Джоан Роулинг
Вакантен пост (31)

III

На Андрю му бяха нужни сума ти часове да реши как да се облече за първия си работен ден в „Медният чайник“. Окончателният му избор вече почиваше върху облегалката на стола в стаята му. Една особено зла гнойна пъпка си бе наумила да оформи лъскаво твърдо връхче върху лявата му буза, та Андрю се беше принудил да експериментира с фон дьо тена на Рут, който бе измъкнал тайно от чекмеджето на тоалетката й.

В петък вечерта подреждаше масата за вечеря, умът му беше изцяло зает с Гая и с предстоящите седем часа толкова тясна близост, че евентуално можеше да я докосне, когато баща му се върна от работа в състояние, в каквото Андрю никога досега не го беше виждал. Саймън му се стори сломен, почти дезориентиран.

— Къде е майка ти?

Рут изскочи енергично от килера.

— Здравей, Сай-Пай! Как… Ама какво е станало?

— Съкратиха ме.

Ужасена, Рут плесна длани върху лицето си, после се хвърли към съпруга си, обгърна го с ръце през врата и го придърпа към себе си.

— Защо? — прошепна.

— Заради онова съобщение — каза Саймън. — На шибания им уебсайт. И Джим и Томи привикаха. Или се съгласете да ви съкратим, или ще ви уволним дисциплинарно. Гаден избор. Дори на Брайън Грант му предложиха нещо много по-свястно.

Андрю остана замръзнал на мястото си и усети как бавно калцира във формата на паметник на вината.

— Да му еба майката — рече Саймън, забол нос в рамото на Рут.

— Ще си намериш друга работа — прошепна му тя.

— Не и тъдява — каза Саймън.

Седна на един от столовете, без да си съблече палтото, и заби поглед в отсрещната стена, очевидно лишен от дар слово от събитията. Рут пърхаше наоколо му — поразена, предана, готова да ревне. Андрю обаче установи с облекчение наличието в бащиния кататоничен ступор на лека доза от обичайното му театралничене. И съответно усети как чувството му за вина лекичко се посмали. Така че продължи да реди масата, без дума да каже.

Вечерята мина в мълчание. Уведоменият за семейната новина Пол гледаше ужасен, едва ли не очакващ баща му да стовари върху му цялата вина за случилото се. Саймън сдъвка първото ястие с изражението на мъченик християнин — ранен, но очакващ с достойнство незаслуженото гонение, обаче:

— Ще платя на някого да му изкара мазното лице на тоя гад през тила му — избухна, докато се тъпчеше с ябълкова сладоледена шарлота, а на семейството му стана ясно, че има предвид Хауърд Молисън.

— Чу ли, че на сайта се е появило ново съобщение? — попита задъхана Рут. — Не си единствената им мишена, Сай. Шър… някой в работата ми го каза. Същият автор — Призрака на Бари Феърбрадър — написал нещо ужасно по адрес на доктор Джаванда. Хауърд и Шърли се принудили да викнат някакъв специалист, а той установил, че пишещият се логвал с потребителското име и паролата на Бари Феърбрадър, така че за всеки случай ги премахнали… от базата данни или каквото му викат там…

— Да, ама това няма да ме върне на шибаната ми работа.

Рут не посмя да отвори повече уста в продължение на няколко минути.

Андрю силно се притесни от думите на майка му. Не стига, че са почнали да издирват кой е Призрака на Бари Феърбрадър, ами и някой друг е последвал примера му.

Кой друг, освен Фатс обаче би се сетил да се логне с данните на Бари Феърбрадър? Но пък за какво му е на Фатс да се заяжда с доктор Джаванда? Или за него това е просто още един начин да бръкне на Сухвиндер? Нещо хич не му се връзваше на Андрю…

— На тебе какво ти е бе? — излая му Саймън през масата.

— Нищо — измънка Андрю, после се коригира: — Шокиран съм… заради работата ти, значи…

— О, господинът е шокиран? — кресна Саймън, при което Пол изтърва лъжичката си и се окапа със сладолед. — (Вземи да се почистиш, Полина, педалче такова!) Ами така е в реалния свят, Пъпчо! — продължи да вика на Андрю. — Всеки гледа как да те преебе! Така че ти — и посочи през масата първородния си син — утре хич не си прави труда да се прибираш, ако не си научил нещо гадно за Молисън, ясно ли ти е!

— Сай…

Саймън се отблъсна назад от масата, запокити лъжичката си, която отскочи с дрънчене от пода, и излезе гневен от стаята, като затръшна вратата след себе си. Андрю зачака да чуе неизбежното и не бе ни най-малко разочарован.

