Джоан Роулинг
Вакантен пост (29)

I

Лудост

5.11 По силата на общото право, идиотите са лишени за постоянно от правната способност да гласуват, но лицата с нездрав ум имат правото да гласуват в моменти на просветление.

Чарлс Арнълд-Бейкър

Уредба на местната власт

(7-о изд.)

Саманта Молисън си купи всичките три дивидита на любимата младежка банда на Либи. Скри ги в чекмеджето с чорапи и чорапогащи до противозачатъчната си диафрагма. Имаше си и готова легенда, за в случай че Майлс случайно ги напипаше: приготвила ги бе за подарък на Либи. Понякога в магазина, където бизнесът бе по-замрял от всякога, ровеше из интернет за снимки на Джейк. И съвсем случайно, по време на едно от тези търсения — Джейк в костюм, но без риза, Джейк по джинси и бяло елече — откри, че след две седмици бандата има концерт на „Уембли“.

Една нейна приятелка от университета живееше в „Уест Илинг“. Ще преспят у тях, ще представи цялата работа като специален подарък за Либи, възможност за съвместно приятно изживяване. С най-силното истинско вълнение, което бе изпитвала от дълго време насам, Саманта успя да закупи два крайно скъпи билета за концерта. И се прибра вечерта грейнала с прекрасната си тайна, като връщащо се от среща момиче.

Майлс бе вече в кухнята, все още по костюм, с телефон в ръка. Посрещна я с втренчен в нея поглед, но изражението му бе някак си особено, трудноразбираемо.

— Какво? — попита с леко оправдателна нотка Саманта.

— Не мога да се свържа с баща ми — каза Майлс. — Проклетият му телефон е вечно зает. Някой е качил нов постинг.

А когато Саманта го изгледа с неразбиращ поглед, допълни с известна доза нетърпение:

— Призрака на Бари Феърбрадър! Ново съобщение! На уебсайта на съвета!

— О — рече Саманта и заразмотава шала си. — Сега разбирам.

— Ъхъ. Току-що на улицата срещнах Бети Роситър: заля ме с информация. Но във форума нищо няма. Сигурно майка ми е успяла да го свали. И дано е така, щото, ако Бръмбезспир наеме адвокат, тя ще е най-челната мишена.

— За Парминдер Джаванда ли е писало? — попита Саманта с умишлено небрежен тон. Не се заинтересува в какво са я обвинили: първо, да не е някоя любопитна дърта сврака като Шърли и Морийн, и второ, понеже смяташе, че вече й е известно — че Парминдер е причинила смъртта на старата Кат Уидън. Изчака все пак секунда-две, преди да попита леко развеселено: — Та какво казваш: че майка ти щяла да е челната мишена ли?

— Ами в качеството й на администратор на сайта тя носи отговорност, ако не свали всякакви там обидни или потенциално обидни изказвания. Имам чувството, че нито тя, нито баща ми схващат цялата сериозност на положението.

— Тъкмо ще имаш възможност да защитаваш майка си в съда. Тя много ще се изкефи.

Но Майлс не я чу — натискаше бутона за пренабиране и се ядосваше, че мобифонът на баща му продължава да е зает.

— Положението става съвсем сериозно — каза.

— Добре де, но докато нападаха Саймън Прайс, ти много се радваше. С какво сегашното е по-различно?

— Защото излиза, че кампанията се води срещу всички членове и кандидат-членове на съвета…

Саманта се извърна да не й види усмивката. Значи, най-малко му пукаше за Шърли.

— И защо смяташ, че някой ще седне да пише против теб? — попита го най-невинно. — Че какви тайни провинения криеш пък ти?

А щеше да си много по-интересен, ако ги имаше, глупак надут!

— Ами онова писмо?

— Кое?

— За бо… Нали мама и татко споменаха за някакво анонимно писмо по мой адрес! Че не съм достоен да заема мястото на Феърбрадър!

Саманта се заплесна по непривлекателното съдържание на фризера им, доволна, че отворената му врата крие от Майлс изражението на лицето й.

— Но си сигурен, че никой не държи някаква неподходяща информация за теб, така ли?

— Сигурен съм… но пък, от друга страна, не забравяй, че съм адвокат. Кой знае кой за какво може да ми има зъб? Подобни анонимни писания надали… тоест засега пишат само за противната страна, но може някой да реши да си отмъщава и… абе изобщо не ми харесва накъде вървят нещата.

