Джоан Роулинг
Вакантен пост (32)

IV

Постингът за Парминдер на уебсайта на съвета изстреля на кошмарни нови висини страховете на Колин Уол. Можеше само да гадае как Молисънови се сдобиват със сведенията си, но ако и това знаеха за Парминдер…

— За бога, Колин — възпираше го Теса. — Това са само зловредни слухове! В тях няма и капка истина!

Колин обаче не смееше да й повярва. По природа бе склонен да приеме, че и околните живеят с тайни, които едва ли не ги влудяват. Не намираше утеха дори във факта, че бе прекарал повечето си живот на възрастен, очаквайки с ужас катастрофи, които не се бяха състояли; понеже, по закона на вероятностите, все една ще се случи някой ден.

Замислил се бе, както винаги, за своето неизбежно демаскиране на връщане пеш от месарницата в два и половина, та осъзна къде всъщност се намира едва след като се стресна от глъчката от новото кафе. И ако не беше вече се изравнил с витрината на „Медният чайник“, сигурно щеше да пресече на отсрещната страна на площада, тъй като вече се страхуваше и от най-малката близост с Молисънови. Но в този миг видя през стъклото нещо, което го накара да се облещи.

Когато десет минути по-късно влезе в кухнята, Теса разговаряше по телефона със сестра си. Колин остави овнешкия бут в хладилника и с бодра крачка се изнесе нагоре по стълбите чак до таванската стая на Фатс. И като отвори със замах вратата, завари, както се и очакваше, безлюдна стая.

Вече не помнеше кога за последен път е идвал тук. Подът беше покрит с мръсни дрехи. При все че капандурата беше отворена, цареше някаква странна миризма. На бюрото на Фатс Колин съзря голям кибрит. Отвори го и установи, че е натъпкан с усукани картонени мундщуци. На бюрото до компютъра се въргаляше най-нахално пакет цигарени книжки „Ризла“.

Сърцето на Колин като че се свлече от гърдите му и се размаза върху червата му.

— Колин? — долетя от долната площадка гласът на Теса. — Къде си?

— Горе! — изрева той.

Тя се появи уплашена и разтревожена на вратата на Фатс. А той безмълвно вдигна кибритената кутия и й показа съдържанието й.

— О — успя само да каже Теса.

— Той нали каза, че днес ще излиза с Андрю Прайс — рече Колин. А Теса се притесни от мускула, който се разигра по челюстта му, една гневна бучица, която мърдаше напред-назад. — А аз току-що минах покрай новото кафене на площада и видях как Андрю е на работа там и бършеше маси. Къде в такъв случай е Стюарт?

В продължение на цели седмици Теса се преструваше, че му вярва, щом Фатс й кажеше, че излиза с Андрю. А от няколко дни насам се убеждаваше, че сигурно Сухвиндер греши в предположенията си, че Фатс излиза (или че изобщо би благоволил да излезе) с Кристъл Уидън.

— Нямам представа — отговори му. — Ела да пиеш чай. А пък аз ще му звънна.

— Предпочитам да го изчакам тук — каза Колин и седна на неоправеното легло на Фатс.

— Хайде, Колин, слез долу — замоли го Теса.

Боеше се да го остави сам горе. Кой знае какво щеше да открие в чекмеджетата и чантата на Фатс. Още по-малко искаше да му позволи да разгледа компютъра му или да му наднича под леглото. Отказът да се завира в тъмни ъгли бе станал единственият й модус операнди.

— Слез долу, Кол — продължи да настоява.

— Никъде няма да слизам — заяви Колин и скръсти ръце като бунтуващо се дете, а мускулчето продължаваше да играе по челюстта му. — Дрога ще ми държи той — синът на заместник-директора.

Седналата на стола пред компютъра на Фатс, Теса усети познат прилив на гняв. Макар да знаеше, че вторачването в себе си е неизбежно последствие от заболяването му, понякога…

— Не е първият тийнейджър, който експериментира — каза.

— Ти докога ще го защитаваш? Не ти ли е минавало през ум, че с тия твои постоянни оправдания ще му внушиш, че и убийство му е позволено да извърши?

Тя полагаше всички усилия да си сдържи нервите, понеже е длъжна да е буферът помежду им.

