Джоан Роулинг
Вакантен пост (22)

V

Рут стоеше сама в осветената от лампата всекидневна, все още стиснала току-що положената върху вилката телефонна слушалка.

„Хилтоп Хаус“ бе малка и компактна стара постройка, в която присъствието на всеки от четиримата членове на семейство Прайс бе лесно доловимо по гласовете и стъпките им и по неприглушените звуци на отварящи се и затварящи се врати. По съскането и тракането на стария бойлер под стълбите Рут определи, че съпругът й е все още под душа. Изчакала бе Саймън да пусне горещата вода, преди да позвъни на Шърли, притеснена да не си помисли той, че дори молбата й по отношение на спринцовката „Епипен“ може да се смята за общуване с врага.

Семейният компютър стоеше в ъгъла на всекидневната, да му е под око на Саймън, та да е сигурен, че никой не навърта големи сметки зад гърба му. Рут пусна слушалката и се отправи към клавиатурата.

Чакането да се появи сайтът на пагфърдския съвет й се стори безкрайно. Намести с треперещи пръсти очилата си за четене върху носа и заразглежда разните страници. Най-после попадна и на форума, където името на съпруга й буквално й се навря в очите с ужасния си черен шрифт на белия фон: Саймън Прайс — недостоен за съветник.

Кликна два пъти върху заглавието, появи се целият абзац и тя го прочете. Светът наоколо й взе да се върти.

— Боже мили — прошепна.

Бойлерът бе престанал да трака. Саймън сигурно вече си обличаше пижамата, която бе оставил да се стопли върху радиатора. Предварително бе пуснал завесите на всекидневната, бе включил аплиците и бе запалил камината, та като слезе, да се опъне на дивана и да гледа новините.

На Рут й беше пределно ясно, че няма как да не му каже. Изключено бе да си премълчи и да го остави сам да го открие: нямаше начин да го таи в душата си. Незнайно защо, изпитваше ужас и чувство за вина.

Чу го как слезе на бегом по стълбите, преди да се появи на вратата в синята си памучна поплинена пижама.

— Сай — прошепна му.

— Какво има? — мигновено се подразни той.

Ясно му стана, че се е случило нещо — че предстои напълно да се провали намисленото изтягане пред камината и телевизионните новини.

Посочи му монитора, затиснала с ръка устата си като малко момиченце. Ужасът й го зарази. Отиде и се втренчи в екрана. Четенето го затрудняваше. Оглеждаше най-внимателно, най-старателно всяка дума и всеки ред.

А като свърши, застина неподвижен и взе да предъвква видяното и да прехвърля наум списъка на възможните доносници: дъвчещия дъвка електрокарист, когото заряза във „Фийлдс“, когато прибираха новия компютър; Джим и Томи, които тайно вършеха уредените от него частни услуги срещу заплащане в брой на ръка. Сто на сто някой от печатницата се е раздрънкал. В гърдите му гневът се сблъска със страха и се получи експлозивна реакция.

Отиде до основата на стълбището и се провикна:

— Ей, вие двамата! ВЕДНАГА слизайте!

Ръката на Рут още беше пред устата й. Прищя му се най-садистично да я махне с удар оттам, да й каже да се стегне, майка й д’еба, та нали той е затънал в лайната, а не тя.

Андрю слезе пръв, следван от Пол. Андрю забеляза герба на пагфърдския общински съвет на екрана и ръката пред устата на майка му. Докато пристъпваше бос по стария мокет, имаше чувството, че извършва свободно падане със строшен асансьор.

— Някой — обяви Саймън с втренчен в синовете му поглед — се е разприказвал за неща, които съм споменал в тая къща.

Пол беше слязъл с тетрадката си за упражнения по химия и сега я стискаше като молитвеник. А Андрю не откъсваше очи от баща си, стараейки се да запази изражението си на смесица от объркване и любопитство.

— Искам да знам кой е разправял по хората, че имаме краден компютър — изсъска Саймън.

— Не съм аз — каза Андрю.

