Джоан Роулинг
Вакантен пост (36)

VIII

В шест и половина същата вечер Хауърд и Шърли Молисън влязоха в Пагфърдската черковна зала. Шърли носеше куп листове, а от врата на Хауърд висеше церемониалната председателска верига, украсена със синьо-белия герб на Пагфърд.

Подовите дъски скърцаха под масивното му тяло, отправило се към челото на изпонадраните маси, които го очакваха подредени една до друга. Хауърд обичаше тази зала почти толкова, колкото и собствения си гастроном. Във вторник я ползваха скаутките, а сряда — женското дружество. Беше приютявала под покрива си разпродажби на стари вещи и тържества по случай разни юбилеи на кралското семейство, сватби и панихиди и пазеше уханието на всички тези събития: мухлясали дрехи и самовари за кафе, призраци на домашни кексове и студени колбаси; прах и човешки тела; но най-вече — вехто дърво и камък. От гредите на дебели черни шнурове висяха полилеи от кована мед, а в кухнята се влизаше през резбовани врати от солиден махагон.

Шърли щъкаше насам-натам и слагаше листове по масите. Обожаваше заседанията на съвета. Освен дето изпитваше гордост и радост, като слушаше как Хауърд ги ръководи, отчиташе и факта, че Морийн няма как да присъства; и тъй като нямаше никаква официална роля, налагаше й се да се задоволява с трохичките, които Шърли благоволяваше да сподели с нея.

Членовете на съвета взеха да пристигат поединично и по двойки. Хауърд ги посрещаше с гръмовни приветствия, гласът му отекваше от гредореда. Рядко се случваше всички шестнайсет съветници да се съберат накуп; днес се очакваше да дойдат дванайсет.

Масата се беше запълнила наполовина, когато се появи Обри Фоли, приведен, както винаги, сякаш върви срещу бурен вятър, с изражение на неохотна енергичност, леко прегърбен, с наведена глава.

— Обри! — провикна се радостно Хауърд и за пръв път пристъпи напред да посрещне новодошлия. — Какво правиш? Как е Джулия? Получи ли поканата ми?

— Извинявай, не…

— За шейсет и петия ми рожден ден? Тук, в събота… вечерта след изборите.

— О, да, да. Хауърд, тук отвън чака една млада дама. Казва, че била от „Ярвил енд Дистрикт Газет“. Алисън нечия си?

— Хм — каза Хауърд. — Странно. Аз току-що й пратих статията ми. Онази, в отговор на Феърбрадър… Вероятно в тази връзка нещо… Сега ще отида да видя.

И се заклати към изхода, изпълнен със смътни предчувствия. Беше съвсем близо до вратата, когато през нея влезе Парминдер — намръщена, както винаги, мина право покрай него, без да го поздрави, а той, като никога, не я попита: „Как сме, Парминдер?“.

Отвън на тротоара стоеше млада блондинка с ореол на несломима бодрост, която Хауърд мигновено разпозна като равностойна на собствената му непоколебимост. Ниската и набита жена държеше бележник и разглеждаше изрязаните над двойната врата инициали на Суитлъв.

— Здравейте, здравейте — изрече леко задъхано Хауърд. — Вие сте Алисън, така ли? Хауърд Молисън. Не ми казвайте, че сте били целия този път само за да ми кажете, че не мога да пиша като хората.

Тя грейна и сграби протегнатата му ръка.

— А, не, статията ви много ни харесва — успокои го. — Но като гледам колко интересно взе да става, реших да присъствам на заседанието ви. Нали не възразявате? Доколкото знам, допускате пресата. Вече прегледах целия ви правилник.

И както приказваше, се упъти към вратата.

— Да, да, за пресата е разрешено — каза Хауърд, следвайки я по петите, преди да се спре учтиво на входа да я пропусне пред себе си. — Освен когато обсъждаме поверителни дела, естествено.

Тя го погледна през рамо и той успя да мерне зъбите й, въпреки че бе почнало да се смрачава.

— Като онези анонимни обвинения във форума ви ли? От Призрака на Бари Феърбрадър?

