Джоан Роулинг
Вакантен пост (16)

IX

— И къде, според теб, отиваш? — попита Саймън, застанал непоклатимо в средата на тясното преддверие.

Външната врата беше отворена, през отрупаната с обувки и палта остъклена веранда зад нея блестеше яркото съботно утринно слънце, та Саймън се виждаше само като силует. Сянката му трептеше нагоре по стъпалата и стигаше чак до онова, на което бе застанал Андрю.

— В града с Фатс.

— И си си написал всички домашни, така ли?

— Ъхъ.

Беше си жива лъжа; но Саймън не си направи труда да проверява.

— Рут? Рут!

Тя се появи на кухненската врата по престилка, зачервена, с омазани с брашно ръце.

— Какво?

— Трябва ли ни нещо от града?

— Какво? Не се сещам за нищо.

— И отиваш с моето колело, така ли? — запита Саймън Андрю.

— Така мислех…

— И ще го държиш в къщата на Фатс, нали?

— Ъхъ.

— В колко да се върне? — обърна се пак към Рут Саймън.

— О, отде да знам, Сай — рече припряно Рут.

Най-много се дразнеше от съпруга си тогава, когато Саймън, макар и поначало в добро настроение, решаваше да важничи по отношение на Андрю заради самото удоволствие. Андрю и Фатс редовно излизаха заедно из града с неуточнената уговорка, че Андрю ще се прибере, преди да се е стъмнило.

— Значи, в пет — реши своеволно Саймън. — Ха си закъснял, ха ще те накажа да не излизаш скоро.

— Хубаво — отвърна Андрю.

Пъхнатата в десния му джоб ръка стискаше здраво няколкократно сгънатото листче хартия, което цъкаше като адска машина. Цяла седмица вече трепереше да не го изгуби със старателно изписания върху него код и няколко задраскани, преработени и силно редактирани изречения. Не го изпускаше дори за миг, даже нощем го пъхаше под възглавницата си.

Саймън само леко се поотмести, та се наложи Андрю да се промъкне покрай него до верандата със свити около листчето пръсти. Умираше от ужас Саймън да не го накара да обърне навън джобовете си, да не би да крие там някоя цигара.

— Чао, тогава.

Саймън не му отговори. Андрю стигна до гаража, а там извади хартийката, разгъна я и я прочете. Даваше си сметка, че действа нелогично, че няма как в близостта си Саймън да го е подменил с друго, но предпочиташе за всеки случай да се убеди, че е там. Успокоил се, пак го сгъна, напъха го още по-дълбоко в джоба, който се затваряше с копче тик-так, изкара бегача от гаража и го избута през портата до алеята. Усещаше как баща му го наблюдава през стъклената врата на верандата с надеждата (Андрю бе убеден в това) да го види как пада или по някакъв друг начин уврежда велосипеда.

Долу в ниското лежеше Пагфърд, покрит с лека мараня от хладното пролетно слънце, а въздухът бе свеж и остър. Андрю усети точката, в която се скри от погледа на Саймън, и сякаш някакво бреме се смъкна от плещите му.

Понесе се вихрено надолу по хълма по посока на Пагфърд, без да докосва спирачките; после свърна по „Чърч Роу“. Към средата на улицата намали ход и отби благоприлично в автомобилната алея пред къщата на семейство Уол, като се стараеше да не закачи колата на Гнездото.

— Здравей, Анди — посрещна го Теса на входната врата.

— Здравейте, госпожо Уол.

Андрю бе възприел всеобщото мнение, че родителите на Фатс са смехотворни. Теса беше пълна и невзрачна, със странна прическа и кошмарен вкус по отношение на облеклото, а надутостта на Гнездото бе направо комична; и въпреки всичко Андрю хранеше известни подозрения, че ако двамата Уол бяха негови родители, щеше да се изкуси донякъде да ги хареса. Бяха все пак цивилизовани, възпитани хора. В техния дом поне човек нямаше чувството, че подът може всеки миг да пропадне и да се озовеш в някакъв пълен хаос.