— Съжалявам, Колин, но ти и длъжността ти не са всичко…

— Аха! Значи, ако ме уволнят…

— Че на кого му е притрябвало да те уволнява?

— Престани, за бога! — кресна вбесен Колин. — Всичко върху мен се отразява. Не че досега е било скрито-покрито. Та той вече се смята за един от най-трудните ученици в…

— Абсолютно не си прав! — викна Теса. — Ти единствен си си наумил, че Стюарт не е най-нормален тийнейджър. Да не би да го сравняваш с Дейн Тъли?

— Че той вече е тръгнал по пътя на Тъли — щом в боклука му намирам дрога…

— Ами аз за какво навремето ти давах зор да го запишем в пакстънската гимназия! Знаех си аз, че ако учи в „Уинтърдаун“, каквото и да направи, ти ще го извъртиш все към себе си! Защо се чудиш, че се бунтува, след като разчиташ всеки негов жест да ти повдига реномето? Изобщо не исках да учи там, където ти работиш!

— А пък аз — изрева Колин и рипна на нозе — изобщо не го исках, по дяволите!

— Не говори така! — хлъцна Теса. — Знам, че те е яд… но не говори така!

Два етажа под тях входната врата се затръшна. Теса се заозърта уплашена, сякаш Фатс можеше да се материализира изведнъж сред тях. Стресна я обаче не самият шум, а фактът, че Стюарт никога не блъскаше входната врата; напротив — обикновено се измъкваше и прибираше като някакъв призрак.

Познатите му стъпки по стълбите: дали знае, или подозира, че те двамата са в стаята му? Колин чакаше със стиснати до тялото юмруци. Теса чу как средното стъпало изскърца и след малко отпреде им застана Фатс. А тя беше убедена, че предварително е аранжирал изражението си — смесица от досада и презрение.

— Добър ден — каза и взе да мести поглед от майка си към стегнатия, напрегнат свой баща и обратно. Притежаваше всичкото онова самообладание, което винаги бе липсвало на Колин. — На какво дължа изненадата?

Теса отчаяно се опита да го насочи.

— Татко ти се притесняваше къде си — каза с умолителен тон. — Ти нали каза, че излизаш с Арф, а пък татко ти го видял…

— Ъхъ. Промяна в програмата — отвърна Фатс.

После погледна натам, където трябваше да е кибритът.

— И няма ли все пак да ни кажеш къде си бил? — попита Колин.

По ъглите на устата му вече се виждаха бели петънца.

— Ами, щом настоявате — рече Фатс и зачака.

— Стю — полупрошепна, полуизстена Теса.

— Имах среща с Кристъл Уидън — каза Фатс.

О, не, божичко, не, не, не… — мина й през ума на Теса.

— С кого? — рече Колин, толкова шашардисан, че забрави за агресивния си тон.

— Имах среща с Кристъл Уидън — повтори Фатс, този път малко по-силно.

— А тя — каза Колин след една едва доловима пауза — от кога ти е приятелка?

— От известно време — отговори Фатс.

Теса усети, че Колин се мъчи да формулира въпрос толкова гротесков, че не се поддаваше на изговаряне.

— Трябваше да ни кажеш, Стю — укори го тя.

— Кое да ви кажа?

А тя се уплаши, че той току-виж вкарал спора им в опасно русло.

— Къде отиваш — рече тя, изправяйки се, в стремежа си да изглежда делова. — Следващия път не е лошо да ни се обадиш.

Хвърли поглед на Колин с надеждата, че ще последва примера й и ще тръгне също към вратата. Той обаче остана закован насред стаята, втренчил ужасен поглед във Фатс.

— Имаш ли… някакво вземане-даване с Кристъл Уидън? — попита накрая Колин.

Стояха един срещу друг, Колин с няколко сантиметра по-висок, но с всичката власт в ръцете на Фатс.

— Вземане-даване ли? — повтори Фатс. — Ти какво разбираш под „вземане-даване“?

— Много добре знаеш какво разбирам! — отвърна Колин, а лицето му поруменя.

— Имаш предвид дали я рутя ли? — запита Фатс.

Тихият възглас „Стю!“ от страна на Теса бе заглушен от вика на Колин:

— Как смееш!

Фатс обаче само го гледаше и се подхилкваше. Цялото му присъствие излъчваше само присмех и предизвикателство.

— Какво? — попита Фатс.

