Джоан Роулинг
Вакантен пост (20)

III

Гавин можеше да покани Мери и в офиса си да обсъдят последните писма, разменени със застрахователното дружество, но предпочете все пак да я посети у дома й. При това се постара да не си насрочва за всеки случай никакви други срещи за късния следобед — току-виж го поканила да остане и да похапне с нея, а тя беше фантастична готвачка.

Инстинктивното му отдръпване от голата й скръб се бе разсеяло в течение на редовните им контакти. Мери открай време му беше симпатична, но бледнееше пред Бари, когато попаднеха в една компания. При все че тя с нищо не показваше да има нещо против поверената й второстепенна роля; напротив, сякаш изпитваше удоволствие от възможността да разкрасява фона, да се смее весело на шегите на Бари и изобщо да се радва на това, че са заедно.

Понеже Гавин се съмняваше, че Кей се е примирявала някога с вменена й роля на втора цигулка. Докато сменяше нервно скоростите по стръмната „Нърч Роу“, Гавин реши, че Кей би се вбесила и от най-слабия намек, че би следвало да промени поведението си или да потисне възгледите си в името на удоволствието, щастието или самоувереността на своя партньор.

Съмняваше се да е имал в миналото толкова нещастни взаимоотношения като сегашните. Дори в предсмъртните гърчове на аферата му с Лиза се бяха наблюдавали временни примирия, весели моменти и внезапни затрогващи спомени за отминали добри времена. А ситуацията с Кей беше военновременна. Дотолкова, че понякога той не се сещаше, че помежду им трябва да съществува някаква нежност; а и тя изобщо дали го харесва поне мъничко?

Най-лошата им кавга по телефона стана в утрото след вечерята у Майлс и Саманта. В един момент Кей затръшна слушалката на Гавин и в продължение на двайсет и четири часа той живя с мисълта, че взаимоотношенията им са свършили, и въпреки че точно това желаеше, почувства по-скоро страх, отколкото облекчение. Във фантазиите му Кей просто изчезна обратно в Лондон, а в действителност тя се беше обвързала с Пагфърд с работата си и със записаната в „Уинтърдаун“ дъщеря. Така че съществуваше перспективата все някога да се срещнат из малкото градче. Нямаше да се учуди, ако разбереше, че тя вече е почнала да трови кладенеца с клюките против него; представи си как повтаря някои от нещата, които му беше казала по телефона, пред Саманта или пред оная досадна клюкарка в гастронома, от която му настръхваше кожата.

Изтръгнах дъщеря си от средата й, зарязах работата си и се пренесох заради теб, а ти ме третираш като проститутка, на която може и да не плащаш.

Мнозина биха казали, че е постъпил неправилно. И може би наистина не се беше държал както следва. Сто на сто се е стигнало до критичен момент, в който е трябвало да отстъпи, но той го е пропуснал.

Така че Гавин прекара целия си уикенд в разсъждения как би се чувствал човек, ако го възприемат като лошия. За пръв път изпадаше в подобно положение. След като Лиза го заряза, всички се държаха с него мило и съчувствено, особено Феърбрадърови. Чувството за вина и ужас го преследва неотлъчно чак до неделя вечерта, когато се предаде и позвъни на Кей да й се извини. С което се върна на положението, в което не желаеше да бъде, и за всичко това виновна му беше Кей.

Паркира колата на алеята пред къщата им, както беше правил десетки пъти, когато Бари беше още жив, и се отправи към входната врата. Направи му впечатление, че някой бе окосил ливадата след последното му идване. Мери му отвори почти в мига, в който позвъни.

— Здравей, какво… Какво има, Мери?

Цялото й лице беше мокро, очите й бяха пълни със сълзи, блестящи като диаманти. Тя преглътна един-два пъти, завъртя глава и докато се усети, Гавин се озова стиснал я в обятията си на самия праг.

— Мери? Случило ли се е нещо?