— Ами това е то политиката, Майлс — рече започналата открито да се забавлява Саманта. — Мръсна работа.

Майлс излезе ядосан от стаята, но това никак не я трогна; мислите й се отнесоха към изваяни скули, извити вежди и яки, стегнати коремни мускули. Знаеше вече наизуст повечето му песни и можеше да му припява. И тишъртка с портрета на бандата ще си купи — е, и за Либи една, естествено. А Джейк ще полюлява ханш само на метри отпреде й — удоволствие, каквото от години не й се е случвало.

В същото време Хауърд крачеше напред-назад из затворения гастроном с притиснат към ухото мобифон. Щорите бяха пуснати, осветлението бе включено, оттатък арката Шърли и Морийн подготвяха кафето за предстоящото му откриване: разопаковаха порцелан и стъкла и клюкареха развълнувано в полушепот, с едно ухо към почти едносричния принос на Хауърд в разговора, който водеше.

— Да… мм, хмм… да…

— А тя направо беснее — разправяше Шърли. — Крещи и псува: „Веднага да го свалиш, мамка ти“. А аз й викам: „В момента го свалям, доктор Джаванда, но ще ти бъда благодарна, ако не ме псуваш“.

— Мен да ме беше напсувала, като нищо щях да го оставя да постои поне някой и друг час — обяви Морийн.

Шърли се подсмихна. По някаква случайност, тя точно тогава реши да си направи чаша чай, поради което анонимният постинг по адрес на Парминдер се задържа още четирийсет и пет минути на сайта, преди да го махне. Двете с Морийн бяха разнищили темата до кости; не че нямаше простор и за по-нататъшна дисекция, но успяха да задоволят поне първоначалната си необходимост. Затова Шърли бе впила отсега жаден поглед в бъдещето, в очакване как Парминдер ще реагира на публичното оповестяване на тайната й.

— Май няма начин тя да е писала онова за Саймън Прайс — отбеляза Морийн.

— Очевидно не е била тя — каза Шърли и взе да бърше сладките съдинки от синьо-бял порцелан, които беше избрала лично, пренебрегвайки предпочитанията на Морийн към розовото. Макар и неучастваща пряко в бизнеса, Шърли обичаше да напомня от време на време на Морийн, че все още упражнява огромно влияние в ролята си на съпруга на Хауърд.

— Да — говореше Хауърд по телефона. — Но няма ли да е по-удачно…? Мм, хмм…

— А кой е бил според теб? — заинтересува се Морийн.

— Нямам представа — отговори Шърли с благовъзпитан тон, сякаш подобна информация и подозрения са под достойнството й.

— Трябва да е някой, който познава и двете семейства — и Прайс, и Джаванда — заключи Морийн.

— Очевидно — повтори Шърли.

Хауърд най-после свърши разговора си.

— И Обри е на същото мнение — съобщи на двете жени още с влизането си, клатушкайки се, в кафето. В ръката си стискаше последния брой на „Ярвил енд Дистрикт Газет“. — Много слаба статия. Абсолютно слаба.

На двете жени им потрябваха няколко секунди, за да съобразят, че от тях се очаква да проявят интерес към публикуваната посмъртно в местния вестник статия на Бари Феърбрадър. Призракът му се оказваше далече по-интересен.

— О, да — схвана чевръсто Шърли. — И на мен ми се стори неубедителна, докато я четях.

— А и интервюто с Кристъл Уидън е голяма тъпотия — изсмя се Морийн. — Колко много си падала по изобразителното изкуство. Бас държа, че под това разбира драсканиците по чина й.

И Хауърд се засмя. Шърли намери повод да го загърби, като взе от тезгяха резервната спринцовка „Епипен“ на Андрю Прайс, която Рут бе оставила от сутринта в гастронома. Шърли бе проверила в любимия си медицински сайт какви са тези „Епипен“ и вече смяташе себе си за достатъчно компетентна да обясни как действа адреналинът. Но тъй като никой не я попита, остави бялото цилиндърче в шкафа и затръшна с все сила вратата му, та да прекъсне всякакви по-нататъшни остроумия от страна на Морийн.

Телефонът в лапата на Хауърд иззвъня.