— Ти… — Колин затърси нужните му думи, като през цялото време ставаше все по-червен, — … ти спиш ли с Кристъл Уидън?

— Дори да приемем, че спя, то не би трябвало да е проблем, нали така? — запита Фатс и хвърли бърз поглед на майка си. — На теб, доколкото знам, целта ти е да помогнеш на Кристъл Уидън, нали?

— Помощта…

— Нали се бориш да не закриват оная клиника за наркомании, че да помогнеш на семейството на Кристъл?

— Какво общо има…?

— В такъв случай не виждам проблем в това, че излизам с нея.

— А ти в действителност ли излизаш с нея? — попита рязко Теса.

Щом Фатс настоява разправията им да се пренесе на тази територия, тя няма нищо против.

— Ти изобщо ходиш ли някъде с нея, Стюарт?

Насмешливата му усмивка я побъркваше. Та той нямаше намерение поне от кумова срама да спазва някакво благоприличие.

— Ами не го правим нито у нас, нито у тях, така че…

Колин бе вдигнал юмрук и замахна. Ударът му попадна върху бузата на Фатс и го изненада, понеже вниманието му бе изцяло насочено към майка му; той залитна настрана, удари се в стола и се свлече мигновено на пода. Само след секунда пак скочи на крака, но Теса бе успяла да се намърда помежду им, обърната с лице към сина си.

Зад нея Колин не спираше да повтаря:

— Мръсно копеленце! Мръсно копеленце!

— Хубаво — каза Фатс, но вече без да се присмива. — Предпочитам да съм мръсно копеленце, но да не съм като теб, гъз смотан!

— Не! — викна Теса. — Колин, веднага излез! Махни се оттук!

Ужасен, вбесен и разтърсен, Колин се застоя за миг, после излетя от стаята; чуха го да залита леко надолу по стълбите.

— Как можа! — зашепна Теса на сина си.

— Кое как можах, да му еба майката? — попита Стюарт, но с такъв израз на лицето, че я уплаши и тя набързо затвори вратата на стаята.

— Много добре знаеш, че се възползваш от онова момиче, Стюарт, а и начинът, по който говореше одеве…

— Ебал съм я — крачеше напред-назад Фатс, изгубил всякакво хладнокръвие. — Какво толкова й се възползвам, д’еба? Че тя да не иска нещо друго? Това, че живее във „Фийлдс“, не значи… Истината е, че вие с Гнездото не щете да я чукам, понеже смятате, че е под…

— Не е вярно — възрази Теса, макар да знаеше, че е точно обратното, и при всичката си загриженост за Кристъл все пак щеше да е по-спокойна, ако знаеше, че Фатс е имал благоразумието да използва презерватив.

— Вие с Гнездото сте едни шибани двуличници — продължи да крачи той из спалнята. — Само плямпате колко сте искали да помогнете на Уидън, а не желаете…

— Млъкни! — кресна Теса. — Да не си посмял да ми говориш така! Не усещаш ли… не разбираш ли… какъв голям егоист си…?

Не й стигаха думи. Извърна се, дръпна вратата, излезе и я тресна зад себе си.

Излизането й оказа странно влияние върху Фатс. Той се спря и остана за няколко секунди загледан във вратата. После затърси из джобовете си, намери цигара и я запали, без да си дава труда да духа дима по посока на капандурата. Взе да върви в кръг из стаята, но нямаше никакъв контрол върху мислите си: умът му се изпълни с накъсани, нередактирани видения, понесени от бесен прилив.

Сети се за една петъчна вечер от преди година, когато Теса се качи в стаята му и му съобщи, че баща му го кани да излязат заедно на другия ден и да играят футбол с Бари и синовете му.

(— Какво! — слиса се Фатс от безпрецедентното предложение.

— За удоволствие. Да поритате — обясни Теса и избегна кръвнишкия поглед на Фатс, като се загледа в разхвърляните по пода мръсни дрехи.

— Защо?

— Защото татко ти смята, че ще е полезно — отвърна Теса и се наведе да вдигне една футболна фланелка. — Май Деклън искал да се разкърши. Предстоял му някакъв мач.

Самият Фатс не беше никак лош като футболист. Което изненадваше мнозина. Очакваха той да мрази спорта, особено отборните изяви. А той играеше по същия начин, по който и приказваше: умело, с купища финтове, подлъгвайки по-неумелите, възползвайки се и от най-малките шансове, без да се притеснява, ако не успеят.