Пол гледаше малко тъпо в баща си, мъчейки се да смели въпроса му. Андрю се замоли наум брат му да проговори най-сетне. Защо беше толкова муден в приказките си?

— Е? — изръмжа Саймън по посока на Пол.

— Мисля, че не съм…

— Мислиш, че не си? Мислиш, че не си казал никому, така ли?

— Ами мисля, че никому не съм…

— Ау, колко интересно — рече Саймън, докато крачеше напред-назад пред Пол. — Страшно интересно.

И с един удар изби тетрадката на Пол от ръцете му.

— Напъни си трътката бе, лайнар никакъв — изръмжа. — Напъни си тъпото мозъче. Споменавал ли си пред някого, че имаме краден компютър?

— Не, че е краден — заоправдава се Пол. — На никого не съм казвал… изобщо не съм споменавал, че имаме нов компютър.

— Ясно — каза Саймън. — Новината, значи, се е разпространила от само себе си, като магия, така ли?

И посочи екрана.

— Някой си е отворил плювалника! — кресна. — Щото в интернет го пише, да му еба майката! А пък аз ще имам луд късмет, ако… не… ме… изхвърлят… от… работа!

И при всяка от последните шест думи удряше Пол по главата с юмрук. Пол се сви и отдръпна назад; от лявата му ноздра се процеди черна течност — по няколко пъти седмично получаваше кръвотечение от носа.

— Ами ти ма? — изрева Саймън към жена си, която се бе смразила до компютъра с ококорени иззад очилата очи и с притисната като яшмак длан върху устата. — Да не си клюкарила ти, д’еба мама ти?

Рут отпуши устата си.

— Не съм, Сай — прошепна. — Единствено на Шърли споменах, че имаме нов компютър… но тя никога…

Ох, глупава жено, тъпа шибана жено, за какво му го рече това?

— Какво, какво? — попита тихичко Саймън.

— Само на Шърли споменах — заскимтя Рут. — Но не й казах, че е краден, Сай. Стана дума само, че си го донесъл у дома…

— Ами да! Само тя го е направила, мамка й мръсна! — изрева Саймън, а гласът му се покачи в писък. — Нейният шибан син се кандидатира за вакантния пост, а за нея това е добре дошло, за да ми види сметката!

— Ама точно тя ми го каза преди малко, Сай. Щеше ли да ми каже, ако тя…

Той скочи към нея и я зашлеви по лицето — точно така, както му идеше да го направи още като видя тъпата й наплашена физиономия; очилата й се завъртяха във въздуха и се разбиха в етажерката с книги; изтресе я втори път и тя се блъсна в компютърната маса, която с такава гордост беше закупила с първата си месечна заплата от „Саутуест Дженерал“.

Андрю се беше зарекъл: задвижи се като в забавен каданс, а всичко наоколо му се струваше студено, лепкаво и леко нереално.

— Няма да я удряш — рече и се напъха между двамата си родители. — Да не си…

Предният му зъб разцепи устната му, запратена насреща му от пестника на Саймън, а самият той падна възнак на проснатата върху клавиатурата му майка; Саймън замахна повторно, но успя да удари само вдигнатите пред лицето ръце на Андрю; големият му син се мъчеше да стане от рухналата, драпаща майка, а пощурелият Саймън ги удряше, където свари…

— Ти ли ще ми кажеш какво да правя бе, сополанко насран, пикливо копеленце такова…

Андрю се свлече на колене, за да се измъкне, при което Саймън го изрита в ребрата. Чу как Пол моли безсилно баща им: „Недей!“.

Кракът на Саймън полетя отново към гръдния му кош, но Андрю успя да се извърти; пръстите на Саймън се забиха в зиданата камина и той изведнъж започна най-абсурдно да вие от болка.

Андрю издрапа настрани; Саймън стискаше върха на ходилото си, подскачаше на другия си крак и псуваше пискливо; Рут се бе свлякла на въртящия се стол и ридаеше в дланите си. Андрю се изправи на крака; усещаше вкуса на собствената си кръв.

