Джоан Роулинг
Вакантен пост (39)

I

Освобождаване от отговорност

7.32 За определени видове изявления не се носи отговорност, ако бъде доказано, че са направени незлонамерено и в изпълнение на обществения дълг на направилото ги лице.

Чарлс Арнълд-Бейкър

Уредба на местната власт

(7-о изд.)

Тери Уидън беше свикнала да я зарязват. Първото и най-важно изоставяне бе от страна на майка й, която така и не се сбогува, а просто замина нанякъде с куфара си един ден, докато Тери беше на училище.

След като избяга на четиринайсетгодишна възраст, около нея се изредиха купища служители от „Социални грижи“ и домовете за безпризорни; някои от тях бяха свестни хора, но всички я оставяха в края на работното им време. А всяко ново заминаване добавяше тъничък нов пласт към образувалата се върху сърцевината й коричка.

В дома за безпризорни си беше намерила приятелки, но като навършиха шестнайсет, ги пуснаха и животът ги разхвърля. После срещна Ричи Адамс и му роди две деца. Две мънички розови същества, чисти и прекрасни като нищо друго на света; на всичко отгоре бяха излезли от самата нея, та в продължение на няколко бляскави часа в болницата, на два пъти, тя имаше чувството, че се е преродила.

Впоследствие обаче й ги отнеха и двете и тя никога повече не ги видя.

Бангър я заряза. Баба Кат я заряза. Почти всички си отиваха, почти никой не оставаше. Трябваше да е свикнала досега.

Когато редовната служителка от „Социални грижи“ се появи наново, Тери веднага попита:

— Къде е оная, д’угата?

— Кей ли? Тя само ме заместваше, докато бях болна. А къде е Лиъм? Пардон. Имам предвид… къде е Роби, нали така се казваше?

Тери хич не я обичаше тая Мати. Първо на първо, беше бездетна. Е, как може някоя, дето си няма деца, да те учи как да ги гледаш. Какво разбира тя от тия работи? Не че и Кей й харесваше чак пък толкова, но пък… Кей те караше да се чувстваш особено, както се чувстваше при Баба Кат, преди да я нарече „курва“ и да й каже, че не желае повече да я вижда… нищо, че и Кей, като другите, мъкнеше папки и дори беше поискала оная преатестация — Кей ти създава чувството, че иска да ти помогне истински, не само да те отметне по формулярите. И това Тери го усещаше. Но ето, че и нея вече я няма и надали изобщо се сеща за нас, мислеше си вбесена Тери.

В петък следобед Мати съобщи на Тери, че закриването на „Белчапъл“ вече е почти сигурно.

— Политическо решение е — каза отривисто. — Искат да икономисват средства, а метадоновото лечение не се радва на популярност в окръжния съвет. На всичко отгоре и Пагфърд иска да му освободят сградата. Но ти сигурно вече си го прочела в местния вестник.

Точно така приказваше понякога на Тери — заплесваше се по дребни приказки в стил „ох, сестро, нали и аз си патя от същото“ — от което Тери се дразнеше, понеже ги съпровождаше с въпроси от рода на това, дали Тери изобщо се сеща да храни сина си. В днешния случай обаче Тери се разстрои не от изказа й, а от казаното.

— Ама сериозно ли ще я закриват? — повтори.

— Натам вървят нещата — рече безгрижно Мати, — но теб това не те касае. Очевидно…

Тери три пъти бе почвала програмата към „Белчапъл“ и се чувстваше едва ли не у дома си в прашната преустроена черква с разделителните й стени и листовките по тях и с банята с неоновосиньо осветление (за да не можеш да си видиш вените и да се боднеш, докато си там). И въпреки това напоследък й правеше впечатление някаква промяна в начина, по който работещите там разговарят с нея. В началото всички очакваха тя пак да се провали, но след това взеха да й говорят така, както й говореше и Кей — сякаш съзнаваха, че сипаничавото й изгоряло тяло наистина се обитава от човешко същество.

— … Очевидно няма да е като сега, а ще получаваш метадона от джипито си — продължи да обяснява Мати. И запрехвърля листовете в раздърпаната папка, която представляваше държавното досие за живота на Тери. — Ти, доколкото виждам, се водиш към доктор Джаванда в Пагфърд, нали така? Пагфърд… От какъв зор трябва да ходиш чак до там?

— Щото цапардосах една от сестрите в „Кантърмил“ — каза почти без да се замисли, Тери.

