Джоан Роулинг
Вакантен пост (23)

VI

Неща, отречени и недоизказани, неща, скрити и маскирани.

Калната река Ор се пенеше над останките от крадения компютър, изхвърлен в полунощ от стария каменен мост. Саймън се яви на работа, накуцвайки заради счупения си пръст, и разправяше на всички, че се е хлъзнал по градинската пътека. Рут наложи лед на контузиите си и ги прикри неумело с помощта на стара тубичка с фон дьо тен; устната на Андрю хвана коричка като на Дейн Тъли, а носът на Пол протече наново в автобуса, та му се наложи още с пристигането си да отиде при училищната медицинска сестра.

Излязлата на пазар в Ярвил Шърли Молисън успя да отговори на многократните търсения по телефона от страна на Рут чак късно следобед, а по това време синовете на Рут вече се бяха прибрали от училище. Андрю изслуша едната страна на разговора им от най-долните стъпала пред всекидневната. Ясно му беше, че Рут се мъчи да разреши проблема, преди Саймън да се е върнал, тъй като не беше никак изключено Саймън да дръпне слушалката от ръката й и да започне да крещи на приятелката й и да я псува.

— … нищо друго, освен глупави лъжи — обясняваше бодро Рут, — но ще сме ти много благодарни, ако го свалиш, Шърли.

Андрю се намръщи и възникна опасност завехналата му устна пак да се сцепи. Как може майка му да иска услуга от тая жена! Колкото и нерационално да беше, него го беше вече яд, че постингът не е махнат още; и чак тогава се сети, че самият той го бе създал, самият той бе причината за всичко — и за подутото от бой лице на майка му, и за собствената му сцепена устна, и за атмосферата на ужас, която изпълваше дома им в очакване на завръщането на Саймън.

— Разбирам колко много си заета… — признаваше угоднически Рут, — но пък нали разбираш колко може да навреди на Саймън, ако хората го приемат…

Да, мислеше си Андрю, точно по този начин говори Рут и на Саймън в онези редки случаи, в които се чувства задължена да му се противопостави: раболепно, извинително, колебливо. Какво толкова й пречи да настои онази жена да снеме моментално постинга? Защо трябва вечно да е малодушна и да се оправдава? Защо не вземе да зареже баща му?

Винаги беше възприемал Рут като отделна, добра, неопетнена личност. Още като дете виждаше родителите си само в черно и бяло — единият лош и заплашителен, другата — добра, грижовна. Но с годините забелязваше, че все повече се дразни наум от умишлената слепота на Рут, от нескончаемата й апология на баща им, от непоклатимото й преклонение пред нейния фалшив идол.

Андрю чу как тя остави слушалката и довърши шумно слизането си по стълбите, засичайки се пред вратата на всекидневната с излизащата оттам Рут.

— С оная от уебсайта ли говори?

— Да. — Рут му прозвуча уморена. — Каза, че ще махне от сайта ония неща за татко ти, така че се надявам да сме приключили с цялата тази история.

Андрю си даваше сметка, че майка му е интелигентен човек, много по-полезна у дома им, отколкото несръчният им баща. Освен дето беше способна сама да си изкарва прехраната.

— Ами тя, като ти е толкова голяма приятелка, защо от самото начало не го е махнала? — влезе Андрю подире й в кухнята.

За пръв път, откакто се помнеше, съжалението му към Рут бе примесено и с едно чувство на безизходица, което прерастваше в гняв.

— Не й е стигнало времето — отсече Рут.

От удара на Саймън едното й око беше кървясало.

— Ти каза ли й, че като модератор на форума може да си има неприятности за това, че е допуснала появата на клевети? Това го учихме по информа…

— Казах ти вече: ще го махне — скара му се Рут.

Поне пред синовете си не се боеше да прояви характер. Дали защото не я удряха, или имаше някаква друга причина? Андрю си представяше, че и нейното лице боли така, както боли и неговото.

— Та кой според теб е написал всичко това за татко? — попита я най-безразсъдно.

А тя се извърна вбесена:

— Отде да знам. Но който и да е, е един отвратителен страхливец. Всеки човек си има тайни, които би желал да крие. Какво ще стане, ако и баща ти публикува в интернет онова, което знае за други хора? Той обаче не би си го и помислил.

— Понеже нарушава моралните му норми, така ли? — попита Андрю.

— Изобщо не познаваш баща си! — кресна му Рут с насълзени очи. — Махай се! Върви да си пишеш домашните! Не ме интересува! Не ща да те гледам!

