Джоан Роулинг
Вакантен пост (33)

V

Шърли Молисън беше убедена, че съпругът и синът й преувеличават опасността за съвета от ненавременното заличаване на посланията на Призрака. Просто не виждаше с какво те са нещо повече от най-обикновени клюки — нещо, което, поне доколкото й беше известно, все още не се наказва от закона; освен това не можеше да повярва, че законът ще е толкова глупав и неразумен, че да накаже нея заради нещо, написано от друг — та това би било чудовищна неправда. Колкото и да се гордееше с дипломата на Майлс като юрист, беше убедена, че точно тук нещо бърка.

Проверяваше форума дори по-често, отколкото й препоръчваха Майлс и Хауърд, но не защото се притесняваше от правните последствия, а понеже бе убедена, че Призрака на Бари Феърбрадър тепърва ще продължава да громи набелязаните от него поддръжници на „Фийлдс“, а тя държеше да е първата, която ще прочете следващия му постинг. Затова по няколко пъти на ден се отбиваше в бившата стая на Патриша и влизаше в уебстраницата. Понякога, както чистеше с прахосмукачката или белеше картофи, изпитваше кратък прилив на вълнение, зарязваше всичко и хукваше към кабинета, където я чакаше поредното разочарование.

Шърли изпитваше специална, тайна родственост с Призрака. Все пак избрал беше тъкмо нейния сайт, за да разкрие двуличието на Хауърдовите противници, а това според нея й даваше правото да изпитва същата гордост като естествоизпитателя, успял да създаде подходящ хабитат за рядка животинска порода. Но имаше и нещо друго. Шърли се радваше на гнева на Призрака, на свирепостта и безочието му. Гадаеше кой би могъл да е и си представяше мускулест, смътно очертан мъж, застанал зад нея и Хауърд, на тяхна страна, да им проправя път през противниците им, които рухваха под ударите на грозните му истини.

Но нито един пагфърдски мъж не й се струваше достоен за ролята на Призрака; а щеше силно да се разочарова, ако научеше, че е някой изсред познатите й антифийлдци.

— И то, ако наистина е мъж — уточняваше Морийн.

— Правилна забележка — допълваше Хауърд.

— Според мен не може да не е мъж — отговаряше хладнокръвно Шърли.

Така че веднага щом Хауърд замина за кафето в неделя сутринта, Шърли, все още по халат и с чаша чай в ръка, се отправи автоматично към кабинета и влезе в уебсайта.

Фантазиите на заместник-директора на едно училище

От Призрака_на_Бари_Феърбрадър

Остави с треперещи ръце чая, кликна върху постинга и го прочете със зяпнали уста. После хукна към всекидневната, грабна телефона и позвъни в кафето, но номерът беше зает.

Само някакви си пет минути по-късно Парминдер Джаванда, която също си бе създала навика да наглежда по-често от преди форума на съвета, влезе в сайта и видя постинга. И нейната първа реакция, като у Шърли, бе да грабне телефона.

Съпрузите Уол закусваха без сина си, който още спеше горе в стаята си. В мига, в който Теса вдигна, Парминдер прекъсна благовъзпитания й поздрав:

— На уебсайта на съвета има постинг за Колин. В никакъв случай не допускай да го види.

Уплашените очи на Теса се извъртяха към съпруга й, който беше само на метър от слушалката и бе вече успял да чуе всяка казана ясно и отчетливо дума на Парминдер.

— Ще ти звънна по-късно — изрече набързо Теса. — Колин — викна подир мъжа си, като в същото време се мъчеше да нацели вилката, за да остави слушалката. — Чакай, Колин…

Но той беше изскочил от стаята с подскачащата си походка, със стегнатите покрай тялото ръце, та на Теса й се наложи да изприпка, че да го стигне.