— Ужасно е шокиран, горкият — зашепна разстроената Рут на синовете си. — Като си помислите колко години блъска за тая фирма… а сега се притеснява как ще се грижи за всички нас…

Когато в шест и половина на следващата сутрин иззвъня будилникът, Андрю само след секунди го изключи и буквално скочи от леглото. Изпаднал направо в коледно настроение, изми се и се облече за нула време, след което посвети четирийсет минути на косата и лицето си, като капваше миниатюрни капчици фон дьо тен върху най-видимите си пъпки.

Нямаше да се учуди, ако Саймън го беше причакал в коридора; успя все пак да мине безпрепятствено на пръсти покрай стаята на родителите си и след една съвсем бърза закуска избута бегача на Саймън от гаража и се спусна по хълма към Пагфърд.

Имаше лека утринна мъгла, която обаче предвещаваше слънчев ден. Щорите на гастронома все още не бяха вдигнати, но вратата издрънча и се поддаде на тласъка му.

— Не оттам! — кресна му Хауърд и се заклати към него. — За теб входът е отзад! Остави си колелото до кофите за боклук, не ща да го виждам отпред!

Задната страна на гастронома, до която се стигаше по тесен проход, представляваше усойно, постлано с калдъръм дворче, заградено с високи стени, навеси с боклукчийски кофи с промишлени размери и капак, под който стръмни стъпала водеха към зимника.

— Виж там къде ще си го заключиш с веригата, само да не пречи — каза Хауърд, появил се през задната врата, задъхан и със запотено лице. Андрю взе да се бори с катинарчето на веригата, а Хауърд обърса с престилката потта от челото си.

— Добре, почваме от зимника — каза, след като Андрю си заключи велосипеда. И му посочи металния капак: — Слез долу да се запознаеш с разположението му.

Надвеси се над отвора да гледа как Андрю слиза по стълбите. Самият Хауърд от години не беше в състояние да слезе в собствения си зимник. Вместо него по стълбите слизаше и се качваше със залитане по два-три пъти седмично Морийн; но сега, след като го бяха заредили със стока за кафето, нямаше как да минат без по-млади нозе.

— Хубаво се огледай — викна на изчезналия от погледа Андрю. — Виждаш ли къде сме подредили сладкишите и печивата? А чувалите с несмляно кафе и кашоните с чаените торбички? А в ъгъла — ролките тоалетна хартия и найлоновите торби за боклук?

— Да — отекна гласът на Андрю из дълбините.

— Можеш да ми викаш „господин Молисън“ — подсказа му Хауърд с леко вкисната нотка в дрезгавия си глас.

Долу в зимника Андрю се зачуди дали се предполага моментално да започне.

— Окей… господин Молисън.

Но понеже му прозвуча саркастично, побърза да коригира впечатлението с учтив въпрос:

— А какво има в тези големи шкафове?

— Ами виж там — рече нетърпеливо Хауърд. — Нали затова слезе. Да изучиш кое къде е.

Хауърд слушаше приглушените шумове от отварянето на тежките врати и наум се молеше момчето да не излезе глупаво или да чака постоянно да му се казва какво да прави. Хауърд усещаше астмата си с особена сила от сутринта; наситеността на полени във въздуха беше необичайно висока за сезона, а на всичко отгоре го мъчеше и всичката допълнителна работа, както и вълненията и дребните ядове покрай откриването. Ако продължава така да се поти, ще се наложи да се обади на Шърли да му донесе нова риза, преди да отворят.

— И камиончето дойде! — викна Хауърд, след като чу ръмжането на двигател в далечния край на прохода. — Качвай се! Трябва веднага да го разтовариш и да свалиш всичко в мазето, разбра ли? И ми донеси два галона мляко за кафенето. Разбра ли?

— Да… господин Молисън — долетя отдолу гласът на Андрю.

Хауърд се прибра бавно да вземе инхалатора от сакото си, което висеше в стаичката за персонала зад щанда за деликатеси. Вдиша дълбоко няколко пъти и веднага почувства подобрение. Пак избърса лице с престилката и седна да си почине на един от скърцащите столове.

Откакто ходи да го прегледат заради сърбежите, Хауърд на няколко пъти се сещаше за думите на доктор Джаванда по повод на килограмите му — че оттам идвали всичките му здравни проблеми.