Седнал на най-долното стъпало, Фатс си обуваше маратонките. От горното джобче на якето му най-спокойно стърчеше пакет с тютюн за свиване на цигари.

— Арф.

— Фатс.

— Няма ли да оставиш велосипеда на баща ти в гаража, Анди?

— О, да, благодаря, госпожо Уол.

(Правеше му впечатление, че тя винаги казваше „баща ти“, а не „татко ти“. Знаеше, че Теса мрази Саймън — една от причините, заради които с удоволствие пренебрегваше отвратително безформените й дрехи и неласкателно подрязания й на права линия бретон.

Антипатията й датираше от онзи гаден епохален случай преди сума ти години, когато шестгодишният Фатс му дойде за пръв път на гости в „Хилтоп Хаус“ в един съботен следобед. Кацнали несигурно върху един сандък в гаража в желанието си да свалят две стари ракети за бадминтон, двете момчета събориха неволно съдържанието на паянтовата етажерка.

Андрю и досега помнеше как падна тенекията с импрегнираща смола, как тресна върху покрива на колата и се отвори, и ужаса, който го обзе, и неспособността му да предаде на своето кикотещо се другарче какво ги очаква.

Саймън чу трясъка, изтича до гаража, после тръгна бавно към тях с издадена напред челюст, издавайки своя тих животински вой, преди да почне да размахва свитите си юмруци на сантиметри от извърнатите нагоре две личица и да заплашва с крясъци какви жестоки физически наказания ще ги сполетят.

А Фатс взе, че се напика. От крачола на късите му панталонки рукна поток от урина и се стече върху пода на гаража. Чула крясъците, Рут дотича от кухнята да ги спасява: „Не, Сай… Сай, престани… те без да искат“. Фатс беше побелял и трепереше; искаше да си върви веднага у дома; искаше майка си.

Пристигна Теса и Фатс се втурна в обятията й с прогизналите си панталонки. Тогава за пръв път през живота си Андрю видя баща си да отстъпва сащисан. Теса бе успяла някак си да му предаде своя нажежен до бяло гняв, без изобщо да повишава глас, без заплахи, без шамари. Написа чек и го напъха насила в ръката на Саймън, а Рут не преставаше да повтаря: Ама, моля ви се, няма нужда, няма нужда. Саймън я изпрати чак до колата й, мъчейки се да изкара цялата работа на майтап, но докато товареше все още ревящия Фатс на седалката до себе си, Теса го изгледа с тотално презрение и затръшна шофьорската врата пред нахилената му физиономия. А Андрю бе забелязал израженията на родителите си: Теса отнасяше със себе си надолу по хълма към града нещо, което обикновено седеше скрито в къщата навръх хълма.)

Напоследък обаче Фатс ухажваше Саймън. Колчем дойдеше в „Хилтоп Хаус“, полагаше особено старание да разсмее Саймън; от своя страна Саймън се радваше на посещенията на Фатс, смееше се на най-тъпите му вицове и обичаше да слуша за разните му щуротии. Но останеше ли насаме с Андрю, Фатс най-чистосърдечно обявяваше Саймън за първокласен, 24-каратов путьо.

— А пък тя според мен е лесбо — каза Фатс на минаване покрай „Старият дом на свещеника“ — тъмен под сянката на белия бор, с обрасла с бръшлян фасада.

— Кой, майка ти ли? — попита разсеяно потъналия в своите си мисли Андрю.

— Какво? — подскочи Фатс и Андрю усети, че наистина го е възмутил. — Еби се в гъза! Сухвиндер Джаванда.

— О, да. Съвсем.

И Андрю се разсмя, а още на втория синкоп към смеха му се включи и Фатс.