Наложи се Андрю да се прибере в стаята си гладен, понеже беше тръгнал да намери нещо за ядене от кухнята; дълго лежа на леглото си и размишляваше дали не е постъпил ужасно глупаво с този постинг и до каква степен ще трябва Саймън да пребие някой член на семейството, за да осъзнае майка му, че той изобщо не притежава морални норми.

През това време в работния кабинет на бунгалото им, отдалечено на километър и половина от „Хилтоп Хаус“, Шърли Молисън се напъваше да се сети как се махат съобщения от форума. Нови постинги поначало толкова рядко се явяваха, че понякога ги оставяше да си стоят там цели три години. В един момент се сети, че когато се захвана със сайта, си беше съставила прост наръчник, изрови го от кантонерката в ъгъла и след няколко неуспешни опита успя да махне обвиненията срещу Саймън. Направи го единствено заради молбата на Рут, която й беше симпатична, а не понеже чувстваше някаква лична отговорност по случая.

Заличаването на постинга обаче не стигаше, за да премахне съдържанието му от съзнанието на онези, които страстно се вълнуваха от предстоящата надпревара за мястото на Бари. Парминдер Джаванда бе вече копирала посланието по адрес на Саймън Прайс върху собствения си компютър и непрекъснато го отваряше: изследваше всяко изречение поотделно така, както следовател оглежда влакънцата по труп, в търсене на следи от литературната ДНК на Хауърд Молисън. Колкото и да се беше старал да прикрие силно характерната си фразеология, нямаше как да не й се набият на очи надути фрази от рода на „бележи постижения в минимализиране на разходите“ и „да е полезен на съвета с многобройните си важни контакти“.

— Минда, ти просто не го познаваш този Саймън Прайс — каза Теса Уол. Двамата с Колин вечеряха със съпрузите Джаванда в кухнята на „Старият дом на свещеника“, а Парминдер ги подбра едва ли не от прага по въпроса за постинга. — Ужасно неприятна личност е, способен да разстрои когото си иска. Най-честно ти казвам: според мен не е Хауърд Молисън. Не мога да си го представя той да направи нещо толкова очебийно.

— Не се заблуждавай, Теса — отвърна Парминдер. — Хауърд ще преобърне земята, само и само да изберат Майлс. Бас държа, че следващият ще е Колин.

Теса забеляза как кокалчетата на Колин побеляха около вилицата и се ядоса на Парминдер, че приказва, без да обмисля предварително думите си. Та нали тя най-добре от всички знае в какво състояние е Колин. Нали тя му предписва прозака.

Седналият на края на масата Викрам мълчеше, а красивото му лице бе възприело естествена леко язвителна усмивка. Като всички други добре изглеждащи мъже, и Викрам въздействаше заплашително на Теса. Колкото Парминдер беше сред най-добрите й приятелки, толкова малко познаваше Викрам, който работеше извънредни часове и участваше много по-малко от съпругата си в делата на Пагфърд.

— Нали ти казах вече за дневния ред? — продължи да приказва Парминдер. — За следващото заседание. Той предлага да излезем с декларация за „Фийлдс“, която да внесем в ярвилската комисия, занимаваща се с преразглеждането на административните граници, а така също и резолюция относно изгонването на клиниката за наркомании от сегашната им сграда. Бърза да прокара всичко това, докато мястото на Бари е незаето.

През цялото това време Парминдер току скачаше от масата да носи разни неща, отваряше повече врати на шкафове, отколкото бе необходимо, разсейваше се и забравяше докъде е стигнала. Викрам следеше всяко нейно движение изпод гъстите си мигли.

— Обадих му се аз снощи на Хауърд — разправяше Парминдер — и му викам, че преди да гласуваме по такива важни въпроси, следва да изчакаме да се попълни бройката на съветниците. А той се изсмя, че нямало време за чакане. От Ярвил настоявали да чуят мнението ни преди началото на прегледа на границите. Мен ако ме питате обаче, него го е страх да не спечели Колин мястото на Бари, защото тогава много трудно ще си прокара мнението. Вече писах имейли на всички, които очаквам да гласуват с нас, с надеждата да го притиснем да отложи гласуванията поне до по-следващото заседание…

— „Призрака на Бари Феърбрадър“ — добави задъхано Парминдер. — Копеле мръсно. Да се възползва от смъртта на Бари, че да го победи. Е, няма да стане, ако ще да пукна.

