Джоан Роулинг
Вакантен пост (4)

II

Работещата в „Социални грижи“ Кей Бодън и дъщеря й Гая се бяха пренесли от Лондон едва преди четири седмици и бяха най-най-новите жители на Пагфърд. Кей нямаше представа за спорната история на „Фийлдс“ — за нея това беше просто комплекс, в който живеят повечето й клиенти. А за Бари Феърбрадър знаеше само, че смъртта му бе предизвикала онази гадна сцена в кухнята, при която любовникът й Гавин бе побягнал и от нея, и от пържените й яйца, с което бе разбил всички надежди, създадени по-рано от любовните му ласки.

Кей прекара вторничната си обедна почивка в колата в една отбивка между Пагфърд и Ярвил: дъвчеше сандвич и преглеждаше купчина бележки. Една от колежките й се бе обадила, че поради силен стрес не може да дойде на работа, в пряк резултат от което прехвърлиха на Кей една трета от случаите й. Няколко минути преди един тя потегли към „Фийлдс“.

Вече бе ходила няколкократно до комплекса, но не можеше да каже, че е опознала лабиринта от улички. По някое време все пак успя да открие „Фоли Роуд“ и да определи отдалече коя къща вероятно принадлежи на семейство Уидън. Преписката я беше подготвила какво може да очаква, а първите й впечатления от къщата съответстваха на предварителната й представа.

До предната стена имаше купчина боклук: издути с гадости найлонови пазарски торби, примесени със стари дрехи и разпилени омърляни памперси. Тук-там по неравномерно окосената ливадка също се въргаляха парчета боклук, но основното количество си оставаше струпано под единия от двата партерни прозореца. Посред полянката лежеше износена докрай стара автомобилна гума, очевидно отскоро преместена там, ако се съдеше по жълто-кафявия кръг мъртва отъпкана трева на трийсетина сантиметра по-встрани. След като натисна звънеца, Кей забеляза току до краката си изхвърления използван презерватив, лъскав като фината какавида на някаква огромна ларва.

Изпита за кой ли път лекото предчувствие, което така и не успяваше да преодолее, макар и дума да не можеше да става за сравнение с първоначалното изнервено притеснение при изправянето пред непознати врати. Тогава, въпреки че беше получила необходимата подготовка и обикновено биваше придружавана от някой колега, понякога бе изпитвала и истински страх.

Зли кучета; размахващи ножове мъже; деца с уродливи наранявания — всичко това, че и по-лошо, вече й бе минало през главата в многогодишните й домашни посещения при непознати хора.

Никой не реагира на позвъняването й, макар че откъм открехнатия партерен прозорец вляво дочу детски хленч. Реши за всеки случай и да почука, при което от вратата се отлепи люспичка кремава боя и кацна върху върха на обувката й. Което пък й напомни за състоянието на собствения й дом. Все се надяваше Гавин да предложи да й помогне да го постегнат, но той и дума не обелваше по въпроса. От време на време, като скъперник, преглеждащ разписките за раздадените от него заеми, Кей си изброяваше наум всички неща, които Гавин не бе казал или сторил, вкисваше се и се ядосваше, и се заричаше да получи своето си.

Повторно почука — по-рано, отколкото й беше обичайно, но имаше нужда да разсее мислите за собствените си проблеми — и този път чу нечий далечен глас:

— Идвам бе, д’еба.

Вратата се отвори и отвътре се появи жена с едновременно детски и древен вид, с навлечена мръсна бледосиня тениска и долнище от мъжка пижама. На ръст бе колкото Кей, но повяхнала; и костите на лицето, и гръдната й кост стърчаха изпод тънката й бяла кожа. Домашно боядисаната й коса бе чорлава и силно червена, приличаше на перука върху череп, зениците й бяха миниатюрни, а бюст почти й липсваше.

— Добър ден. Търся Тери. Казвам се Кей Бодън и замествам Мати Нокс от „Социални грижи“.

По крехките сиво-бели ръце на жената се виждаха сребристи дупчици, а отвътре на ръката й имаше и една гневно червена, открита рана. Големият наскоро зараснал белег върху дясната й ръка и в основата на врата й придаваше на кожата й лъскав пластмасов вид. Сред клиентите си в Лондон бе имала и един наркоман, който, без да иска, беше запалил къщата си, така че Кей осъзна, макар и с известно закъснение, на какво точно се е натресла.

— Ъхъ. Д’бре — отвърна Тери след прекалено дълга пауза. Когато проговореше, изглеждаше доста по-стара заради липсата на няколко зъба. Загърби Кей и направи няколко залитащи крачки по тъмния коридор. Кей влезе подире й. Къщата вонеше на застояла храна, пот и неизхвърлен боклук. Тери въведе Кей през първата врата вляво в тясна всекидневна.

Там нямаше нито книги, нито картини, нито снимки, нито телевизор; нищо, освен две мръсни стари кресла и стара изпотрошена етажерка. По пода се въргаляха отпадъци. При което съвсем не на място изглеждаха струпаните до стената няколко чисто нови кашона.

Насред пода стоеше малко момченце по тениска и издути памперс гащи. От преписката на Кей й беше известно, че е на три годинки и половина. Хленченето му като че бе несъзнателно и немотивирано — нещо като шум на двигател, колкото да сигнализира присъствие. В ръката си стискаше миниатюрна кутийка от корнфлейкс.

— А това, предполагам, е Роби? — каза Кей.

Детенцето я погледна, когато чу името си, но продължи да хленчи. Тери бутна настрана оставената върху едното от мръсните окъсани кресла одрана стара метална кутия от бисквити, сви се отгоре му и взе да изучава Кей изпод спуснатите си клепачи. Кей приседна на другото кресло, на чиято странична облегалка балансираше препълнен пепелник. Част от фасовете се бяха посипали по самото кресло — усещаше ги през крачолите си.

— Здравей, Роби — рече Кей и отвори папката на Тери.

Детенцето продължи да хленчи и да размахва кутийката от корнфлейкс, в която нещо потракваше.

— Я да видим какво има вътре? — попита Кей.

То не отговори, но още по-енергично размаха кутийката. Излетялата отвътре пластмасова фигурка описа парабола и падна зад кашоните. Роби взе да вие. Кей наблюдаваше Тери, която с тъп израз се бе втренчила в сина си. По някое време Тери все пак успя да каже:

— К’во има, Роби?

— Дали да не се опитаме да го извадим? — зарадва се Кей на възможността да се изправи и да отупа задните си части. — Чакай да видим сега къде точно падна.

Опря глава в стената да надникне в процепа зад кашоните. Фигурката се бе загнездила високо. Пъхна ръката си в процепа. Кашоните тежаха и й беше трудно да ги отмести. Успя да извади играчката, която се оказа ниско, дебело, изцяло боядисано в ярколилаво приличащо на Буда човече.

— Заповядай — подаде я на детето.

Роби млъкна; взе фигурката, пъхна я обратно в кутийката от корнфлейкс и пак взе да я размахва.

Кей се огледа. Две миниатюрни автомобилчета бяха захвърлени с колелата нагоре под изпотрошената етажерка.

— Обичаш ли коли? — посочи ги тя на Роби.

Момченцето изобщо не проследи накъде сочи пръстът й, а я изгледа с присвити очи, съдържащи смес от пресметливост и любопитство. После изщапука, грабна една от количките и й я показа.

— Бррр — каза. — Ко’а.

— Точно така — потвърди Кей. — Браво на теб. Кола. Бррр. Бррр.

Пак седна и извади бележника от чантата си.

— Добре, Тери. Кажи ми как вървят нещата при теб?

Настъпи известна пауза, преди Тери да отвърне:

— Д’бре.

— Първо искам да ти обясня: Мати отсъства по болест, така че я замествам временно. Ще се наложи да хвърля едно око на оставената ми от нея информация, за да се убедя, че няма промени, откакто ви е посетила предишната седмица, нали може? Такааа: виждам, че Роби вече ходи на детска градина четири сутрини и два следобеда седмично, нали така?

Гласът на Кей като че стигаше до Тери много отдалече. Все едно говореше на човек, намиращ се на дъното на кладенец.

— Ъхъ — каза след известна пауза.

— Как се чувства той там? Харесва ли му?

Роби натика количката в кутийката от корнфлейкс. После взе един от падналите от панталона на Кей фасове и го набута върху количката и лилавия Буда.

— Ъхъ — рече сънливо Тери.

Кей обаче бе стигнала до последната от омачканите бележки, оставени й от Мати, преди да се разболее.

— Но, доколкото виждам, Тери, той трябва и в момента да е на детска градина. Нали вторник е един от дните, в които ходи?

Тери като че се бореше с все сила да преодолее съня. Главата й току се килваше към едно от раменете й. Накрая успя да изрече:

— Кристъл тря’аше да го заведе, но не успя.

— Кристъл е дъщеря ти, така ли? Тя на колко години е?

— Четиринайсе — промълви сънливо Тери — и пол’ина.

Според наличните бележки Кристъл трябваше да е на шестнайсет. Нова продължителна пауза.

До крака на креслото на Тери стояха две нащърбени порцеланови чаши за кафе. Мръсната течност в едната приличаше на кръв. Ръцете на Тери бяха скръстени пред плоската й гръд.

— Хем го бях облякла — измъкна с труд Тери думите отнякъде дълбоко в съзнанието си.

— Извинявай, Тери, но съм длъжна да те попитам: бо̀де ли се тази сутрин?

Тери прекара разкривената си като птичи крак длан през устата си.

— Ъъ.

— Шес’насеръ — обяви Роби и се понесе към вратата.

— Няма ли нужда от помощ? — попита Кей, след като Роби се изгуби от погледа й и го чу как изтрополи нагоре по стълбите.

— Ня’а нужда. Ше’с’опраи — отвърна завалено Тери.

Подпря клюмащата си глава върху юмрука си, с опрян в страничната облегалка на креслото лакът. От стълбищната площадка Роби нададе вой.

— Отв’и! Отв’и!

Чу се как блъска по дървената врата. Тери обаче не помръдна.

— Да му помогна ли? — предложи Кей.

— Ъхъ — съгласи се Тери.

