Джоан Роулинг
Вакантен пост (19)

II

— Ти пък к’во искаш?

Спаруженото тяло на Тери Уидън изглеждаше още по-дребно в очертанията на входната й врата. Впила бе заприличалите на орлови нокти ръце в двете вертикални части на рамката, та да изглежда по-внушителна и да не пропусне никого. Беше осем часът сутринта и Кристъл току-що бе отвела Роби.

— Да си поговорим — отвърна сестра й. Широкоплещеста, с вид на мъжкарана, придаван й от белия елек и долнището от анцуг, Черил опъваше цигарата и наблюдаваше Тери през дима. — Баба Кат почина.

— К’во?

— Баба Кат почина — повтори по-силно Черил. — Ако на теб изобщо ти пука.

Тери обаче я чу още първия път. И новината така я блъсна в корема, че повтори въпроса си единствено от объркване.

— Да не си се пак нагърмяла? — взря се Черил в изпитото, празно лице.

— Еби си майката. Не съм.

И това беше самата истина. Тери не се беше бола сутринта — не беше ползвала от три седмици, ако трябваше да сме точни. Но не изпитваше никаква гордост от този факт и на кухненската стена нямаше календар с налепени по него звездички; и преди беше изкарвала по толкова дълго, че и по повече — по цели месеци, ако е за въпрос. Този път я беше улеснило и това, че Обо се беше запилял нанякъде през последните две седмици. Но инструментите й все още си бяха в старата тенекия от бисквити, а нуждата пламтеше като някой вечен огън в крехкото й тяло.

— Още вчера е умряла, но Даниела чак тая сутрин ми каза, да й еба майката — обясни Черил. — А пък аз се канех да й ходя на свиждане и днеска. На тая алчна кучка Даниела целта й е къщата. На Баба Кат къщата.

Тери отдавна не беше влизала в малката долепена къщичка на „Хоуп Стрийт“, но при думите на Черил в главата й се явиха ярки спомени за разните джунджурийки по шкафа и тюлените завеси. И си представи как Даниела пъха каквото й попадне по джобовете си и как рови из долапите.

— Погребението ще е във вторник от девет, горе в крематориума.

— Хубаво — каза Тери.

— Тая къща колкото е на Даниела, толкова е и наша — рече Черил. — Ще й кажа, че си искаме нашия дял. Нали може?

— Ъхъ.

Тери изчака жълтата като на канарче коса на Черил и татуировките й да се скрият зад ъгъла и чак тогава се прибра.

Баба Кат починала. От сума ти време не си говореха. Писна ми. Не мога повече да се разправям с теб, Тери. Но с Кристъл не беше престанала да се вижда. Кристъл бе станала любимото й синеоко момиченце. Ходила беше дори да гледа как Кристъл гребе на тъпите й състезания. И на смъртното си ложе бе произнасяла името на Кристъл, а не нейното — на Тери.

Мри тогава, дърта кучко. Хич не ми дреме. Късно е вече.

Със свит гръден кош и цялата разтреперана, Тери взе да рови из вонящата кухня къде са й цигарите, но всъщност страдаше за своята лъжичка, за пламъка и спринцовката.

Късно й е вече да каже на бабичката онова, което отдавна трябваше да й каже. Нямаше за кога пак да стане нейната Тери бейби. Големите момичета не плачат… големите момичета не плачат… Сума ти години минаха, преди да се усети, че с дрезгавия си пушачески глас Баба Кат й беше пяла всъщност „Шери бейби“^[1].

Ръцете й щъкаха като хлебарки из боклука върху кухненския плот — търсеше пакети от цигари, разкъсваше ги и установяваше, че всичките са празни. Сигурно Кристъл е обрала последните — тая алчна малка крава по нищо не отстъпва на Даниела, дето рови из вещите на Баба Кат и пази смъртта й в тайна от останалите.

Само върху някаква мазна чиния откри дълъг фас; обърса го в тениската си и го запали от фитила на газовата печка. В главата си чуваше собствения си единайсетгодишен глас.

Защо ти не си ми майка?

Не желаеше да си спомня за това. Облегна се на мивката, докато пушеше, и се помъчи да погледне напред, да си представи предстоящия сблъсък между двете й по-големи сестри. Никой не смееше да се заяжда с Черил и нейния Шейн — и двамата знаеха да раздават юмруци, а Шейн съвсем наскоро бе пуснал горящи парцали през процепа за писма на вратата на някакво копеле; точно за това лежа последния път и още щеше да е в пандиза, ако къщата не била празна тогава. Но пък Даниела притежаваше оръжия, с каквито Черил не разполагаше: пари, собствен дом и наземна телефонна линия. Познаваше какви ли не официални лица и знаеше как да разговаря с тях. Беше от оня вид хора, които имат резервни ключове и се занимават с тайнствени книжа.

