Утринната светлина огряваше стърчащия на площада стар каменен паметник на загиналите във войните и напуканите бетонни фасади по „Фоли Роуд“ и придаваше бледозлатист отблясък на белите стени на „Хилтоп Хаус“. Като се качваше в колата си за поредната дълга смяна в болницата, Рут Прайс погледна към реката Ор, лъснала в далечината като сребърна лента, и си рече колко ужасно несправедливо е, че скоро някой друг ще е собственик на нейната къща и нейния изглед.

На километър и половина оттам, на „Чърч Роу“, Саманта Молисън все още спеше дълбоко в стаята за гости. Вратата не можеше да се заключва, но тя я барикадира с фотьойл и чак тогава рухна полуоблечена върху леглото. Сънят й се нарушаваше от зараждащото се цепещо главоболие, та промушилият се през цепката в завесите слънчев лъч прогаряше като лазер ъгълчето на едното й око. Примлясна с пресъхнала уста и потръпна леко в дебрите на този тревожен сън, в който сънищата й бяха изпълнени с чувството за вина и бяха едни такива, особени.

Долу, сред чистите, блеснали повърхности в кухнята, Майлс седеше с изправен гръбнак, съвсем сам, с недокосната чаша чай пред себе си, втренчен в хладилника и попадащ наново в спомена си на пияната своя жена, вкопчила се в прегръдките на шестнайсетгодишен ученик.

През три къщи от тях Фатс Уол лежеше в стаята си и пушеше, все още в дрехите, с които бе присъствал на рождения ден на Хауърд Молисън. Беше си поставил за цел да не мигне цяла нощ и беше успял. Устата му бе леко претръпнала и пареше от всичките изпушени цигари, но умората му оказваше ефект, обратен на онзи, който очакваше: вече не бе способен да мисли с особена яснота, но нещастието и опасенията му бяха не по-малко изострени от всеки друг път.

Колин Уол се събуди облян в пот от поредния за всичките тези години кошмар. В сънищата си винаги вършеше ужасни неща — онези, от които най-много се плашеше в будно състояние, а този път сънува, че е убил Бари Феърбрадър и че полицията току-що е дошла да му каже, че са го разкрили — изровили са Бари и са намерили отровата, която Колин му е дал.

Впил поглед в познатата сянка на абажура върху тавана, Колин се зачуди как е можело досега да не му мине мисълта, че е възможно именно той да е убил Бари, при което въпросът сам се зададе ребром: А откъде си сигурен, че не си бил ти?

На долния етаж Теса си инжектираше инсулин в корема. По миризмата на тютюн, слязла по стълбите от таванската стая, позна, че Фатс се е прибрал предната нощ. Нямаше представа къде е бил и в колко часа си е дошъл, и това я плашеше. Дотам ли я докараха?

Хауърд Молисън спеше дълбоко и щастливо на двойното си легло. Шарките на завесите го оцветяваха с розови листенца и го предпазваха от внезапно събуждане, но силното му давене и хъркане бяха събудили жена му. Шърли от известно време беше в кухнята, ядеше препечен хляб и пиеше кафе по очила и хавлиен халат. Но споменът за това, как Морийн пееше, хваната ръка за ръка със съпруга й в Черковната зала, я изпълни с такава концентрирана омраза, че я лиши от всякакви сетивни усещания по отношение на храната.

В „Ковачницата“, на няколко километра извън Пагфърд, Гавин Хюс се сапунисваше под горещия душ и се чудеше защо няма куража на другите мъже и как така те вечно успяват да направят правилния избор изсред почти безбройните алтернативи. Нещо у него копнееше за един начин на живот, който бе мяркал, но никога не бе опитвал, но и от който в същото време се боеше. Изборът е нещо опасно: каквото и да избереш, зачеркваш всички останали възможности.

Кей Бодън лежеше будна и изтощена в леглото си на „Хоуп Стрийт“ заслушана в ранната сутрешна тишина на Пагфърд и загледана в Гая, която спеше до нея на спалнята, с блед и изцеден вид на ранната дневна светлина. На пода до Гая имаше кофа, поставена там от Кей, на която се бе наложило в малките часове буквално да пренесе дъщеря си от банята до спалнята, след като цял час я беше държала за косата да не се удави в тоалетната чиния.

— Защо трябваше да идваме тук? — стенеше Гая, давеше се и повръщаше в чинията. — Махни се от мен. Пусни ме. Мразя те, да ти… мразя те.

