Джоан Роулинг
Вакантен пост (17)

X

Андрю си тръгна от Ярвил в три и половина, за да е сигурен, че ще се прибере в „Хилтоп Хаус“ преди пет. Фатс го придружи до автобусната спирка, после, уж като внезапно хрумване, обяви, че май ще поостане още известно време в града.

Двамата с Кристъл имаха някаква смътна уговорка да се видят евентуално в търговския център. Така че Фатс пое бавно нататък, като не преставаше да си мисли за онова, което Андрю бе извършил в интернет кафето, и се мъчеше да разнищи собствените си чувства по въпроса.

Поначало трябваше да си признае, че беше шашнат — дори донякъде засенчен. Андрю сам беше премислил идеята, опазил я бе в тайна и я изпълни безупречно, за което — неговото уважение. Но същевременно Фатс се жегна от мисълта, че Андрю е оформил целия си план, без дори дума да му спомене, поради което Фатс би следвало евентуално да заклейми подмолната атака срещу Андрювия баща. Нима нямаше в цялата работа нещо хлъзгаво и недоизпипано; нямаше ли да е по-впечатляващо, ако се беше изправил лице в лице срещу Саймън, та дори ако беше замахнал физически да го удари?

Добре де, Саймън наистина е лайно — но пък несъмнено е автентично лайно, което върши каквото си иска, когато си иска, без да се подчинява на обществените задръжки и общоприетия морал. Което пък накара Фатс да се замисли дали не би следвало все пак да вземе страната на Саймън, когото така успешно веселеше със своя груб, недодялан хумор, посветен най-вече на хора, които са се проявили като адски тъпи говеда или са успели да си навредят сами от пълна глупост. Колко пъти си беше казвал Фатс, че би предпочел достойния противник, ангажирания съперник Саймън, с неговата избухливост и непредвидими налитания на бой, пред падналото му се Гнездо.

Но пък, от друга страна, Фатс още помнеше падащата тенекия с импрегнираща смола, животинското изражение и стиснатите юмруци на Саймън, ужасния звук, който издаваше, усещането на стичащата се по краката му топла пикня и (което всъщност бе най-срамното) най-сърдечния и отчаян копнеж Теса да дойде и да си го прибере на сигурно място. Ще рече, че Фатс не беше още толкова неуязвим, че да не съчувства на Андрювото желание за мъст.

С което кръгът на мисълта на Фатс се затвори: Андрю бе извършил нещо смело, изобретателно и с потенциално експлозивни последствия. И Фатс изпита наново бодежите на огорчението, че сам не се е сетил пръв. Напъваше се да се отърси от възпитанието, което бе получил като член на средната класа, да разчита най-вече на словото, но пък никак не му се щеше да се откаже от този спорт, в който проявяваше превъзходна дарба, така че, докато трамбоваше по полираните плочи на подстъпа към търговския център, се улови как формулира изрази, способни да разпердушинят всичките самодоволни претенции на Гнездото и да го разголят изцяло пред дюдюкащата публика…

Мярна Кристъл сред групичка младежи от „Фийлдс“, скупчили се около пейките насред широкия пасаж между магазините. Сред присъстващите забеляза също така и Ники, Лиан и Дейн Тъли. Без капка колебание или мобилизация, Фатс навлезе, без да забави хода си и с напъхани в джобовете ръце, право в стълпотворението от любопитно-критични очи, които го оглеждаха от темето до маратонките му.

— Как си, Фатбой? — подвикна му Лиан.

— К’во ста’а? — отвърна Фатс.

Лиан измърмори нещо на Ники, която се разкикоти. Поруменяла и дъвчеща енергично дъвката си, Кристъл отметна назад коси, та обиците й затанцуваха, и в същото време придърпа нагоре долнището на анцуга си.

— К’во ста’а? — отправи лично към нея нов въпрос Фатс.

— Нищо — отговори му тя.

— Майка ти знае ли, че си излязъл, Фатс? — подкачи го Ники.

— Ъхъ. Тя ме докара — отвърна невъзмутимо Фатс в жадната тишина. — Сега ме чака в колата; каза, че съм имал време да изчукам някое маце набързо и пак да не закъснеем за чая.

Всички избухнаха в смях, освен Кристъл, която изпищя: „Ебах те в нахалното копеле!“, но имаше доволен вид.

