Джоан Роулинг
Вакантен пост (18)

I

Разнобой

7.25 Една резолюция не бива да се занимава с повече от една тема… Неспазването на това правило обикновено води до объркани дискусии и може да доведе и до объркани действия…

Чарлс Арнълд-Бейкър

Уредба на местната власт

(7-о изд.)

— … Излетя, крещейки, от тука, наричаше я факистанска кучка… а сега от вестника настояват за коментар, понеже тя… — чу Парминдер гласа на рецепционистката, леко по-силен от шепот, на минаване покрай открехнатата врата на залата за служебни съвещания. С лека и бърза стъпка Парминдер я отвори и откри приведените плътно глави на една от рецепционистките и медицинската сестра на частната клиника. Двете подскочиха и рязко се извърнаха.

— Доктор Джаван…

— Карен, ти нали си наясно със смисъла на декларацията за поверителност, която подписа при постъпването си?

Рецепционистката беше слисана:

— Ама аз… аз изобщо… Лорен вече… бях тръгнала да ви дам тази бележка. Обадиха се от „Ярвил енд Дистрикт Газет“. Починала е госпожа Уидън, а една от внучките й казала…

— А това за мен ли е? — попита ледено Парминдер и посочи пациентския картон в ръката на Карен.

— О… да — обърка се напълно Карен. — Той искаше да го прегледа, доктор Крофърд, обаче…

— Върви на мястото си на рецепцията — грабна Парминдер картона и, бясна, се отправи към чакалнята. Но като стигна дотам и се изправи пред пациентите, осъзна, че не знае кого да повика, та се наложи да хвърли поглед на папката в ръката си.

— Господин… господин Молисън.

Хауърд се надигна ухилен и тръгна към нея с познатата й полюляваща се походка. Неприязънта се надигна като жлъчен сок в гърлото на Парминдер. Извъртя се и се упъти към кабинета си с Хауърд по петите й.

— Всичко ли й е наред на Парминдер? — попита той, след като затвори вратата и седна без покана на пациентския стол.

Винаги я поздравяваше по този начин, но днес прозвуча като присмех.

— От какво се оплакваш? — попита безцеремонно тя.

— Лек сърбеж — каза той. — Ето тук. Имам нужда от мехлем или нещо от сорта.

Издърпа ризата изпод колана и я вдигна на няколко сантиметра. Парминдер забеляза силно зачервено петно по кожата на ръба на провисналия над чатала му корем.

— Налага се да съблечеш ризата.

— Ама то само тука ме сърби.

— Трябва да огледам цялата област.

Той въздъхна и се изправи. Заразкопчава ризата и попита:

— Получи ли дневния ред, който ти изпратих от сутринта?

— Не съм си проверявала още електронната поща.

Което си беше лъжа. Парминдер прочете дневния му ред и побесня, но не беше сега моментът да му го каже. Засегна се и от начина, по който повдигна отнасящи се до съвета въпроси в лекарския й кабинет — един вид: тук можеш да ми заповядваш да се съблека, но не забравяй, че на друго място ти си ми подчинена.

— Ако обичаш, би ли… Налага ми се да погледна…

Той повдигна с усилие огромната престилка от месо; видя се горната част на крачолите на панталона му, а накрая — и коланът. А той, с пълни със собствените му тлъстини ръце, й се усмихваше отвисоко. Тя придърпа стола си напред, с глава на нивото на колана му.

По скритата гънка на шкембето му бе избил грозен люспест обрив — яркото зачервяване, като от изгаряне, се простираше от едната страна на торса до другата като огромна, размазана усмивка. Лъхна й на гнило месо.

— Интертриго — каза — заедно с невродерматоза там, където си го разчесал. Обличай се.

Той отпусна шкембето и най-спокойно си взе дрехата.

— Ще забележиш, че в дневния ред съм включил и сградата на „Белчапъл“. В момента пресата проявява известен интерес към нея.

Тя пишеше нещо на компютъра и не му отговори.

— „Ярвил енд Дистрикт Газет“ — допълни Хауърд. — Сега им пиша статия. И двете страни по спора — рече и взе да си закопчава ризата.

Тя си налагаше да не го слуша, но като чу името на вестника, възелът в стомаха й се стегна.

— Кога за последен път ти е изследвано кръвното, Хауърд? Доколкото виждам, последните ти данни са от преди повече от шест месеца.

— Нищо му няма. На лекарства съм.

— Няма да е лошо да го проверим все пак. Така или иначе, си дошъл.

Той въздъхна отново и нави измъчено ръкава си.

— Преди моята статия обаче ще пуснат тази на Бари. Предполагам, че знаеш, че и той им е пратил една. За „Фийлдс“.

— Знам — каза тя, противно на здравия си разум.

— Не ти ли се намира случайно някой екземпляр? Та да не повтарям нещо, което той вече е казал.

Пръстите й се разтрепериха леко върху маншета, който отказваше да залепне около ръката на Хауърд. Сне го и стана да го смени с по-голям.

— Нямам — каза, обърната с гръб към него. — Изобщо не съм я виждала.

Той наблюдаваше как стрелката се качва по сфигоманометъра, докато тя стиска помпичката със снизходителната усмивка на човек, свидетел на езически ритуал.

— Много е високо — каза му тя, след като стрелката отчете сто и седемдесет на сто.

— Ами аз най-редовно си вземам хаповете — заобяснява той, почеса се на мястото на сваления маншет и спусна ръкава на ризата. — Доктор Крофърд нищо не ми е казал.

Тя прегледа върху екрана списъка на предписаните му лекарства.

— Дали са ти амлодипи и бендрофлуметиазид за кръвното, нали така? И симвастатин за сърцето… но нямаш бета-блокер…

— Заради астмата — рече Хауърд и намести ръкава.

— … точно така… и аспирин. — Извърна се с лице към него. — Хауърд, най-големият фактор във всичките ти здравословни проблеми е прекомерното ти тегло. Изпращан ли си някога на диетолог?

— От трийсет и пет години имам гастроном — усмихна й се той. — Най-малко мен могат да ме учат кое става за ядене.

— Няколко промени в начина ти на живот обаче могат да доведат до коренна промяна. Ако успееш да свалиш някой…

С лек намек за намигване, той само подхвърли:

— Дай да не усложняваме нещата. Трябва ми само мехлем против сърбежите.

Като си изкарваше яда върху клавиатурата, Парминдер натрака рецепти за противогъбичен и стероиден крем, а след като се разпечатаха, ги връчи на Хауърд без нито една дума.

— Безкрайно съм благодарен — надигна се от стола си Хауърд, — и ти пожелавам прекрасен ден.