Кей изкачи стълбите и завъртя заяждащата ръкохватка на вратата. Тоалетната вонеше отвратително. Ваната беше сива, с редица кафяви пръстени от кир, а водата в тоалетната не бе пусната. Кей я пусна, преди да даде на Роби да се покатери върху седалката. А детето разкриви лице и се напъна шумно, без да се притеснява от присъствието й. Чу се силен плясък, а към вече гнилата смрад се добави и нова зловонна нотка. Слезе и си вдигна издутите памперс гащи, без да се избърше; Кей го накара да се върне и се помъчи да го убеди сам да свърши тази работа, но самото действие очевидно му беше напълно непознато. В крайна сметка се наложи да го избърше тя. Дупето му беше изранено, силно зачервено и раздразнено. Памперсът му вонеше на амоняк. Опита се да му го махне, но детето изкрещя, замахна да я удари, после се изскубна от ръцете й и се втурна обратно надолу към всекидневната с провиснали гащи. Кей понечи да си измие ръцете, но не видя сапун. Мъчейки се да не диша, затвори след себе си вратата на банята.

Преди да слезе, хвърли по един поглед на спалните помещения. И на трите съдържанието стигаше чак до разхвърляната стълбищна площадка. Всички спяха на матраци право върху пода. Роби, изглежда, спеше в стаята на майка си. Сред разпилените по пода мръсни дрехи се въргаляха и две-три играчки — евтини, пластмасови, прекалено прости за възрастта му. Но за своя най-голяма изненада Кей установи наличието на калъфки както на юргана, така и на възглавниците.

Долу, във всекидневната, Роби отново бе подел хленча си и блъскаше с юмруче по камарата кашони. Тери го наблюдаваше през полузатворени клепачи. Кей изтупа седалката на креслото си, преди да седне отново.

— Доколкото разбирам, Тери, участваш в метадоновата програма на клиниката „Белчапъл“, нали така?

— Мм — изрече сънливо Тери.

— Е, как е? Върви ли?

И Кей зачака със замръзнала във въздуха химикалка, като че отговорът не седеше пред очите й.

— Продължаваш ли да посещаваш клиниката, Тери?

— Мин’л’та сед’ца. В петък хо’я.

Роби блъскаше с юмручета по кашоните.

— Можеш ли да ми кажеш на каква доза метадон си?

— Сто и петнайсе м’лграма.

Кей ни най-малко не се изненада от това, че Тери помни дозата, но не и възрастта на дъщеря си.

— Мати е записала тук, че майка ти ти помага да се грижиш за Роби и Кристъл; това все още ли е така?

Роби се блъсна с цялото си твърдо, набито телце в кашоните и успя да разклати купчината.

— Внимавай, Роби — рече Кей, след което и Тери се обади:

— Внима’ай. — Първата проява на живост в мъртвия й досега глас.

Роби пак захвана да блъска с юмручета по кашоните; изглежда, му беше приятно да слуша глухото им бумкане.

— Тери, майка ти продължава ли да ти помага да се грижиш за Роби?

— Не майка, баба.

— Бабата на Роби ли?

— Мойта баба, ’начи. Ама нещо е… болна.

С химикалка в ръка, Кей отново огледа Роби. Нямаше вид на недохранван; личеше си, а и го беше усетила, докато го вдигаше полугол да му обърше дупето. Тениската му беше мръсна, но, надвесена отгоре му, бе установила с изненада, че косата му ухае на шампоан. Нямаше охлузвания по млечнобелите си ръчички и крачка, но все още ходеше с издути памперс гащи; а беше вече на три и половина.

— Дай д’ям — провикна се момченцето и нанесе последен, безрезултатен удар по кашона. — Дай д’ям.

— Зе’и си ’сквита — изфъфли Тери, но не помръдна.

Крясъците на Роби преминаха в шумни хлипове и писъци. Тери изобщо не направи опит да стане от креслото си. Шумът обаче не позволяваше да се разговаря с нея.

— Да му дам ли една? — провикна се Кей.

— Ъхъ.

Роби се шмугна покрай Кей в кухнята. Мръсотията там можеше да се сравни с онази в банята. Липсваше всякаква техника с изключение на хладилника, готварската печка и пералнята; около мивката имаше само купища мръсни чинии, втори препълнен пепелник, найлонови пазарски торбички и мухлясал хляб. Мръсният линолеум лепнеше по подметките на Кей. Кофата за боклук беше препълнена, а отгоре й се мъдреше едва балансираща кутия от пица.

— Там — сочеше Роби едно стенно шкафче, без изобщо да погледне Кей. — Там.

Количеството храна в шкафа надмина очакванията й: консерви, пакет бисквити, буркан нескафе. Извади от пакета две шоколадови бисквити и му ги подаде; той ги грабна и пак побягна — обратно при майка си.

— Харесва ли ти в градината, Роби? — попита го Кей.

Малкият седеше на пода, тъпчеше се с бисквитите и не пожела да й отговори.

— Ъхъ. Мно’о му х’ресва — намеси се поразсънилата се Тери. — Нали, Роби? Мно’о му х’ресва.

— Той кога за последно беше на градина, Тери?

— Последния път. Вчера.

— Вчера беше понеделник. Няма начин да е бил там — рече Кей, водейки си бележки. — Не му е ден за ходене.

— К’во?

— Питам за градината. Роби трябваше да е там днес. Искам да знам кога за последно е бил.

— Нали ти казах? Последния път.

Най-после беше поотворила по-широко очи. Тембърът й все още беше бездушен, но антагонизмът започваше да избива на повърхността.

— Ти да не си лесбо? — попита.

— Не съм — отвърна Кей и продължи да пише.

— Приличаш ми на лесбо — потвърди Тери.

Кей не спираше да пише.

— Сок! — изкрещя Роби с размазан по брадичката шоколад.

Този път обаче Кей не помръдна. След нова дълга пауза Тери успя да се изправи и със залитане излезе в коридора. Кей се пресегна и отвори капака на тенекиената кутия, която Тери бе махнала от креслото си, преди да седне. Вътре имаше спринцовка, топче мърляв памук, ръждясала лъжица и прашен найлонов плик. Пред погледа на Роби Кей затвори плътно капака. След известно далечно тракане, Тери се върна с порцеланова чашка сок, която тикна в ръцете на малкия.

— На — рече, по-скоро на Кей, отколкото на сина си, и пак седна.

Но при първия опит не улучи креслото и се стовари върху страничната му облегалка; Кей чу как костта й се тресна с дървото, но Тери не даде признак да е усетила болка. Намести се върху продънените възглавнички и огледа жената от „Социални грижи“ с размазано безразличие.

Кей беше прочела досието й от кора до кора. Знаеше, че почти всяко ценно нещо в живота на Тери Уидън е било засмукано от черната дупка на наркоманията й; че заради нея й отнели първите й две деца; че едва-едва оставаше вкопчена в сегашните две; че проституирала, за да има пари за хероина; че била замесена в какви ли не дребни престъпления; и че в момента за енти път се подлагаше на лечение.

Но това, да не усещаш нищо, да не ти пука… И все пак, мина й през ума на Кей, в момента тя е по-щастлива от мен.

III

Стюарт Уол, по прякор Фатс, напусна училището в началото на втория следобеден учебен час. Експериментът му по бягане от час обаче не бе плод на необмислени действия; още предната вечер бе решил да пропусне последните два часа на деня — по информатика. Със същия успех можеше да пропусне часовете и по всеки друг предмет, но по стечение на обстоятелствата най-добрият му приятел Андрю Прайс (наричан от Фатс Арф) се падаше в друг поток по информатика, а Фатс, въпреки положените максимални усилия, не успя да си уреди да повтори по предмета, та да са заедно.

Най-вероятно и Фатс, и Андрю осъзнаваха в еднаква степен, че възхищението във взаимоотношенията им протича главно откъм Андрю към Фатс; но само Фатс май подозираше, че се нуждае повече от Андрю, отколкото Андрю — от него. Напоследък обаче Фатс бе взел да възприема тази своя зависимост като проява на слабост, но все пак прецени, че независимо от постоянстващото му предпочитание към компанията на Андрю, спокойно можеше да се чупи от двата слети часа, в които, така или иначе, ще е лишен от нея.

Освен всичко друго, беше научил от свой достоверен източник за единствения възможен начин да се умъгли от територията на „Уинтърдаун“, без да го забележат от някой прозорец: като се прехвърли през страничната стена до навеса за велосипедите. Както и постъпи, и като отлепи пръстите на ръцете си, се приземи в тясната алея от другата й страна. Кацна без произшествия, мина преспокойно по тясната пътека и свърна наляво по многолюдната неприветлива главна улица.

Отдалечил се веднъж на безопасно разстояние, запали цигара и продължи покрай схлупените магазинчета. След пет преки пак сви вляво, по първата от улиците на „Фийлдс“. В движение разхлаби с една ръка възела на ученическата си вратовръзка, но не я сне. Никак не му пукаше, че отдалече му личи да е ученик. Фатс изобщо не си правеше труда да придаде някакъв личен характер на униформата си — със значки по реверите или с модерен възел на вратовръзката; напротив, носеше я с презрението на каторжника.

Доколкото схващаше Фатс, деветдесет и девет на сто от човечеството допуска една основна грешка — да се срамуват от онова, което са; да заблуждават себе си и околните и да се мъчат да са различни. А за Фатс единствената валута, най-силното му оръжие и защита беше честността. Хората се плашат, когато си честен с тях; направо се шокират. Доколкото бе установил Фатс, другите хора са затънали в неловки положения и преструвки, ужасени да не вземат да излязат наяве истините за тях, а самия него, Фатс, го привлича всичко сурово, всичко грозно, но честно, всички онези гадости, които унизяваха и отвращаваха баща му и себеподобните му. Мислите на Фатс бяха заети предимно с месии и парии; с хора, обявени за луди и престъпници; с благородни саможивници, отбягвани от дремещите маси.

Трудното, славното бе да си верен на себе си, дори ако си жестока или опасна личност — особено ако си жестока и опасна личност. Да не прикриваш животинското у себе си, изисква смелост. Но пък, от друга страна, не бива и да се представяш за по-голямо животно, отколкото си: тръгнеш ли по този път, почнеш ли да преувеличаваш и да се преструваш, се превръщаш в поредното Гнездо, в поредния лъжец и двуличник. Автентичен и неавтентичен бяха две често използвани от Фатс думи, най-вече в мислите му; значението им бе очертано с абсолютна, лазерна точност, с която той ги прилагаше и към себе си, и към околните.