А след като Мати си отиде, Тери се заседя дълго в мръсното си кресло във всекидневната и гриза ноктите си до кръв.

Още щом Кристъл се прибра с Роби от детската градина, Тери й съобщи, че закриват „Белчапъл“.

— Още не е напълно решено — заяви авторитетно Кристъл.

— Ти пък откъде знаеш, да му еба майката? — настоя Тери. — Хем я затварят, хем ще трябва да се влача до шибания им Пагфърд при оная кучка, дето затри баба ти Кат. Да си еба майката, ако кракът ми стъпи там.

— Ще отидеш, ще отидеш — каза Кристъл.

Тя от доста време насам се държеше по тоя начин: командореше майка си така, като че тя бе възрастната.

— Ебала съм им майката — отвърна вбесено Тери. — Нахална малка кучка — добави за по-сигурно.

— Ако пак почнеш да се бодеш — пламна Кристъл, — ще ти вземат Роби ма.

Малкият, още не пуснал ръката й, ревна.

— Видя ли ма? — креснаха си двете една на друга.

— Ти му ебаваш майката! — развика се Кристъл. — Пък и докторката нищо не е направила на Баба Кат. Оная Черил и другите само така плямпат.

— Шибана всезнайка такава — викна Тери. — На тебе все всичко ти е ясно, д’еба!

Кристъл я заплю.

— Махай се! — изпищя Тери и понеже Кристъл беше по-тежка и по-едра от нея, грабна една обувка от пода и я размаха.

— Изчезвай!

— Ще се махна ма, да ти еба майката! — не й остана длъжна Кристъл. — Ама ще взема с мен и Роби, пък ти си стой тука, чукай се с Обо и той друго ще ти направи!

И повлече виещия Роби подир себе си, преди Тери да успее да я спре.

Мъкна го със себе си чак до обичайното си убежище, без да си даде сметка, че по това следобедно време Ники сигурно още кисне някъде с приятелки и не се е прибрала. Отвори й майката на Ники, все още в униформата си на продавачка в супермаркета на „Асда“.

— Не може да го оставиш тук — заяви тя твърдо на Кристъл, а Роби скимтеше и се мъчеше да се отскубне от здравия захват на сестра си. — Къде е майка ти?

— Вкъщи — каза Кристъл, но всичко останало, което й беше на езика, се изпари под строгия поглед на по-възрастната жена.

Принуди се да се върне с Роби на „Фоли Роуд“, където Тери, злобно тържествуваща, дръпна ръката на сина си, вкара го вътре и препречи пътя на Кристъл.

— Писна ли ти вече да се разправяш с него, а? — заподиграва й се Тери над воя на Роби. — Айде, чупка.

И й затръшна вратата.

През нощта Тери остави Роби да спи при нея на матрака й. Самата тя остана будна. Мислеше си колко малко всъщност се нуждае от Кристъл и как повече от всякога има нужда от хероин.

Кристъл от сума ти дни ходеше като бясна. А и ония работи, дето ги разправяше за Обо…

(— Какви ти ги разправя тая? — разсмя се Обо, когато се срещнаха на улицата и Тери взе да му мърмори, че Кристъл била много ядосана.)

… Как може да си мисли, че той ще постъпи така. Изключено е да постъпи така.

Обо беше един от малцината, които се бяха задържали. С Тери се знаеха, откакто тя бе на петнайсет. Учеха в едно училище, киснеха заедно из Ярвил, докато тя беше в оня дом, наливаха се със сайдер под дърветата край пътечката, която пресичаше малкото останала обработваема земя край „Фийлдс“. Там си бяха споделили и първия джойнт.

Кристъл открай време не го понасяше. Ревнува, мислеше си Тери и гледаше как Роби спи, облят от прозиращата през тънките завеси улична светлина. Чиста ревност. Че кой е направил повече за мен от Обо, запита се предизвикателно Тери, понеже, когато сумираше сторените добрини, поставяше знак за изваждане пред изоставянията. По този начин всичките положени от Баба Кат грижи бяха заличени с това, че я беше отхвърлила.

А пък Обо я кри навремето от Ричи, бащата на първите й две деца, след като избяга боса и окървавена от къщи. От време на време и даваше безплатни пликчета с хероин. Това за нея бяха добрини от еднаква величина. Убежищата, които й предлагаше, бяха по-надеждни от оная къщичка на „Хоуп Стрийт“, която, някога, в продължение на три славни дни, бе смятала за свой дом.

