Джоан Роулинг
Вакантен пост (21)

IV

— Много тъжно — каза Хауърд Молисън, полюлявайки се на пръсти пред камината си. — Много, много тъжно.

Морийн току-що им бе разказала за смъртта на Катерин Уидън; научила бе всичко малко по-рано същата вечер от приятелката си Карен рецепционистката, включително и за оплакването от внучката на Кат Уидън. Лицето й така се бе сбръчкало от удоволствие, че напомняше на вкиснатата Саманта на фъстък. Майлс издаваше общоприетите звукови изрази на изненада и съжаление, но Шърли бе вперила безизразно поглед в тавана — страшно мразеше Морийн да си присвоява светлината на прожекторите с новина, която по право й се полагаше тя първа да чуе.

— Майка ми познаваше някогашния им род — уведоми Хауърд Саманта, на която споменатият факт отдавна бе известен. — Били съседи на „Хоуп Стрийт“, Самата Кат била, общо взето, свястна жена. Домът й винаги блестял от чистота, а и тя работела почти до седемдесетгодишна възраст. Наистина Кат Уидън била стожер на обществото, независимо на какво е заприличало семейството й оттогава.

Хауърд обичаше да отдава всекиму заслуженото.

— Мъжът й останал безработен след закриването на стоманодобивния комбинат. Пияница от класа. Не бих казал, че на Кат животът й е бил лесен.

Саманта с голям труд запазваше израз на заинтересуваност, но за неин късмет Морийн го прекъсна.

— А пък от „Газет“ са подбрали доктор Джаванда! — изкудкудяка. — Представяте ли си на нея какво й е сега, като е на мушката им! Щото роднините й са бесни, а и как няма да са, като е била зарязана сам-сама цели три дни у тях си. Ти познаваш ли я, Хауърд? Някоя си Даниела Фаулър?

Шърли рипна и излезе гневно от стаята по престилка. А Саманта, подсмихвайки се, надигна чашата с вино.

— Да помислим, да помислим — каза Хауърд. Гордееше се с това, че познава едва ли не всеки жител на Пагфърд, макар повечето по-нови поколения от фамилията Уидън да бяха по-скоро част от Ярвил. — Не може да е дъщеря, понеже Кат имаше четирима синове. По-вероятно е да е внучка.

— Та тя настоява за разследване на случая — обяви Морийн. — Е, нямаше как да не се стигне дотук. Направо си беше писано. Лично аз дори съм изненадана, че не стана по-рано. Като помня как доктор Джаванда не предписа антибиотик на сина на Хъбърдови, та се наложи да лежи в болница от астма. Имате ли представа дали изобщо е практикувала в Индия, или…?

Шърли, която слушаше от кухнята и бъркаше соса, се подразни, както винаги, от начина, по който Морийн монополизираше разговора — или поне така формулираше Шърли нещата пред себе си. Зарече се да не се връща в дневната, докато Морийн не свърши приказките, и се отби в кабинета да провери предупредил ли е някой, че ще отсъства от следващото заседание на общинския съвет; понеже тя, като секретарка, вече съставяше дневния ред.

— Хауърд! Майлс! Бързо елате да видите!

Гласът на Шърли бе загубил обичайната си мека напевност и прозвуча пронизително.

Хауърд пристигна, поклащайки се, от всекидневната, следван от все още костюмирания след работа Майлс. Морийн закова като ловджийска хрътка кървясалите си очи под провисналите силно гримирани клепачи право в рамката на вратата; настървението й да разбере какво е открила или видяла Шърли буквално можеше да се докосне. Пръстите на Морийн — куп подути кокалчета, покрити с прозрачна петниста като на леопард кожа — плъзгаха разпятието и брачната й халка по верижката около врата й. Дълбоките бръчки, които се спускаха от ъгълчетата на устните й чак до брадичката, я караха да прилича, според Саманта, на куклата на някой вентрилок.

Защо си вечно тук?, попита Саманта силно наум по-възрастната жена. Колкото и да съм самотна, не мога да си се представя да живея в джоба на Хауърд и Шърли.

