Джоан Роулинг
Вакантен пост (38)

X

В девет сутринта в деня на изборите за овакантения от Бари пост Парминдер излезе от „Старият дом на свещеника“ и се упъти по „Чърч Роу“ към дома на семейство Уол. Почука на вратата и изчака търпеливо появата на Колин.

Около кървясалите му очи и под скулите му личаха плътни сенки; кожата му сякаш бе изтъняла, а дрехите му — уголемили. Той и досега не се беше върнал на работа. Вестта, че Парминдер е обявила с крясъци на обществено място поверителни медицински сведения за Хауърд, се беше отразила отрицателно на колебливото му възстановяване; трудно можеше човек да повярва, че допреди няколко вечери е съществувал един съвсем друг Колин — седнал на коженото пуфче и преструващ се на убеден в победата си.

— Всичко ли е наред? — попита я и предпазливо затвори вратата зад нея.

— Няма проблем — отвърна му. — Просто си мислех, че би желал да ме придружиш до Черковната зала, за да гласуваме.

— Аз… не — успя да промълви едва-едва. — Извинявай.

— Знам какво ти е, Колин — каза с тих, притеснен глас Парминдер. — Но ако не гласуваш, това ще е равносилно на тяхна победа. А аз няма да допусна да ни победят. Отивам и пускам гласа си за теб, а освен това настоявам и ти да дойдеш с мен.

На практика Парминдер беше временно отстранена от работа. Молисънови бяха подали оплаквания до всички професионални организации, на които намериха адресите, така че доктор Крофърд се принуди да я помоли известно време да не се явява в клиниката. За своя най-голяма изненада, Парминдер усещаше едно особено чувство на свобода.

Колин обаче завъртя глава. Стори й се, че в очите му бликнаха сълзи.

— Не мога, Минда.

— Можеш! Можеш, Колин! Длъжен си да се опълчиш против тях! Мисли си за Бари!

— Не мога… Съжалявам… Аз…

Издаде звук, като че се дави, и избухна в ридания. И в миналото беше плакал в кабинета й — от отчаяние, обременен от страха, който го натискаше през всеки ден от живота му.

— Ела — каза му тя най-спокойно, хвана го за ръка и го поведе към кухнята, където му връчи ролката салфетки и го остави да ридае до хълцане. — Теса у дома ли е?

— Отиде на работа — изпъшка и отри очи.

Върху кухненската маса лежеше покана за партито по случай шейсет и петия рожден ден на Хауърд Молисън; някой я беше скъсал на две по средата.

— И аз получих — рече Парминдер. — Преди да му се разкрещя. Чуй какво ще ти кажа, Колин. Гласуването…

— Не мога… — прошепна Колин.

— … ще им покаже, че не са ни победили.

— А те успяха — каза Колин.

Парминдер избухна в смях. Колин я зяпна за миг с отворена уста, после и той се разсмя — мощно, гръмовно, като лая на едър пес.

— Добре — обяви Парминдер. — Прогониха ни от работа и не желаем да си покажем носа от дома, но във всяко едно друго отношение ние сме си тип-топ, нали?

Колин сне очилата си, обърса мокрите си очи и се нахили.

— Тръгвай, Колин. Решена съм да гласувам за теб. Борбата тепърва започва. Та нали, след като избухнах и обявих пред целия съвет и пред местния печат, че Хауърд Молисън по нищо не се различава от най-обикновения наркоман…

За най-голямо нейно удоволствие той наново избухна в смях; не го бе чувала да се смее така от Нова година, с тази разлика, че тогава го разсмя Бари.

— … те забравиха да гласуват за изгонването на клиниката за наркомании от „Белчапъл“. Така че бъди така добър да си облечеш палтото и да тръгнеш с мен.

Колин престана да пръхти и да се кикоти. И се втренчи в огромните си длани, които се търкаха една в друга така, сякаш се мъчеше да отмие нещо.