— Навити ли ги пафкаш? — изръмжа Дейн Тъли, заковал поглед в горното джобче на Фатс.

На устната му имаше голям, черен струпей.

— Ъхъ — каза Фатс.

— И чичо ми ги пушеше. Прееба си дроба с тях.

И зачопли лениво кожичката на струпея.

— Вие двамата накъде? — местеше Лиан присвит поглед от Фатс на Кристъл и обратно.

— Не знам — отвърна Кристъл и както дъвчеше дъвката си, метна кос поглед към Фатс.

Той не благоволи да ги просвети, а само направи рязък жест с палеца си по посока на изхода на търговския център.

— До скив — сбогува се на висок глас с компанията Кристъл.

Фатс също им махна небрежно с ръка и се отдалечи рамо до рамо с Кристъл. Чу зад себе си нов смях, но не му пукаше. Даваше си сметка, че се е държал достойно.

— Накъде? — попита Кристъл.

— Де да знам — отвърна Фатс. — Ти къде ходиш обикновено?

Тя сви рамене и продължи да върви и да дъвче. Излязоха от търговския център и тръгнаха надолу по главната улица. Далечко бяха от градинката, където се бяха усамотили предишния път.

— Тебе наистина ли те докара майка ти? — полюбопитства Кристъл.

— Подпичкосвам се ма. С рейса дойдох.

Кристъл прие упрека добродушно, но не спираше да се вглежда в отраженията им във витрините. Дългучът чешит Фатс бе видна фигура в училището. Даже и Дейн го ценеше като образ.

„Тоя само те ползва ма, кучко тъпа — заплюла я беше Ашли Мелър само преди три дни на ъгъла с «Фоли Роуд». — Щото и ти си същата шибана курва като майка си.“

Ашли беше от тайфата на Кристъл до момента, в който двете се сбиха заради едно момче. За Ашли открай време се знаеше, че е чалната: постоянно или избухваше, или ревеше, а в „Уинтърдаун“ прекарваше повечето си време или при учителката по специални нужди, или при педагогическия съветник. И сякаш за да докаже окончателно неспособността си да предвижда последствията, се бе заяла на територията на самата Кристъл, където Кристъл можеше да разчита на помощ, а Ашли — не. Ники, Джема и Лиан й помогнаха да сгащят Ашли и да я държат Кристъл да я бие, където свари, та чак си разкървави кокалчетата от зъбите й.

На Кристъл не й пукаше, че някой може да тръгне да й отмъщава.

„Лайна: хем меки, хем редки“ — дотам се простираше мнението й за Ашли и роднините й.

Думите на Ашли обаче улучиха нежно, инфектирано място в психиката на Кристъл, така че мехлем й капна, когато на другия ден Фатс я изнамери след часовете и за пръв път й предложи да се срещнат през уикенда. И тя моментално се изфука пред Ники и Лиан, че в събота ще излиза с Фатс Уол, и се изкефи яко от изненадата им. А като връх на всичко, той цъфна точно навреме (е, само с половин час закъснение де), та цялата й тайфа да го види, и си тръгна с нея. Като истински гаджета.

— К’во пра’иш иначе? — запита Фатс, след като изминаха в мълчание петдесет метра, пак покрай онова интернет кафе.

Изпитваше най-конвенционална нужда да поддържа някакъв разговор, макар че не преставаше да се пита дали не биха могли да намерят някое усамотено местенце, без да бият половин час път чак до градинката. Искаше да я наебе, когато и двамата са нашмулени; интересно му беше какво щеше да се получи.

— Ходих на свиждане с баба ми в болницата от сутринта. Получи удар — каза Кристъл.

Този път Баба Кат не се бе мъчила да проговори, но Кристъл имаше чувството, че осъзнава присъствието й. Както и очакваше, Тери категорично й отказа да дойде, така че Кристъл седя цял час до леглото, докато стана време да върви в търговския център.

Фатс също се интересуваше от подробностите около живота на Кристъл, но само дотолкова, доколкото тя можеше да му осигури достъп до истинския живот във Фийлдс. Така че разните му там болнични свиждания никак не го вълнуваха.

— Освен това — добави Кристъл с неудържим изблик на гордост — ме интервюираха за вестника.