Автобусът за Ярвил беше пълен, та Андрю и Фатс се видяха принудени да седнат един до друг, вместо да разполагат с по една двойна седалка, както предпочитаха. На „Хоуп Стрийт“ Андрю хвърли бърз поглед, но улицата беше безлюдна. Не беше виждал Гая дори за миг в училище след онзи следобед, в който си осигуриха работа в „Медният чайник“ в съботите. Очакваше се кафето да отвори през идния уикенд; всеки път като се сетеше, го заливаха вълни от еуфория.

— Как върви предизборната кампания на Сай-Пай? — попита Фатс, докато свиваше две цигари. Беше изпружил един от дългите си крака косо през пътеката между седалките; хората обаче предпочитаха да го прескачат, вместо да го молят да го прибере. — Гнездото отсега се е насрал, а е още само на листовката.

— Абе мъти нещо там — отвърна Андрю и понесе, без да му мигне окото, безшумния взрив от паника под лъжичката.

И се сети как родителите му от един месец седят всяка вечер на кухненската маса; за кутията с тъпи листовки, които Саймън беше отпечатил в работата си; за списъка от аргументи, съставен с помощта на Рут, с който си помагаше, когато вечер звънеше на всичките си познати в рамките на избирателния район. Саймън подхождаше към всичко това с вид на човек, нагърбил се с огромен товар. У дома беше силно изнервен и проявяваше повишена агресивност към синовете си; сякаш полагаше усилия за нещо, от което те са се измъкнали. На масата единствената тема за разговор бяха изборите: Саймън и Рут непрекъснато обсъждаха изправилите се срещу Саймън сили. Приемаха като лична обида това, че за мястото на Бари Феърбрадър са се явили и други кандидати, и, изглежда, смятаха, че Колин Уол и Майлс Молисън си нямат друга работа, освен да кроят съвместни планове как единствено да сразят обитателя на „Хилтоп Хаус“, който бе като трън в очите им.

Андрю опипа за сетен път сгънатото в джоба му листче. Още не беше казал на Фатс какво е наумил. Страх го беше Фатс да не се разприказва, а и не беше съвсем сигурен по кой точно начин да му втълпи нуждата от запазването на пълна тайна; как да напомни на Фатс, че онзи маниак, способен да накара всяко момченце да се напикае, е все още жив и здрав и живее в един дом с Андрю.

— На Гнездото хич не му пука за Сай-Пай — отбеляза Фатс. — За най-голям свой конкурент смята Майлс Молисън.

— Ъхъ — съгласи се Андрю.

И той беше чул подобна дискусия между родителите си, които май бяха на мнение, че Шърли ги е предала — че е следвало да забрани на сина си да се бори срещу Саймън.

— Гнездото е тръгнал на някакъв шибан кръстоносен поход, копеле — каза Фатс и запревърта цигарата между палеца и показалеца си. — Нали разбираш: поел е бойното знаме от падналия си другар. От стария Бари Феърбрадър.

Натика с кибритена клечка стърчащите нишки тютюн обратно в свитата цигара.

— Ама пък какви гигантски цици има тая жена на Майлс Молисън, а? — рече Фатс.

Седналата пред тях възрастна жена се извърна и изгледа гневно Фатс. А Андрю отново се разсмя.

— Страхотни балкони като балони — обяви на висок глас Фатс право в намръщеното й сбръчкано лице. — Свръхразмерни сочни сладострастия.

Жената бавно извърна пламналото си лице по посока на движението. Андрю буквално се давеше от смях.

Слязоха в средата на Ярвил, близо до търговския център и главната пешеходна зона с магазините. Запалиха навитите от Фатс цигари и взеха да си проправят път сред пазаруващите. Андрю беше останал почти без пари; с нетърпение чакаше Хауърд Молисън да започне да му плаща.

Яркият оранжев надпис над интернет кафето пламтеше примамливо пред очите на Андрю и не му даваше да се съсредоточи върху думите на Фатс. Ще го направиш ли?, питаше се непрекъснато. Ще го направиш ли?