За себе си бе установил, че притежава черти, които са автентични и които следователно бе редно да насърчава и усъвършенства; но същевременно бе открил и някои мисловни навици — неестествен плод на неудачното му семейно възпитание, тоест — неавтентични и следователно подлежащи на очистване. Напоследък се бе захванал да въздейства експериментално на онези свои подтици, които смяташе за автентични, а така също да пренебрегва или потиска онези (неавтентични) чувства за вина и страх, които въпросните действия като че пораждаха. Несъмнено тренировките му го водеха до съществено подобрение. Целта му бе да се закали вътрешно, да стане неуязвим, да елиминира страха от последствията — да се отърси от фалшивите понятия за добро и зло.

Едно от нещата, които все по-силно го дразнеха във връзка със зависимостта му от Андрю, бе това, че присъствието на последния на моменти възпираше или ограничаваше Фатс да даде пълен израз на своето автентично „аз“. Андрю носеше някъде дълбоко в душата си нещо като саморъчно начертана карта за това, какво значи „да играеш честно“, и напоследък Фатс все по-често улавяше по лицето на стария си приятел зле прикрити изражения на неодобрение, объркване и разочарование. Андрю например не обичаше да стига до крайност в дразненето или подигравките. Фатс обаче не го укоряваше — напротив, щеше да е неавтентично от страна на Андрю да се включи в подобни действия, ако не го желае истински, от сърце. Проблемът по-скоро беше в това, че Андрю бе почнал да демонстрира привързаност към онзи вид морал, срещу който Фатс водеше все по-упорита битка. Затова и Фатс бе взел да си мисли, че най-редно, най-правилно и най-несантиментално от гледна точка на пълната автентичност ще е да прекъсне връзката си с Андрю; макар да си даваше сметка, че сред всички хора все още предпочита най-вече компанията на Андрю.

Фатс беше убеден, че познава себе си особено добре; изследваше и най-отдалечените кътчета и гънки на психиката си с внимание, каквото напоследък не обръщаше на нищо друго. В продължение на цели часове разпитваше себе си за собствените си подтици, желания и страхове, като се стремеше да прави разлика между онези, които бяха лично негови, и останалите, които бе получил вследствие на възпитанието си. Изследваше собствените си привързаности (убеден бе, че нито един от познатите му нито веднъж не е стигал до подобна честност пред себе си; всички останали просто се носеха в някаква полудрямка през живота); и стигна до заключението, че най-неподправените му чувства са към Андрю, с когото се знаеха от петгодишни; че макар да бе вече достатъчно зрял, че да му е ясна, е запазил определена привързаност и към майка си, за което нямаше никаква вина; и че активно ненавижда Гнездото, който за него бе олицетворение и връх на неавтентичността.

На фейсбук страницата си, която Фатс курираше с грижи, каквито не полагаше за почти нищо друго, бе повдигнал с хайлайтер следната мисъл, която бе открил в една от книгите на родителите си:

Не желая никакви „вярващи“, дотолкова съм злонамерен към вярата, че не вярвам и на себе си… Изпитвам чудовищен страх, че един ден ще ме обявят за светец… Не искам да бъда светец, по-добре палячо… А и вероятно съм палячо^[1]…

Андрю страшно я хареса, а Фатс се зарадва, че толкова силно го е впечатлил. За времето, което му бе необходимо, за да мине покрай букмейкърската къща — само няколко секунди, — мислите на Фатс отскочиха към покойния приятел на баща му Бари Феърбрадър. Стигнаха му три дълги, плавни крачки покрай плакатите със състезателните коне, за да си представи шегаджийското брадато лице на Бари и да чуе жалкия гърмящ смях на Гнездото, който често едва ли не изпреварваше поредната слаба шега на Бари и просто изразяваше възторга си от присъствието на другия. Фатс не пожела да изследва по-надълбоко спомените си; не взе да се саморазпитва за причините, поради които се беше сепнал вътрешно; нито да си зададе въпроса дали покойникът беше автентичен, или неавтентичен човек; просто прогони мисълта за Бари Феърбрадър и абсурдното страдание на баща му и продължи по пътя си.

Напоследък Фатс бе станал особено безрадостен, при все че разсмиваше околните не по-малко от всякога. Усилието му да се отърси от ограничаващия го морал бе опит да възстанови нещо, за което бе сигурен, че са потиснали у него — нещо, останало назад в детството му. Онова, което се мъчеше да си възвърне, бе нещо като невинност, а обратният път, който си беше избрал, минаваше през всички неща, за които се смята, че са вредни, но които, колкото и да е парадоксално, се струваха на Фатс единственият верен път към автентичното, към своего рода непорочност. Много пъти се беше чудил как всичко се оказва наопаки, обратно на онова, което ти внушават; и бе почнал да си мисли, че ако обърнеш всяка казана ти мъдрост с главата надолу, ще стигнеш до истината. Щеше му се да се лута из тъмни лабиринти и да се бори с притаилите се в тях чудатости; да разцепи благочестивостта и да извади на показ двуличието; да наруши всички табута и да изцеди мъдрост от кървавите им сърца; да постигне състояние на аморална благодат и да го покръстят с обратен ефект към невежество и простота.

Тъкмо по тази причина се реши да наруши едно от малкото ненарушени досега от него училищни правила и тръгна пеш към „Фийлдс“. Не само защото там грубият пулс на действителността му се струваше по-близо от всякъде другаде, а и защото хранеше смътната надежда да налети случайно там на определени ползващи се с лоша репутация хора, които възбуждаха любопитството му, а освен това — макар рядко да си го признаваше, тъй като беше един от малкото копнежи, за които не намираше подходящи думи — търсеше някаква отворена врата, зараждащо се признание и радушен прием в дом, който не знаеше, че има.

Сега, като минаваше покрай домовете с цвят на маджун пеш, а не с колата на майка си, забеляза, че по много от тях не се виждаха графити и боклуци, а някои дори имитираха (както му се стори) изтънчеността на Пагфърд с дантелени перденца и украшения по первазите на прозорците — все подробности, които не правеха впечатление на минаващия в автомобил за сметка на налагащите се гледки на заковани прозорци и осеяни с отпадъци ливадки. Но Фатс не се интересуваше толкова от по-спретнатите къщички. Привличаха го по-силно местата, където личаха признаците на хаос и беззаконие, дори ако бяха само плод на детински напъни със спрейове.

Тук някъде (не знаеше точно къде) живееше Дейн Тъли. Семейството на Тъли се ползваше с наистина лоша слава. Двамата му по-големи братя и баща му бяха лежали доста години по затворите. Мълвата гласеше, че Дейн отишъл на последния си бой (с някакъв деветнайсетгодишен от комплекса „Кантърмил“) придружен от баща си, който останал, за да се бие после с батковците на противника на Дейн. Тъли се бе явил в училище с изпонарязано лице, подута устна и черно око. Всеобщото мнение бе, че е регистрирал едно от редките си присъствия единствено с цел да се изфука с раните си.

Фатс беше убеден, че лично той щеше да постъпи другояче. Да се вълнуваш какво друг може да си мисли за размазаното ти лице, е съвсем неавтентично. Фатс лично би предпочел да се сбие, а после да продължи да живее най-нормално, а ако някой разбере, то ще е, понеже случайно го е видял.

Колкото и да провокираше околните, никой досега не му беше посягал. Напоследък често си мислеше какво би изпитал, ако се сбие. Подозираше, че онази автентичност, към която се стреми, би трябвало да включва в себе си и насилие; или поне да не го изключва по принцип. Да си готов да нанесеш удар или да получиш удар, му се струваше форма на смелост, към която би трябвало да се стреми. През живота си не беше прибягвал до юмруците си: езикът му се бе оказвал достатъчен; но новозараждащият се Фатс започваше да се дразни от собствената си словоохотливост и да се възхищава от автентичната бруталност. Виж, по въпроса за ножовете Фатс спореше със себе си много по-предпазливо. Да си купи ножка на тоя етап, че и да разгласи, че я носи, му се струваше израз на абсолютна неавтентичност — жалка имитация на хора от рода на Дейн Тъли; от мисълта буквално му се драйфаше. Но ако някой ден все пак му се наложеше да ходи с нож, то щеше да е нещо съвсем различно. Не че Фатс изключваше вероятността и това да му се наложи, макар да признаваше пред себе си, че идеята го плашеше. Фатс изпитваше ужас от всичко, което пробива плътта — от всякакви игли и остри предмети. Навремето, още като учеха в „Сейнт Томас“, беше единственият, който припадна, когато ги ваксинираха против менингит. Андрю бе установил вече, че един от малкото начини да извади Фатс от релси, бе, като извади в негово присъствие автоинжектора си „Епипен“^[2] — пълната с адреналин спринцовка, която Андрю трябваше да носи навсякъде със себе си заради опасната алергия, която имаше към ядките. На Фатс му стигаше Андрю да я размаха в близост до него или да се престори, че ще го убоде, че да му призлее.

Така както се размотаваше безцелно, изведнъж Фатс мярна табелата за „Фоли Роуд“. Кристъл Уидън живееше на тази улица. Май не я видя днес в училище, но пък и не щеше да създаде у нея впечатлението, че е дошъл специално да я търси.

Поначало се бяха уговорили да се срещнат в петък вечер. Фатс беше уведомил родителите си, че ще ходи у Андрю да работят по едно съвместно задание по английски. Кристъл май беше наясно какво ще правят; и май нямаше нищо против. Досега му беше позволила да пъхне два пръста в нея там, където беше гореща, стегната и хлъзгава; освен това бе разкопчал сутиена й и му беше позволила да положи длани върху топлите й едри гърди. На коледната дискотека я издири специално, изведе я от салона пред невярващите погледи на Андрю и всички останали и я отведе зад сградата. Тя комай се изненада не по-малко от другите, но точно както се надяваше и очакваше Фатс, не му оказа почти никаква съпротива. Най-умишлено се беше прицелил в Кристъл; а когато му се наложи да затапи хилежите и подигравките на приятелчетата си, имаше готов невъзмутим и нахакан отговор:

— Който иска да чука, не търси врата.