Глупости, естествено. Ами синът на Хъбардови — дълъг като точилка, ама и той с ужасна астма. Хауърд, откакто се помнеше, си беше едър. Единствено на много малкото на брой снимки, на които се виждаше и баща му, напуснал семейството, когато Хауърд беше още на четири-пет годинки, беше само закръгленичък. Но след като баща му ги заряза, майка му го настани начело на масата, между себе си и баба му, и се обиждаше, ако откажеше да му сипят допълнително. А той от своя страна взе да нараства със стабилни темпове и запълваше все повече пространството между двете жени; още на дванайсет бе достигнал теглото на напусналия ги баща. Оттогава му беше останала асоциативната връзка между добрия апетит и мъжествеността. Едрината му се превърна в едно от основните му качества, изградена с огромно удоволствие от двете жени, които го обичаха, а оная скопяваща самочувствието на човека Бръмбезспир в типично неин стил искаше да му го отнеме.

В определени моменти обаче, когато го обземеше слабост и се затрудняха дишането и движенията му, Хауърд усещаше и страх. Тя, Шърли, може да си се преструва, че животът му изобщо не е бил в опасност, но той много добре си спомня безкрайните нощи в болницата, след като му направиха байпаса, когато сън не го ловеше от страх сърцето му да не вземе да спре. А щом видеше Викрам Джаванда, се сещаше, че дългите му тънки пръсти в действителност са пипали голото му биещо сърце; и че сърдечността, от която преливаше при всяка поредна среща с него, бе всъщност противодействие на онзи примитивен, инстинктивен ужас. Тогава в болницата също му бяха казали, че трябва да отслабне, но той, така или иначе, вече беше изгубил по най-естествен път тринайсет кила заради отвратителните им манджи, а след като го изписаха, Шърли си науми наново да го угои…

Хауърд се заседя за още миг да се порадва на лекотата, с която дишаше благодарение на инхалатора. Днешният ден бе от особена важност за него. Точно преди трийсет и пет години бе въвел гастрономичния шик в Пагфърд с устрема на пътешественик от шестнайсети век, завърнал се с какви ли не вкусотии от другия край на света, а самият Пагфърд, след първоначална предпазливост, скоро бе взел да души любопитно и плахо в полистироловите му съдове. Домъчня му за покойната му майка, която сигурно щеше да се гордее безкрайно с него и с процъфтяващия му бизнес. Ех, защо не беше жива сега да види и кафето! Хауърд се изправи тежко на крака, взе ловджийското си каскетче от куката и внимателно го сложи на главата си в акт на себекоронясване.

Двете му нови сервитьорки пристигнаха заедно в осем и половина. А той им беше подготвил изненада.

— Заповядайте — рече и им подаде униформите — черни роклички с бели дантелени престилчици, точно както ги беше виждал във въображението си. — Би трябвало да ви станат. Морийн прецени на око кой номер ви трябва. И за нея има същия екип. — Гая едва удържа смеха си, когато Морийн се появи, усмихната, от гастронома със сандали „Д-р Шол“ върху черните си чорапи. Роклята й свършваше на пет сантиметра над сбръчканите й колене.

— Можете да се преоблечете в стаята за персонала, момичета — каза Морийн и им посочи току-що освободеното от Хауърд помещение.

Гая бе почнала да събува джинсите си до служебната тоалетна, когато забеляза изражението на Сухвиндер.

— Какво има, Сукс — попита.

Новоизмисленият прякор вдъхна на Сухвиндер смелостта да изкаже нещо, което при други обстоятелства щеше да премълчи.

— Не мога да облека това — прошепна.

— Защо? — попита Гая. — Добре ще ти стои.

Но черната рокля беше без ръкави.

— Не мога.

— Но за… Божичко! — рече Гая.

Сухвиндер бе вдигнала нагоре ръкавите на блузата си. От вътрешната страна и двете й ръце бяха покрити с грозни пресичащи се белези, а други, по-нови и по-ядни на вид прорези личаха между китката и лакътя й.

— Сукс — едва промълви Гая. — Каква е тая работа бе, девойко?

Но Сухвиндер само завъртя глава с насълзени очи.

Гая се замисли за миг, после каза:

— Измислих. Ела насам.

И взе да съблича тениската си с дълъг ръкав.

Някой блъсна силно вратата и незатвореното докрай резе поддаде: запотеният Андрю влезе наполовина, понесъл два тежки пакета с тоалетни хартии, преди да го възпре гневният вик на Гая. Той моментално заотстъпва назад и се спъна в Морийн.

— Преобличат се — рече му тя с кисел неодобрителен тон.

— Ама господин Молисън ми заръча да сложа това в служебната тоалетна.

Д’еба и копелето. Та тя бе само по сутиен и гащи. Почти всичко беше видял.