— Какво? — стресна се Фатс. — Защо?

— Ами за „Фийлдс“ — поясни Кристъл. — Какво значи да живееш там.

(Журналистката най-после я беше намерила у дома й и с неохотното съгласие на Тери я бе отвела да си поговорят в едно кафене. Най-упорито разпитваше Кристъл дали е имала полза от ученето си в „Сейнт Томас“, дали то е променило някак си живота й. И като че се измъчваше донякъде от отговорите на Кристъл.

— Какви бележки изкарваш в училище? — попита, но Кристъл взе да го усуква и да се оправдава.

— Според господин Феърбрадър училището ти разширило хоризонтите.

Кристъл не знаеше какво да каже по отношение на хоризонтите. Когато се сетеше за „Сейнт Томас“, си спомняше най-вече разкошното игрище с голямото дърво, което всяка година ръсеше огромни лъскави кестени; в „Сейнт Томас“ за пръв път в живота си видя кестен. В началото си харесваше и униформата — това, че не се различаваше от останалите деца. С възторг откри и името на прадядо си върху паметника на падналите във войните насред площада: Р-к Самюъл Уидън. От цялото училище само на още едно дете фамилията я имаше на паметника — син на фермер, подкарал трактора от деветгодишен, който веднъж за „Покажи и опиши“ беше донесъл живо агне. Допирът с вълната му бе оставил незаличим спомен у Кристъл, а когато го сподели с прабаба си Кат, Кат й каза, че родът им някога се е състоял от селски ратаи.

Кристъл обожаваше и реката с тучните зелени брегове, където ги извеждаха на наблюдения. Но най-много от всичко обичаше игрите на раундърс^[1] и атлетиката. Вечно нея я избираха първа за всякакви отбори и с огромно удоволствие чуваше как противниковият отбор реагира с отчаяно мучене. Понякога се сещаше и за учителките по специални нужди, които й бяха преподавали — най-вече за младата, модерно обличаща се госпожица Джеймсън с дългите руси коси. И винаги си беше представяла, че Ан-Мари прилича поне малко на госпожица Джеймсън.

Освен това й бяха останали и някакви откъслечни парченца информация, но затова пък — в ярки, точни подробности. За вулканите: създавали се от движещи се под земята плочи; изработили бяха макети, които напълниха със сода бикарбонат и препарат за миене на чинии, а те изригнаха върху пластмасовите тави. Любим момент на Кристъл. И за викингите знаеше: че имали бойни кораби, наричани дракари, и рога на шлемовете си, макар вече да не помнеше кога и защо са дошли на британска територия.

Другите й спомени от „Сейнт Томас“ обаче включваха промърморваните по неин адрес подмятания от останалите момиченца в класа, на едно-две от които бе зашлевила по един шамар. Когато от „Социални грижи“ й разрешиха да се върне при майка си, униформата така й отесня, окъся и се омърля, че от училището заприиждаха писма, които предизвикаха огромна разправия между Баба Кат и Тери. Останалите момичета в училището не я искаха в групичките си, освен в отбора им по раундърс. И досега помнеше как Лекси Молисън мина между чиновете и даде на всяко дете в класа по едно розово пликче с покана за парти, с изключение на Кристъл, покрай която мина — според спомена на Кристъл — с високо навирен нос.

Само на две-три партита я бяха канили. Питаше се дали Фатс или майка му помнят, че веднъж беше на рожден ден у тях. Поканили бяха целия клас и Баба Кат купи на Кристъл специална рокля за случая. Оттогава помнеше, че в огромната им задна градина имаше басейн, люлка и ябълка. Черпиха ги с желе и се надбягваха с чували. Теса бе смъмрила Кристъл, понеже в желанието си да спечели пластмасовия медал бе разбутала от пътя си другите деца и беше разкървавила носа на едно.

— Но, общо взето, в „Сейнт Томас“ ти харесваше, нали? — попита я журналистката.

— Ъхъ — отвърна Кристъл, но съзнаваше, че не успя да предаде онова, което господин Феърбрадър би желал да предаде, и й се прищя и той да е тук с нея, да й помогне. — Хубаво си беше.)

— За какво им е притрябвало да те разпитват за „Фийлдс“? — заинтересува се Фатс.

— Идеята беше на господин Феърбрадър.