На Саманта буквално й се повдигна от отвращение. Идеше й да грабне прекалено топлата стая и така да я мачка в ръце, че да натроши на парченца и порцелановите съдове в чест на годишнините на кралските особи, и газовата камина, и поставените в позлатени рамки снимки на Майлс; после да запокити като някакъв небесен гюлетласкач цялата тази разруха заедно със затиснатата и пищяща в нея сбръчкана и изрисувана Морийн право към залеза. Във въображението й цялата изпонатрошена всекидневна и намиращата се в нея проклета бабичка прелетяваха през небосвода и накрая падаха в безбрежния океан, а Саманта оставаше сама, да се радва на спокойствие на безкрайния покой на вселената.

Прекарала бе поредния ужасен следобед, през който бе провела поредния плашещ я разговор със счетоводителя си, при все че на връщане с колата от Ярвил не успя да се сети за кой знае какви подробности. Щеше й се да се разтовари, като разкаже всичко на Майлс, но той само пусна куфарчето си на пода, разхлаби вратовръзката в преддверието и попита:

— Нали още не си почнала да готвиш за вечеря?

Подуши демонстративно въздуха, после сам си отговори:

— Е, не си. Което е чудесно, понеже сме канени у мама и татко. — И преди тя да изпротестира, обяви рязко: — Без никаква връзка със съвета. Ще обсъждаме как да посрещнем шейсет и петия рожден ден на татко.

Гневът й дойде едва ли не като облекчение, понеже замести притесненията и страховете й. Последва Майлс до колата, стиснала в обятията си чувството, че злоупотребяват с добрината й. Та когато на ъгъла с „Евъртри Кресънт“ той най-сетне се сети да я попита: „Как ти мина денят?“, тя му отговори:

— По абсолютно шибан фантастичен начин.

— Какво ли толкова е станало? — наруши тишината във всекидневната Морийн.

Саманта сви рамене. Типична Шърлина работа — вика само мъжете, а оставя жените в неведение; но пък и Саманта няма никакви намерения да направи кеф на свекърва си, като прояви и най-малък интерес.

Слонските стъпки на Хауърд изскърцаха по застланото с пътека дюшеме на преддверието. На Морийн ченето й беше провиснало от нетърпение.

— Бре, бре, бре! — прогърмя гласът на намъкващия се в дневната Хауърд.

— Проверявах на сайта на съвета дали ще има отсъстващи от заседанието — разправяше леко задъханата Шърли, която вървеше по петите му.

— Някой е качил обвинения спрямо Саймън Прайс — каза Майлс на Саманта, като се промуши покрай родителите си и се нагърби с ролята на конферансие.

— Какви обвинения? — запита Саманта.

— Прибирал крадени вещи — обяви Хауърд, твърдо връщайки се в центъра на вниманието, — и мамел шефовете си в печатницата.

Саманта отбеляза с удоволствие собствената си невъзмутимост. Имаше само най-бегла представа кой е този Саймън Прайс.

— Публикувани са под псевдоним — продължаваше Хауърд, — и то доста безвкусен такъв.

— Неприличен ли? — полюбопитства Саманта. — Нещо от рода на „Големия дебел хуй“ ли?

Смехът на Хауърд прокънтя из помещението, Морийн изпищя превзето от възмущение, но Майлс се смръщи, а Шърли доби вбесен вид.

— Е, не чак дотам, Сами, не — възпря я Хауърд. — Но са се нарекли „Призрака на Бари Феърбрадър“.

— О — каза Саманта и усмивката й се изпари.

Това вече беше прекалено. Все пак тя лично се бе намирала в линейката и беше гледала как набучват игли и тръбички в колабиралото тяло на Бари; тя лично бе присъствала на смъртта му под пластмасовата кислородна маска; помнеше как Мери се бе впила в ръката му, как стенеше и хлипаше.

— Това вече е гадно — заяви Морийн с отсенки на радост в жабешкия й глас. — Грозно е да пъхаш думи в устата на мъртвец. Да злоупотребяваш с чуждо име. Не е редно.

— Никак — потвърди Хауърд. Прекоси почти разсеяно стаята, взе бутилката вино и се върна да налее празната чаша на Саманта. — Но, изглежда, има някой на този свят, който не го е еня за добрия вкус, стига да елиминира Саймън Прайс като конкурент.

— Но като се замислиш, татко — намеси се Майлс, — не е ли по-логично да се нахвърлят на мен, а не на Прайс?