Аналогията си я беше измислил предварително, но реши, че няма да е лошо и да им я разтълкува:

— Вие лъскайте бастуна. Аз предпочитам да еба.

Е, това вече съвсем им изтри тъпите усмивки. Усети как всички, включително и Андрю, се видяха принудени да преглътнат всичките си подигравки по повод избора му и да се прехласнат от възторг как най-невъзмутимо се е прицелил в единствената истинска цел. Да не говорим как Фатс бе избрал несъмнено най-прекия път до целта; никой не можеше да оспори здравата му практичност, а на всичко отгоре Фатс усещаше как всеки един от тях се чудеше как не е намерил у себе си куража да се ориентира тъкмо към това средство за постигане на най-задоволителната цел.

— Бъди така добра да не споменаваш за това на майка ми, ако обичаш — изпъшка Фатс и си пое дъх между две продължителни, сочни взаимни изследвания на устните им кухини, като в същото време търкаше палци напред-назад по зърната на гърдите й.

Тя едва сподави смеха си, после го зацелува още по-агресивно. Не го попита защо точно нея си е избрал, всъщност изобщо нищо не го попита; и на нея, както на него, май й бяха достатъчни реакциите на нейното си съвсем отделно племе и да се къпе в объркването на наблюдаващите я, та дори и в пантомимно изразеното отвращение от страна на неговите приятели. През последвалите три сеанса телесни проучвания и експерименти двамата с Кристъл почти не си проговориха. Инициативата идваше от Фатс, но и тя се бе показала по-готова от обичайното, като се мотаеше там, където не му беше никак трудно да я намери. В петък щяха да се срещнат за пръв път по предварителна уговорка. Той дори беше купил презервативи.

Тази перспектива да стигне докрай, изглежда, май бе свързана донякъде с днешното му бягство от училище и появата му във „Фийлдс“, макар че за самата Кристъл (за разлика от прекрасните й цици и чудодейно неохраняваната й вагина) се сети чак като видя табелата с името на улицата.

Фатс тръгна обратно по пътя, по който беше дошъл, и запали нова цигара. Самата поява на името „Фоли Роуд“ създаде у него особеното усещане, че идването му е ненавременно. Днес „Фийлдс“ имаше ежедневен, непроницаем вид, а онова, което се надяваше да познае, щом го открие, се бе свило и скрило някъде. Не му оставаше друго, освен да се върне в училище.

IV

Днес никой не си вдигаше телефона. Върнала се в стаята на екипа „Грижа за детето“, Кей от два часа набираше периодически нечий номер и оставяше съобщение на телефонния му секретар с молба да й се обадят при първа възможност: районният надомен здравен консултант на семейство Уидън, семейният им лекар, детската градина в „Кантърмил“ и клиниката за лекуване на наркомании и алкохолизъм „Белчапъл“. На бюрото пред нея лежеше отворено досието на Тери Уидън — издута, много изпатила папка.

— Пак ли е почнала да се боде? — попита Алекс, една от жените, с които Кей споделяше офиса си. — Този път ще я изритат окончателно от „Белчапъл“. Все разправя колко се ужасявала, че могат да й отнемат Роби, а не ще да се откъсне от хероина.

— Това й е трето ходене в „Белчапъл“ — допълни Уна.

Въз основа на видяното следобеда, Кей смяташе, че е време за преатестация на случая от всички професионалисти, които отговаряха за различните фрагменти от живота на Тери Уидън. Затова и не преставаше да пренабира номерата дори докато се занимаваше с други преписки. В същото време служебният им телефон не спираше да звъни, като всеки път моментално включваше телефонния секретар. Стаята на „Грижа за детето“ бе пренаселена и разхвърляна, освен дето миришеше на прокиснало мляко, понеже Алекс и Уна имаха навика да изсипват утайката от кафетата си в качето на депримираната на вид палмова лилия в ъгъла.

Последните оставени й от Мати бележки бяха разпилени и хаотични, пълни със задрасквания, погрешни дати и недописани сведения. От преписката липсваха няколко основни документа, включително и изпратеното само две седмици по-рано писмо от клиниката по наркомании. По-бързо щеше да е да разпита Алекс и Уна.

— За последно май го атестирахме… — смръщи се Алекс към палмовата лилия — преди повече от година.

— И явно е било решено, че Роби може да остане при нея — рече Кей с притисната между ухото и рамото телефонна слушалка и не престана да рови безрезултатно из надутата папка да открие бележките от въпросната атестация.

— С тази разлика, че въпросът не беше дали да остане при нея, а дали да й го върнат. Бяха го зачислили на приемна майка, понеже Тери постъпи в болница, след като някакъв клиент я пребил. Беше се изчистила, изписаха я и постоянно даваше зор да й върнат Роби. Върна се към програмата на „Белчапъл“, отказа се от занаята и наистина полагаше усилия. Майка й все обещаваше да й помогне. Така че й го дадоха да го отведе у дома си, но само след няколко месеца пак взе да се инжектира.

— Само че тази, която й помага, не е майка й, доколкото разбирам. — Кей почваше да изпитва главобол от усилията си да разчете едрия разчекнат почерк на Мати. — Става дума за баба й, за прабабата на децата. Но и самата тя, изглежда, не е добре, понеже сутринта Тери спомена, че била болна. Така че, ако Тери е единствената, която сега се грижи…

— Дъщеря й е на шестнайсет — обади се Уна. — Основно тя се грижи за Роби.

— Явно не се справя кой знае колко добре — възрази Кей. — Сутринта го заварих в доста окаяно състояние.

Не че не бе виждала и далече по-ужасни неща: подутини и възпаления, дълбоки рани и изгаряния, почернели натъртвания; краста и гниди; бебета, зарязани върху покрити с кучешки изпражнения мокети; дечица, пълзящи със счупени крайници; веднъж дори (още й се явяваше в сънищата) дете, което страдащият от психоза баща бе държал заключено в шкаф в продължение на пет дни. Този случай поне бе стигнал до националните медии. За Роби Уидън най-голямата непосредствена опасност идеше от купчината тежки кашони във всекидневната на майка му, по която бе тръгнал да се катери, когато усети, че с това привлича изцяло вниманието на Кей. Преди да си тръгне, Кей ги бе пренаредила старателно на две по-ниски купчини. На Тери никак не й се понрави това, че й пипа кашоните; както не й се понрави и изказването на Кей, че следва да смени прогизналите памперс гащи на Роби. Нещо повече: Тери взе, че изпадна във все още леко неясен, но силно нецензурен гняв, в хода на който прати Кей да си ебе майката и да не й се вясва повече пред очите.

Мобифонът на Кей иззвъня. Беше главната лекуваща от клиниката на Тери.

— От сума ти дни ви търся — скастри я.

На Кей й бяха необходими няколко минути, за да поясни на жената, че не е Мати, но от това антагонизмът на другата не намаля особено.

— Тя продължава да се явява, но миналата седмица даде положителна проба. Ако още веднъж се повтори — край. Отсега имаме двайсет души, готови да заемат мястото й по програмата и евентуално да получат някаква изгода от това. На нея й е за трети път, ако трябва да съм точна.

Кей реши да не споменава, че Тери със сигурност бе употребила и днес сутринта.

— Случайно да ви се намира парацетамол? — обърна се Кей към Алекс и Уна, щом жената от клиниката изчерпа подробната си сводка за присъствието на Тери и липсата на напредък от нейна страна, след което затвори.

Кей прокара хапчетата против главобол с хладък чай, понеже нямаше сила да стане и да се завлече до охладителя за вода в коридора. В офиса бе ужасно задушно, радиаторът бе надут докрай. Когато навън взе да се здрачава, луминесцентното осветление над бюрото й се усили; придаде на купищата книжа ярък жълто-бял блясък; бръмчащите черни букви замаршируваха в безкрайни редици.

— Ти само гледай как много скоро и клиниката „Белчапъл“ ще спусне кепенците — каза Уна, която се беше обърнала с гръб към Кей и работеше на компютъра си. — Трябвало да се правят икономии. Един от лекуващите е на издръжка на съвета. Сградата пък е собственост на пагфърдската енория. Дочувам, че се канели да я поспретнат и да я дадат под наем на по-платежоспособен клиент. От години са й взели мерника на тая клиника.

Кей усещаше как слепоочието й тупти. Името на града, който отскоро бе станал неин дом, я натъжаваше. Без да се замисли дори за миг, стори онова, което се бе зарекла никога да не направи, след като той не й се обади предишната вечер: взе мобифона и набра номера на офиса на Гавин.

— „Едуард Колинс енд Ко“ — обади се женски глас на третото позвъняване.

В частния сектор ти вдигаха моментално, тъй като търсещият ги можеше да им донесе пари.

— Бихте ли ме свързали с Гавин Хюс, ако обичате? — каза Кей, вперила поглед в папката на Тери.

— Мога ли да знам кой го търси?

— Кей Бодън — отвърна Кей.

Не вдигна очи; не желаеше да засече погледа нито на Алекс, нито на Уна. Чакането й се стори безкрайно.

(Запознаха се в Лондон на рождения ден на брата на Гавин. Кей не познаваше никого от присъстващите на партито освен приятелката, която я бе завлякла със себе си за подкрепа. Гавин току-що бе скъсал с Лиза; бе леко подпийнал, но й се видя свестен, надежден и конвенционален — изобщо не отговаряше на типа мъже, по каквито Кей поначало си падаше. Изплакал й се бе по повод раздялата, после отидоха в апартамента й в Хакни. Струваше й се доста навит, поне докато поддържаха връзката си от разстояние — гостуваше й през уикендите, обаждаше й се редовно; но когато благодарение на нещо като истинско чудо тя успя да си намери работа в Ярвил, и то за по-ниска заплата, и обяви за продан апартамента в Хакни, той като че се поуплаши…)

— Линията му е все още заета. Ще желаете ли да изчакате?

— Да, ако обичате — отвърна измъчено Кей.

(Ако нещата с Гавин не потръгнат… но няма начин да не потръгнат. Нали заради него се премести и си смени работата, дори дъщеря си откъсна от нормалната й среда. Нима щеше да й позволи подобна крачка, ако няма сериозни намерения? Няма начин да не е обмислил какви ще са последствията, ако скъсат: колко ужасно и неудобно ще е постоянно да се засичат в такова миниатюрно градче като Пагфърд.)