— Може би ще е по-добре да не гледаш — заубеждава го, но едрата му кокалеста ръка вече местеше мишката по бюрото. — Или да ти го прочета аз…

Фантазиите на заместник-директора на едно училище

Един от кандидатите да представляват обществеността на нивото общински съвет е Колин Уол — заместник-директорът на обединено средно училище „Уинтърдаун“. На гласоподавателите вероятно ще им се стори любопитно да научат, че привърженикът на строгата дисциплина Уол е водил крайно необичаен въображаем живот. Господин Уол до такава степен се бои някоя ученичка да не го обвини в неуместно сексуално поведение, че на моменти му се е налагало да се откъсва от работата си, за да се успокои. Призрака може само да гадае дали господин Уол е опипвал някога седмокласничка. Но полетът на пламенните му представи подсказва, че и да не е — като нищо би го сторил.

Стюарт го е писал, мина й моментално през ума на Теса.

На струящата от монитора светлина лицето на Колин бе придобило мъртвешки цвят. Точно както си го представяше тя, че ще изглежда, ако получи удар.

— Колин…

— Фиона Шокрос сигурно се е разприказвала — прошепна той. Застигнала го бе катастрофата, от която толкова се боеше. Това бе краят на всичко. От години си представяше как ще се нагълта с приспивателно. И се запита дали ще намери достатъчно хапчета из къщи.

Изненадана за момент от споменаването на директорката, Теса се съвзе и каза:

— Но Фиона в никакъв случай… пък и тя не знае…

— Знае, че страдам от обсесивно-компулсивно разстройство.

— Да, но не знае какво… от какво се страхуваш…

— Вече знае — рече Колин. — Казах й, когато поисках да отсъствам по болест последния път.

— Но защо? — избухна Теса. — От какъв зор е трябвало да й разправяш?

— Исках да й втълпя колко важно ми е да отсъствам — призна почти смирено Колин. — Стори ми се, че е важно тя да знае колко сериозно е положението ми.

Теса успя да потуши желанието си да му се разкрещи. Сега й ставаше ясно защо Фиона се отнасяше към него и го споменаваше с едва прикрито отвращение; а пък тя все смяташе Фиона за корава, лишена от съчувствие личност.

— Така или иначе — рече, — Фиона според мен няма нищо общо…

— В пряк смисъл може и да няма — възрази Колин и прекара разтреперана ръка по изпотената си горна устна. — Но Молисън все трябва да е чул тая клюка отнякъде.

Не е Молисън. Написал го е Стюарт, убедена съм. Теса усещаше присъствието на сина им във всеки ред, във всяка думичка. И даже се учудваше как то може да остава скрито за Колин, как той не прави връзка между посланието и вчерашния скандал, с удара, който нанесе на сина си. Дори не е устоял на изкушението да прибегне до алитерация. Явно той е авторът и на останалите — и за Саймън Прайс, и за Парминдер. Теса се парализира от ужас.

Колин обаче изобщо не си мислеше за Стюарт. А си спомняше мисли, които притежаваха яркостта на спомени, на сетивни впечатления — осквернителни, срамни идеи: ръка, която сграбчва и стиска, докато си проправя път през нагъчкани млади тела; вик на болка, разкривено детско личице. И вечно повтаряният след това въпрос: В действителност ли го направи? Изпита ли удоволствие? Не можеше да си спомни. Знаеше само, че непрестанно си мисли за това, че го вижда как се случва пред очите му, че го усеща как се случва. Мека плът през тънка памучна блузка; хващане, леко стискане, болка и шок; оскверняване. Колко пъти ли? И той не знае. С часове наред се беше питал колко ли от дечицата са съзнавали какво върши той, дали са споделяли помежду си, колко време ще мине, преди да го разкрият.