Сам не знаеше. Краката му се движеха автоматично, а надписът ставаше все по-голям, все по-примамлив, все по-подигравателен.

Само една думичка да чуя от онова, което си говорим у дома — жив ще те одера.

Но пък алтернативата… унижението Саймън да демонстрира пред цял свят истинската си същност; какво мъчение ще е за семейството му, когато, след многоседмично очакване и видиотяване, изпита неизбежното поражение. А то ще бъде последвано от гняв и злоба и от решителност да накаже всеки за собственото си налудничаво решение. Та нали снощи Рут му беше предложила бодро: „Момчетата ще минат през Пагфърд и ще разлепят листовките ти“. С периферното си зрение Андрю бе видял ужаса, изписан по лицето на Пол, и старанието му да установи зрителен контакт с брат си.

— Искам да се отбия тук — измърмори Андрю и кривна вдясно.

Купиха си талони с кодове и седнаха на различни компютри, разделени от два заети стола. Седящият вдясно от Андрю мъж на средна възраст вонеше на пот и стари фасове и не спираше да подсмърча.

Андрю влезе в интернет и написа името на нужния му уебсайт: Pagford… Parish… Council… точка… co… точка uk…

На началната страница се мъдреше синьо-белият герб на съвета заедно с фотография на Пагфърд, направена някъде в близост до „Хилтоп Хаус“, със силуета на абатството Парджетър върху небесния фон. При първоначалното си запознаване със сайта от един от училищните компютри бе установил, че е старомоден и на любителско ниво. Но не бе посмял да влезе от собствения си компютър: баща му може и да беше пълен профан по отношение на интернета, но пък какво му пречеше да потърси помощ от някой свой колега да проучи кой е сторил пъкленото дело, след като се разчуеше…

Дори и от оживено, анонимно място като тукашното, постингът му щеше да излезе с днешна дата, а и никой нямаше да повярва на твърденията му, че когато е станало, той не е бил в Ярвил; но пък Саймън през живота си не бе влизал в интернет кафе и надали дори подозираше за съществуването им.

Сърцето му така се сви, че чак го заболя. Скролна бързо през форума, който не му се стори особено оживен. Имаше няколко теми със заглавия от рода на: Събиране на боклука — заявка, и Училищни райони в „Крамптън“ и „Литъл Манинг“. На всеки десетина постинга следваше такъв от админа, качил Протокол от последното заседание на съвета. Чак най-отдолу на страницата видя тема, озаглавена: Почина с-кът Бари Феърбрадър. Съобщението бе видяно от 152-ма посетители и бе привлякло четирийсет и три коментара. Но едва на втората страница от форума намери онова, на което беше разчитал: постинг, направен приживе от самия покойник.

Два месеца преди това в Андрювия поток по информатика се бе появил млад заместник-учител, който, в желанието си да изглежда „куул“ и да спечели класа на своя страна, за зла участ им бе споменал за така наречените SQL инжекции и Андрю можеше да се обзаложи, че не само той сред съучениците си още същата вечер бе забил в интернет да разбере по-подробно за какво става дума^[1]. Извади хартийката, на която бе успял да запише съставения в откъслечни свободни моменти в училище код, влезе в необходимата страница и се логна в уебсайта на общинския съвет. Сега всичко зависеше от това, доколко правилно е предположил, че сайтът е бил създаден от някой любител преди много време; и че му липсва дори минимална защита против най-класически хакерски атаки.

Най-старателно клавира поредицата от вълшебни символи с помощта единствено на показалеца си.

Провери ги двукратно, да се убеди, че всеки апостроф си е на мястото, задържа се за миг на ръба, дишането му се учести, накрая натисна Enter.

Ахна като малко дете и едва се удържа да не изкрещи или да хвърли тържествуващ юмрук във въздуха. От раз бе успял да пробие тоя тенекиен сайт. И ето че на екрана пред себе си виждаше потребителските данни на Бари Феърбрадър: името, паролата и целия му профил.