На Теса й се стори, че устните на Викрам потрепнаха. Старите пагфърдци, предвождани от Хауърд Молисън, поначало прощаваха на Викрам същите прегрешения, които не можеха да забравят, когато принадлежаха на жена му — кафявия цвят на кожата, бързата мисъл и заможността (и в които ноздрите на Шърли Молисън вечно надушваха леко злорадство). А това не бе никак справедливо, ако питаха Теса: та нали Парминдер вреше и кипеше във всички пагфърдски дейности — училищни тържества и панаири на печивата за набиране на средства, местната клиника и общинския съвет, — и какво печелеше от това? Непреклонната омраза на старата пагфърдска гвардия. А в същото време ласкаеха и превъзнасяха, и говореха със собственическо одобрение за Викрам, който рядко се включваше или участваше в каквото и да било.

— Молисън страда от мания за величие — рече Парминдер, побутвайки нервно храната из чинията си. — Той е и грубиян, и грандоман.

Викрам положи ножа и вилицата си и се облегна на стола:

— В такъв случай защо се задоволява да е председател на общинския съвет, а не се кандидатира за окръжния?

— Защо ли? — озъби се Парминдер. — Защото за него Пагфърд е епицентърът на вселената. — Не разбираш ли? Не би сменил председателството на пагфърдския общински съвет дори ако му предложеха да стане министър-председател. Пък и за какво му е да се натиска да влиза в ярвилския съвет? Нали и там си има свой човек — Обри Фоли — който да прокарва важните точки. Затова сега са се настървили за тоя преглед на административните граници. И работят ръка за ръка.

Парминдер имаше чувството, че отсъствието на Бари витае като призрак над масата. Ако беше тук, щеше да разясни всичко на Викрам, че и да го разсмее: Бари имитираше до съвършенство говора на Хауърд, патешката му походка и внезапните му стомашно-чревни изригвания.

— Все й разправям, че абсолютно напразно се напряга — разправяше Викрам на Теса, която усети с ужас как се изчервява леко под погледа на черните му очи. — Като оня случай с глупавото оплакване на старата жена с емфиземата, нали знаеш за него?

— Да, Теса знае. И всички знаят. Точно по време на вечеря ли трябва да го обсъждаме? — сряза го Парминдер, после рипна и взе да раздига чиниите.

Теса понечи да й помогне, но Парминдер гневно й заповяда да си седне на мястото. А Викрам пусна на Теса лека усмивка на солидарност, от която нещо запърха из стомаха й. Нямаше как да не се сети, докато Парминдер шеташе около масата, че бракът на Викрам и Парминдер е бил уговорен.

(— По-скоро става дума за запознанство по семейна линия — разправяше й Парминдер в началото на дружбата им, сякаш оправдавайки се за нещо, което я бе подразнило в изражението на Теса. — Никой не те кара насила да се омъжиш, нали разбираш?

Но при други случаи й бе споменала какъв огромен натиск й оказвала майка й да се омъжи.

— Сикхите поначало са вманиачени на тема да изпоженят всичките си деца — разправяше огорчено Парминдер.)

Колин не изпита ни най-малкото съжаление, че му отмъкнаха чинията. Повдигаше му се още повече, отколкото когато пристигнаха с Теса. Толкова изолиран се чувстваше от тримата си сътрапезници, като да бе напъхан в сфера от дебело стъкло. Това усещане — че се движи затворен в гигантски мехур от тревоги и гледа как покрай него минават всичките му ужаси и закриват целия външен свят — му беше до болка познато.

Пък и Теса изобщо не му съчувстваше — с такова умишлено равнодушие и безчувственост се отнасяше към кампанията му да заеме поста на Бари. Съвместната вечеря трябваше да даде на Колин възможност да се допита до Парминдер относно листовките, които беше съставил и с които възнамеряваше да огласи кандидатурата си. Но ето че Теса отказваше да се включи и блокираше обсъждането на страха, който бавно го обземаше. Не му даваше да намери излаз.

В старанието си да подражава на равнодушието й и да й демонстрира, че ни най-малко не се поддава на самоналожения натиск, не й спомена за това, че през деня в училище му се бяха обадили от „Ярвил енд Дистрикт Газет“. Журналистката отсреща бе изявила желание да разговарят по повод на Кристъл Уидън.

Да не би да я е докоснал?

Колин уведоми жената, че училището няма никакви намерения да обсъжда своя ученичка и че към Кристъл следва да се обърнат посредством родителите й.