Усети я как кимна. И бидейки съвсем наясно с това, че се виждат отвсякъде, и от улицата зад гърба му, Гавин успя да я натика обратно в къщата. Усещаше я дребна и крехка в ръцете си; пръстите й го стискаха, а лицето й се беше забило в палтото му. Отпусна куфарчето си с максимално внимание, но то тупна на пода и я принуди да се отдръпне назад и да закрие с ръце задъханите си уста.

— Извинявай… извинявай… о, боже мой, Гав…

— Какво е станало?

Гласът му звучеше различно от нормалното: категорично, заповеднически, така както Майлс говореше понякога в службата при възникването на някоя криза.

— Някой е сложил… Не знам… Някой е сложил на Бари…

Привика го в домашния кабинет — разхвърлян, занемарен, но уютен, с някогашните гребни трофеи на Бари по етажерките и с голяма, поставена в рамка на стената, снимка на осем тийнейджърки с победоносно вдигнати във въздуха юмруци и с медали на шиите. И му посочи с треперещ пръст екрана на компютъра. Без дори да си съблече палтото, Гавин седна на стола и се вгледа във форума на уебсайта на пагфърдския общински съвет.

— Отбих се сутринта през гастронома и Морийн Лоу ми каза, че на сайта имало куп съобщения със съболезнования… и се канех да пиша и аз, да благодаря на всички. И тогава… виж…

Той го забеляза в същия момент: Саймън Прайс — недостоен за съветник, постнато от Призрака_на_Бари_Феърбрадър.

— Ама че безобразие! — възмути се Гавин.

А Мери пак избухна в плач. На Гавин му идеше отново да я прегърне, но се боеше да го стори тук — точно в тази уютна стаичка, така препълнена с Бари. Позволи си компромисен жест: хвана я за тънката китка и я преведе през преддверието до кухнята.

— Имаш нужда да пийнеш нещо — рече й с онзи непознат му силен и заповеднически тон. — Майната му на кафето. Къде имаш нещо със силен градус?

И изведнъж се сети, още преди да беше успяла да му отговори — достатъчно пъти бе наблюдавал как Бари вади бутилките от шкафа; така че й смеси малък джин с тоник, понеже само това я беше виждал да пие преди вечеря.

— Ама, Гав, още е четири следобед.

— Майната му — изрече новият глас на Гавин. — Изгълтай го.

През хлиповете й изби някакъв неуравновесен смях; пое чашата от ръката му и отпи. А той й поднесе кухненската ролка да си обърше лицето и очите.

— Много си мил, Гав. Ти няма ли също да пийнеш? Кафе или… или бира? — попита и пак пусна лек смях.

Той си донесе една бутилка от хладилника, съблече си палтото и седна насреща й на острова в средата на стаята. По едно време, след като изпи повечето от джина си, тя пак стана спокойна и тиха, каквато си я знаеше.

— Кой, мислиш, го е направил? — попита тя.

— Само някое отвратително копеле може да го направи — каза Гавин.

— Започна борбата за мястото му в съвета. И пак цялата разправия е около „Фийлдс“. И изведнъж той пак се явява и изказва мнение. Призракът на Бари Феърбрадър. Възможно ли е наистина да е той и да пише във форума?

Понеже не му стана ясно дали тя се шегува, или не, Гавин се ограничи с лека усмивка, която при нужда можеше мигновено да премахне.

— Много бих се радвала, ако той наистина се притеснява, където и да се намира, за мен и за децата. Но се съмнявам. Бас държа, че и сега най се притеснява за Кристъл Уидън. Знаеш ли какво вероятно щеше да ми каже, ако беше тук в момента?

Изпразни чашата си. Гавин нямаше чувството да е сипал кой знае колко джин, но по бузите й вече бяха избили червени петна.

— Не — каза внимателно.