— Хайде сега — изхриптя Хауърд и отвърна на усмивката й. — И те ли се водят за новини? Един-два глупави коментара по интернет?

— Само един-два ли? Някой ми спомена, че повечето били свалени от сайта.

— Не, не, някой категорично греши — заяви Хауърд. — Доколкото ми е известно, става дума само за два или три. Досадни глупости. Лично аз — взе да импровизира Хауърд — ги смятам за хлапашка работа.

— „Хлапашка“ в смисъл?

— Ами точно това. Тийнейджърско забавление.

— За какво му е на един тийнейджър да се захваща с общински съветници? — попита тя, продължавайки да се усмихва. — И доколкото разбирам, един от упоменатите вече е уволнен. Вероятно заради отправените му от вашия сайт обвинения.

— За пръв път чувам — послъга Хауърд.

Шърли беше срещнала Рут предния ден в болницата и му беше доложила.

— От дневния ви ред виждам — каза Алисън на влизане в силно осветената зала, — че се каните да обсъждате „Белчапъл“. В статиите си и вие, и господин Феърбрадър повдигате солидни аргументи в полза на съответните ви позиции… В редакцията се получиха доста писма, след като излезе материалът на господин Феърбрадър. А това много радва нашия главен редактор. Всичко, което кара хората да ни пишат писма…

— Да, видях ги — каза Хауърд. — Но почти никой не се изказва в полза на клиниката, нали?

Насядалите около масата съветници ги гледаха. Алисън Дженкинс отвърна на погледите им, без да сваля невъзмутимата си усмивка.

— Мога ли да ви предложа да седнете — каза Хауърд, посегна към наредените един върху друг столове и леко позадъхан, постави един на четири метра от масата.

— Благодаря — рече тя и го придърпа с два метра по-напред.

— Дами и господа — провикна се Хауърд, — тази вечер имаме посетител в галерията за журналисти: госпожица Алисън Дженкинс от „Ярвил енд Дистрикт Газет“.

Неколцина проявиха интерес, та дори и радост по повод появата на Алисън, но повечето я изгледаха с подозрение. Хауърд пристъпи към челото на масата под въпросителните погледи на Обри и Шърли.

— Призрака на Бари Феърбрадър — подхвърли им Хауърд под сурдинка и внимателно се настани на пластмасовия стол (един вече беше поддал под килограмите му на по-предишното заседание). — И „Белчапъл“. А, ето го и Тони! — провикна се, та Обри чак подскочи. — Влизай, Тони, заповядай. Предлагам да изчакаме още две минути за Хенри и Шийла, а?

Тихите разговори около масата бяха малко по-приглушени от друг път. Алисън Дженкинс вече записваше нещо в бележника си. Всичко е заради оня проклет Феърбрадър, мина му през ума на Хауърд. Той обичаше да кани журналисти. И за част от секундата Хауърд се улови, че си мисли за Бари и за Призрака като за един и същ човек — раздорник и приживе, и в смъртта.

И Парминдер, подобно на Шърли, пристигна за заседанието с куп материали, захлупени сега отгоре с дневния ред, който тя се правеше, че чете, за да не й се налага да разговаря с околните. А всъщност си мислеше за седналата почти право зад нея жена. В „Ярвил енд Дистрикт Газет“ вече бяха писали за припадъка на Катерин Уидън и за оплакванията на семейството й от нейния джипи. Парминдер не беше спомената поименно, но журналистката несъмнено знаеше коя е. А не беше изключено Алисън да е чула и за анонимния постинг по адрес на Парминдер на уебсайта на общинския съвет.

Успокой се. Почваш да приличаш на Колин.

Хауърд отбеляза отсъстващите и попита дали има корекции по протокола от предишното заседание, но Парминдер едва го чуваше през шума от собственото й сърцебиене в ушите й.

— Така. А сега, ако няма възражения — обяви Хауърд, — пристъпваме към точка осма и точка девета от дневния ред не за друго, а понеже окръжният съветник Фоли има какво да каже и по двата въпроса, а няма възможност да остане за много дълго…

— Само до осем и половина — допълни Обри и погледна часовника си.