— Свързвам ви — обади се секретарката и надеждите на Кей се възродиха.

— Здрасти — каза Гавин. — Какво правиш?

— Добре съм — излъга Кей, понеже Алекс и Уна я подслушваха. — Твоят ден как е?

— Натоварен — рече Гавин. — А твоят?

— Да.

Зачака с плътно притисната до ухото слушалка, преструвайки се, че слуша какво й говори, заслушана в тишината.

— Чудех се дали няма да можем да се видим довечера — изплю най-сетне камъчето и й призля.

— Ъъ… май няма да мога — отвърна й.

Как може да не си сигурен? Какво си си уредил?

— Може да ми се наложи да отида до едно място… Става дума за Мери, жената на Бари. Покани ме да съм един от онези, които ще изнесат ковчега. Така че може да се наложи… Ще трябва да си изясня какво точно се иска от мен и така нататък.

Беше установила, че ако понякога просто си замълчеше и оставеше неадекватните му извинения да увиснат във въздуха, той се засрамваше и почваше да бие отбой.

— Подозирам обаче, че няма да трае много дълго — каза той. — Така че ще можем да се видим след това, ако държиш.

— Хубаво. Що не минеш покрай нас. Днес часовете в училището са до късно, нали знаеш?

— Ъъ… да, окей.

— В колко? — попита тя, да го принуди поне едно решение да вземе.

— Нямам представа… към девет, да речем?

След като той затвори, Кей продължи да притиска слушалката до ухото си още няколко секунди, след което каза, за сведение на Алекс и Уна:

— И аз. До довечера, любов моя.

V

В качеството й на педагогически съветник, Теса имаше много по-разтегливо работно време в сравнение със съпруга си. Обикновено изчакваше до края на часовете, за да прибере сина им у дома с нисана й, като оставяше Колин (когото тя — за разлика от целия останал свят, включително и почти всички родители, възприели навика от децата си — никога не наричаше Гнездото, макар да знаеше прекрасно прякора му) да ги последва след час-два с тойотата му. Днес обаче Колин изчака Теса на паркинга в четири и двайсет, когато учениците се заизсипваха през портала към родителските автомобили и безплатните училищни автобуси.

Небето беше студено железносиво, като обратната страна на щит. Буйният вятър вдигаше поли и вееше листата на недораслите дървета; беше зъл, леден вятър, който напипва слабите ти места — тилът и коленете — и те лишава от удобството да мечтаеш, да се поотеглиш поне мъничко от реалността. Теса успя да се скрие от него зад затворената врата на колата, но това не й попречи да се чувства ядосана и разстроена, все едно някой я беше блъснал, без да й се извини.

Настанилият се на предната седалка за пътника Колин, навирил смешно колене в тясната кола, сподели с Теса чутото двайсет минути по-рано от дошлия в кабинета му учител по информатика:

— … изобщо не се явил през двата слети часове. Решил да ми докладва незабавно. Та да се разчуе из учителската стая утре. Точно както му се ще — заключи бесен Колин, а Теса усети, че вече не става дума за учителя по информатика. — Както винаги, държи да ми покаже среден пръст.

Съпругът й бе побледнял от преумора, със сенки под зачервените му очи, а ръцете му потръпваха леко върху дръжката на куфарчето. Фини ръце, с едри кокалчета и дълги нежни пръсти, не особено различни от пръстите на сина им. Теса съвсем наскоро бе обърнала внимание и на двама им върху това сходство; но нито баща, нито син прояви и най-малката радост от мисълта, че помежду им има и най-незначителна физическа прилика.

— Според мен той не… — подхвана Теса, но Колин пак беше отворил уста:

— Което ще рече, че както всички останали, и той ще трябва да остане след часовете, а ти се кълна, че и у дома ще го накажа. Да видим дали ще му хареса. Да видим дали ще му е пак толкова весело. Като начало, ще го накажа една седмица никъде да не излиза и ще видим дали пак ще му е смешно.

Теса предпочете да прехапе езика си, вместо да отговори. Огледа морето облечени в черно и вървящи с приведени срещу вятъра глави ученици — зъзнещи, увивайки се в тънките си палтенца, плюейки кичурите коси от устата си. Розовобузест и притеснен седмокласник се озърташе за кола, която така и не беше пристигнала. Тълпата се раздели и из нея се появи Фатс, с отвята от слабото му лице коса, крачещ, както винаги, с дълги крачки и следван по петите от Арф Прайс, Понякога, под определен ъгъл, при определено осветление, бе лесно да се види как ще изглежда Фатс на стари години. От дълбините на преумората си Теса го възприе за миг като абсолютен непознат и й се стори невероятно това, че той се отделя и се насочва към нейната кола, поради което ще й се наложи да излезе пак на този хиперреален вятър, за да го пусне да се качи. Но в мига, в който стигна до тях и й пусна своята приличаща на гримаса усмивчица, пак се превърна изведнъж в момчето, което тя обича въпреки всичко, така че тя пак излезе, изправи се стоически срещу острия като бръснач вятър, а той се преви и се намъкна в колата при баща си, който изобщо не си направи труда да се помръдне.

Измъкнаха се от паркинга преди безплатните автобуси и тръгнаха през Ярвил, покрай грозните, порутени къщи на „Фийлдс“ и оттам — към детелината, която щеше да ги засили обратно към Пагфърд. Теса наблюдаваше Фатс в огледалото за обратно виждане. Беше се свил на задната седалка и блееше през прозореца, сякаш бе случайно попаднал стопаджия в автомобила на двама души, свързани най-случайно с него благодарение на шанса и близостта.

Колин изчака да стигнат до детелината и чак тогава попита:

— И къде беше днес в часовете по информатика?

Теса не можа да издържи и пак надникна в огледалото. Видя прозявката на сина си. Колкото и безкрайно да го отричаше пред Колин, и тя понякога имаше чувството, че Фатс води някаква мръсна, лична война с баща си, а училището играеше ролята на публика. Освен дето знаеше за сина си някои неща, за които никога нямаше да научи, ако не беше педагогически съветник: учениците й споменаваха разни работи, понякога неволно, понякога с отмъстителност.

Как гледате на това, че Фатс пуши, госпожо. Позволявате ли му да го прави и у дома?

Заключваше дълбоко в себе си тази малка съкровищница от тайно и неумишлено придобита плячка и не я споделяше нито със съпруга си, нито със сина си, независимо от това, колко й тежеше, колко я теглеше надолу.

— Ходих на разходка — отвърна спокойно Фатс. — Да поразмърдам пергелите.

Колин се усука на седалката си, за да изгледа Фатс, и опъна колана, крещейки му с допълнително ограничени и възпрепятствани от балтона и куфарчето жестикулации. Изтървеше ли нервите си, Колин започваше да говори все по-тънко и по-тънко, та сега гласът му направо стигаше до фалцет. Фатс обаче дума не продумваше, само оставяше нахалната му полуусмивчица да изкривява тънките му устни, докато баща му не взе да му крещи обидни думи — но обиди, които се притъпяваха от вродената неприязън на Колин към неприличните изрази и неловкостта, когато му се налагаше да прибягва до тях.

— Слушай бе, нахално, егоистично малко… лайнце — изпищя той, а Теса, чиито очи се бяха насълзили дотолкова, че почти не виждаше къде кара, бе убедена, че още рано утре сутринта Фатс ще имитира стеснителните, произнесени с фалцет епитети на Колин за радост на Андрю Прайс.

Госпожо, а виждали ли сте как страхотно имитира Фатс походката на Гнездото?

— Как смееш да ми отговаряш по този начин? Как смееш да бягаш от час? — крещеше и беснееше Колин, а Теса примигваше да прогони сълзите от очите си.

Сви към центъра на Пагфърд, прекоси площада, мина покрай гастронома „Молисън енд Лоу“, паметника на падналите във войните и „Черният прелат“; свърна вляво покрай „Архангел Михаил и Вси Светии“ по „Чърч Роу“ и се добра в крайна сметка до алеята към къщата им; през това време кресчендото на Колин бе стигнало до прегракнало скърцане, а по мокрите бузи на Теса личаха следи от сол. След като слязоха, Фатс, чиято физиономия не бе помръднала и на йота през пространната бащина обвинителна реч, отвори входната врата с личния си ключ и мързеливо се качи горе, без изобщо да се извърне назад.

Колин тръшна куфарчето си в тъмния коридор и се нахвърли върху Теса. Единствената светлинка идеше от витража над входната врата, чиито цветни стъкла хвърляха странни цветове по ядното му, закръглено плешиво теме — полукърваво, полупризрачно синьо.

— Сега разбираш ли? — крещеше и размахваше дългите си ръце. — Ясно ли ти става с какво си имам работа?

— Да — каза тя и награби шепа хартиени салфетки от кутията върху масичката в коридора и взе да попива лицето си и да си духа носа. — Ясно ми е.

— Ама изобщо не го вълнува на нас какво ни е! — заключи Колин и взе да ридае — мощни, раздиращи сухи напъни като от магарешка кашлица. Теса се втурна и го прегърна — малко над кръста, понеже, каквато си бе нисичка и трътлеста, по-високо не можеше да стигне. А той се преви и се вкопчи в нея, при което тя усети как целият трепери и как гръдният му кош се надига под палтото му.

След няколко минути нежно се отдръпна, отведе го в кухнята и му направи цял чайник с чай.

— Ще отида да занеса една касерола на Мери — каза Теса, след като известно време поседя при него да го гали по ръката. — Половината рода се е събрала у тях. И щом се върна, ще си легнем рано.

Той кимна и подсмръкна, а тя го целуна над слепоочието и чак след това се отправи към фризера. Когато се върна с тежкия, замръзнал кастрон, го завари все още на масата, обгърнал голямата чаша чай с длани и затворил очи.

Теса пъхна кастрона в найлонова торбичка и го остави на плочките до входната врата. Навлече грубата зелена жилетка, която често носеше вместо жакет, но не обу обувки, а се изкачи тихо, на пръсти, до площадката, а оттам, като престана толкова да се старае да не вдига шум — и до мансардната стая.

Приближаването й предизвика внезапен шум като от разбягващи се плъхове. Почука и изчака Фатс да има време да скрие евентуално онова, което гледаше онлайн, или поне цигарите, за които не знаеше, че тя знае. — Да?