— Вече разговарях с Кристъл — каза гласът отсреща. — Исках само да чуя вашата…

Но той бе затворил вече телефона, а ужасът бе закрил всичко останало пред очите му.

За какво им е да говорят за Кристъл? Защо точно на него се обаждат? Какво всъщност беше сторил? Докосна ли я изобщо? Да не би да се е оплакала?

Психологът го бе научил да не се опитва нито да потвърждава, нито да отхвърля съдържанието на подобни мисли. От него се искаше единствено да отчете съществуването им, а после да продължи да живее най-нормално, при все че на него му идеше отвътре желание като да разчеше най-гадния сърбеж, който е изпитвал през живота си. Публичното разкриване на мръсните тайни на Саймън Прайс на сайта на съвета го бе сащисало: ужасът да не го разкрият, който диктуваше такава голяма част от досегашния му живот, изведнъж се сдоби с лице — с чертите на застаряващ херувим, притежател на демоничен ум, кипящ под ловджийското каскетче върху ситните сиви къдрици и надничащ иззад изпъкналите любопитни очи. Непрекъснато си спомняше приказките на Бари за страхотната стратегическа мисъл на собственика на гастронома и за сложната мрежа от съюзи, в която бе вплел шестнайсетте членове на пагфърдския общински съвет.

И често си беше представял как ще разбере, че е окончателно разкрит: пълна с недомлъвки статия във вестника; извърнати настрани лица, когато влезе в „Молисън енд Лоу“; привикване от директорката за поверителен разговор в кабинета й. Хиляди пъти бе виждал във въображението си собственото си падение: изваденият на показ срам, обвесен като звънец на прокажен около шията му, та никога повече никъде да не може да се скрие. Ще го уволнят. А може и в затвора да го пратят.

— Колин — тихичко го позова Теса; Викрам питаше дали да му налее още вино.

Много добре знаеше тя какво става зад това голямо, извито чело — не конкретно, но като тема, която го тревожеше постоянно от години. И си даваше сметка, че Колин просто не може другояче — такъв си е. Преди много години бе прочела една строфа на У. Б. Йейтс и бе отчела колко е истинна: „Неописуема мъка е скрита в сърцето на обичта“. Тогава се засмя на прочетеното и погали страницата, тъй като осъзна и че обича Колин, и че състраданието оформя голяма част от обичта й.

На моменти обаче търпението й се изчерпваше. Понякога и самата тя се нуждаеше от малко внимание и насърчение. Когато потвърдиха диагнозата й, че има диабет тип 2, Колин изпадна, както се и очакваше, в пълна паника, но след като успя най-после да го убеди, че не я заплашва скорошна смърт, се слиса от скоростта, с която той заряза темата и отново се потопи напълно в плановете за предизборната си кампания.

(Днес на закуска за пръв път реши сама да си премери кръвната захар с глюкомера, извади предварително напълнената игла и я заби в корема си. Заболя я много повече, отколкото когато това правеше Парминдер.

Фатс грабна купата си с корнфлейкс и се извъртя на стола си да я загърби, при което разплиска мляко по масата, по ръкава на униформената си риза и по пода на кухнята. После изплю корнфлейкса от устата си обратно в купата под преглътнатия вик на възмущение от страна на Колин и викна на майка си:

— Може ли да не го правиш, докато се храним, дявол го взел?

— Дръж се прилично и вежливо! — кресна му Колин. — Седни като човек! Избърши разлятото! Как смееш да държиш такъв език на майка си? Веднага й се извини!

Теса издърпа иглата прекалено бързо; взе да й тече кръв.

— Съжалявам, че от боденето ти на масата ми се повръща, Тес — каза Фатс изпод масата, където бършеше пода с кухненската ролка.

— Майка ти не се „боде“, а има заболяване! — кресна Колин. — И престани да й викаш „Тес“!

— Знам, че не обичаш игли, Стю — каза Теса, но очите й смъдяха; причинила си бе болка, освен това се разстрои и им се ядоса и на двамата — чувства, които и сега, вечерта, не бяха отшумели.)

Теса не можеше да се начуди как така Парминдер не цени загрижеността на Викрам. Нейният Колин никога не забелязваше, когато е под стрес. Току-виж излязло, че и от уговорените бракове има полза, рече си ядосана… майка ми в никакъв случай нямаше да ми избере точно Колин…

За десерт Парминдер заподава през масата купички с нарязани плодове. Теса се запита с лека подигравка какво ли щеше да предложи на друга гостенка, която няма диабет, после се утеши с мисълта за парчето шоколад, което я чакаше в хладилника у дома.