— … Така че, ако няма възражения — няма, нали? — имаш думата, Обри.

Обри изложи позицията си просто и без емоции. Предстояло преразглеждане на административните граници и за пръв път се появили желания и извън Пагфърд за връщането на „Фийлдс“ към Ярвил. Онези, които целели да прибавят нови важни гласове към антиконсервативната опозиция в Ярвил, смятали, че си заслужавало в това отношение да се поемат от Пагфърд сравнително дребните разходи по комплекса, отколкото да оставят тези гласове в Пагфърд, където консерваторите, така или иначе, управлявали несменно от 50-те години насам. А и всичко това можело да стане под предлог, че се извършва опростяване и усъвършенстване на управлението на района: поначало Ярвил и сега предоставял повечето комунални услуги в него.

В заключение Обри заяви, че ако Пагфърд реши наистина да се откаже от комплекса, трябвало да изяви тази своя воля в ясна и недвусмислена декларация до окръжния съвет.

— … Едно хубаво, ясно послание от ваша страна — каза, — смятам, че този път ще…

— Досега нямаше полза — обади се някакъв фермер и неколцина души измърмориха, че е прав.

— Да, Джон, но сега за пръв път ни приканват да заявим официално становището си — намеси се Хауърд.

— А не е ли редно да решим първо какво е това наше становище, преди да сме го обявили на всеослушание? — попита с леден тон Парминдер.

— Хубаво — рече невъзмутимо Хауърд. — Искаш ли първа думата, доктор Джаванда?

— Не знам колко от вас са чели статията на Бари в „Газет“ — подхвана Парминдер. Всички лица бяха извърнати към нея, а тя в това време се мъчеше да не мисли нито за анонимния постинг, нито за седналата зад гърба й журналистка. — Според мен там е изложено най-убедително защо „Фийлдс“ трябва да остане част от Пагфърд.

И Парминдер забеляза как записващата делово Шърли хвърли лека усмивка на химикалката си.

— Да бе, като ни убеждава колко полезно щяло да е за такива като Кристъл Уидън — обади се от края на масата възрастна жена, на име Бети, която Парминдер поначало ненавиждаше.

— Като ни напомня, че обитателите на „Фийлдс“ са част от нашето общество — отвърна.

— Те обаче смятат себе си за ярвилци — подхвърли фермерът. — Открай време.

— Доколкото си спомням — продължи Бети, — точно тая Кристъл Уидън блъсна някакво дете в реката по време на излет.

— Не е вярно — ядоса се Парминдер. — Дъщеря ми е била там… две момчета се сбили… но така или иначе…

— Аз пък чух, че Кристъл Уидън била виновна — настоя Бети.

— Значи, си чула погрешно — каза Парминдер; само че не го каза, ами го извика.

И шокира всички. Шокира и себе си. Ехото заотскача от старите зидове. Парминдер едва успя да преглътне; остана с наведена глава, вперила очи в дневния ред, и дочу някъде отдалече гласа на Джон:

— Бари по-добре за себе си да беше писал, а не за момичето. Той поне има голяма полза от „Сейнт Томас“.

— Лошото е — намеси се друга жена, — че покрай всеки Бари излизат и куп нехранимайковци.

— В крайна сметка това са си хора от Ярвил — обади се мъж. — И мястото им е в Ярвил.

— Това не е вярно — каза умишлено тихо Парминдер, но всички млъкнаха в очакване тя пак да повиши глас. — Изобщо не е вярно. Погледнете въпросното семейство Уидън. Точно това е искал да каже Бари: че живеят в Пагфърд от години, но…

— Но се преместиха в Ярвил! — заяви Бети.

— Понеже тук не е имало свободни жилища — оспори я Парминдер, борейки се да овладее нервите си. — Защото никой от вас не е искал в покрайнините на градчето да се строят нови жилищни сгради.

— Извинявай, ама ти тогава още не живееше тук — рече с поруменяло лице Бети и демонстративно отмести поглед от Парминдер. — Изобщо не ти е ясна историята.