И понеже не знаеше колко пъти е извършил това престъпление, а и си нямаше доверие, умишлено се товареше с всички онези преписки и папки, та да няма свободни ръце, с които да напада, докато върви по коридора. Затова и крещеше на щъкащите деца да се махнат от пътя му, да се пазят, докато минава той. Но все без полза. Винаги се намираше по някое изостанало дете, което да притича покрай него, да се отрие при разминаване, а той, с препълнените си ръце, почваше да си представя по какви други начини би могъл да осъществи непристоен допир с него: набързо изнесен настрани лакът, който да забърше минаващата гърда; стъпка встрани, която да осигури физически контакт; уж неволно протегнат крак, та чаталът на детето да влезе в допир с плътта му.

— Колин — каза Теса.

Но той отново се беше разридал; мощни хлипове разтърсваха едрото му непохватно тяло, а когато тя го прегърна и притисна лицето си о неговото, и нейните сълзи взеха да мокрят кожата му.

На няколко километра от тях, в „Хилтоп Хаус“ Саймън Прайс седеше пред чисто новия семеен компютър във всекидневната. Чувстваше се раздразнен, а на всичко отгоре и прецакан при вида на тръгналия с колелото Андрю, отиващ на новата си работа през уикендите при Хауърд Молисън, и при мисълта, че се беше видял принуден да плати нормалната пазарна цена за тоя проклет компютър. Откакто през онази нощ изхвърли откраднатия, Саймън изобщо не беше поглеждал уебсайта на общинския съвет, но, от дума на дума, му мина мисълта да провери дали постингът, заради който го бяха уволнили, е още там и дали може да бъде видян от някой бъдещ негов работодател.

Нямаше го вече. Но Саймън нямаше и най-малката представа, че дължи това на своята съпруга, понеже Рут не смееше да му признае, че се е обаждала на Шърли, дори и по повод на премахването на съобщението. А след като настроението му леко се повиши при тази констатация, Саймън провери дали е още там и постингът за Парминдер, но и него го нямаше.

И тъкмо да затвори браузера, забеляза най-новия постинг, озаглавен: Фантазиите на заместник-директора на едно училище.

Прочете го два пъти, после, при все че беше сам във всекидневната, взе да се смее на глас — с дивашки, тържествуващ смях. Никога не му се беше случвало да разговаря с оня подскачащ дългуч с огромното чело. А и му стана хубаво, като си даде сметка, че в сравнение с него той, Саймън, много леко се е разминал.

Рут влезе с плаха усмивка, зарадвана от смеха на Саймън, който, откакто го бяха уволнили, беше непрекъснато в отвратително настроение.

— На какво се смееш?

— Нали знаеш бащата на Фатс? Оня, заместник-директора, Уол? Ами че той бил най-долен педофил.

Усмивката на Рут се свлече. А тя се приближи и зачете съобщението на екрана.

— Отивам да си взема един душ — обяви развеселено Саймън.

Рут изчака, да е сигурна, че е излязъл от стаята, и едва тогава се опита да се обади на приятелката си Шърли, за да я уведоми за най-новия скандал, но телефонът на Молисънови даваше заето.

Шърли бе успяла най-сетне да се добере до Хауърд в гастронома. Самата тя беше все още по халат, а той крачеше напред-назад в стаичката зад щанда.

— … от колко време се мъча да се свържа…

— Ама тя, Мо, беше на телефона. Я ми го повтори пак, ама бавно.

Шърли му прочете съобщението за Колин отчетливо, като телевизионна говорителка. Но още преди да стигне докрай, той я прекъсна:

— Успя ли да го препишеш това или нещо такова?

— Моля? — запита го тя.

— От екрана ли ми го четеш? Все още ли стои там? Или вече си го снела?

— В момента това се мъча да направя — излъга притеснено Шърли. — Мислех, че ще искаш…

— Веднага го сваляй! За бога, Шърли, нещата вече излизат извън всякакъв контрол… не може да допуснем да се разнасят подобни неща!

— Само си мислех, че можеш…

— Заличи го моментално, а ще го обсъдим, като се прибера! — кресна Хауърд.

Шърли се вбеси: никога досега не бяха си крещели един на друг.