Но все пак Тери се съмняваше, че Даниела ще се добере до къщата, дори с помощта на тайните й оръжия. Не ставаше дума само за тях трите: Баба Кат имаше и купища други внуци и правнуци. И след като прибраха Тери в дома за безпризорни, баща й се беше сдобил с още деца — общо девет на брой, от пет различни майки, по сметките на Черил. Тери така и не се беше видяла с полубратята и полусестрите си, но знаеше от Кристъл, че Баба Кат ги знаела.

— Е, и? — беше се озъбила тогава. — Дано до шушка я оберат тая дърта тъпа кучка.

Голяма работа, че се виждала с всички други от родата — не че и те са чисти като ангелчета, поне доколкото й беше известно. Но само тя, някогашната Тери бейби, единствено тя бе отлъчена завинаги от Баба Кат.

Когато човек е чист от дрогата, от най-тъмните му кътчета изскачат зли помисли и спомени и полепват отвътре по черепа му като жужащи черни мухи.

Защо ти не си ми майка?

Потникът, който Тери беше облякла днес, разкриваше изцяло ръката, шията и плещите й, обсипани с увити на неестествени гънки и ръбове белези, наподобяващи на вид разтопен сладолед. Шест седмици беше лежала в отделението за изгаряния на „Саутуест Дженерал“, когато беше на единайсет.

(— Какво ти се случи, миличка? — попита я майката на детето в съседното легло.

Баща й беше запокитил по нея пламнал тиган с вряща лой. Тениската й с групата „Хюман Лийг“ се беше запалила.

— Нещастен случай — промърморила бе Тери.

И продължи да поддържа тази версия пред всички, включително пред жената от „Социални грижи“ и пред медицинските сестри. Готова беше да изгори жива, но не и да издаде баща си.

Майка й избяга малко след единайсетия рожден ден на Тери, като заряза и трите си дъщери. Само след броени дни Даниела и Черил се пренесоха в домовете на гаджетата си. У дома остана само Тери — да се мъчи да пържи картофи на баща си и да не изпуска надеждата някой ден майка й да се върне. Дори при цялата агония и ужас на първите денонощия в болницата се беше радвала, че майка й неминуемо ще чуе за станалото и ще дойде да си я прибере. Сърцето й подскачаше и при най-малкия признак на раздвижване около входа на отделението.

Но през всичките шест безкрайни седмици от болка и самота я навести единствено Баба Кат. Старицата седеше до внучката си през тихите следобеди и вечери и й напомняше да не забравя да благодари на сестрите, които, при цялата си мрачна и строга външност, понякога изпускаха по мъничко неочаквана нежност.

Купила бе на Тери евтина пластмасова кукла, облечена в лъскав черен шлифер. Но когато Тери я разсъблече, оказа се, че под шлифера е чисто гола.

— Ама, бабо, тя е без гащи.

При което Баба Кат се разхихика. А Баба Кат поначало не хихикаше никога.

Защо ти не си ми майка?

Помолила бе Баба Кат да я прибере у дома. А след като я помоли, Баба Кат се съгласи. Затова понякога Тери си мислеше, че онези седмици в болницата са били най-щастливите в живота й, независимо от болката. Беше се озовала на сигурно място, където хората бяха добри с нея и се грижеха за нея. А после предполагаше, че Баба Кат я води в своя дом, с хубавите тюлени завески, а не обратно при баща й; не при вратата на стаята й, която се отвори с трясък посред нощ и се тресна в зарязания от Черил плакат на Дейвид Есекс, а през нея влезе баща й с ръка върху ципа на панталона си и се приближи към леглото й, където тя взе да го умолява да не я…)

Възрастната вече Тери захвърли на кухненския под димящия филтър на фаса и се отправи към външната врата. Никотинът не й стигаше. Мина забързано по пътеката, излезе на улицата и се устреми в същата посока, в която се бе отдалечила Черил. С ъгълчето на окото видя как я наблюдават двете спрели се да си побъбрят на тротоара съседки. Не щете ли да ви дам някоя шибана снимка? Да си я гледате по-задълго. Тери знаеше прекрасно, че е постоянен обект на сплетните им; знаеше какво се говори за нея; понякога го викаха зад гърба й. Оная надута кучка, съседката, все се оплакваше до съвета от състоянието на градинката на Тери. Да си ебат майката, да си ебат майката, да си ебат майката…

В желанието си да се отърве от спомените, бе взела да подтичва.