— Извинявайте — викна Андрю през затворената врата.

Цялото му лице пламтеше от силата на изчервяването.

— Чекиджия — измърмори Гая от другата страна. И подаде тениската си на Сухвиндер: — Облечи я под роклята.

— Той ще се усъмни.

— Няма значение. За другата седмица ще си намериш черна и ще изглеждаш все едно си с дълъг ръкав. А него все ще го излъжем нещо…

— Тя е с екзема — обяви Гая в мига, в който двете със Сухвиндер излязоха от служебната стая, напълно екипирани с рокли и престилчици. — По целите й ръце. Никак не изглежда приятно.

— Уф — рече Хауърд и хвърли бърз поглед на белите ръкави на тениската на Сухвиндер, преди да се върне пак към Гая, която бе точно толкова разкошна, колкото се беше надявал.

— За другата седмица ще си донеса черна — каза Сухвиндер, но не посмя да погледне Хауърд в очите.

— Хубаво — каза той и потупа леко Гая по кръста, да ги насочи към кафето. — Имайте готовност — провикна се към служителките си като цяло. — Моментът почти настъпи… Отвори вратите, ако обичаш, Морийн!

Първата групичка клиенти вече чакаше на тротоара, а табелата отвън гласеше: Откриване на „Медният чайник“ — днес! Първото кафе — безплатно!

Минаха цели часове, преди Андрю да успее пак да мерне Гая. Хауърд не го оставяше да спре дори за миг: сваляй и качвай тежки кашони с мляко и плодови сокове по стръмните стъпала до мазето, бърши пода в кухничката отзад. И почивката му за обяд се падна по-рано от тези на двете момичета. Зърна я чак когато Хауърд го викна при щанда на кафето и се размина само на сантиметри с Гая, която бе тръгнала в обратната посока, към служебната стаичка.

— Затрупани сме с клиентела, господин Прайс! — рече му бодро Хауърд. — Сложи си чиста престилка и забърши свободните маси, докато Гая обядва!

На маса до витрината седяха Майлс и Саманта Молисън с двете им дъщери и Шърли.

— Май много добре потръгна, а? — озърташе се Шърли. — Но какво, за бога, носи онова момиче Джаванда под роклята си?

— Бинтове? — опита се да познае Майлс, гледайки с присвити очи през помещението.

— Здравей, Сухвиндер! — провикна се Лекси, която я познаваше от началното училище.

— Недей да викаш, миличка — направи й Шърли забележка, при което Саманта настръхна.

В този момент иззад тезгяха се появи Морийн в черната къса рокля и дантелената престилчица, при което Шърли трупяса в кафето си.

— Леле-мале — изрече под сурдинка по повод на приближаващата се с грейнал поглед Морийн.

Че е така — така е, рече си наум Саманта. Морийн наистина изглежда като посмешище, особено редом с две шестнайсетгодишни момичета в същия екип, но в никакъв случай няма да направи удоволствие на Шърли, като се съгласи с нея. Извърна се демонстративно настрани и се загледа в младежа, който бършеше близките маси. Слабичък, но що-годе добре развит в раменете. Виждаше се как играят мускулите му под широката тениска. Направо да не повярва човек, че и дебелият задник на Майлс едно време беше толкова малък и стегнат — но в този момент момчето се извърна към светлината и тя забеляза акнето му.

— Никак не е зле, нали? — изграчи Морийн към Майлс. — Потокът от клиенти цял ден не спря.

— Чудесно, момичета — обърна се Майлс към семейството си. — Какво ще си поръчаме сега, че да допринесем към печалбите на дядо ви?

Саманта си поръча с безразличие някаква супа, а от гастронома пристигна с поклащане Хауърд — той, има-няма през десет минути, се появяваше в кафето да се здрависа с клиентите му и да провери как се трупат парите в касата.

— Фантастичен успех — рече на Майлс, докато се наместваше на масата им. — А на теб как ти се вижда, Сами? Ти досега не си идвала, нали? Какво ще кажеш за стенописа, а? А за порцелана?

— Ммм. Прекрасно — каза Саманта.

— Мислех си дали да не отпразнувам тук шейсет и петия си — почеса се разсеяно Хауърд по възпалението, което мехлемите на Парминдер все още не бяха излекували, — но ми се вижда възтесничко. Май ще е най-добре да го направим в Черковната зала.

— Кога, дядо? — обади се Лекси. — Аз канена ли съм?

— На двайсет и девети. А ти на колко стана? На шестнайсет ли? Разбира се, че си поканена — заяви щастливо Хауърд.