— Да, ало? А, Майлс, да… да, чухме вече… Майка ти го е видяла още сутринта… — И се засмя. — Да, вече го е свалила… Не знам… Мисля, че вчера са го качили… Е, чак дотам не бих стигнал… Все пак Бръмбезспир я познаваме от години…

Но колкото повече слушаше Майлс, толкова повече губеше веселостта си Хауърд. Така че след време каза:

— Аха… да, разбирам. Да. Не, не го е разглеждала от тази гледна… Изглежда, ще трябва да потърсим някой да се погрижи за сигурността…

Тримата в гастронома не обърнаха внимание на шума от минаващата през смрачаващия се площад кола, затова пък водачът й мярна през кремавите щори огромния силует на Хауърд Молисън. Гавин натисна докрай газта. Бързаше към Мери, чието отчаяние беше уловил по телефона:

— Кой върши това? Кой? Кой може чак толкова да ме мрази?

— Никой не те мрази — каза й той. — Не виждам как може някой да те мрази. Чакай… Сега идвам.

Паркира пред къщата, затръшна вратата и се втурна по алеята. Тя му отвори още преди да е почукал. Очите й пак бяха подпухнали от рев, а дългият до пода вълнен халат съвсем я смаляваше. Изобщо нямаше прелъстителен вид — напротив, беше пълна антитеза на аленото кимоно на Кей, но самата ежедневност и размъкнатост на халата му внушаваха ново ниво на интимност.

Четирите й деца бяха във всекидневната, така че тя го покани с жест в кухнята.

— Те знаят ли? — попита я.

— Само Фъргъс. Чул в училище. Помолих го да не казва на останалите. Честно казано, Гавин… съвсем останах без сили. Цялата тази злоба…

— Но нали не е истина? — попита, но любопитството му в крайна сметка надделя: — Или е?

— Не! — отрече тя възмутена. — Тоест… Не знам… Не я познавам чак дотолкова. Но да изкарват, че той го казва… Да му приписват думи… Толкова ли не разбират на мен какво може да ми е?

И пак ревна. Той реши, че не е редно да я прегръща, така както е по халат, и добре, че не го стори, понеже само след секунда в кухнята влезе осемнайсетгодишният Фъргъс.

— Здравей, Гав.

Момчето имаше уморен вид и изглеждаше по-възрастно от годините си. Пред очите на Гавин прегърна Мери през раменете, а тя опря глава в рамото му и по детски обърса очи в размъкнатия си ръкав.

— Според мен не е един и същ човек — обяви Фъргъс без всякакво предисловие. — Имах възможност да го огледам наново. Стилът на изложение е съвсем различен.

Качил го беше на мобилния си телефон и взе да чете на глас:

— Общинският съветник д-р Парминдер Джаванда, която се прави на толкова загрижена за местните бедни и бедстващи, винаги се е ръководила от една тайна подбуда. До моята смърт…

— Фъргъс, престани, моля ти се — захлупи лице върху кухненската маса Мери. — Не мога повече. Най-честно ти казвам. А пък и тази негова статия в днешния вестник.

Закри лице с длани и тихо зарида, а в същото време Гавин забеляза броя на „Ярвил енд Дистрикт Газет“ до нея. Никога не го четеше. Без да я пита или да й го предложи, се отправи към шкафа да й налее нещо за пиене.

— Благодаря, Гав — каза приглушено тя, когато той набута чашата в ръката й.

— Възможно е да е Хауърд Молисън — изказа предположение Гавин и седна до нея. — Като знам какво беше мнението на Бари за него.

— Съмнявам се — бършеше очи Мери. — Прекалено просташко е. Той никога не действаше по този начин, докато Бари беше… — тук хлъцна — … жив. — След което заповяда рязко на сина си: — Веднага изхвърли този вестник, Фъргъс.

Младежът гледаше объркано и обидено.

— Но там е татковата…

— Изхвърли го! — повтори Мери с лек пристъп на истерия в гласа й. — Винаги мога да я прочета на компютъра, ако ми е толкова зор. Последното, което направи приживе… на годишнината от сватбата ни!

Фъргъс взе вестника от масата и задържа за секунди поглед върху майка си, която пак захлупи лице в дланите си. После хвърли едно око и на Гавин и излезе с вестника в ръка.

По някое време Гавин стигна до извода, че Фъргъс, явно, няма да се върне, и си позволи да погали утешително Мери под лакътя. Поседяха безмълвно, но Гавин се чувстваше много по-щастлив заради липсата на вестника от масата.