Бутна с рамо вратата. Синът й се бе привел театрално над училищната си чанта.

— Тъкмо днес ли намери да бягаш от час?

Фатс се изправи, висок и жилест; извисяваше се значително над майка си.

— Не съм бягал. Само закъснях. А пък Бенет не ме е видял, като влизам. То каква ли полза има от него изобщо?

— Стюарт, моля те. Много те моля.

И на нея й се щеше на моменти да повиши тон на учениците, които й пращаха за консултации. Идваше й да им изкрещи: Но си длъжен да приемеш и чуждата реалност. Може би си мислиш, че действителността е обект на договореност, че я възприемаме такава, каквато ти ни я описваш. Но си длъжен да отчетеш, че и ние сме точно толкова реални, колкото си и ти; длъжен си да приемеш, че не си Бог.

— Баща ти е крайно разстроен, Стю. Заради Бари. Това поне не ти ли е ясно?

— Знам.

— Представи си какво ще ти е, ако Арф умре.

Нито й отвърна, нито промени изражението си кой знае колко, но това не й попречи да усети у него и презрение, и насмешка.

— Знам, че според теб двамата с Арф сте същества от съвсем друг порядък в сравнение с баща ти и Бари…

— Не сме — отвърна Фатс, макар да й беше съвсем ясно, че го казва единствено с надеждата да прекрати разговора им.

— Отивам до Мери да й занеса малко ядене. Умолявам те, Стюарт, не разстройвай повече баща си в мое отсъствие. Моля те, Стю.

— Хубаво — рече той с полусмях, полусвиване на рамене.

А тя усети как вниманието му се стрелна като лястовица към собствените му проблеми, преди още да беше затворила вратата.

VI

Злобният вятър бе отвял следобедната ниска облачност и по залез-слънце съвсем утихна. През три къщи от тази на Уол, Саманта Молисън седеше срещу осветеното от лампата свое отражение в огледалото на тоалетката и си даваше сметка колко силно я потиска мъртвата тишина.

Последните два-три дни бяха съвсем отчайващи. Почти нищо не успя да продаде. Търговският пътник от „Шампетр“ се бе оказал мъж с двойна брадичка, с дразнещи маниери и куфарче, пълно с грозни сутиени. Явно, упражняваше чара си само на подготвителния етап, а при срещата очи в очи беше строго деловит — говореше й покровителствено, критикуваше складовите й наличности и я натискаше да поръча нова стока. А тя беше очаквала далече по-млад, по-строен и по-секси мъж. И сега насочи всичките си усилия да го изпрати колкото се може по-бързо от магазинчето заедно с просташките му мостри на бельо.

През обедната почивка бе купила за Мери Феърбрадър картичка „С най-дълбоки съболезнования“, но не й идваше на ума какво друго да напише в нея, а след съвместното им кошмарно пътуване до болницата не можеше да мине просто с един подпис. Поначало не бяха кой знае колко близки. В градче като Пагфърд човек неминуемо среща този-онзи, но двамата с Майлс не бяха сред приятелите на Бари и Мери. Ако човек трябваше да е точен, по-скоро би казал, че са в противоположни лагери, заради безкрайните битки между Хауърд и Бари по въпроса за „Фийлдс“… не че на Саманта не й беше абсолютно все едно. Беше се издигнала далече над дребнавостите на местните политиканствания.

Изморена, скапана и подута от непрестанното дъвчене на нещо през целия ден, взе да си мисли колко хубаво щеше да е, ако не трябваше да ходят с Майлс на вечеря у свекъра и свекървата. Вторачена в огледалото, пристисна с длани двете страни на лицето си и внимателно дръпна кожата назад към ушите. Милиметър по милиметър, пред очите й взе да се появява една по-млада Саманта. Завъртя бавно лицето си наляво, надясно, да огледа опънатата маска. По-добре, много по-добре. Колко ли можеше да струва; колко ли щеше да я боли; дали щеше някой ден да преодолее страха си? Напъна се да си представи какво би казала свекърва й, ако й се явеше с опънато ново лице. Шърли нямаше да пропусне поредната възможност да им натякне, че именно те двамата с Хауърд покриват голяма част от разходите за образованието на двете си внучки.

Майлс влезе в спалнята; Саманта отпусна кожата, взе коректора и както винаги, отметна назад глава, за да се гримира: така опъваше взелата леко да провисва кожа по челюстта и свеждаше до минимум торбичките под очите. По ръба на устните й се бяха появили къси, но видими бръчици. Беше чела някъде, че можели да се опънат с инжектирането на синтетично химическо съединение. Дали ще има полза, запита се; но поне стопроцентово щеше да е по-евтино от пластична операция на лицето, а и надали Шърли щеше да забележи. В огледалото видя през рамо как Майлс свали вратовръзката и ризата си и как голямото му шкембе се разля над работния му панталон.

— Ти нямаше ли някаква среща днес? С някакъв търговски пътник? — попита я.

Почеса се разсеяно по косматия пъп и се загледа в съдържанието на гардероба.

— Имах, ама без никаква полза — отвърна Саманта. — Пълен боклук.

Майлс одобряваше бизнеса й; самият той бе рожба на семейство, за което търговията на дребно бе единственото сериозно занятие, а уважението към търговската дейност, което Хауърд бе възпитал у него, му бе останало за цял живот. Да не говорим пък колко поводи за шеги и за други, не толкова завоалирани, форми на самодоволство създаваше тъкмо нейният клон от търговията. На Майлс така и не му писваше да ръси все едни и същи изтъркани остроумия и едни и същи изтъркани намеци.

— Лоши кройки ли? — попита я с тон на човек, който разбира.

— Лош дизайн. Отвратителни разцветки.

Саманта среса назад и върза гъстите си сухи кестеняви коси, като в същото време наблюдаваше в огледалото как Майлс се преоблича в памучен панталон и поло риза. Беше пренапрегната, готова да избухне или ревне и по най-дребен повод.

„Евъртри Кресънт“ беше само на няколко минути път пеша, но пък „Чърч Роу“ беше стръмна, затова тръгнаха с колата. Вече сериозно се стъмваше, когато в горната част на пътя задминаха човек с неясно очертания силует и походката на Бари Феърбрадър; Саманта се стресна, но се извърна да види дали го познава. След като изкачи баира, колата на Майлс сви наляво, а само минута по-късно — надясно, по полумесеца от бунгала, строени през 30-те години.

Домът на Хауърд и Шърли представляваше ниска постройка от печени тухли с широки прозорци и доста просторни ливади както отпред, така и отзад, които лятно време Майлс косеше на ивици. През дългогодишното си обитаване Хауърд и Шърли бяха добавили файтонджийски фенери, бяла порта от ковано желязо и теракотени саксии с мушкато от двете страни на входа. Сложили бяха и табелка до звънеца — кръгло полирано парче дърво с изписан с черни готически букви, включително и с кавичките, надпис „Амбълсайд“.

На моменти Саманта си правеше доста жестоки шеги за сметка на дома на свекъра и свекървата. Майлс ги преглъщаше, явно приемайки негласно внушението им, че двамата със Саманта — живеещи сред небоядисани врати и с килимчета право върху голото дюшеме, с обрамчени картини по стените и стилния, но неудобен диван — проявяват по-добър вкус; но тайно в душата си предпочиташе бунгалото, в което израсна. Тук нямаше повърхност, която да не е покрита с нещо кадифено, меко; не ставаше никакво течение и да седиш в креслата, бе истинско удоволствие. Лятно време, като окосеше ливадата, се опъваше в едно от тях, Шърли му донасяше една ледена бира и той се заглеждаше в крикета по широкоекранния телевизор. Понякога една от дъщерите му идваше и се наместваше до него да си яде сладоледа с шоколадовата заливка, която Шърли правеше специално за внучките си.

— Добре дошъл, миличък — рече Шърли още с отваряне на вратата. Ниското й набито тяло в басмяната престилка на цветчета напомняше по форма мелничка за пипер. Вдигна се на пръсти, за да я целуне високият й син, добави: — Здравей, Сам — и мигновено се извърна. — Вечерята е почти готова. Хауърд! Майлс и Сам дойдоха!

Домът им ухаеше на политура и вкусни ястия. Хауърд се появи откъм кухнята с бутилка вино в едната ръка и тирбушон в другата. Със заучено движение Шърли даде на заден ход към столовата, като по този начин направи място на почти запушилия напряко коридора Хауърд да мине, после се върна чевръсто в кухнята.

— А, ето ги и нашите добри самаряни — избоботи Хауърд. — Как върви сутиенният бизнес, Сами? Изправили ли сте се гърди в гърди срещу рецесията?

— Напротив, бизнесът успя изненадващо да омекоти удара, Хауърд — отвърна Саманта.

Хауърд избухна в буен смях, а Саманта не се съмняваше, че щеше и да я шляпне по задника, ако ръцете му не бяха заети с тирбушона и шишето. Възприемаше леките пощипвания и пошляпвания от свекър си като изява на безвреден ексхибиционизъм от страна на човек, който толкова е надебелял и остарял, че друго не му и остава; така или иначе. Шърли адски им се тровеше, за най-огромно удоволствие на Саманта. Не че Шърли даваше открита изява на раздразнението си; нито усмивката й трепваше, нито отслабваше тонът й на разумна сговорчивост, но всеки неблагоприличен жест от страна на Хауърд задължително биваше последван след мъничко от обвита в пух, но въпреки това бодлива стреличка по адрес на снахата. Било то за все по-нарастващите училищни такси на момичетата, загриженост по отношение на диетата на Саманта, въпрос към Майлс не намира ли, че Мери Феърбрадър всъщност има много хубавичко телце — Саманта понасяше всичко с усмивка и чак по-късно си отмъщаваше на Майлс.

— Здрасти, Мо! — рече Майлс и влезе пред Саманта в така наречения „салон“ на Хауърд и Шърли. — Не очаквах и ти да си тук!

— Здравей, красавецо! — отвърна Морийн с дълбокия си дрезгав глас. — Дай една целувка.