— Нищо още не е приключило, Колин. Ти олицетворяваш една алтернатива. Хората не обичат Молисънови. Успееш ли да влезеш, ще подсилиш позицията ни. Моля ти се, Колин.

— Добре — каза той след известно време, шашнат от собствената си смелост.

Не им се наложи да вървят много; въздухът беше ясен, чист, а в ръката си всеки стискаше регистрационната си гласоподавателска карта. Оказаха се единствените гласуващи в Черковната зала. Отбелязаха с плътно кръстче името на Колин в бюлетината си и си тръгнаха с усещането, че са извършили малка пакост.

Майлс Молисън тръгна да гласува едва към обед. На излизане се спря на вратата на своя съдружник:

— Отивам да гласувам, Гав.

Гавин посочи притиснатата към ухото му телефонна слушалка; чакаше да го свържат с някого в застрахователното дружество на Мери.

— Ясно… Отивам да гласувам, Шона — обърна се Майлс към секретарката им.

Не беше излишно да им напомни, че се нуждае от подкрепата и на двама им. Слезе на бегом по стълбите и се отправи към „Медният чайник“, където, в кратката посткоитална размяна на думи, се бе разбрал да се чака с жена си, та да отидат заедно до Черковната зала.

Саманта прекара цялата сутрин у дома, след като повери магазина в ръцете на помощничката си. Не можеше да отлага до безкрайност момента, в който ще й се наложи да съобщи на Карли, че бизнесът им се е провалил и че Карли остава без работа, но не намери сили в себе си да й го каже точно преди уикенда и лондонския концерт. И изпита изблик на бяс, когато Майлс цъфна с развълнуваната си усмивчица.

— Татко няма ли да идва? — бяха първите му думи.

— Ще ходят, след като затворят — каза Саманта.

В залата завариха две възрастни жени в кабинките за гласуване. Саманта се загледа в трайно накъдрените им металносиви тилове, в дебелите им палта и още по-дебелите им глезени и си представи как самата тя ще изглежда след време. По-чепатата от двете възрастни дами забеляза на излизане Майлс, пусна му сияйна усмивка и го уведоми:

— Току-що гласувах за вас!

— Много ви благодаря! — каза ощастливеният Майлс.

Саманта влезе в кабинката и със завързания на връвчица молив в ръка впери поглед в двете имена: Майлс Молисън и Колин Уол. След което нервно надраска „Мразя проклетия ви Пагфърд“ през бюлетината, сгъна я на две, отиде до урната и я пусна вътре, без да се усмихне.

— Благодаря ти, любов моя — измърмори тихо Майлс и я потупа по гърба.

Теса Уол, която през живота си не беше пропуснала нито едни избори, мина с колата покрай Черковната зала на връщане от училище, но не спря. Рут и Саймън Прайс прекараха деня в най-сериозния си дотук разговор относно възможността да се преместят в Рединг. Рут изхвърли гласоподавателските им карти, докато разчистваше кухненската маса за вечеря.

Гавин поначало не възнамеряваше да гласува; ако Бари беше все още жив, може би щеше да отиде, но сега нямаше ни най-малко желание да помогне на Майлс да осъществи поредната цел в живота си. В пет и половина приготви куфарчето си, раздразнен и потиснат, понеже нямаше повече извинения да откаже на поредната покана на Кей да вечеря у тях. Но най-вече го дразнеше мисълта, че при наличието най-сетне на признаци на промяна в позицията на застрахователната компания в евентуална полза на Мери, той нямаше да има възможност да отиде лично да й го съобщи. Което го принуждаваше да запази новината за следващия ден: прекалено добра беше, че да я изхаби по телефона.

В мига, в който му отвори, Кей се впусна в картечните си тиради, които обикновено бяха признак, че е в лошо настроение.

— Извинявай, но денят ми беше отвратителен — каза, а той изобщо не беше успял да се оплаче, нито да си разменят нещо повече от най-бегли поздрави. — На всичко отгоре се прибрах късно и доникъде не съм я докарала с вечерята, но ти влизай.