Андрю оглади листчето, което беше крил цяла седмица под възглавницата си, и се залови за работа. Много повече усилия му потрябваха всъщност, за да изпише следния абзац, преминал какви ли не задрасквания и преработки.

Стремил се беше към максимално безличен и неотличим стил, към безразличния тон на журналист от сериозен вестник.

Кандидатът за общински съветник Саймън Прайс възнамерява да построи кампанията си върху нуждата от съкращаване на излишните разходи от страна на съвета. Самият господин Прайс от години бележи постижения в минимализиране на разходите и се надява да е полезен на съвета с многобройните си важни контакти. Успешно пести например, като обзавежда дома си с крадени стоки — най-новата сред тях е персоналният му компютър, а е и „правилният“ човек за търсещите евтини печатарски услуги срещу заплащане в брой след работното време на старшето ръководство в печатницата „Харкърт-Уолш“.

Два пъти прочете написаното, което преди това бе преговарял безброй пъти наум. Още куп обвинения можеше да отправи към Саймън, но още нямаше на този свят съд, в който да заведе дело срещу баща си и да представи като доказателства спомените си за физически терор и ритуални унижения. Но пък знаеше за десетките дребни закононарушения, за които бе чул Саймън да се хвали, а от тях се беше спрял на тези два конкретни примера — крадения компютър и нередовните поръчки, изработвани тайно в извънработно време, — понеже и двата бяха тясно свързани с работното му място. Хората в печатницата бяха наясно с тези деяния на Саймън и не можеше да се изключи вероятността някой от тях да се е разприказвал — я пред приятели, я у дома си.

Червата му се тресяха, както в случаите, когато Саймън наистина изтърваваше нервите си и се нахвърляше на първия срещнат. Изложеното черно на бяло върху екрана предателство го ужаси.

— Какво правиш бе, копеле? — прошепна Фатс в ухото му.

Смрадливият мъж на средна възраст се беше махнал; Фатс се беше преместил до него и сега четеше написаното на екрана му.

— Еба си майката! — промълви Фатс.

Устата на Андрю беше съвсем пресъхнала. Ръката му лежеше инертна върху мишката.

— Как успя да влезеш? — прошепна Фатс.

— С SQL инжекция — рече Андрю. — В интернет го пише на куп места. А защитата на сайта е пълна скръб.

Фатс изпадна в телешки възторг; беше удивен до възбог. А Андрю хем се зарадва на реакцията му, хем се уплаши.

— Копеле, на никого не казвай…

— Дай да напиша и аз едно за Гнездото!

— Не!

И Андрю дръпна мишката по-далече от грабливите пръсти на Фатс. Грозният му акт на синовно вероломство се бе зародил в първичния бульон от гняв, безсилие и страх, който се плискаше в него, откакто бе станал способен да разсъждава, но не намери по-точен начин да го съобщи на Фатс от израза: „Не го правя на ташак“.

Препрочете за трети път посланието си, после му сложи и заглавие. Усещаше как седналият до него Фатс става все по-превъзбуден, сякаш гледаха поредния си порносеанс. При което Андрю бе обзет от желанието да го впечатли още по-силно.

— Гледай сега к’во става — рече и промени потребителското име на Бари на Призрака_на_Бари_Феърбрадър.

Фатс се изсмя на висок глас. Пръстите на Андрю потръпваха върху мишката. Плъзна я настрани. Така и нямаше да разбере дали щеше да докара нещата докрай, ако Фатс не го беше наблюдавал. Но ето че само с едно кликване най-отгоре във форума на пагфърдския общински съвет се появи нова тема: Саймън Прайс — недостоен за съветник.

Застанаха един срещу друг отвън на тротоара, неможещи да си поемат дъх от смях, но и поуплашени от случилото се. После Андрю взе назаем от Фатс кибрита, запали листчето с черновата и загледа как то се превърна в нежни черни снежинки, които се посипаха по мръсния плочник и заизчезваха под нозете на минувачите.