След още няколко минути Фатс попита:

— Пафкаш ли?

— К’во? Козчета ли? С Дейн съм пафкала.

— Имам няколко.

— От Скай Кърби, а? — попита Кристъл.

Не беше сигурен, но му се стори, че долови в гласа й лека насмешка: Скай беше по-лесният, по-сигурен вариант, до когото прибягваха младежите от средната класа. Ако наистина беше така, Фатс оценяваше автентичната й подигравателност.

— А ти откъде се снабдяваш? — попита с повишен интерес.

— Не знам. Дейн ги донесе.

— От Обо? — подсказа й Фатс.

— Ма’ани го тоя чекиджия.

— Че какво му е на човека?

На Кристъл обаче не й стигаха думите, за да опише какво му е на Обо; а и да ги намереше, надали й се щеше да говори на тази тема. От Обо й настръхваше кожата: понякога идваше у тях и заедно се бодяха с Тери; друг път я ебеше, а Кристъл го срещаше на стълбите, докато си закопчаваше мръсния дюкян и й се хилеше през кръглите си бабешки очилца. От време на време Обо възлагаше и по някоя дребна работа на Тери — да му скрие компютрите или да приюти някой непознат за през нощта, или да се съгласи да извърши услуги, чието естество бе неизвестно на Кристъл, но покрай които майка й се губеше с цели часове от къщи.

Съвсем наскоро на Кристъл й се присъни кошмар, в който майка й бе разпъната, разчекната и вързана в нещо като рамка; самата тя представляваше най-вече огромна, зееща дупка, като гигантска, сурова, оскубана кокошка; в съня й Обо влизаше и излизаше от тази зееща пещера, човъркаше вътре нещо, а в това време по лицето на Тери бе изписан страх и яд. Когато се събуди, Кристъл усети, че й е лошо, че я е яд и че е отвратена.

— Мръсна гад е, да му еба майката — рече Кристъл.

— Не е ли един такъв висок, с бръсната глава и татуси по целия тил? — попита Фатс, който през седмицата бе избягал втори път от училище и бе прекарал цял час, седнал на един зид във „Фийлдс“ да зяпа.

Обръснатият, зает с нещо в каросерията на стар бял ван, бе привлякъл вниманието му.

— Ъъ. Тоя е Пайки Притчърд — каза Кристъл. — Трябва да си бил накъм „Тарпън Роуд“.

— Той с какво се занимава?

— Де да знам. Питай Дейн. Той се меша с брат му на Пайки.

Неподправеният му интерес обаче я зарадва; за пръв път проявяваше толкова голямо желание да разговаря с нея.

— Пайки е пуснат условно.

— За какво?

— Нарязал някакъв от Крос Кийс със строшено шише.

— Защо?

— Ебала ли съм му майката защо? — отговори Кристъл.

Радостта й придаваше самоувереност. Ако не се смятаха притесненията около Баба Кат (но пък тя е все още жива, току-виж се оправила), последните две седмици не бяха минали никак зле. Тери пак спазваше режима на „Белчапъл“, а Кристъл имаше грижата Роби да не отсъства от детската. Дупето му беше почти завехнало. Оная от „Социални грижи“ изглеждаше доволна — ако такива като нея изобщо са способни да са доволни. И Кристъл беше ходила всеки ден на училище, независимо че пропусна сутрешните часове с педагогическата съветничка Теса в понеделник и сряда. И самата тя не знаеше защо. Човек понякога просто губи навик.

И пак метна кос поглед на Фатс. И през ум не й беше минавало да го хареса — до онова диско в училищната аудитория, когато той си я набеляза. Фатс беше всеизвестен — някои от лафовете му се носеха от уста на уста, сякаш бяха излезли от телевизионна комедия. (Кристъл се преструваше пред всички, че имат телевизор у дома си. И за да не я разкрият, се стремеше да гледа достатъчно телевизия у приятелките си или у Баба Кат. „Да бе. Отвратително лайняно шоу.“ Или: „Знам, и аз за малко да се напикая от смях“, казваше, когато станеше дума за програма, която другите бяха гледали.)