Кей гледаше спящото й лице и си спомняше за сладкото бебенце, което спеше до нея преди шестнайсет години. Сети се и за сълзите, които Гая проля, когато Кей се раздели със Стив, с когото осем години живяха на семейни начала. Стив редовно ходеше на родителските срещи на Гая и я беше научил да кара колело. Сети се и как си беше въобразявала (сега чак си даваше сметка колко наивна е била мечтата й, като онази на четиригодишната Гая да си има еднорог), че един ден ще се установят заедно с Гавин и тя най-сетне ще осигури на Гая постоянен пастрок плюс красив дом в провинцията. Колко отчаяно бе преследвала този приказен щастлив край, този живот, към който Гая винаги щеше да иска да се върне; понеже заминаването на дъщеря й се носеше към Кей със скоростта на метеорит, а за самата нея загубата на Гая щеше да е катастрофа, която ще разбие целия й свят.

Бръкна под юргана и хвана ръката на Гая. Допирът до топлата плът, на която самата тя неумишлено бе вдъхнала живот, я докара до сълзи, до тих, но буен плач, от който матракът се разтресе.

На най-долния край на „Чърч Роу“ Парминдер Джаванда облече палто върху нощницата и отнесе чашата си с кафе в задната градина. Седна под ледените лъчи на слънцето върху дървената пейка и забеляза, че започва един прекрасен ден, но връзката между очите и сърцето й нещо се губеше. Онова, което тегнеше на гърдите й, превръщаше всичко наоколо в мъртвило.

Самата новина, че Майлс Молисън е спечелил овакантеното от Бари място в общинския съвет, не я изненада, но когато видя стегнатото съобщение на уебсайта, изпита нов изблик на лудостта, която я бе обзела по време на последното заседание — порив да се хвърли в атака, заменен за нула време от потискаща безнадеждност.

— Реших да си подам оставката от съвета — каза на Викрам. — Няма никакъв смисъл.

— Но нали ти беше интересно.

Беше, но само докато и Бари участваше. В днешното утро, сред цялата тази тишина и покой, не й беше никак трудно да си представи дребния мъж с рижавата брадичка; тя го превишаваше на ръст с половин глава. Никога не беше изпитвала и грам физическо привличане към него. Но пък какво значи да обичаш в края на краищата?, замисли се Парминдер и видя как лек повей размърда високия жив плет от лейланди около просторната задна градина на семейство Джаванда. За обич ли става дума, когато някой е запълнил огромната празнота в душата ти едва след като си е отишъл?

Но пък обичах да се смея, размишляваше Парминдер. А сега този смях ми липсва.

И тъкмо споменът за смеха отприщи най-сетне сълзите й. Потекоха по носа и закапаха в кафето, където пробиваха бързо заличаващи се малки дупчици от куршуми. Плачеше, понеже вече май нямаше поводи за смях, а и защото предната вечер, на фона на далечното празнично думкане от диското в Черковната зала, Викрам подхвърли:

— Искаш ли идното лято да посетим Амритсар?

Златният храм — висшето светилище на религията, която му беше безразлична. Мигновено усети какво има предвид Викрам. За пръв път в живота си разполагаше със свободно, празно време. Нито един от двама им не можеше да предскаже какво ще е решението на БМС по повод нарушените от нея етични норми спрямо Хауърд Молисън.

— Мандип смята, че се е превърнал в капан за туристи — отряза го с един замах тя.

Кое ме накара да му отговоря по този начин?, чудеше се Парминдер, разревана като никога дотогава в градината над изстиващото в ръката й кафе. За децата ще е полезно да видят Амритсар. А и неговото бе просто израз на загриженост. Защо не казах „да“?

Имаше неясното усещане, че с отхвърлянето на Златния храм е извършила някакво предателство. И през сълзите й се яви лотосовидният купол на светилището, отразен в неподвижна водна повърхност, светъл като пчелен мед на фона на белия мрамор.

— Мамо.

Не беше забелязала кога Сухвиндер прекоси ливадата по джинси и свободно падаща тениска. Парминдер обърса набързо лице и погледна с присвити очи застаналата с гръб към слънцето Сухвиндер.

— Не ща да ходя на работа днес.

А Парминдер реагира мигновено, в същия онзи дух на автоматично противопоставяне, който я бе накарал и с Амритсар да не се съгласи:

— Поела си ангажимент, Сухвиндер.

— Не съм добре.

— Уморена си само. Но нали самата ти си избра тази работа. Сега следва да изпълниш задължението си.

— Ама аз…

— Заминавай на работа — сряза я Парминдер с тон, с какъвто се произнася присъда. — Недей да даваш на Молисънови нов повод да се оплакват.

А след като Сухвиндер се прибра в къщата, Парминдер се почувства виновна. Насмалко да повика обратно дъщеря си, но се ограничи с това, че си взе наум бележка да намери все пак време двете да седнат и да си поговорят, без да се карат.