— А ти откъде знаеш, че не са, Майлс?

— В смисъл? — реагира светкавично Майлс.

— В смисъл — поде Хауърд, събрал върху себе си фокуса на всички очи, — че преди две-три седмици получих анонимно писмо за теб. Без нищо конкретно. Просто пишеше, че си недостоен да заемеш мястото на Феърбрадър. Никак не бих се изненадал, ако излезе, че и то е от същия автор. Нали усещаш общата им тема — Феърбрадър?

Саманта попрекали с ентусиазма при надигането на чашата си, та от двете страни на брадичката й се стекоха струйки вино — точно там, където след време щяха да се появят и нейните бръчки като на куклата на вентрилок. Обърса ги с ръкава си.

— И къде е това писмо? — попита Майлс, стремейки се да не изглежда разстроен.

— Пуснах го в шредера. Беше анонимно, така че не се брои.

— Не искахме да те притесняваме, скъпи — добави Шърли и потупа ръката на Майлс.

— Но, изглежда, нямат нищо конкретно срещу теб — успокои сина си Хауърд, — иначе щяха да изложат компромата си така, както са постъпили с Прайс.

— Жена му на Саймън Прайс е прекрасно момиче — каза Шърли с лека нотка на съжаление. — Дори мъжът й да е участвал в разни шашми, съмнявам се Рут да е знаела. Тя ми е приятелка от болницата — поясни Шърли на Морийн. — Извънщатна медицинска сестра.

— Няма да е първата съпруга, която не е надушила какво става под носа й — сряза я Морийн, надцаквайки вътрешната й осведоменост с житейската си мъдрост.

— Абсолютно нахалство: да използват името на Бари Феърбрадър! — продължи Шърли, като се престори, че не я е чула. — Без изобщо да си дадат сметка как това би наранило вдовицата му, семейството му. Важни са само собствените им цели и в тяхно име всичко са готови да пожертват.

— Но пък си личи с какво си имаме работа — каза Хауърд и се почеса замислено по гънката на шкембето си. — От стратегическа гледна точка обаче е много умно. От самото начало ми стана ясно, че тоя Прайс ще разцепи гласовете на поддръжниците на „Фийлдс“. Но и Бръмбезспир Бхуто не е вчерашна: моментално го е схванала и целта й ще е да го изхвърли при първа възможност.

— А може и да няма нищо общо с Парминдер и хората й — обади се Саманта. — Какво пречи да е от някого, когото не познаваме, но който има зъб на Саймън Прайс.

— Ех, и ти, Сам — изсмя се звънко Шърли и завъртя глава. — Личи си, че си само от вчера в политиката.

О, я си еби майката, Шърли.

— Защо им е притрябвало тогава да прибягнат до името на Бари Феърбрадър? — озъби се Майлс на жена си.

— Защото е публикувано на уебсайта. И става дума за овакантения от него пост все пак.

— И кой ще тръгне да рови из уебсайта на съвета за подобна информация? Не съм съгласен — обяви с пълна сериозност Майлс. — Това е работа на вътрешен човек.

Вътрешен човек… По някое време Либи разправяше на Саманта, че само в една капка блатна вода могат да се сместят хиляди микроскопични организъмчета. Гледай ги колко са тъпи само, разсъждаваше Саманта: изтъпанили се всичките пред сувенирния порцелан на Шърли, като че се намират в заседателната зала на министерския съвет на „Даунинг Стрийт“, мъдруват върху някаква си клюка на уебсайта на общинския съвет така, сякаш е част от някаква организирана предизборна кампания и има някакво огромно значение.

И Саманта най-умишлено и предизвикателно оттегли вниманието си от цялата тази пасмина. Зарея поглед през прозореца в ясното вечерно небе и се замисли за Джейк — мускулестия младеж от любимата банда на Либи. Днес през обедната почивка Саманта излезе да си купи сандвич и се върна с музикално списание, в което имаше интервю с Джейк и колегите му. И купища техни снимки.

— За Либи го вземам — спомена Саманта на помощничката си в магазина.