Парминдер, която бе приказвала петкратно повече от всеки друг през цялата вечер, сега взе да се оплаква от дъщеря си Сухвиндер. Вече беше споменала на Теса по телефона за вероломството й, но сега повтори всички подробности за сведение на останалите присъстващи:

— Сервитьорка при Хауърд Молисън! Не, наистина не мога да си го обясня това момиче. Но Викрам…

— Изобщо не разсъждават, Минда — проговори най-сетне Колин. — Тийнейджърска им работа. Нищо не ги вълнува. Всички са такива.

— Стига глупости, Колин — сряза го Теса. — Изобщо не са еднакви. Ние пък бихме се радвали, ако нашият Стю вземе, че си намери някаква работа в съботите… но сега-засега вероятността е нулева.

— … но Викрам няма нищо против — продължи упорито приказката си Парминдер. — Не виждал нищо лошо, нали така?

— Важното е да свиква да работи — отвърна с пренебрежение Викрам. — Така или иначе, няма да следва и в това няма нищо срамно. То, следването, не е за всеки. Отсега си я представям Джоли отрано омъжена и щастлива.

— Обаче келнерка…

— Е, не могат всички да са учени глави, не е ли така?

— Тя най-малко е учена глава — подхвана Парминдер, почти разтреперана от яд и напрежение. — Отвратителни оценки… никакви стремежи, никаква амбиция… сервитьорство… „дай да си го кажем честно — нямам никакви шансове да ме приемат в университет“… ами как ще те приемат с подобна нагласа… при Хауърд Молисън… о, той сигурно се е размазал от удоволствие — собствената ми дъщеря го умолява да я наеме на работа. Как е могла изобщо да не си помисли… Как е могла?

— И ти не би се зарадвала, ако Стю се хване на работа при някой като Молисън — каза Колин на Теса.

— Изобщо нямаше да ми мигне окото — рече Теса. — Щях само да се радвам, че е проявил някакъв трудов интерес. Защото засега поне не виждам да го вълнува друго, освен компютърните му игри и…

Но прехапа език, понеже Колин не знаеше, че Стюарт пуши, а Колин продължи:

— Всъщност Стюарт би постъпил точно по този начин. Ще влезе под кожата на някой, който знае, че не обичаме, само и само да ни ядоса. Това би го удовлетворило безкрайно.

— Какви ги приказваш, Колин? Сухвиндер изобщо не желае да ядоса Минда — каза Теса.

— Какво? И ти ли смяташ, че не съм права? — озъби се Парминдер на Теса.

— Не, не — отрече Теса, ужасена от скоростта, с която ги бяха въвлекли в семейната си разправия. — Искам само да кажа, че в Пагфърд няма кой знае колко работни места все пак.

— Но от какъв зор й е притрябвало изобщо да работи? — вдигна Парминдер ръце в израз на бясно отчаяние. — Нима не й даваме достатъчно пари?

— Нали знаеш, че си е друго, когато сам си ги изкараш — каза Теса.

Столът й гледаше към стена, която бе покрита със снимки на децата на семейство Джаванда. Често беше седяла на това място и бе преброила колко пъти се явява всяко от децата: Джасвант — осемнайсет; Раджпал — деветнайсет; Сухвиндер — девет. От цялата стена само една снимка увековечаваше лично постижение на Сухвиндер — снимката на гребния отбор на „Уинтърдаун“ от деня, в който бяха победили „Сейнт Ан“. Бари беше раздал на всички родители по едно специално увеличено копие: Сухвиндер и Кристъл Уидън бяха в средата на строилата се в една редица осморка, прегърнали се през раменете, възторжени и така подскачащи от радост, че и двете бяха излезли поразмазани.

Бари щеше да убеди Парминдер да погледне другояче на нещата, рече си Теса. Служеше за мост между майката и дъщерята, които и двете го обожаваха.

И не за пръв път Теса се запита колко ли по-различно щеше да е, ако беше родила сина им. Не й ли беше по-лесно сега да го възприема като самостоятелен индивид, отколкото, ако беше плът от плътта й и кръв от кръвта й? От претоварената й с глюкоза болна кръв…

От известно време Фатс беше престанал да й вика „мамо“. Преструваше се, че й е все едно, за да не ядосва излишно Колин; но колчем Фатс й кажеше „Теса“, все едно забиваше игла в сърцето й.

Четиримата доядоха студените си плодове в мълчание.