От горния етаж долетя мощно думкане на барабани, придружено с як риф на бас китара. Гавин се зачуди как съседите още не са се оплакали. Кей забеляза вдигнатия му към тавана поглед и каза:

— А, Гая беснее, понеже някакво си момче, което си била харесала в Хакни, тръгнало с друго момиче.

Грабна напитата си вече чаша вино и гаврътна стабилна глътка. Съвестно й беше да нарича Марко де Лука „някакво момче“. Та той на практика се беше пренесъл у тях през седмиците преди да напуснат Лондон. Кей го възприемаше като чаровен, добре възпитан и отзивчив младеж — какъвто син и самата тя би желала да има.

— Ще го преживее — каза Кей, отхвърли спомените и се върна към картофите, които вареше. — Още е само на шестнайсет. На тая възраст бързо им минава. Налей си вино.

Гавин седна на масата с надеждата Кей да се сети да каже на Гая да намали музиката. Налагаше й се на практика да крещи, за да надвика съчетанието от вибрациите на бас китарата, тракането на капаците от тенджерите и шумното кухненско вентилаторче. И отново закопня за меланхоличното спокойствие на просторната кухня на Мери, за признателността на Мери и за нуждата й от присъствието му.

— Какво? — провикна се, понеже усети, че Кей току-що го е попитала нещо.

— Ходи ли да гласуваш, питам?

— Да гласувам ли?

— За общинския съвет!

— Ами. Притрябвало ми е.

Но не беше убеден, че го чу. Продължаваше да му приказва нещо, но успя да я чуе ясно едва след като тя се извърна към масата с ножове и вилици в ръка:

— … абсолютно отвратително е според мен, че общината влиза в комбина с Обри Фоли. И предполагам, че ако изберат Майлс, с „Белчапъл“ ще е свършено…

Изсипа картофите в гевгира и гласът й пак се удави в плясъка и трясъка.

— … ако онази глупачка не беше изтървала нервите си, сега щяхме да имаме по-големи шансове. Купища данни й дадох за клиниката, а тя май изобщо не ги е използвала. Взела да крещи на Хауърд Молисън, че е прекалено дебел. По-голям непрофесионализъм не съм виждала…

Клюката за публичното избухване на доктор Джаванда бе стигнала и до ушите на Гавин, който я възприе като нещо забавно.

— … цялата тази несигурност пречи ужасно на работещите в клиниката, да не говорим за клиентите им.

Гавин обаче се оказа неспособен да изпита нито съжаление, нито да се възмути; порази го единствено степента, до която Кей бе успяла да схване сложността и междуличностните конфликти в този смътен местен спор — поредното доказателство за това, как тя пуска все по-дълбоки и по-дълбоки корени в Пагфърд. Евентуалното му отърваване от нея се затрудняваше с всеки изминал ден.

Извърна глава и се загледа в обраслата градина отвъд прозореца. Беше предложил на Фъргъс да му помогне да оправят градината на Мери през идния уикенд. Ако му проработи късметът, Мери пак ще го покани да остане за вечеря и в такъв случай ще може да пропусне партито на Хауърд Молисън за шейсет и петия му рожден ден — събитие, което той, според Майлс, очаква с нетърпение.

— … исках да ми оставят Уидън, но Джилиън се запъна — не можело да си избираме. Ти на това избор ли му викаш?

— Извинявай, не те слушах — каза Гавин.

— Мати се върна — каза тя, а той се поозори, докато се сети, че става дума за колежката й, чиито случаи бе поела. — Поисках да ми оставят Уидънови, понеже в някои случаи човек успява да установи по-специални отношения с дадено семейство, но Джилиън не дава и дума да се издума. Ненормална работа.

— Ти май си единствената на този свят, която държи да има нещо общо с Уидънови — отбеляза Гавин. — Поне ако съдя по онова, което съм чул.

Кей трябваше да напъне цялата си воля, за да не му се озъби. Извади от фурната филетата сьомга. Музиката от стаята на Гая така дънеше, че усещаше вибрациите й по тавата, която тресна върху плота.