— Всеки може да се е разприказвал за компютъра — рече запъхтяно, готов за още бой; сега, след като се беше почнало, се чувстваше някак си по-смел; много по-зле му се отразяваше самото чакане, да гледа как челюстта на Саймън се издава напред, а в гласа му назрява подтикът към насилие. — Нали сам каза, че набили някакъв охранител. Все се е намерил някой. Но не сме ние…

— Млъкни бе, шибано лайно. Заради теб си счупих палеца! — тръшна се стенещият Саймън на едно от креслата, без да пуска крака си.

Май очакваше да му съчувстват.

А Андрю си представи как хваща пистолет и гръмва в лицето на Саймън, как физиономията му се пръсва, а мозъкът му се размазва по стените.

— О, на Полина пак й е дошъл мензисът! — кресна Саймън на по-малкия си син, който бе стиснал с пръсти носа си да спре кръвотечението. — Махай се от мокета бе, путьо. Ще го лекьосаш, педерастче такова!

Пол хукна навън. Андрю притисна долния край на тениската върху щипещата го устна.

— Ами тия странични поръчки за пари в брой? — изхлипа Рут. Бузата й още розовееше от удара, а сълзите капеха по брадичката й. Андрю адски мразеше да я вижда така унизена и жалка; но до голяма степен я мразеше и самата нея за това, че сама се беше насадила на пачи яйца, когато и на най-големия идиот му беше ясно, че… — Тук пише, че си вършел и тайни поръчки срещу заплащане в брой. Ама Шърли няма как да знае за тях, нали? Значи, го е писал някой от печатницата. Нали ти виках, Сай, да не се хващаш на тия работи, знаеш какъв страх те гони, като ги вършиш…

— Я трай ма, виеща краво, като харчеше паричките, не ревеше! — кресна Саймън, а челюстта му пак щръкна напред; на Андрю му идеше и той да кресне на майка си да млъкне — дрънкаше точно тогава, когато за всеки идиот бе видно, че трябва да си трае, а мълчеше тъкмо тогава, когато от обаждането й би имало някаква полза; така и не проумя разликата и все се навираше на шамарите.

През следващата минута никой не проговори. Рут попиваше очи с опакото на ръката си и от време на време подсмърчаше. Стиснал зъби и дишащ тежко, Саймън масажираше палеца на крака си. Андрю ближеше кръвта от парещата го устна и усещаше как почна да се подува.

— Не ми мърда уволнението, да му еба майката — рече Саймън и се озърна с див поглед, като да не е пропуснал случайно да удари някого. — И без това все говорят за шибани съкращения. Тоя път няма да ми се размине. Тоя път…

Перна нощната лампа, но тя само се отърколи от малката масичка и падна на пода, без да се строши. Той я грабна повторно, изскубна кабела от контакта, вдигна я над главата си и я запокити по Андрю, който успя да се приведе овреме.

— Кой се е разприказвал, мамичката му? — кресна Саймън, а основата на лампата се разби в стената. — Някой се е раздрънкал, д’еба!

— Не ти ли стана ясно, че е някое копеле от печатницата? — викна в отговор Андрю; устната му беше надебеляла и пулсираше и я усещаше като резен от мандарина. — Ти к’во мислиш, че не сме се научили досега да си мълчим ли?

Все едно се мъчеше да разгадае какво става в мозъка на някой див звяр. Виждаше как мускулите по челюстта на баща му работят, но в същото време усещаше как обмисля казаното от Андрю.

— Кога е качено това? — изрева към Рут. — Погледни ма! На коя дата е писано?

Сега, след като очилата й бяха счупени, тя навря подсмърчащия си нос на сантиметри от екрана.

— На петнайсти — прошепна.

— Петнайсти… неделя — рече Саймън. — Нали неделя беше?

Нито Андрю, нито Рут си направиха труда да го поправят. Андрю не можеше да повярва на късмета си; но и не му се вярваше да трае дълго.

— Неделя — каза Саймън, — значи, всеки може да… ох, д’еба и тоя пръст! — кресна, докато ставаше, после закуцука пресилено към Рут. — Бягай оттука!