А Фатс се мъчеше да си представи как би се чувствал, ако го накълцат със строшена бутилка — как острото стъкло срязва нежната плът на лицето; прогарящото усещане на прекъснатите нерви и парещия въздух по разцепената кожа; топлата мокрота на бликащата кръв. Усети гъдел по свръхчувствителната кожа около устата си, като че отсега бе пострадала.

— Той, Дейн, още ли носи ножка? — попита.

— Откъде знаеш, че изобщо има ножка? — озъби се Кристъл.

— Видях го да заплашва с нея Кевин Купър.

— Да бе — отстъпи Кристъл. — Ама и тоя Купър е едно леке…

— Пълно — каза Фатс.

— Дейн го носи само заради братята Риордън — рече Кристъл.

Фатс харесваше невъзмутимия й тон и това, че приема необходимостта от нож заради наличната стара вражда и вероятността от насилие. Тъкмо в това се състои суровата реалност на живота; точно тези неща имат в действителност значение… а малко преди Арф да се появи у тях одеве, Гнездото врънкаше Теса да му даде акъл на каква хартия да отпечата предизборната си листовка — жълта или бяла…

— К’во ще кажеш за онова място? — предложи след време Фатс.

Вдясно от тях минаваше дълъг каменен зид, през чиито отворени порти се мяркаха зеленина и камъни.

— Хубаво — съгласи се Кристъл.

Беше влизала преди в гробищата — веднъж с Ники и Лиан; седнаха тогава на един гроб и си поделиха два кена с бира, малко притеснени от поведението си, а накрая някаква лелка им се развика и взе да ги обижда. На излизане Лиан я замери с един от празните кенове.

Но още по широката асфалтирана алея между гробовете Фатс реши, че е прекалено открито — надгробните камъни не осигуряваха почти никакво прикритие. После видя живия плет от кисел трън покрай далечния зид. Прекоси гробището по диагонал, а по петите го следваше Кристъл с пъхнати в джобовете ръце: проправяха си път между посипаните с дребни камъчета правоъгълници и напуканите надгробни камъни с нечетливи надписи. Гробището бе широко, просторно и добре поддържано. По някое време стигнаха до по-новите гробове със силно полирани черни мраморни плочи и позлатени надписи, по които се виждаха свежи цветя за наскоро починалите.

Линдзи Кайл

15 септ. 1960 — 26 март 2008

Лек сън, мила мамо

— Ти спи, а пък ние отиваме хей там, отсреща — каза Фатс при вида на тъмната пролука между бодливите разцъфтели в жълто храсти и гробищния зид.

Пролазиха на четири крака под тъмната сянка и седнаха върху пръстта, опрели гърбове в студения зид. Стройните редици на надгробните камъни се губеха в далечината между стеблата на храстите, но нямаше следа от жива душа. Фатс сви умело блънта с надеждата, че Кристъл го наблюдава и се впечатлява.

Тя обаче се беше загледала под свода от лъскави тъмни листа и си мислеше за Ан-Мари, която (според леля й Черил) била ходила на свиждане на Баба Кат в четвъртък. Ех, що не избяга от училище, че и тя да е там по същото време — щяха най-после да се запознаят. Колко пъти си беше фантазирала как ще срещне Ан-Мари и ще й каже: „Аз съм сестра ти“. В тези нейни фантазии Ан-Мари винаги посрещаше новината с огромна радост, след това двете се срещаха редовно и в крайна сметка Ан-Мари предлагаше на Кристъл да се пренесе при нея. А въображаемата Ан-Мари имаше чист и подреден дом като на Баба Кат, но много по-модерен. Напоследък Кристъл бе прибавила към фантазиите си и едно сладко розово бебенце в обшито с дантели кошче.

— Вземай — каза Фатс и подаде козчето на Кристъл.

Тя опъна, задържа за няколко секунди дима в дробовете си, а когато канабисът започна да упражнява вълшебството си, тя се размечта и чертите й омекнаха.

— Ти имаш ли изобщо братя и сестри? — попита го.

— Нямам — отговори Фатс и провери в джоба си да не е изгубил някъде презервативите.

Приятно замаяна, Кристъл му върна козчето. Фатс опъна яко и пусна няколко кръгчета.

— Осиновен съм — каза след известно време.

Кристъл се облещи:

— Осиновен ли каза?

С така притъпени и смекчени сетива не беше никак трудно да се довериш някому — всичко ставаше много по-лесно.