— Щеше да ми каже, че аз все пак получавам необходимата ми подкрепа — каза Мери, а за своя най-голяма изненада, Гавин долови в гласа й, който винаги бе смятал за нежен, известна доза гняв. — Щеше да каже нещо от рода на: „Ти имаш подкрепата на целия род, на приятелите и на децата ни, но помисли си какво й е на Кристъл — ставаше все по-силен гласът на Мери. — Никой на тоя свят не го е еня за Кристъл“. Можеш ли да познаеш как той прекара годишнината от сватбата ни?

— Не — повтори Гавин.

— Цял ден писа статия за местния вестник, посветена на Кристъл. На Кристъл и на „Фийлдс“. Дано никога повече през живота си не чуя тези имена. Налей ми още един джин. Стига въздържателство.

Гавин грабна автоматично чашата й и се отправи шашнат към шкафа с напитките. Винаги бе възприемал брака й с Бари като перфектен в най-точния смисъл на думата. И за миг не си беше помислял, че Мери може и да не поддържа стопроцентово всяко деяние и всеки кръстоносен поход, подет от вечно заетия Бари.

— Тренираше ги по гребане след училище, разкарваше ги по разни състезания през уикендите — разправяше Мери под звънливия съпровод на кубчетата лед, които бе добавил към чашата й, — а вечер — на компютъра, да търси хора, които да го подкрепят в усилията му за „Фийлдс“ и за поставяне на определени въпроси в дневния ред на общинския съвет. А хората само приказваха: „Прекрасен човек е този Бари! Сам се оправя с всичко, и то на доброволни начала! Толкова много прави за обществото“. — И пак отпи яко от новия си джин с тоник. — Много прекрасен, нали! Самата прекрасност! Докато накрая се гътна. След като през целия ден на годишнината от сватбата ни се назорваше да изпрати статията преди редакционното приключване на вестника. А те и досега се бавят и не я пускат.

Гавин не можеше да откъсне очи от нея. Гневът и алкохолът бяха възвърнали цвета на лицето й. И позата й се беше изправила, не беше вече свита и прегърбена като напоследък.

— Точно това го довърши — обяви категорично тя, а гласът й отекна леко из кухнята. — Раздаваше се докрай, на всички. Освен на мен.

Откакто мина погребението на Бари, Гавин не преставаше да размишлява (с усещането за пълна неадекватност) върху сравнително малката празнина, която вероятно щеше да остави зад себе си в обществото, в случай че умреше. А сега, като наблюдаваше Мери, се питаше дали не е много по-добре да оставиш само една дупка, но огромна, в сърцето на само един човек? Нима Бари не е усещал какво й е на Мери? Нима не си е давал сметка какъв късметлия е?

Входната врата се отвори шумно и се чу влизането на четири деца — гласове, стъпки, тръшкане на обувки и чанти.

— Здрасти, Гав — каза осемнайсетгодишният Фъргъс и целуна майка си по темето. — Ти пиеш, мамо?

— Аз съм виновен — каза Гавин. — Аз й налях.

Такива добри деца бяха тези на Феърбрадърови. Гавин силно одобряваше начина, по който говореха с майка си, как я прегръщаха и как си бъбреха помежду си и с него. Бяха открити и учтиви деца, с чувство за хумор. Оттам се сети и за Гая и язвителните й забележки, за мълчанието й с остротата на натрошено стъкло и съскането, с което се обръщаше към него.

— Ние така и не обсъдихме застраховката, Гав — каза Мери, докато децата вилнееха из кухнята в търсене на сокове и неща за хапване.

— Няма значение — рече, без да се замисли, Гавин, но веднага побърза да се поправи: — Да се пренесем във всекидневната или…

— Хайде.

На ставане от високия кухненски стол тя леко се олюля и той пак я хвана под ръка.

— Нали ще останеш за вечеря, Гав? — провикна се Фъргъс.

— Остани, ако можеш — добави Мери.

Заля го някаква топла вълна.

— С най-голямо удоволствие — каза. — Благодаря.