Наистина ли си нямаш представа кой изобщо е баща му, курво с курвите? Писна ми. Не мога повече да се разправям с теб, Тери.

Това беше и последният им разговор, след като Баба Кат я беше нарекла така, както я наричаха и другите, а Тери й отвърна в същия стил.

Ебах те и у нещастната дърта крава, д’еба.

Така и не стигна дотам да й каже: „Ти ме заряза, Бабо Кат“. Така и не й каза: „Защо не ме остави при себе си?“. Така и не й каза: „Обичах те повече от всеки друг, Бабо Кат“.

Божичко, мислеше си, дано Обо се е върнал. Трябваше да се върне днес — или най-късно утре. Трябва й стаф. Не може без него.

— Как си, Тери?

— Да си виждал Обо? — попита тя младежа, който пушеше и пиеше, седнал на зида до магазина за алкохолни напитки.

Белезите по гърба като че пак бяха пламнали.

Той завъртя глава и продължи да дъвче, ухилен насреща й. Тя забърза нататък. Досадни мисли за оная от социалните, за Кристъл, за Роби — и те досадни като мухи, и те вторачени като съседките в нея, осъждащи я непрестанно, но без да си имат и най-малката представа как я мъчи нуждата й.

(Баба Кат я взе от болницата и я настани в свободната стая у дома си — най-чистата, най-сладката стая, в която Тери беше спала, откакто се помнеше. И през трите вечери, които прекара там, сядаше в леглото, след като Баба Кат я целунеше за лека нощ, и пренареждаше украшенията на съседния прозоречен перваз: звънтящи стъклени цветенца в стъклена вазичка, розово пластмасово преспапие с вградена в него мидичка и любимото й изправено на задните си крака порцеланово конче с глупавата усмивка.

— Обичам конете — беше казала на Баба Кат.

Преди майка й да забегне, от училище ги бяха водили на селскостопанско изложение. А там видяха един огромен, окичен с пиринчени украшения, черен шайрски тежковоз и тя единствена от целия клас посмя да го погали. Миризмата му я опияни. Прегърна мощния му прав като колона преден крак, завършващ с масивното, обрасло с бяла козина копито, и усети под космите живата му плът. „Внимателно, Тери, по-полека“, предупреждаваше я учителката, но възрастният собственик на коня само й се усмихна и каза, че нямало страшно и че било изключено Самсън да стори нещо лошо на такова сладко момиченце.

Порцелановото конче беше съвсем различно: жълто, с черна грива и опашка.

— Подарявам ти го — каза й Баба Кат, а Тери разбра какво е това истински екстаз.

На четвъртата сутрин обаче се появи баща й.

— Идваш си у дома — обяви, а тя се ужаси от изражението му. — Няма да те оставя на тая шибана дърта крава. Няма начин. Няма начин, ти казвам, малка кучко такава.

Баба Кат се беше уплашила не по-малко от Тери.

— Недей, Майки — не спираше да блее.

Съседките занадничаха от прозорците. Баба Кат държеше Тери за едната й ръка, а баща й — за другата.

— Прибирай се веднага, ти казвам!

И насини едното око на Баба Кат. После завлече Тери в колата. А когато я вкара у дома им, взе да я удря и рита, където свари.)

— Да си виждала Обо? — провикна се Тери към съседката му от около петдесетина метра. — Дали се е върнал?

— Де да знам — рече съседката и й обърна гръб.

(А когато не я биеше, Майкъл правеше с Тери други неща, за които тя не можеше да говори. Баба Кат не се вясна повече. На тринайсетгодишна възраст Тери избяга, но не при Баба Кат — не щеше баща й пак да я намери. Но, така или иначе, я хванаха и я тикнаха в дома за безпризорни.)

Тери блъсна по вратата на Обо и зачака. Потропа втори път, но пак никой не й отвори. Отпусна се отчаяно на горното стъпало, разтрепера се и се разрида.

Две избягали от час момичета от училището „Уинтърдаун“ я изгледаха.

— Майката на Кристъл Уидън — рече едното на висок глас.

— Проститутката ли? — попита другата с все сила.

От рев Тери така и не намери сили да ги напсува. А двете момичета се изгубиха по пътя сред пръхтене и кикот.

— Курва! — провикна се едната от следващия ъгъл.