— И сестра ми е осиновена — рече Кристъл, учудена от съвпадението и щастлива, че й се удава възможност да говори за Ан-Мари.

— Ъхъ. Нищо чудно и аз да произхождам от семейство като твоето — каза Фатс.

Но Кристъл изобщо не го слушаше; избиваше я на приказки:

— Аз пък си имам по-голяма сестра и по-голям брат, Лиъм, но са ни ги отнели, преди да се родя.

— Защо? — попита Фатс.

Вниманието му изведнъж се заостри.

— Мама тогава живеела с Ричи Адамс — разправяше Кристъл. Опъна яко от джойнта и изпусна дима на дълга, тънка струя. — Пълен психопат. Излежава доживотна присъда. Убил някакъв. Пребивал и мама, и децата, но един ден дошли Джон и Сю и ги взели, после и от социалните се намесили и станало така, че ги оставили на Джон и Сю.

Пак опъна от фаса и се замисли за този период от своята предистория, окъпан в кръв, бяс и тъмнина. Чула бе разни неща за Ричи Адамс, най-вече от леля си Черил. Гасял цигарите си по ръцете на едногодишната Ан-Мари и така я ритал, че й спукал няколко ребра. Натрошил и лицето на Тери — лявата й скула си останала по-хлътнала от дясната. Зависимостта на Тери от дрогата се задълбочила катастрофално. Леля Черил съвсем равнодушно споменаваше решението двете деца — жертви на бруталност и немара — да бъдат отнети от родителите им.

„Нямаше начин да не стане“ — разправяше лелята.

Джон и Сю били някакви далечни, бездетни роднини. Кристъл нямаше ни най-малка представа къде и как влизат в сложното й родословно дърво, нито как бяха успели да уредят онова, което според Тери си било чисто похищение на децата. След куп разправии с властите, най-после им разрешили да осиновят двете деца. Тери, която останала с Ричи до самото му арестуване, така и не видяла повече Ан-Мари и Лиъм по не съвсем разбираеми за Кристъл причини; цялата история носеше съсиреците и гноящите рани на омразата и на непростими закани, забрани за приближаване и куп нови служители от „Социални грижи“.

— Кой е баща ти тогава? — попита Фатс.

— Бангър — каза Кристъл. После се напъна да се сети за истинското му име — Бари — измърмори, сякаш подозираше, че може и да бърка. — Бари Коутс. Ама аз ползвам фамилията на мама — Уидън.

През сладникавия тежък дим в главата й изплува бавно споменът за младия предозирал се мъртвец в банята на Тери. Върна джойнта на Фатс и облегна глава на зида, загледана към късчето небе с налепени по него тъмни листа.

А Фатс си мислеше за Ричи Адамс, който бил извършил убийство, и си правеше сметка, че и неговият биологичен баща може би в момента е в някой затвор — татуиран като Пайки, слаб и мускулест. И сравни наум Гнездото с този силен, суров, автентичен мъж. Знаеше, че са го отделили от биологичната му майка още като пеленаче, понеже беше виждал снимки, на които го е гушнала Теса — нежен като пиленце, с бяла плетена шапчица. Бил недоносен. Теса му беше споменала това-онова, без дори да я пита. Знаеше, че истинската му майка била съвсем млада, когато го родила. Нищо чудно да е била някоя като Кристъл — училищното колело, дето всеки го…

Сега вече бе яко напушен. Пъхна ръка зад врата на Кристъл и я придърпа към себе си; целуна я и навря език в устата й. С другата си ръка взе да търси гърдата й. Мозъкът му се беше замъглил, а крайниците му тежаха; дори осезанието му се беше влошило. Затрудни се да пъхне ръка под тениската й, да стигне до закопчалката на сутиена й. Устата й беше гореща и миришеше на тютюн и дрога; устните й бяха пресъхнали и напукани. Възбудата му леко поспадна — всичките му усещания за допир стигаха до него като през невидимо одеяло. Потрябва му повече време от предния път да я разсъблече, после се затрудни и с презерватива, понеже пръстите му се бяха схванали и не го слушаха; в един момент, без да иска, отпусна цялата си тежест върху лакътя си, опрян в месестата й подмишница, и тя изпищя от болка.