— Уау, скивай го тоя. Не бих го изритала от леглото си за това, че го е натрошил с препечен хляб — отвърна й Карли и посочи Джейк, гол до кръста, с вирната глава, под която се виждаше мощния му як врат. — О, ама той бил само на двайсет и една. Ще вземат да ме обвинят, че съм откраднала младенеца от люлката му.

Карли беше на двайсет и шест. Саманта изобщо не си направи труда да изчисли разликата между собствената си възраст и тази на Джейк. Изяде сандвича, прочете интервюто и проучи внимателно снимковия материал: Джейк сграбчил лост над главата си, с издути бицепси изпод ръкавите на черната тениска; Джейк с разкопчана бяла риза, с издялани като с длето коремни мускули над хлабавия колан на дънките.

Отпиваше от налятото й от Хауърд вино и зяпаше небето над живия плет от птиче грозде, окичил се с нежни розови цветчета — точно като цвета на зърната й, преди да потъмнеят и да се деформират от бременността и кърменето. И си се представи деветнайсетгодишна пред двайсет и една годишния Джейк: пак с тънка талия, с опънати извивки там, където трябва, и тя с мускулест, плосък корем, побрал се с лекота в белите й шорти трийсет и осми номер. Съвсем ясно си спомни какво чувстваше, седнала по тези шорти в скута на някой младеж, как усещаше напечения от слънцето груб дънков плат под голите си бедра и яките ръце около гъвкавия си кръст. Стори й се, че усеща топлия дъх на Джейк по врата си; представи си как се извръща да го погледне в сините му очи, съвсем близо до високите скули и стегнатата, изваяна уста…

— … в Черковната зала, а кетърингът ще е от „Бъкноулс“ — разправяше Хауърд. — Всички са поканени — и Обри, и Джулия — всички. Ако имаме късмет, празникът ни ще е двоен: ти ще си влязъл в съвета, аз ще съм се подмладил с още една година…

Саманта се чувстваше подпийнала и еблива. Няма ли най-после да седнат да вечерят? Забеляза, че Шърли я няма в стаята — дано е отишла да сервира храната.

Телефонът иззвъня до самия й лакът и я стресна. Преди някой да успее да реагира, Шърли долетя с шарена ръкавица за фурна върху едната си ръка и вдигна слушалката с другата.

— Две-две-пет-девет — извиси напевно глас. — А, ти ли си, Рут, миличка?

Хауърд, Майлс и Морийн наостриха уши. Шърли се извърна и прикова съпруга си с поглед, сякаш искаше да му предаде през очите си самия глас на Рут.

— Да — чуруликаше Шърли. — Да…

Намираща се най-близко до слушалката, Саманта чуваше другата жена, но не успяваше да схване думите й.

— Ама как така…?

Ченето на Морийн пак бе провиснало, та приличаше на някакво древно пиле — или евентуално на птеродактилче — зяпнало гладно за сдъвканата вест.

— Да, миличка, разбирам те… не, не би трябвало да ме затрудни… не, не, аз ще му обясня на Хауърд. Не, изобщо не ме притесняваш.

Лешниковите й очички не помръдваха от огромните, изскочили сини очи на Хауърд.

— Рут, скъпа — казваше Шърли, — не ща никак да те притеснявам, но случайно да си влизала днес в уебсайта на съвета?… Ами… не е никак приятно, но мисля, че е редно да ти го кажа… някой е качил нещо гадно по адрес на Саймън… да, да, и аз мисля, че ще е най-добре ти сама да си го прочетеш. Не бих желала… да, миличка. Добре. Надявам се да се видим в сряда. Да. Довиждане.

И Шърли остави слушалката.

— Не знаеше — заключи Майлс.

А Шърли му потвърди с глава.

— Тогава за какво се обаждаше?

— За сина си — обърна се Шърли към Хауърд. — Новият ви общ работник. Имал алергия от фъстъци.

— Браво бе — рече Хауърд. — И той тръгнал да работи в гастроном.

— Питаше дали ще е удобно да държите в хладилника спринцовка с адреналин, в случай че му стане нещо — продължи Шърли.

Морийн подсмъркна.

— Те, децата, какви ли не алергии имат напоследък.

Голата ръка на Шърли все още беше върху слушалката. Надяваше се подсъзнателно да усети как по линията от „Хилтоп Хаус“ надолу се стичат трусове.