— Гая! — така изкрещя на път към стълбището, че Гавин подскочи. — ГАЯ! Намали тая лудница! ВЕДНАГА Я НАМАЛИ!

Силата на звука спадна с почти цял децибел. Кей се върна бясна в кухнята. Скандалът с Гая преди идването на Гавин беше надминал почти всичко досега. Стигна се дотам, че Гая обяви намеренията си да се обади на баща си и да поиска да се пренесе при него.

— Прав ти път, госпожице! — кресна й Кей.

Ами ако Брендън се съгласи? Напусна я, когато Гая беше само на месец. Сега е женен, с три нови деца. Има си огромна къща и хубава работа. Представи си, че каже „да“?

Гавин се зарадва на невъзможността да разговарят по време на вечеря; тишината се запълваше от думкането на музиката, така че можеше на спокойствие да си мисли за Мери. Още утре ще й каже, че застрахователното дружество май е готово на споразумение, а тя ще му се отплати с благодарност и възхита…

Почти беше омел чинията си, когато осъзна, че Кей и залък не е хапнала. Гледаше го втренчено през масата, а изражението й го разтревожи. Да не би да е разкрил по някакъв начин потайните си мисли…

Изведнъж музиката откъм Гая замлъкна. Пулсиращата тишина прозвуча ужасно даже на Гавин; прищя му се Гая да пусне нещо друго, и то — веднага.

— Ти дори не се мъчиш да се преструваш — каза измъчено Кей. — Не си правиш труда поне привидно да проявиш интерес, Гавин.

Той потърси най-лекия изход от положението:

— Имах тежък ден в службата. И съжалявам, че не успях да се гмурна още от вратата в тънкостите на местния политически живот…

— Не става дума за местния политически живот. Ти просто седиш с вид на човек, който би предпочел да е другаде, и това… това ме обижда. Какво всъщност искаш, Гавин?

А той си представи кухнята на Мери и сладкото й личице.

— Първо трябва да ти се моля да дойдеш, а ти още с пристигането си държиш да ми натъкнеш, че идваш без всякакво желание.

Надяваше се той да отговори: „Не е вярно“. Последният миг, в който отрицанието можеше да мине, се изсули. И сега се плъзгаха с все по-голяма скорост към кризата, за която Гавин копнееше с все сила, но и от която се ужасяваше.

— Кажи ми какво искаш — изрече тя уморено. — Само ми кажи.

И двамата усещаха как връзката им рухва под тежестта на всичко онова, което Гавин не желаеше да изкаже. И може би подтикнат от необходимостта да отърве и двама им от страданието, той затърси думи, които изобщо не възнамеряваше да произнесе на глас — никога може би, — но които някак си оправдаваха и двамата.

— Не исках така да стане, Кей — рече най-искрено Гавин. — Нямах такива намерения. Много съжалявам, но ми се струва, че съм влюбен в Мери Феърбрадър.

По изражението й долови, че я свари неподготвена.

— Мери Феърбрадър? — повтори тя.

— Имам чувството — каза той (и изпита определено горчиво-сладко удоволствие от възможността да говори на тази тема, при все че съзнаваше колко я наранява; не беше имал случай да го спомене на никой друг), — че не е отскоро. Никога не съм си го признавал… искам да кажа, ако Бари беше още жив, никога нямаше…

— Мислех, че е най-добрият ти приятел — прошепна Кей.

— Беше.

— Та той почина само преди седмици!

Не му стана никак приятно от думите й.

— Виж сега — каза. — Постарах се да бъда откровен с теб. И да съм справедлив и към двама ни.

— Да си справедлив ли?

Винаги си беше представял как всичко ще свърши в ураган от гняв, а ето че тя просто го гледаше със сълзи в очите как си облича палтото.

— Съжалявам — каза и излезе за последен път от дома й.

На тротоара го обзе прилив на радост и той се забърза към колата. Все пак щеше да успее още тази вечер да съобщи на Мери за застрахователното дружество.