Беше по-суха от предишния път, но той се напъна да влезе, решен да постигне онова, за което беше дошъл. Времето се точеше гъсто и бавно като лепило, той чуваше ускореното си дишане и това го изнервяше, понеже му създаваше усещането, че някой е клекнал в мрака до тях, гледа го и пъшка в ухото му. Кристъл изстена тихичко. Така както бе отметнала глава назад, носът й изглеждаше широк като зурла. Вдигна тениската, за да вижда гладките й бели гърди, които леко се тресяха под разхлабената хватка на разкопчания сутиен. Изпразни се толкова неочаквано, че и доволният му стон сякаш дойде откъм клекналия наблюдател.

Отърколи се от нея, смъкна презерватива и го захвърли настрана, после вдигна ципа си, но някак си на тръни, оглеждащ се непрестанно да се убеди, че са съвсем сами. Кристъл си вдигаше гащите с една ръка, с другата дърпаше надолу тениската си, после посегна да си закопчае сутиена.

През времето, което бяха прекарали зад храстите, се беше заоблачило и попритъмняло. В ушите на Фатс нещо жужеше непрестанно: измъчваше го силен глад, мисълта му се влачеше, слухът му бе свръхчувствителен. Страхът, че някой ги е наблюдавал, може би над зида зад гърбовете им, отказваше да го напусне. Прищя му се да си върви.

— Дай да… — измърмори и без да я чака, изпълзя изпод храстите, изправи се и се заотупва.

На стотина метра от тях възрастна двойка бе приседнала до нечий гроб. Искаше му се да се махне моментално от всички очи фантоми, които може да са го видели или да не са го видели как чука Кристъл Уидън; но в същото време процесът по откриването на необходимата му автобусна спирка и вземането на автобуса до Пагфърд му се струваше непоносимо труден. Най-добре щеше да му е да се телепортира мигновено в таванската си стая.

Кристъл се бе изсулила иззад него. Опъваше надолу тениската си и гледаше затревената земя в нозете си.

— Еба си майката — измърмори.

— К’во има? — попита Фатс. — Давай да тръгваме.

— Тоя е на гос’ин Феърбрадър — каза тя, без да помръдне.

— Кое?

А тя посочи могилата пръст пред тях — все още без надгробен камък, но отрупана със свежи цветя.

— Глей — рече му и приклекна да му сочи прикачените към целофана картички: — Ето тука пише „Феърбрадър“. — Разпознаваше лесно името благодарение на купищата изпращани от училището писма, молещи майка й да й разреши да пътува с минибуса. — „На Бари“ — разчете внимателно. — А на тая тука пише „На тати“ — произнесе бавно думите — „от…“, — но се предаде пред имената на Ниъх и Шевон.

— Е, та? — не разбираше Фатс; но истината е, че от новината тръпки го побиха.

Току пред тях на метър-два лежеше плетеният ковчег, а в него — късото тяло и веселото лице на най-добрия приятел на Гнездото, гостувал тъй често у тях, което сега гниеше в пръстта. Призрака на Бари Феърбрадър… краката му се разтрепериха. Стори му се като някакво възмездие.

— Тръгвай — рече, но Кристъл не помръдна. — К’во има?

— Нали гребях в отбора му, не знаеш ли? — озъби се Кристъл.

— А, да.

Фатс пристъпваше от крак на крак като неспокоен кон и бавно се измъкваше заднешком.

А Кристъл не откъсваше поглед от могилата. Обгърнала се бе с две ръце и се чувстваше празна, тъжна и омърсена. Не трябваше да го правят точно там, толкова близо до господин Феърбрадър. Стана й студено. За разлика от Фатс си нямаше яке.

— Тръгвай — повика я отново Фатс.

Излезе подире му от гробището, но не си размениха нито дума. Кристъл си мислеше за господин Феърбрадър. Той винаги й викаше „Крис“ — никой друг не я беше наричал така. Харесваше й да й вика Крис. И умееше да се шегува. Идеше й да се разплаче.

А Фатс си мислеше как ще развие случката в смешен разказ за Андрю: как се напушил, как накофражил Кристъл и как после го обзела параноята и имал чувството, че някой ги наблюдава, а като излазили навън, насмалко да се спънат в гроба на стария Бари Феърбрадър. Но все още не му беше смешно — поне засега.