Деловата партньорка на Хауърд бе приседнала на крайчеца на дивана и стискаше чашка с шери. Облечена бе в рокля с наситен розов цвят, тъмни чорапи и лачени обувки с висок ток. Гарвановочерната й коса бе тупирана и обилно наръсена с лак, а лицето й под нея бе бледо и наподобяващо на маймунско, с щедро нанесено яркорозово червило, което се сбръчка, когато Майлс се приведе да я целуне по бузата.

— Говорим си за работа. Какво ще правим с новото кафе. Здравей, Сам, сладурано — добави Морийн и потупа дивана до себе си. — Ох, ама ти наистина изглеждаш страхотно с този тен. От Ибиса ли ти остана? Сядай тук до мен. Голям шок трябва да си преживяла в голф клуба. Представям си какъв кошмар е било.

— Абсолютно — съгласи се Саманта.

И ето че най-после й се удаде случай да разкаже някому подробно за смъртта на Бари, а Майлс не преставаше да седи на тръни и да търси подходящ момент да я прекъсне. Хауърд им раздаде големите чаши с пино гриджио, като гледаше да не изпусне и една дума от описанието на Саманта. Постепенно, окъпана от интереса на Хауърд и Морийн и усещаща как италианското бяло вино разпалва успокоителен огън в душата й, Саманта като че се отърси от натрупалото се през последните два дни напрежение и бе обзета от крехкото чувство на благосъстояние.

Помещението бе топло и безупречно чисто. На етажерките от двете страни на газовата камина бяха подредени декоративни порцеланови съдове, почти всички посветени на някое важно събитие в живота на кралското семейство или на годишнина от царуването на Елизабет II. Библиотечката в ъгъла съдържаше смес от биографиите на членове на кралската фамилия и луксозните готварски книги, които бяха залели кухнята. Рафтовете и стените бяха окичени и с куп снимки: Майлс и сестричката му Патриша сияеха от поставените в двойна рамка портрети в еднаквите си училищни униформи; двете дъщери на Майлс и Саманта — Лекси и Либи — бяха представени многократно от бебешките им години до тийнейджърска възраст. Саманта присъстваше само еднократно в семейната галерия, но затова пък на една от най-големите и най-видни снимки: сватбената им фотография с Майлс от преди шестнайсет години. Майлс изглеждаше млад и красив, с пронизващ синеок поглед, присвит право към обектива, но очите на Саманта бяха полупримигнали, а лицето й извърнато настрана, с гушка, удвоена от усмивката й към друг фотограф. Белият сатен на роклята бе яко опънат над наедрелите от ранната бременност гърди и това я правеше да изглежда грамадна.

Тънките като орлови нокти пръсти на едната ръка на Морийн си играеха с верижката, която никога не сваляше от врата си и от която висяха разпятие и халката от брака й с покойния й съпруг. Когато Саманта стигна до момента, в който докторката беше казала на Мери, че нищо повече не могат да сторят, Морийн положи свободната си длан върху коляното на Саманта и леко го стисна.

— Почвам да поднасям вечерята! — провикна се Шърли.

Колкото и неохотно да беше дошла, Саманта вече усещаше колко се е подобрило настроението й след отминалите два дни. Морийн и Хауърд се отнасяха към нея като към героиня, но и като към инвалид; и двамата я потупаха леко по гърба, докато минаваше покрай тях на път към трапезарията.

Шърли бе намалила реостата на осветлението и бе запалила дълги розови свещи, които отиваха на тапетите и на най-официалните й салфетки. Наблюдавано в полумрака през издигащата се от супените чинии пара, дори широкото червендалесто лице на Хауърд бе добило полунеземен вид. Стигнала почти до дъното на голямата си винена чаша, Саманта си помисли колко смешно щеше да е, ако сега Хауърд предложеше да проведат спиритически сеанс, та да чуят и самия Бари как би описал събитията пред голф клуба.

— Добре — рече басово Хауърд. — Предлагам да вдигнем чаши за Бари Феърбрадър.

— Почти сигурно е, че беше получил аневризма — съобщи Майлс в мига, в който оставиха чашите си върху покривката. И вътрешно се зарадва, че беше спестил тази информация на Саманта, която сто на сто щеше да я включи само мимоходом в разказа си пред Морийн и Хауърд. — Гавин звъннал на Мери да й изкаже съболезнованията на фирмата и да уточни какво ще правят със завещанието, при което Мери му го потвърдила. Става дума за артерия в главата му, която се подула и спукала (беше проверил значението на термина в интернет веднага след като беше установил как точно се изписва, още там, в офиса си, след като бяха разговаряли с Гавин). Можело е да се случи по всяко време. Имал е нещо като вроден дефект.

— Ужас — отбеляза Хауърд; и точно в този момент забеляза, че чашата на Саманта е празна, и се надигна от стола си да й налее.

Шърли продължи известно време да отпива от бульона си с вежди, вдигнати едва ли не до линията на косата й. В знак на предизвикателство, Саманта дръпна още една яка глътка вино.

— Няма да ми повярвате — рече с леко надебелял език, — но ми се стори, че го зърнах на идване. В тъмното. Бари.

— Сигурно е бил някой от братята му — отряза я пренебрежително Шърли. — Много си приличат.

Морийн обаче изкудкудяка така силно, че заглуши Шърли:

— И аз имам чувството, че го видях моя Кен вечерта след като почина. Ясно като бял ден: стоеше в градината и ме гледаше през кухненския прозорец. Насред розите.

Никой не й отговори; историята я бяха чували и преди. Измина цяла минута, накъсвана единствено от сърбания, после Морийн пак изграчи с гарванския си глас:

— Той, Гавин, е доста гъст с Феърбрадърови, нали, Майлс? Нали играе скуош с Бари? Играеше, по-скоро.

— Да. Бари го размазваше от бой по веднъж седмично. Гавин трябва да е много смотан играч, като имаме предвид, че Бари беше с цели десет години по-стар от него.

По озарените от свещите лица на трите жени около масата цъфнаха почти еднакви изрази на самодоволна развеселеност. Ако не друго, обединяваше ги леко перверзният им интерес към жилестия по-млад бизнес съдружник на Майлс. Що се отнасяше поне до Морийн, ставаше дума за изява на неуталожимия й апетит за всякакви пагфърдски клюки, сред които похожденията на един млад ерген са първокачествена стока. Шърли изпитваше особено удоволствие от слушането на всякакви подробности за недостатъците и комплексите на Гавин, на чийто фон изпъкваха още по-силно постиженията и успехите на двете божества в живота й — Хауърд и Майлс. У Саманта обаче пасивността и предпазливостта на Гавин пробуждаха единствено котешка жестокост: създаваха у нея могъща страст да види как някой сурогат на женствеността му бие шамари, строява го или го малтретира по друг начин. Когато се срещнеха, самата тя си позволяваше да го тероризира по малко и изпитваше удоволствие от убеждението си, че той я намира за непреодолима, неуправляема.

— Какво става напоследък с дамата на сърцето му от Лондон? — попита Морийн.

— Тя вече не е в Лондон, Мо. Пренесла се е на „Хоуп Стрийт“ — намеси се Майлс. — Но мен ако ме питаш, той май силно съжалява, че изобщо се е захванал с нея. Нали го знаеш що за стока е Гавин. Страхливец по рождение.

Майлс беше завършил гимназията няколко години преди Гавин, поради което сигурно цял живот щеше да се изказва високомерно за някогашния „заек“, а сега — негов съдружник.

— Коя? Една черноока ли? С много къса подстрижка?

— Същата — рече Майлс. — Работи в „Социални грижи“. С плоски обувки.

— Значи, вече сме я виждали в гастронома, нали, Хау? — възкликна Морийн. — Ама нещо няма вид на добра домакиня, поне ако се съди по външния й вид.

След супата им поднесоха свинско печено. Благодарение на редовното доливане на чашата й от Хауърд, Саманта се плъзгаше постепенно към доволно напиване, при все че нещо вътре в нея протестираше отчаяно, като отнесен в морето давещ се. При което тя се опита да го удави в още вино.

Над масата се разстла пауза, сякаш бе чиста покривка — девствена и очакваща, но този път всички като да усещаха, че честта да зададе новата тема се пада на Хауърд. Той продължи известно време да се храни на големи хапки, промивани с вино, и се правеше, че не усеща вперените в него погледи. Накрая, след като опразни чинията си, попи ъгълчетата на устата си със салфетката и проговори:

— Да, интересно е какво сега ще стане в съвета. — Принуди се да млъкне, за да потисне мощно оригване; за секунда имаше вид като че ще повърне. Удари се с юмрук по гърдите. — Пардон. Но наистина ще е безкрайно интересно. В отсъствието на Феърбрадър — в делови стил, Хауърд се бе върнал към обичайната за него форма на името — не виждам как статията му ще се появи във вестника. Освен ако с това не се заеме Бръмбезспир, естествено — добави.

Хауърд лично бе нарекъл Парминдер Джаванда „Бръмбезспир Бхуто“ след първата й проява като общински съветник. Прякорът се ползваше с голяма популярност сред антифийлдци.

— Ама да беше видяла лицето й — обърна се Морийн към Шърли. — Как остана като тресната, като й казахме. Ама аз… открай време… все си имам…

Саманта наостри слух, но можеше само да се изсмее на инсинуацията на Морийн. Та Парминдер беше омъжена за най-големия красавец на Пагфърд — снажният, добре развит Викрам с орловия нос, украсените с гъсти черни мигли очи и мързеливата, всезнаеща усмивка. От години насам Саманта отмяташе волни коси и се смееше по-силно от необходимото, щом спреше на улицата да си побъбри с Викрам, чието тяло бе същото като на Майлс, преди да се откаже от ръгбито и да се отпусне и напълнее.

Скоро след като станаха съседи, Саманта бе дочула, че бракът на Викрам и Парминдер бил уговорен — идея, която й се стори непоносимо еротична. Представяш ли си да ти заповядат да се омъжиш за Викрам и ти да трябва да легнеш с него; измислила си бе дори малка фантазийка, в която я въвеждаха със завоалирано лице в стаята — тя, девицата, жертвата на своята орис… И представяш ли си как вдигаш очи и осъзнаваш какво всъщност те чака… А като знаеш и какво работи — направо настръхваш: толкова отговорна длъжност би придала сексапил и на много по-грозен мъж…

(Преди седем години Викрам бе направил четворния байпас на Хауърд. Вследствие на което нямаше начин Викрам да влезе в „Молисън енд Лоу“, без да го залее поток от бодри приказки.