— На двайсет и девети ли? — сепна се Саманта. — Ама…

При което Шърли я изгледа остро.

— Хауърд от месеци наред планира това празненство. Откога все за него си приказваме.

— … точно тогава е концертът на Либи — допълни Саманта.

— Кой, онзи, училищният ли? — попита Хауърд.

— Не — намеси се Либи. — Мама ми взе билети за любимата ми група. Ще пеят в Лондон.

— И се налага аз да я придружа — заяви Саманта. — Изключено е да я пусна сама.

— Майката на Хариет каза, че може тя…

— Ако ще ходиш в Лондон, Либи, ще ходиш с мен.

— Двайсет и девети ли казваш? — изгледа я косо и Майлс. — Денят след изборите?

Саманта пусна онзи язвителен смях, който бе спестила на Морийн.

— Става дума за общинския съвет, Майлс. Да не очакваш, че ще правите пресконференции.

— Е, ще ни липсваш, Сами — каза Хауърд и се заизправя с помощта на облегалката й. — Аз да вървя тогава… Андрю, ти май нямаш повече работа тук… виж дали не трябва да качиш нещо от зимника.

Андрю се видя принуден да изчака до тезгяха отиващите и връщащите се от тоалетната хора. В това време Морийн товареше Сухвиндер с чинии със сандвичи.

— Как е майка ти? — попита тя неочаквано момичето, като че мисълта й беше хрумнала току-що.

— Добре е — каза Сухвиндер и се изчерви.

— Надявам се да не се е разстроила особено от оная гадост на уебсайта на съвета?

— Не е — отвърна Сухвиндер, а очите й се насълзиха.

Андрю излезе на влажното дворче, което в ранния следобед се бе постоплило от слънцето. Надяваше се да завари там и Гая, излязла на чист въздух, но тя сигурно се беше прибрала в служебната стая на гастронома. Разочарован, запали цигара. Но едва успя да опъне, когато от кафето изскочи Гая, довършваща обяда си с кен газирана напитка.

— Здравей — каза Андрю с пресъхнала изведнъж уста.

— Здрасти — отвърна му тя. И след две-три секунди: — Слушай, оня твой приятел що така се ебава със Сухвиндер? На лична основа ли го прави, или си е расист?

— Не е расист — рече Андрю.

Извади цигарата от устата си, напъна се да спре треперенето на ръцете си, пък и да измисли какво друго да й каже. Отразените от кофите за боклук слънчеви лъчи нагряваха потния му гръб; тази нейна близост в тази тясна черна рокличка направо го побъркваше, особено сега, след като бе мярнал какво има отдолу. Дръпна пак от цигарата и си даде сметка, че никога не е бил толкова замаян или жизнерадостен.

— Че тя какво толкова му е направила?

Извивката на ханша към фината талийка; изяществото на широките й пъстри очи над кена със спрайт. На Андрю му идеше да й каже: Ма’ни го това копеле. Само ми дай да те докосна и така ще го изтряскам…

В дворчето се появи и Сухвиндер и запримигва срещу слънцето; в тениската на Гая явно й беше неудобно и горещо.

— Той каза да влизаш — обърна се тя към Гая.

— Ще почака — отвърна хладнокръвно Гая. — Не съм си допила това. И няма и четирийсет минути, откакто излязох.

Андрю и Сухвиндер я съзерцаваха как си допива напитката и се възхищаваха на нейната арогантност и хубост.

— Оная дърта кучка нещо за майка ти ли ти разправяше преди малко? — попита Гая Сухвиндер.

Сухвиндер кимна.

— Понеже си мисля дали тъкмо неговият приятел — поде тя, приковала отново Андрю с поглед, а той реши, че ударението й върху „неговият“ е несъмнено еротично, при все че тя целеше да прозвучи подигравателно, — не е качил онова съобщение за майка ти на уебсайта.

— Няма начин — рече Андрю с леко разтреперан глас. — Онзи, който го е писал, се заяде и с моя старец. Преди две седмици.

— Какво? — не можа да повярва Гая. — Същият човек е писал нещо и за баща ти ли?

Той кимна, къпейки се в проявения от нея интерес.

— За някакви там кражби, нали? — попита придобилата изведнъж значителна смелост Сухвиндер.

— Ъхъ. За което вчера го уволниха. Така че — Андрю посрещна почти без примигване заслепителния поглед на Гая — не само нейната майка е пострадала.

— Ебаси ужасът — каза Гая, изсипа остатъка от кена и го хвърли в кофата. — Тука при вас е пълна лудница.