— Ама той знае ли изобщо да рита?

— Навремето беше много добър. Когато се запознахме, играеше два пъти седмично — каза раздразнено Теса. — Значи, утре, в десет, окей? Ще ти изпера долнището на анцуга.)

Фатс пушеше цигарата и си спомняше пряко волята си за онзи случай. Защо му беше тогава да се съгласи? Днес щеше да откаже най-категорично да участва в шарадата на Гнездото и щеше да се излежава, докато оня престане да врещи. Миналата година обаче все още не знаеше какво значи да си автентичен.

(Тогава излезе от дома заедно с Гнездото, после в продължение на пет минути вървяха, без да обелят дума, усещайки огромната пропаст, която запълваше разстоянието помежду им.

Игрището бе част от „Сейнт Томас“, беше окъпано от слънце и безлюдно. Някакъв приятел гостуваше на Деклън за уикенда, така че се разделиха на две тройки. Приятелчето, което очебийно идолизираше Фатс, попадна в един отбор с него и Гнездото.

Фатс и Гнездото си подаваха топката в мълчание, а в това време Бари — несъмнено най-слабият на терена — неуморно тичаше напред-назад по маркираното с фланелки миниигрище и не спираше да подвиква и да насърчава съотборниците си на своя ярвилски акцент. След като Фъргъс вкара гол, Бари се втурна насреща му за летящ поздрав гърди в гърди, но не улучи нещо синхрона, та в крайна сметка изтресе Фъргъс по ченето с темето си. Двамата се затъркаляха по тревата — Фъргъс хем охкаше, хем се превиваше от смях, а Бари не спираше през сълзи от веселба да му се извинява. Фатс усети, че се е нахилил, но в същия миг чу неуместния тръбящ хохот на Гнездото и намръщено се извърна.

А накрая стигнаха до онзи унизителен, жалък момент, когато, при равен резултат и изтичащо време, Фатс отне топката на Фъргъс, а Гнездото се изцепи:

— Шут, Стю, мойто момче!

„Мойто момче“! Гнездото през живота си не беше ползвал този израз, та и сега прозвуча жалко, кухо и неестествено. Очевидно, се мъчеше да се прави на Бари, да имитира лекотата и непринудеността, с която Бари насърчава синовете си, и изобщо — да впечатли Бари.

Топката излетя като артилерийско гюле от крака на Фатс, но му остана време — преди да тресне Гнездото право по нищо не подозиращото му глупаво лице, преди да натроши очилата му и преди да се появи онази капчица кръв под окото му — да осъзнае собственото си намерение; да си даде сметка, че точно на това се надяваше — да нацели Гнездото по лицето, и че изстреля топката именно с цел възмездие.)

Повече не им се случи да играят заедно футбол. И прокълнатият нещастен експеримент по бащинско-синовна сплотеност бе изоставен, като дузина предшествали го подобни проекти.

А пък аз изобщо не го исках!

Убеден беше, че точно това чу. И че Гнездото именно него имаше предвид. Та нали в неговата стая бяха? За кой друг би говорил Гнездото тъкмо там?

Дреме ми на сайдера, рече си Фатс. Открай време си го знаеше. Но не знаеше друго: откъде се яви този студ, който изпълваше гърдите му?

Върна на мястото му стола, в който се блъсна, когато Гнездото го удари. Автентичната му реакция трябваше да е да отмести майка си настрана и да изтресе един юмрук по физиономията на Гнездото. Да му счупи пак очилата. Да му пусне кръв. И Фатс не можеше да си прости, че не го направи.

Но си има и други начини. От години бе дочувал туй-онуй. И знаеше много повече за жалките страхове на баща си, отколкото те си мислеха.

Пръстите му обаче бяха по-непослушни от всякога. Докато влизаше в сайта на общинския съвет, успя да поръси върху клавиатурата пепел от цигарата. Още преди седмици се бе разтърсил из интернет за ония SQL инжекции и бе открил кода, който Андрю не желаеше да сподели с него. Поогледа форума на съвета, логна се съвсем лесно като „Бети Роситър“, после смени потребителското й име на „Призрака_на_Бари_Феърбрадър“ и започна да пише.