— Най-отпред на опашката, ако обичате, господин Джаванда! Моля, дами, сторете път на господина. Не, моля ви, господин Джаванда, настоявам! Този човек ми спаси живота, закърпи стария ми часовник… Какво ще желаете днес, господин Джаванда, сър?

Хауърд настояваше всеки път господин Джаванда да не си тръгва, без да е опитал най-новата стока, и винаги добавяше по малко отгоре към поръчаното. Тъкмо поради целия този излишен шум, подозираше Саманта, Викрам избягваше да се отбива много-много в гастронома.)

Изтървала бе нишката на разговора, но това беше без значение. Останалите продължаваха да мелят за нещо си, което Бари Феърбрадър бил написал за местния вестник.

— … да се поговори с него по въпроса — тръбеше Хауърд. — Щото неговото беше доста подло като замисъл. Няма значение, всичко това е минало. Сега трябва по-скоро да ни вълнува кой ще заеме мястото на Феърбрадър. Колкото и да е разстроена, огромна грешка ще е да подценим Бръмбезспир Бхуто. Тя сто на сто вече търси някой подходящ кандидат, което значи, че и ние сме длъжни да потърсим достоен заместник. И то по-добре рано, отколкото късно. Елементарен въпрос на добро управление.

— И какво по-точно предстои? — заинтересува се Майлс. — Избори ли ще проведем?

— Възможно е — отсъди със замислен вид Хауърд, — но лично аз се съмнявам. В случая имаме работа с вакантен пост поради прекратени пълномощия. При липсата на достатъчно интерес от провеждането на избори — макар, както вече казах, Бръмбезспир Бхуто никак да не е за подценяване, — но ако тя не успее да събере девет души, които да поискат обществено гласуване, ще се прибегне просто до кооптирането на нов съветник. В който случай на нас ще са ни нужни гласовете на девет членове, с които да се ратифицира опцията за кооптиране. Нужни са девет души, за да има кворум. От мандата на Феърбрадър остават цели три години. Заслужава си усилията. Успеем ли на мястото на Феърбрадър да вкараме наш човек, току-виж сме успели да обърнем нещата в наша полза.

И Хауърд забарабани с дебелите си пръсти по горната част на винената си чаша, без да отделя поглед от седналия насреща му негов син. И Шърли, и Морийн също бяха вперили очи в Майлс, а Майлс — мина й през ума на Саманта — беше зяпнал баща си като огромен дебел лабрадор, целият разтреперан в очакване да го почерпят с нещо.

И само миг по-късно, отколкото ако беше трезва, Саманта загря за какво изобщо става дума и защо над масата витае някакъв особено празничен дух. Опиването й й бе подействало освобождаващо, но сега изведнъж усети как я ограничава, понеже не бе съвсем сигурна колко послушен ще е езикът й след повече от бутилка вино и дълъг период на мълчание. Затова реши само да си мисли думите, без да ги произнася на глас.

Ще имаш да вземаш, Майлс! Отсега им кажи, че няма да стане, без първо да го обсъдиш с мен, ясно ли ти е?

VII

Теса Уол изобщо не възнамеряваше да се задържа у Мери — поначало й беше напрегнато, когато оставяше мъжа си и Фатс насаме вкъщи — но така или иначе, посещението й се проточи над два часа. Домът на Феърбрадърови се беше препълнил с походни легла и спални чували; разширеното им семейство се бе събрало около зейналия след смъртта вакуум, но нямаше количество шум или дейности, способни да замаскират пропастта, в която бе изчезнал Бари.

Останала за пръв път насаме с мислите си, откакто бе починал приятелят им, Теса се заспуска обратно в мрака по „Чърч Роу“ с болки в краката и с жилетка, която не успяваше да я опази от студа. Освен тихото потракване на дървените мъниста около шията си, чуваше едва-едва и звуците на телевизорите в къщите, покрай които минаваше.

И изведнъж я прониза мисълта: дали Бари е знаел?

Досега не се бе запитвала дали съпругът й е споделил някога с Бари великата тайна на живота й, онази гнилоч, която бе заровена в сърцето на брака й. Тя и Колин никога не я споменаваха дори (макар във все повече от разговорите им, особено напоследък, да се усещаше леденият й полъх…).

Но пък тъкмо тази вечер поне й се стори, че долови скришен полупоглед от страна на Мери, когато стана дума за Фатс…

Каталясала си и си въобразяваш щуротии, укори се категорично Теса. Навикът на Колин да пази тайни бе толкова силен, толкова дълбоко вкоренен в него, че беше изключено да е казал някому, та дори и на Бари, когото боготвореше. Ужасяваше я самата мисъл, че Бари може да е знаел… че добрината му към Колин може да е била породена от съжаление за онова, което тя, Теса, бе сторила навремето…

Във всекидневната им завари съпруга си с очила на носа и с химикалка в ръка да преглежда някакви напечатани листове на фона на телевизионните новини. За нейно успокоение, от Фатс нямаше и помен.

— Как е тя? — попита Колин.

— Ами, както може да се очаква… зле е — отвърна Теса. Изстена тихичко от облекчение, отпусна се на единия фотьойл и изхлузи износените си обувки. — Но пък брат му на Бари се държи възхитително.

— В смисъл?

— Ами… нали разбираш… помага й.

Теса затвори очи и взе да масажира с палец и показалец костта на носа си и клепачите си.

— Винаги съм мислел, че на него не може да се разчита — чу гласа на Колин.

— Сериозно ли? — изрече Теса от дълбините на доброволния си мрак.

— Ами да. Не помниш ли как беше обещал да е рефер на оня мач с пакстънската гимназия? И се обади само половин час преди мача, че няма да може да дойде, та се наложи Бейтмън да спасява положението?

Теса едва се пребори с порива си да го сдъвче. Колин притежаваше ужасния навик да си съставя генерални изводи за хората само въз основа на първите си впечатления, на единични действия. Явно, бе неспособен да схване безкрайната променливост на човешката природа, нито да си даде сметка, че зад всяко безлично лице се крие вътрешен свят не по-малко див и уникален от собствения му.

— Поне успява да утеши децата — изрече внимателно Теса. — Много ми се ще да си легна.

Но не понечи да стане, а остана съсредоточена върху отделните болки в различните части на тялото й: в ходилата, около кръста, по раменете.

— Знаеш ли за какво си мисля, Тес?

— Кажи.

От очилата очите на Колин ставаха дребни като на къртица, което още по-силно подчертаваше високото му, оплешивяващо буцесто чело.

— Мисля си за всичко онова, което Бари се мъчеше да постигне в общинския съвет. Всичко, за което се бореше. За „Фийлдс“. За клиниката по наркомании. Цял ден не ми излиза от главата. — Пое дълбоко въздух. — Реших, че всъщност желая да продължа тази му борба.

Лоши предчувствия обзеха Теса, приковаха я към стола й и я лишиха от дар слово. Но успя да си наложи професионално неутрално изражение.

— Сигурен съм, че и Бари щеше да желае същото — каза Колин.

Странната му възбуда, изглежда, съдържаше и голяма доза оправдание.

Бари дори за секунда не би пожелал подобно нещо, проговори най-честното вътрешно „аз“ на Теса. Той поне щеше да е наясно, че ти си най-малко подходящият човек за целта.

— Божичко — каза. — Ами… убедена съм, че Бари беше крайно… но все пак това е един огромен ангажимент, Колин. Пък и не е, като Парминдер да я няма. Тя все още е на линия и се стреми да довърши всичко онова, което Бари си беше поставил за цел.

Трябваше да се обадя на Парминдер, рече си в същото време Теса и усети как някаква буца на виновност се сви в стомаха й. Боже мой, как можах изобщо да не се сетя да се обадя на Парминдер?

— Но и тя ще се нуждае от подкрепа; сама в никакъв случай няма да успее да им противостои — отвърна Колин. — А и ти гарантирам, че Хауърд Молисън вече подготвя някоя марионетка да заеме мястото на Бари. Вероятно отсега…

— О, Колин…

— Бас държа! Нима не го познаваш?

Забравени, листовете от скута му се стекоха като равномерен бял водопад върху пода.

— Искам да го направя в памет на Бари. Да поема нещата от там, докъдето той ги докара. Да не допусна делото му да изчезне яко дим. Освен дето разполагам и с необходимите аргументи. Той вечно разправяше какви възможности му се били удали, които иначе изобщо нямало да има, а и не забравяй колко много правеше и самият той за околните. Категорично съм решен да се кандидатирам. Още утре ще проуча какви стъпки ще е нужно да предприема.

— Хубаво — съгласи се Теса.

От дългогодишен опит знаеше, че няма смисъл да се противопоставя още на първите изблици на ентусиазъм от страна на Колин, ако не искаше да засили докрай решителността му да се задейства. Но същите тези години бяха научили и Колин, че Теса често бе склонна да изразява съгласие, преди да изкаже възраженията си. Този вид разговори помежду им вечно бяха пропити от общия им, неизказан спомен за онази отдавна заровена тайна. Теса страдаше от чувството, че му е задължена. А и той беше на мнение, че тя му е длъжна.

— Точно така съм си наумил да постъпя, Теса.

— Разбирам те, Колин.

И Теса се надигна от стола си, чудейки се дали ще има силата да се изкатери до горе.

— Няма ли да си лягаш?

— Само минутка още. Искам първо да допрегледам тия неща.

Вече събираше нападалите по пода разпечатки; безумното му ново начинание сякаш го бе заредило с някаква трескава енергия.

В спалнята им Теса се заразсъблича бавно. Земното притегляне като че се беше засилило — толкова трудно й бе да помръдне крайниците си и да се пребори със заялия цип. Облече си нощницата и влезе в банята, откъдето чуваше как Фатс се движи из стаята над главата й. Напоследък се чувстваше ужасно самотна и изцедена от постоянното лавиране между съпруг и син, които на практика съществуваха абсолютно независимо един от друг, с отчуждение, присъщо на хазаин и наемател.

Понечи да свали часовника от китката си и се сети, че от вчера го беше запиляла някъде. Ох, тази умора… все нещо й се губеше… а и как не й мина през ум да се обади на Парминдер? Завлече се до леглото с насълзени очи, тревожна и напрегната.