Тя набързо освободи стола и го загледа как пак чете абзаца. А той не спираше да пръхти като животно, което се мъчи да прочисти дихателните си пътища. В това време Андрю си мислеше, че ако имаше някоя жица подръка, като нищо можеше да му направи една гарота, така както беше седнал там.

— Някой от работата е надушил всичко това — рече Саймън, сякаш изводът току-що му е хрумнал, а не му беше налаган от жена му и сина му от сума ти време.

Положи пръсти върху клавиатурата и се извърна към Андрю:

— Как да го махна?

— Какво?

— Нали ти учиш тия шибани компютри бе? Кажи сега как да го махна!

— Не можеш… не е възможно — отвърна Андрю. — Трябват ти администраторски права.

— Ами задай си ги тия права де — каза Саймън, скочи от въртящия се стол и направи знак на Андрю да седне.

— Не мога да стана админ — каза Андрю. Страх го беше, че Саймън се помпа за повторен рунд насилие. — Не знам нито потребителското име, нито паролата.

— Абе ти изобщо за какво ставаш, питам се?

Куцукайки покрай Андрю, Саймън така го удари в средата на гръдната му кост, че пак го запрати към камината.

— Дай ми тоя телефон! — кресна на жена си и пак седна на креслото.

Рут взе телефона и го пренесе през стаята. Той го грабна от ръцете й и набра някакъв номер.

Андрю и Рут изчакаха смълчани Саймън да се обади първо на Джим, после и на Томи — двамата, с които изпълняваше поръчките след работно време в печатницата. Бесът му и подозрителността му към двамата му съучастници бяха предадени по линията под формата на сбити, кратки изречения, изпълнени с псувни.

Пол още го нямаше. Сигурно се мъчеше да спре кървенето от носа си или по-вероятно не смееше да се върне. Което според Андрю не беше никак разумно. Никой нямаше право да излиза без разрешението на Саймън.

След като приключи с разговорите, Саймън върна безмълвно телефона на Рут и тя бързо го отнесе обратно на стойката му.

А Саймън мислеше. През цялото време удареният му палец пулсираше, потеше се от жегата от камината, обливаше се в безсилен бяс. Боят, който бе хвърлил на жена си и сина си, ни най-малко не го притесняваше; сполетяло го бе нещо ужасно и бе напълно естествено ядът му да експлодира спрямо най-близките му; такъв е животът. А пък и тъпата кучка Рут, така или иначе, си беше признала, че е казала на Шърли…

В момента Саймън изграждаше своята верига от доказателства, така както според него се бяха случили. Някой путьо (а лично той подозира най-много оня дъвчещ електрокарист, който гневно го бе изгледал, когато Саймън го заеба във „Фийлдс“) се е раздрънкал по негов адрес пред Молисънови (което, колкото и нелогично да бе, се връзваше някак си с признанието на Рут, че е споменала за компютъра пред Шърли), при което те (Молисънови, властните на деня, мазните и подлите, треперещи да не изпуснат властчицата си) веднага са качили онова нещо на своя уебсайт (фактът, че сайтът се управлява от оная дърта крава Шърли, окончателно затвърди теорията му).

— Само твоята шибана приятелка го е направила, мамичката й — рече Саймън на ревящата му съпруга с треперещите джуки. — Тая шибана Шърли. Изключено е да е някой друг. Какво ли не би дала да ме махне, само и само да не преча на сина й. Тя е и никой друг.

— Но, Сай…

Мълчи ма, тъпа краво, млъкни, каза си наум Андрю.

— Ти още ли си на нейна страна ма? — изрева Саймън и понечи пак да стане.

— Не! — изпищя Рут, при което той се отпусна в креслото, благодарен, че не му се налага да натоварва пак туптящия от болка крак.

Управата на „Харкърт-Уолш“ хич няма да се зарадва, като чуе за извънредните поръчки, мислеше си Саймън. А нямаше да се учуди и ако гадните полицаи наминеха да хвърлят око на компютъра. Изпълни го стремеж към незабавни действия.

— Ти там! — посочи с пръст Андрю. — Изключваш тоя компютър и прибираш всичко — и кабели, и каквото друго има там. И идваш с мен.