Започнаха се общи приказки: заседанието се разби на няколко отделни разговора, които Парминдер изобщо не успя да проследи. Нещо я бе стиснало за гърлото и не смееше да погледне никого в очите.

— Да гласуваме в такъв случай — прогърмя предложението на Хауърд и всички около масата се умълчаха. — Моля онези, които са съгласни да уведомим окръжния съвет, че Пагфърд с удоволствие приема преразглеждането на общинските граници с цел извеждането на „Фийлдс“ от наша юрисдикция, да гласуват.

Парминдер стискаше юмруци в скута си, забила ноктите и на двете си ръце във възглавничките на дланите. Чу шумоленето на ръкави около себе си.

— Чудесно! — обяви Хауърд, а веселият му глас отекна тържествуващо от гредореда. — Ами ние с Тони и Хелън ще съставим черновата и ще я разпратим до всички, после ще я внесем. Чудесно!

Двама-трима от съветниците изръкопляскаха. Зрението на Парминдер се замъгли и тя стисна очи. Дневният ред заплава напред-назад и излезе от фокус. Тишината продължи толкова дълго, че накрая тя не удържа и вдигна глава: вълнението на Хауърд го бе принудило да прибегне до инхалатора си и повечето съветници го наблюдаваха тревожно.

— Дотук добре — изхриптя зачервеният и сияещ Хауърд и прибра инхалатора. — Така че, ако няма желаещи да допълнят нещо… — и направи недоловима пауза — преминаваме към точка девета: „Белчапъл“. И по този въпрос Обри има какво да ни каже.

Бари нямаше никога да допусне това да стане. Щеше да спори. Щеше да разсмее Джон и да го убеди да гласува за нас. Наистина трябваше да пише за себе си, а не за Кристъл… Не оправдах доверието му.

— Благодаря, Хауърд — каза Обри.

Кръвта блъскаше в ушите на Парминдер, а ноктите й се забиваха все по-дълбоко в дланите.

— Както ви е известно, на окръжно ниво сме принудени да предприемем изключително сериозни мерки за икономия…

Беше влюбена в мен и очите и я издаваха всеки път щом ме погледнеше…

— … и един от поставените под лупа обекти е този в „Белчапъл“ — продължаваше Обри. — Затова ми се стори, че следва да повдигна тук въпроса, тъй като, както знаете, сградата е общински имот…

— … А срокът за наемането й почти е изтекъл — добави Хауърд. — Което си е вярно.

— Но пък не съм чул някой да е проявил интерес към тази стара сграда — намеси се един пенсиониран счетоводител от другия край на масата. — И доколкото знам, имотът е в доста занемарено състояние.

— О, сто на сто ще намерим друг наемател — заяви най-спокойно Хауърд, — но не там е работата. Въпросът е дали смятаме, че клиниката е полезна…

— Въпросът изобщо не е в това — засече го Парминдер. — Не е работа на общинския съвет да преценява доколко полезна е тази клиника. Ние не финансираме дейността й. Така че не носим отговорност за нея.

— Но сме собственици на сградата — каза Хауърд, все така усмихнат, все така учтив. — И е напълно естествено да искаме да разгледаме…

— В случай че ще разглеждаме сведения за дейността на клиниката, смятам, че е много важно да си съставим балансирана представа — рече Парминдер.

— Много извинявай, доктор Джаванда — запримигва насреща й Шърли, — но би ли била така добра да не прекъсваш председателстващия? Много трудно се води протокол, ако взаимно се прекъсваме. Ох, ето че и аз те прекъснах — добави с усмивка. — Прощавай!

— Предполагам, че общината държи да получава и в бъдеще доход от сградата — продължи Парминдер, без да обърне внимание на Шърли. — Но, доколкото ми е известно, друг възможен наемател не се е явил. Което ме кара да се запитам: за какво тогава се занимаваме изобщо с прекратяването на наемните отношения с клиниката?

— Защото не ги лекуват — обади се Бети. — Само им дават още дрога. Много ще се радвам, ако се махнат.