Кристъл и в събота сутринта не се прибра, но и в това нямаше нищо необичайно; сигурно е у Ники, реши Тери. И ядосана, понеже храната свършваше, а беше останала и без цигари, освен дето Роби не преставаше да мрънка за сестра си, нахлу в стаята на дъщеря си и разрита дрехите й по пода с надеждата да намери някоя и друга пара или случайно забравен фас. Нещо изтрополи изпод изритания настрани стар тренировъчен екип на Кристъл — беше пластмасовата кутийка за бижута, от която се беше изсипал гребният медал на Кристъл, а под него — часовникът на Теса Уол.

Тери грабна часовника и впи поглед: за пръв път го виждаше. Откъде ли се беше сдобила с такова нещо Кристъл? Първото й предположение беше, че Кристъл го е откраднала, но после реши, че може Баба Кат да й го е дала, а защо не, и оставила в завещанието си. Мисълта я разтревожи много повече от онази, че часовникът можеше да е краден. Представяш ли си: тая гадна малка кучка го е крила през цялото време, кътала го е, без дума да ми каже…

Тери пусна часовника в джоба на долнището на анцуга си и изрева на Роби да дойде с нея до магазините. На малкия му потрябва цяла вечност, за да си обуе обувките, Тери се ядоса и го перна. По-лесно щеше да й е да отиде до магазина сама, но ония, социалните, не даваха децата да се оставят без надзор по къщите, макар че само ти пречеха и те бавеха, като си вършиш работата.

— Къде е Кристъл? — взе да вие Роби, докато го изтикваше през вратата. — Искам си Кристъл!

— Де да я знам къде е тая курветина — озъби му се Тери и го повлече по пътя.

Обо стоеше на ъгъла до супера и разговаряше с двамина. Като я видя, вдигна ръка за поздрав, а ония се омъглиха.

— Как е, Тер?

— Горе-долу — излъга го. — Роби, не се дърпай.

Той така беше забил пръсти в тънкия й крак, че й причиняваше болка.

— Виж к’во — рече Обо. — Ще ми попазиш ли едно-друго за известно време?

— К’во е то? — попита Тери, успя да отскубне Роби от крака си и го хвана за ръка.

— Абе едни торби — уточни Обо. — Разчитам на теб, Тер.

— За колко?

— За няколко дни. Довечера ще ги донеса. Навита ли си?

Тери си помисли какво щеше да каже Кристъл, ако научеше.

— Добре, носи ги — каза.

После се сети и извади часовника на Теса от джоба си.

— Мислех да го продавам. К’во ще кажеш?

— Не е лош — претегли го на ръка Обо. — Ще ти дам двайсетачка. Довечера става ли?

Тери очакваше да вземе повечко за часовника, но не й се пазареше с Обо.

— Хубаво, до довечера.

И направи няколко крачки към входа на супермаркета, хванала Роби за ръка, но изведнъж се извърна.

— Ама аз в момента не ползвам — рече. — Така че не носи…

— Още на смеска ли си? — захили й се той през дебелите си лупи. — Ама имай предвид, че „Белчапъл“ вече я няма. Във вестника писаха.

— Ох — рече тя нещастно и помъкна Роби към входа на супера. — Знам.

Но и в Пагфърд няма да ходя, мислеше си, докато вземаше бисквити от стелажа. Няма да им стъпя.

Претръпнала беше почти към постоянните критики и атестации, към косите погледи на минувачите, към обидите от съседите, но нямаше никакви намерения да бие целия този път до самодоволното им градче, за да получи двойна доза от същото; да се връща всяка седмица във времето до оня миг, в който Баба Кат й беше казала, че ще я остави, а всъщност я изостави. Да минава всеки път покрай онова симпатично училищенце, откъдето вечно й пращаха отвратителните си писма, че дрехите на Кристъл й били умалели и мръсни, че поведението й било неприемливо. Страх я беше да не наизлязат от „Хоуп Стрийт“ куп отдавна забравени роднини — ония, дето се бяха карали за къщата на Баба Кат — и какво ще каже Черил, ако разбере, че Тери доброволно контактува с оная факистанска кучка, дето умори Баба Кат. Още един минус в нейна вреда в очите на роднините, които я презират.

— Не могат ме накара да вървя в шибания им Пагфърд — измърмори на глас Тери и задърпа Роби към касата.