— На ниво окръжен съвет сме изправени пред някои доста трудни решения — съобщи Фоли. — Правителството си е поставило за цел да намали разходите за местно самоуправление с над един милиард. Така че не ще можем и в бъдеще да предлагаме всички услуги, които сме предлагали досега. Това е положението.

Парминдер страшно се дразнеше от начина, по който колегите й съветници се държаха пред Фоли — как попиваха плътния му модулиран глас и кимаха леко, докато го слушат. Много добре знаеше, че са й измислили и прякор: Бръмбезспир.

— Според наличните изследвания, по време на стопанска криза нелегалната употреба на наркотици нараства — каза.

— Но това си е личен техен избор — не отстъпваше Бети. — Никой не ги кара насила да се дрогират.

И се огледа да види кой я подкрепя. А Шърли й се усмихна.

— Изправени сме пред ред трудни решения — повтори Обри.

— При което сте седнали двамката с Хауърд — пресече го Парминдер — и сте решили да се отървете от клиниката, като я изхвърлите от сградата.

— Сигурно има и по-ефикасни начини за изразходване на средства, отколкото за една тайфа престъпници — обади се и счетоводителят.

— Аз лично бих им отнела и всички социални помощи — каза Бети.

— Просто ме поканиха на заседанието ви, за да ви запозная с онова, което става на окръжно ниво, доктор Джаванда — изрече спокойно Обри. — Само толкова.

— Хелън! — избоботи Хауърд и посочи друга съветничка, която от една минута вдигаше ръка да се изкаже.

Но Парминдер изобщо не чу какво говори тя. Съвсем беше забравила за купчината листове под дневния ред, които бяха коствали толкова много време на Кей Бодън: всичките там статистики, профили на успешни лечения и обяснения за ползата от метадона в сравнение с хероина; изследванията за финансовата и обществената цена на хероиновата наркомания. Всичко наоколо й като че леко се втечни и стана по-нереално; и усети, че ще избухне така, както през живота си не беше избухвала, но нямаше място нито за съжаление, нито за предотвратяване — за нищо, освен да наблюдава самата експлозия; станало беше късно, прекалено късно…

— … смятат, че обществото им е длъжно — казваше Обри Фоли. — А не са работили дори един ден през живота си.

— Да не говорим — допълни го Хауърд, — че проблемът има всъщност едно съвсем просто решение: да спрат да приемат дрогата.

И се извърна с помирителна усмивка към Парминдер:

— Наркотична абстиненция, или както му викат там — „колд търки“, нали така, доктор Джаванда?

— А, значи, ти смяташ, че те са длъжни да поемат сами отговорността за своето пристрастяване и да променят поведението си, така ли? — попита Парминдер.

— Най-кратко казано — да.

— За да не принуждават държавата да харчи повече пари по тях.

— Точно…

— А ти, Хауърд Молисън — повиши глас Парминдер, погълната от тихото изригване, — даваш ли си сметка колко десетки хиляди лири струваш ти на системата за здравеопазване само защото не можеш да спреш да се тъпчеш?

От врата на Хауърд към бузите му тръгна мощно виненочервено петно.

— Имаш ли представа колко е похарчено за твоя байпас, за твоите лекарства, за дългия ти болничен престой? Плюс всичките ти ходения по докторите да се занимават с твоята астма, с кръвното ти и с гадните ти кожни обриви, всички те също така причинени от отказа ти да намалиш собственото си тегло?

Гласът на Парминдер премина в писък, други съветници взеха да се обаждат в защита на Хауърд; Шърли скочи на крака; а Парминдер не спираше да крещи и да събира книжата, които някак си се бяха разпилели от жестикулирането й.

— Ами къде ти е поверителността на данните на пациента? — викаше насреща й Шърли. — Безобразие! Пълно безобразие!

Още с излизането си през вратата, Парминдер чу през ядните си хлипове как Бети настоява да бъде незабавно изключена от съвета; почти на бегом се изнесе от залата, давайки си сметка, че стореното от нея е истински катаклизъм, и с единственото желание да бъде погълната от мрака и да изчезне завинаги.